Литературен алманах "Музи в залива 2022", бр. 2, април 2022

©Литературен алманах

Музи в залива 2022

Издателство „Кария 2020“

©Съставител Роза Максимова

e-mail: muzivzaliva@gmail.com

www.karia2020.com

ISSN 2738-8417

Българска, първо издание

Бургас 2022

Проза

***

Юлиана Исева

Юлиана Стефанова Исева е родена в село Рибново. Пише стихове от ранна детска възраст. Обича природата и морето. Първата ѝ стихосбирка – „Дъжд и слънце над Бен“, излиза през 2011. Печелила е първа международна награда в конкурса „Мелнишки вечери на поезията“ през 2010-а и първа награда в литературния конкурс „Георги Давидов“ през 2011-а. Живее и работи във Вилпрьо,Франция.

Целувката на огненото слънце

на хоризонта зениците сини, покрива и изгаря. В този миг

са факли пламналите му коси

и неусетно с морските води

се сливат те и сменят своя цвят, изчезвайки в един невидим свят.

Ездачът с уморения си кон

ще постои минута-две

след тази сцена, нанякъде навярно ще поеме...,

и сенки ще се събират и разделят

по таз широка пясъчна постеля,

а между сенките и ние двама

ще затреперим

в таз небесна драма,

и мълчаливи, някъде на кея,

за нещо наше

в миг ще се разсмеем

и ще се сгреем с чаша във ръка..., преди да ни изпепели (и нас)

нощта.

Тук яхтите са виолини над водата, и всяка свири своята симфония, създават някой своята соната, с морето и със залеза в хармония. Стоя на кея топъл и се вслушвам

до легналото слънце на паветата

и краят на деня във мен се гушва, и натежават с мрака и дърветата, и се изправят хората

сред птиците, накацали по масите и жиците разказвайки на фара за момчето, останало и тази нощ с морето.

Сън сънувах,че ме дириш

сред лилави водоеми

и бълнувах, че намираш

пръст от дъждове поена.

Сън сънувах, топъл вятър

стъпките ти заличава

и препуска светлината, само споменът остава.

Сън сънувах, че се връщаш

през оранжеви небета

и смехът ти ме събужда

в аромата на лалета.

Сън сънувах...

***

Отвънка стана малко страшно

времето, превърнало на пепел небосвода.

Издува се и натежава бремето

...на облаците – към гръмоотвода.

Полегнало е слънцето

зад сцените

на своя прашен дом и съзерцава:

Пропуква електричество

по вените

небесни и Земята прорицава.

А аз до теб във болничната стая

потръпвам, като сянка безполезна.

В дъжда така красиво те желая,

че вдън небето нейде ще изчезна!

Зима е. Вечер селцето мълчи

в тези планински обятия.

Твоите стъпки не чувам, вали сняг, ти отваряш вратата...

Зима е. Страшно студено е вън, в тези планински обятия,

дух ли си, сън ли си?

Сякаш си сън, Бог ли при мен те изпрати?

Зима е. Вече селцето мълви

в тези планински обятия, спомняш ми колко ужасно боли

да си изгубил приятел.

Реката, като сребърен шаран

и тази вечер в тишината лека, повдига се в бетонния капан, и залюлява розова пътека.

Като испански танц е обичта

между смъртта и кораба, когато

потъва в тези люспи от сребро.

Едно крещящо с лъвовете лято

в душите на рибарите не спи.

Тъй неусетно времето лети, стопява кораба и тишината.

На закуска

Той си сипа кафе

в чашата, той си сложи мляко

в чашата за кафе, той си сложи захар

в кафето с мляко, с малката лъжичка

разбърка,

изпи кафето с мляко, остави чашата.

Без да ми говори, той запали

цигара, направи кръгчета

с пушека, изтръска пепелта

в пепелника, без да ми говори, без да ме погледне, изправи се, сложи шапката върху главата си, облече своя дъждобран, защото валеше, излезе насред дъжда, без да продума, без да ме погледне,

а аз положих глава в ръката си и заплаках.

Déjeuner du matin

Il a mis le café

Dans la tasse

Il a mis le lait

Dans la tasse de café

Il a mis le sucre

Dans le café au lait

Avec la petite cuiller

Il a tourné

Il a bu le café au lait

Et il a reposé la tasse

Sans me parler

Il a allumé

Une cigarette

Il a fait des ronds

Avec la fumée

Il a mis les cendres

Dans le cendrier

Sans me parler

Sans me regarder

Il s‘est levé

Il a mis

Son chapeau sur sa tête

Il a mis

Son manteau de pluie

Parce qu‘il pleuvait

Et il est parti

Sous la pluie

Sans une parole

Sans me regarder

Et moi j‘ai pris

Ma tête dans ma main

Et j‘ai pleuré.

Жак Превер превод Юлияна Исева

Музи в залива

Мария Ганчева

Мария Ганчева е родена в Чирпан. Завършва Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет „Св. Климент Охридски” със специалности „Книгоиздаване” и „Връзки с обществеността”. В продължение на няколко години трупа опит в творческата атмосфера на в. „Стандарт” и сред динамичния екип на в. „Нощен ТРУД”, сътрудничи и на вестници, насочени към женската аудитория. От 12 години работи като ПР специалист.

Първите поетични опити на авторка-

та в примамливия свят на римите са от ученическите ѝ години.

Живее и твори в Несебър. Стихосбирката „Пристанище за бури“ е

нейната дебютна поетическа книга.

И е море

И е море до края на сърцето, до края на живота ми е същото.

Прегръщам този бряг до мене

и всяка песъчинка ми е скъпа.

Събирам късчета от светлината, отразена в плитчините близки.

Оставам в тишината на вълната, за да си чуя мислите.

Във сънищата ми

ще се излюпят истини,

ще ги измервам в пясък, после с думи, ще се сравнявам с ветрове

от изток

и ще се намеря във изгубеното.

Накрая

като лодка на пристанището

приливът ще ме люлее ласкаво.

Ще се смаля до сините талази, за да се слея със водата.

Ще изживея всеки тон на синьото,

в лазурните очи ще се оглеждам.

И ще ми стига само да го виждам.

Море е!

Чак до края на сърцето ми.

Терзания на брега

По морските ми стъпки не ходи

и в обувките ми никога не влизай.

Събирам вместо спомени – мечти, и вместо с тебе

разговарям с рибите.

Товаря слънцето с онази тишина, която между нас застана ребром.

Вървя до залеза и след това

до раждането на надеждата.

Ушивам изгреви

с въздишки от вини.

Ще те очаквам, прероден и светъл.

Ще нарисувам и

смълчани красоти,

изпълнени единствено с морето.

Накрая на света, все пак с небе,

ще ме намериш

да отмервам времето,

да го деля на дни,

изпълнени със теб, да го събирам с късчета от себе си.

Ако ме видиш да мълча, поспри, избирай по сърцето си посоката.

Тук има всичко – важното е ти

какво очакваш и какво ми носиш.

…но по-добре да няма стръмен бряг, където заливите се обичат

чак до синьо,

ако не можеш да надскочиш

своя страх…

Ако не можеш, по-добре не идвай.

Такава съм

Разкъсани небета - на сърца, морета - онемели от въпроси. Понякога разхвърлям, затова пейзажите ми са ужасно нескопосани.

Започвам дните си без имена

и се уча нищо да не чакам.

Ако ми се случи да не съм сама, ще помисля, че това е щастието.

На ъгъла - разочарован хоризонт, приятелство, до костите строшено. Променях самотата с полутон, но за малко да изгубя себе си.

В нестройния ми ритъм е тъга и тя ми е спасителната нишка. Откривам нови светове. Така живея и така обичам.

Такава съм –неподредена и без птици, с небе, побрало всичките ми тайни, с морета, ако можеш да ги видиш в разбърканите щрихи на пейзажа ми.

След теб и преди

всичко останало

гласът ми е вече хартиен

всъщност …почти нямам глас

и живея в мастило от минало.

След теб ветровито живея

и се сменят в мен много лица.

Всеки ден започва с идеята

за начало. И свършва с това.

Прелиствам по дни и по седмици всяка страница, писана с теб, вярвах, почти до последно, във всяка дума от всеки ред.

Като в книга с объркан сюжет

първо плаках, а после се смях, видях издължените силуети

на тревогите, пораснали в страх.

После вдигах тост в оправдание,

че всеки прави така.

В края на всички краища

ще премина и през това.

След теб и преди всичко останало.

търся някаква дума за бряг.

Но от хартиеното ми тяло

нищо не оцеля.

Не ти ли омаля това

небе, кънтящо от безмълвие, немеещо в копнежи?

Къде да тръгнеш със това дете, което си отгледал в себе си…

Мъгливо е в отсрещния живот, примамващ с бъдеще блестящо.

Ще се простиш ли с детството

и то

да няма право

във сърцето ти на място?

Живее ли ти се така:

със липсата да си завършен, със липсата на светлина

и всъщност с липсата на въздух?

Удобно е във сигурния ход

на битието скучно и безлично -

на плитки глътки кислород, на малки хапки във паницата, да нижеш дните - все като един, сковани в нерешителната риза, обхванати от страх преодолим, надеждата в душата ти загризал. Годините минават във тъга, макар и в нуждата да си потребен

ако (на себе) си обърнеш гръб сега, все няма да ти стига нежност.

В самотната представа за любов

ще се оглеждаш

и ще се преструваш, че виждаш с третото око, едно щастливо съществуване.

Ще мръзнат от очакване

вълшебствата

в отгледаното във душата ти дете, защото липсата на детство

винаги е липса на криле.

Мавродинова Двуликият

Дали убиваш. О, дали твориш? Дали рисуваш и дали задраскваш. Дали създаваш, или пък рушиш. Сумрачен ли е образът ти? Бляскав ли? Природата ти ласка ли е, удар ли, вина ли си, или освобождение?

Къде си? В битовизма, или в чудото? Заблуда ли си, или си прозрение?

Да се опитам да те разбера, теб, богът, извисен в човешко тяло, би значело това: да побера най-черното в най-светещото бяло, в смирението си да се гневя, в потопа на скръбта да виждам щастие, съвсем да се откажа от властта, за да започна истински да властвам. Да тичам бясно, за да вляза там, където стигат само неподвижните. Да знам за всичко. Нищо да не знам. Да гледам всичко. Нищо да не виждам.

Ти, който си отвътре, дай ми студ, и аз ще овладея топлината. Затрупай ме с най-къртовския труд и аз ще изкопая светлината ти през пръст и плът, през корени и страх ще стигна до небето, за да кажа: Учителю, едва сега разбрах. Каквото ме погребва, ме възражда.

Откриване на колелото

Крайни сме. Целите в краища, крайници, пръстени, пръсти и пръст.

Вързани с възели, възрасти, мързели, мрънкане, мерзост и мъст.

Тъпчем и тичаме, циклим и бичим, другаде, никога тук.

Никак не виждаме, че си приличаме и сме различни напук.

Сложно е, грозно е, пошло е, лошо е

другият да е друг.

Ние се тикаме, ние си викаме

селянин лумпен боклук

кучка дебил имбецил педераст

Нека това да съм аз.

Нека се срина под топлите камъни, падащи като звезди.

Нека това тежко его е данък.

Данъкът ще ме плати.

Губим се в грубост едни срещу други, а сме дълбоко едно.

Аз е самата изконна заблуда, важна като колело.

Движеща, вечно въртяща и нижеща

нашите жажди за „там“.

Там ни обиждат. Тук им завиждаме.

Нека ми вземат. Ще дам.

Имам за даване цели вселени, вени и вяра, и власт.

Власт! Намалена! Купете от мене!

Давам ви власт срещу „аз“.

Тежко условие.

Ала отново

можем да бъдем щастливи.

Дъното е стабилна основа.

Ние сме живи. Живи сме.

Ние сме пътища неозначени,

но от огромно значение.

Всички сме същите.

Стигаме вкъщи,

газейки през съмнения.

Праведността е опиат, ала не е реалност.

Реалността е кръговрат.

Крайни сме. Изначални сме.

Музи в залива Ева Гочева

Ева Гочева е родена в гр. Бургас. Завършва руска филология в СУ „Климент Охридски“, след което следва магистратура, специалност „Преса и медии“. Освен поезия, пише и разкази, а в момента работи по първия си роман. Нейни произведения са публикувани в „Литературен вестник“, „Словото днес“ и множество онлайн издания. Участва активно в литературни събития в гр. София.

Член е на Асоциацията на младите български писатели. ***

когато го видях за пръв път беше сериозен

къдриците се подпираха послушно върху раменете му

гледахме се като изкуство което предстои захванах се да го разсмивам

оказа се че в усмивката му гнездят лястовици

никой не се сети че отлитат наесен лятото беше жужащият комар в ухото възможността да слеем кръвта си

в едно и също насекомо

той каза че това е поезия

и така беше

до един следобед в който

лежахме сред тревите на Железница

и нито един облак не приличаше на нещо

което ни се беше случвало

доказано е

че ароматът на окосено е викът

с който тревата предупреждава

другите треви

насекомите

охлювите

таралежите

да се спасяват

паниката и болката

могат да ухаят прекрасно

през лятото градът е с улици

от миниатюрни отрязани крайници

птиците пеят повече

защото има повече лесна храна

парковете са минни полета

и въпреки всичко това

ще излезеш за да вдишаш този опиум

от който ти се струва че животът

после ще се прибереш

е хубав

по-спокоен

ще прочетеш това стихотворение

и ще трябва да решиш

дали да затвориш прозореца

Монахиня

цялата в черно

с младо симетрично лице

и тънка ръка която разбърква кафето

изпива го бързо

ще гадае по утайката

но преди това разпуска коси

откопчава горните три копчета

позволява си да бъде красива

само когато не е сигурна

дали Бог съществува

дни

отивам до магазина за ядки

на връщане срещам куриера на Спиди

говорим за пандемията -

новата тема изместила тази за времето

после се прибирам

наливам си вино

чета Рупчев на терасата

и ям бадеми сурови като плътта ми

днес небето е повече вода отколкото въздух

и аз съм повече вода отколкото въздух

дали пък не съм небе докато чета поезия

по радиото пускат Аеросмит

мразя да пускат Аеросмит

просто така между другото

спомням си концерта им

в дъждовния Букурещ

как танцувах с непознат скандинавец

щом прожекторите угаснаха той ми каза:

– Тъмно е и вали да те изпратя ли до София?

сега няколко години по-късно

седя неподвижно на терасата

ако само помръдна

водата в тялото ще се разлее

сърцето ще се подуе

ще набъбне

а в обикновени дни като днешния

никога не знаеш

какво ще покълне

от него

Илинчева

Атанаска Илинчева е родена в град Пазарджик. Завършва право в Софийския университет и работи като юрисконсулт. Първите ѝ публични поетични изяви са свързани със създаването на „Иначе писано“ – литературна общност от млади автори, както и със страницата ѝ за лично творчество „Поетрия“. През годините участва в множество литературни събития, организирани в София. Нейни творби са публикувани на различни сайтове и платформи за литература, култура и изкуство, сред които поредицата

„Творческа библиотека“ на сп. „Филологически форум“, Tetradkata. com, Kadar25.com и други. Част от стихотворенията на Атанаска са поместени в сборника „Избрано 2017-2019”– издание на Tetradkata.com, коeто излиза от печат през 2021 г.

Едно дърво се разлиства в мен, клоните му опъват жилите на ръцете ми, короната му изпълва гърдите ми и мога ясно да видя, да вдишам разтварянето на всяко листенце.

Едно дете обръща поглед към мен, ръцете му се протягат в молба за

прегръдка,

очите му преливат от сълзи и страх,

то е голо и мръсно, сякаш част от дървото –моето неосъществено момче.

Това дърво ме обгръща цялата. Сякаш ставам самото дърво.

И едновременно съм и имам

короната, стъблото,

детето

и корена.

в залива Хартиена лодка

Ако тези сълзи се стичат

без да има къде да попият,

ще покрият всички дървета,

ще текат на потоци по улиците,

ще пропият в гредите на къщите

и ще залеят техните покриви.

Ще прелеят реките от коритата си

и земята ще се превърне в море,

а море и небе ще се слеят.

Ще се скъса бентът на нашата реалност

под тежестта на тази водна стихия

и светът ще изчезне отдолу.

Ще го търсим в устите на рибите.

Ще ни учат на дълго мълчание

и когато запомним урока си

ще изчезнат дори и те.

Ще се роди ли по-чист свят от този, в който с тебе се срещнахме

и наивно се бяхме усмихнали

на онази простичка вяра,

че светът се побира в ръцете ни?

Ако тези сълзи се стичат,

без да има къде да попият,

ще прелеят в ръцете ми

и ще спукат бента на света недомислен, в който всичко, за което мечтаем,

е за миг да се откъснем от себе си

и един към друг да сме искрени.

Ако тези сълзи се стичат,

без да има къде да попият,

и поставят света ни в опасност,

аз ще имам хартиена лодка

в морето на нашата реалност.

И ще да искам да зная ще дойдеш ли,

но стоя и те гледам усмихнато...

Този свят е прогнил и сам,

а сълзите попиват винаги.

залива Признание

Събирам думи – дъждовни капки по асфалта.

Те падат от необята и се превръщат

в реки от натежала неизказаност. Отдавна искам да ти кажа, че те откривам във водовъртежа им. Живееш в мен като вклеймено слово, което ритуално се повтаря, повтаря се, запомня се, остава.

С теб се разказвам като случване, звуча като любима песен, като стих. Увличам се и плувам

по тротоарите

на неизречените думи – истини, на истини, неистини, признания.

Не мога да не искам да узная с коя от всички думи ме описваш, коя да приютя завинаги и да превърна в своя същност.

Ще я положиш ли на устните ми?

Не мога да не проследя с поглед (небето впрочем е красиво) първопричината на думите. Харесва ми да гледам как се стичат на малки водни петънца, на срички по листа ми – трамвайното стъкло. Обичам да ти посвещавам всички, които съумеят да се слеят. Ти никак не приемаш прозаичното, но от асфалта, от тротоара, от стъклото събирам своите най-честни стихове. И в този смел водовъртеж на думите намирам тяхната първопричина, смирявам се пред всяка неизказаност, съзнала същността на необята –

живееш в мен.

Мирела Атанасова

Казвам се Мирела Атанасова, родена през лятото на далечната 1993г.

Избрала съм артистичните псевдоними

МАТ и Алерим, защото подписвайки се с тях, се чувствам една идея по-уверена.

Възпитаничка съм на „Проф.Панчо Владигеров“ гр. Бургас, изучавала съм цигулка и оперно пеене.

По-късно продължих професионалното ми развитие в НМА „Проф. Панчо Владигеров“ гр. София, но поради здравословен проблем не успях да завърша висшето си образование.

В момента съм щастлива майка в търсене на нови полета за изява

и създаване на вълшебства.

Майчинството се превърна в муза и генератор за последните ми творби, типично по лъвски родих си муза.

Сънува ми се

Сънуват ми се феи

Феи облечени

в любов

Рибари

в звездните морета

на безоблачният

небосвод.

Обичат ми се хора

Хора облечени

във човещина

В полята тъмни

да се срещат

за да се познават

Не с очи

а по душа

Сънуват ми се

истински приятелства

Приятелства облечени

във чистота Светове запълнени

от чувства без горчивото на

емоционалността.

Сънуват ми се

сънища

Сън в съня

в съня

А сънувайки се

моля

да остана

чужда

на грозното

на реалността.

Времето е

тъй щадящо

Лек

мехлем

срещу беди

Цяр за

душевни

болки

Рани

Кървави

следи

Времето е

ничие

Притежание

на чужди

светове

Времето е

най-безценно

Без него

просто сме

За никъде

Пожелай си

Време

Подари го

от сърце

Обичай

Споделяй

Навреме

Дарявай

с двете си

ръце.

Има дни

Има дни

като този

тихи

Безумно тихи

сякаш

Неродени дни

във които

Душата ликува

Не стене

Дни на

помирение

между

всички страни Магическо

щастие

Без мъка

Без да боли

Има дни като

този

Чист и красив

Сякаш

по-слънчев

от предишните

дни

Сякаш

по-истински

Ден съкровище

Вода в пустиня

Ден

сънувана пролет

Посред ледена

зима

Има дни

Дни като този.

Имам

много домове

но бездомна

скитам в

полето

Със щурците

плачем в

дует

Серенада

правим на

небето

Светулките

прегарят

като свещ

А душата ми е

нейде в лозята

Щурмувам

всеки тъжен

ред

Щастлива

истински

като децата.

в залива Георги Георгиев

Започва да пише поезия на 16 години, вдъхновен от стихотворението на Дамян Дамянов „Когато си на дъното“.

Dispersió

И колкото и да е розова, която и да е мъгла така неотстъпчива, и дори да я помолят, терасата и си остава хладна през деня за да си скрие слънце в несъбудената пролет. Прозорецът Джохари е притворен, а стаята му - слънчогледови поля, и всеки сноп, смелил се да погледне по-нагоре посвил е в себе си умислените, сгушени деца.

Там жадната за стъпки някъде отпред, веранда разляла е гърба си пясъчно, просторно, по почвата на време, люляци и суета, по почвата на ненадейност и комфорта.

И колкото и да е розова, която и да е мъгла, семантиката на града изпраща и оставя гостите терасата рисува жежките им стъпала, за да разлее пътя по посоката на нощите.

Violæ

Не виждам те

в лилавата претръпналост, но ще забърша и човешкото

в стъклата.

Да сляза в съня ти поисках

и с гъвкавост

нещо смутимо да пусна нататък.

Съблякох очите и пуснах ги

в чаша

бавно, чупливо, рискувах да стисна,

но тази подкожна повърхност

е наша,

а всеки ухажващ я жестнеумишлен.

Достатъчно тихо разперих крилата

да капя от тях и да раждам

огнища,

с гъдел от срам да погаля вратата

и мъжкия гняв по гърба

да засищам.

Виж, не крада от всички

сетивности,

даже напротив, и аз съм лилав. Твоите стълбички

в моята видимост

всъщност не помнят кога се прибрах.

Тук ще е топло, аз се разреждам

в трънливи корони, плод и молив до всеки следобед под меката

мрежа, която прехапа безскромно свенлив.

Thérapeute

- Сега с какво се занимаваш?

- Помагам им да се спасят.

- Кога, кого и как спасяваш?

- Защо реши, че бих могъл да обясня?

...

Намирам ги треперещи

в последициживотът бил безизразен и ням, препълнен с празни хора

и поледици, та само аз съм липсвал там.

На вересия давам им от моя път. В замяна - две ръце и кадифените очи, да търсят неизвестното

под грешна плът, доказвайки, че чувстваме, но не личи.

Но мир пред себе си не пожелах, а времето съблича всички стари белези. Чрез неговото „нямам“

ще изгубя тях, за да успея да намеря себе си.

Сега разбра ли за егоистичната ми цел?

Посях под името ѝ черна орхидея, на някого да дам каквото съм отнелразливайки се, да поливам нея.

Музи в залива Наталия Иванова

Наталия Иванова е родена през 1992 г. в гр. София. Завършва специалност „Журналистика”, а след това следва в магистърската програма „Преводач-редактор” в Софийския университет. Работи като редактор в медии, a понастоящем – в организация с нестопанска цел. Участва като автор и редактор в отделни проекти на издателство Scribens. През есента на 2020 г. излиза първата ѝ стихосбирка „Човек с бинокъл“ (изд. Арс) под редакцията на Марин Бодаков и с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

Времето е наше

Не ни застигна страшно бедствие, нито пък изгубихме, за ужас, нещо. Ние просто бяхме тъжни, парите се сменяха с мъгли, пред блока котките умираха, вечер се прибирахме унили, разбира се, понякога съвсем добре, поне така би трябвало да бъде. Всичко иначе остава някъде, запомнено дотолкова, доколкото докато режеш лук във кухнята под наем, внезапно нещо малко те пробожда, заровено под мислите за другото, внезапно някакъв следобед се оказва важен, не, прости – най-важният –как седнал си на пейка и броиш листата, изпопадали в краката ти.

залива София, септември

Как само те обичам вечер, вървя по уморените ти улици и слушам самотен телевизор как цъфти и гласовете му не казват нищо. A ние тук сме, тротоарите не свършват никога, от плочките израстват блокове, във всеки съм живяла, в никой.

А спомените като прашен хол подреждат се в един и същ следобед –излизам, мамо –от едно дете, което оттогава се прибира, ти знаеш всичко за това и всичко после –свидетелят на вечери и сутрини, на първата любов и на останалата, на тайните ми срещи и раздели.

Тогава бог ли си, или добър приятел?

Аз няма да признавам нищо.

Сега сме тук: ти – все по-същият и аз – простила, че след мен оставаш.

Накрая – сърцето. Накрая.

Разбира се, след края на една любов, ти първо ще опиташ да си жив –

и ще се получи.

Това е неотменно:

на път занякъде ще спреш

и ще козируваш пред лалетата, невинни като сутрин.

Но точно там ще си припомниш всичко

и като че е писмо, прегънато на четири, ще прибереш ръка във джоба си, ще забравиш, че е там,

и ще си тръгнеш.

Познавам улиците по-добре от живота зад тези тежки врати –

от стаята долавям само смътни реплики, дребни произшествия, рядко: смях.

От другата страна на леглото ни – друго легло, а близо до него: бебе.

Грях ли е да си представям какво е там?

Сънят ме увлича в лагуната на образите

и с детския плач попадам от другата страна на стената.

Всичко е каквото очаквам: майка, баща, дете.

Отивам до прозореца с надеждата да разбера повече:

една улична лампа диша над едър черен автомобил,

след малко и тя ще стане невидима. Денят ще започне.

Но сега сънувам чужда умора.

Единадесет преди обед е – време на обещания.

Невинната тишина на утрото е изчезнала, денят е потънал в приготовления, преди трескавият пумпал на нощта да погълне всичко.

Което трябва, сега е на мястото си – красиво и непознато.

Само морето е насреща – непроменимо, непроменено, вечно,

както е отеквал звукът му в пещерите, така отеква и днес.

Винаги е имало удавници, винаги ще има.

Младите завинаги ще бъдат млади и тук времето изчезва, потънало в смеха им.

Наистина ли всичко това ще продължи да съществува и без нас?

Един комар прелита и посягам към него. Спирам се.

Карабаш

Рене Карабаш (Ирена Иванова, 1989 г.) е писател, режисьор и актриса. Завършва култовата Езикова гимназия

на гр. Ловеч, след което получава бакала-

върска степен по Приложна Лингвистика

от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Стипендиант е в

Западен католически университет в Анже, (Франция) и магистър по театрална режисура, към Нов български университет.

За романа си „Остайница“ получава престижната литературна награда „Елиас Канети“. Романът ѝ носи и две номи-

нации за Роман на годината от „13 века България“. Литературни

награди „Перото“ и селекция в официалния каталог на Национален

книжен център, Contemporary Bulgarian Prose 2019. Новата ѝ стихосбирка „Братовчедката на Зорбас“ (2020) ѝ носи две престижни номинации от литературния конкурс „Перото“ и за Национална награда за поезия „Иван Николов“. Първата ѝ стихосбирка “Хълбоци и Пеперуди” също е с номинация за Националната награда за поезия „Иван Николов“. Рене е носител на Първа награда за белетристика от Националния литературен конкурс „Боян Пенев“. Тя е сред най-превежданите български съвременни поети и писатели, което я поставя в Антологията „Най-превеждани български писатели 2019“.

Свободно падане

Тя разкопчава гърдите си

и казва хайде

засилвам се умело преди скока

тя се разсмива през сълзи:

няма нужда този път —

не можеш да разбиеш сърце

с врати отворени широко към зенита

Момчето от камък

което спря да пикае

във фонтана

Не си на 50

и на 26 не си

аз те познавам

ти си момчето от камък

което спря да пикае във фонтана

да скача от скалите да се сбива

такъв си

още преди да избереш грозда си

преди да се излегнеш в утробата

избра да се извиняваш

когато те настъпят

да вдигаш кръвно докато

девойките припадат

от задух в киносалоните

Не си на 50 и на 26 не си

аз те познавам

точно в този момент

ти нямаш възраст

Сега остави молива и излез

изпикай се във фонтана

скочи от скалите

излез по средата на прожекцията

и напсувай режисьора на този блудкав филм

прибери се

сега се метни през прозореца

като победител

като някой

който не живее на първия етаж

Тя идва точно в 6 когато банките в града

отдавна са затворили

и бабата продава

последния домат на тротоара

Тя идва в моя дом със своите мечти

и свойте кучета

наметнала небрежно

всички погледи

пулсираща като сърце

отвъд трамваите

тя идва нейна моя и единствена

свободна като полета на чучулигите

строшила най-последната си маска

негримирана

с косите си тревисти на разсъмване

оплита се като загадка

във чаршафите

поезията тази бръмка

губи стойности

когато заговори за очите ми

или танцува гола в кухнята

пред ласкавия поглед на съседите

Тя идва ето че пристига вече

задъхана от дългото пътуване

с години чакана

и търсена във празни погледи

с ожулените колене на детството

загледана в реката в рибите

тя идва да ми върне нещо тъй съ-

ществено:

голямата любов идва точно в 6

затваря всички банки

и носи за да ме нахрани

последния домат

сърцето си

The heart knows when the search is over

Майка ми обиколи света

Била е в Париж

разхождала се е

в градината на статуите

Била е в Копенхаген

седяла е

на скалата на самотната русалка

Била е в Пуерто Рико

изчезвала е

във Бермудския триъгълник

Толкова магнити ѝ подарих

често ги подрежда

във формата на къща

Възможност за капитулация

Тази любов е минно поле премислям всяка крачка

изчислявам разстоянието

между окопите

прехвърлям възможностите за

капитулация

Понякога бомбата гърми

в краката ми

Каква шега

Обичам те

каза Пинокио

и ми бръкна в окото

Без смърт

Баба умря

няколко дни след нà ти семе от мойте домати погребението мина нормално

посяхме баба в земята

плакахме много да я полеем така се правело ни казаха

Мина време и се родиха големи

домати

напукани като ръцете ѝ

откъснах най-големия и тръгнах бавно към къщата

държах го с двете си ръце новородено което дори не пропла-

ква

цвете

обърквам

огъня

ѝ за

друг път я чувам далече зад мен само тогава

което шеметно желая

но не мога да помириша

разрязах го наполовина и отхапах

смърт няма казваше баба и една семка засяда между зъбите

Димитър Мавров

Дива кръв

може да съм

нищо повече

от прах и кал

и дивото във мен

да не признава

ничия кралица

ничий крал

но разкриеш ли ми

себе си

и твоите бодли

ще ти разкрия

душа

готова да кърви

който образува

прегръдката ми

в парещият ми дъх

докосването ми

гали белезите

прави те

по-малко износена

от войните

които си спечелила

и от онези

които си загубила

и дори да не си напълно

убедена

какво точно е

мирът

знам че го намираш

в дивото в мен в сладката болка

на захапката ми

в омагьосания кръг

който нежно пълзи

по гръбначния ти стълб

и заповядва

на кожата ти

да настръхне

и дори да сринеш

до основи

всички къщи

по алеята

на здравия разум

ще се убедиш

че другите

прегръщат скучно

ще се убедиш

че топлината

на докосването им

трае колкото

ползата им от теб ще се убедиш

че музеите на разкаянието изглеждат добре само отвън

а отвътре тлее хлад -

а аз съм

вечно горящата къща

отвъд алеята на разума

и отвъд алеята на лудостта

в която искаш да гориш

завинаги

а понякога

любовта е

две до болка

познати ръце

стискащи

с все сила

надеждата ти

за гърлото

и дори не знаеш

дали искаш да спрат

в житейската ми автобиография

и до ден днешен присъства неизменно вечната анафора

изчукал съм повече душѝ

отколкото тела

и това не е метафора

всичкото това

туптене

ще ги накара

да си мислят

че се чукаме

но майната му

на всичкото

шушукане

това е просто

туптежът

на сърцето ми

опитващо

да намери смелостта

да докосне лицето ти опитващо

да намери смелостта

да целуне устните ти

опитвам

да намеря смелост

да прокарам пръсти

през твоите коси oпитвам

да намеря смелост

да съм повече твой

отколкото свой както преди

почти

почти

наречи ме психопат, но

среща с тебе в ада

няма да е ад.

„ще се видим в ада...“

някой я бе попитал

дали може да опише

как изглежда домът й

и тя бе готова

да го обрисува в детайли

но осъзна

че я питат за място

а не за същество

но

мястото

не си играе с косата ти

като вятъра

не те завива

като подпъхва

крайчетата на одеялото

и не ти носи

топли дрехи

когато ти е студено

не ти разтрива гърба

и краката

когато е необходимо

или пък просто така

мястото

не хапе вътрешната част

на бедрата ти

и не подпалва душата ти

не те гъделичка

до припадък

и не поема товара

на сивото ежедневие

вместо теб

мястото няма да се появи

в момент на нужда

няма да изпепели костите ти с прегръдка

няма да излекува раните

с отровната си целувка

нито пък ще те върне

към себе си само с поглед

и може би мястото

ще те опознае донякъде

ще узнае къде държиш

ластичките си за коса

гримовете

и лосионите за тяло

но никога няма

да те почувства

както зеленото в очите му

никога няма да узнае

къде държиш

мечтите си

какво те разсмива

и никога няма да узнае

и да местата се превръщат

в топли жилища

но някои същества са вечни -

някои същества са

по-трайни

подслони

и малко мазилка

какъв е проблемът

когато казваш че няма проблем

и по-уютни

от купчина бетон

Силвия Андреева

Силвия Андреева е родена в Созопол, при ветровете и дантелено-белите вълни. Каз-

ва, че за нея писането е начин да отцеди

душата си от гледките, радостите и болките. През лятото на 2020 г. излиза от пе-

чат дебютната ѝ стихосбирка „В кръвта

ми има морска сол“. А само преди около месец излиза и втората ѝ книга „Наричам те спасение“. ***

Дъждът туптеше в чашата с море, неспирно плачеше небето посивяло, помръкнало бе малкото градче, за слънцето безумно зажадняло.

Прегърнаха се старите асми, глави оголени в стрехите свили, сред слепите им дървени очи, две капки ден се бяха скрили...

Студът нахлу в един след полунощ, кристална флейта сенките приспива, в прегръдките му всяка светлинка угаснала, луната я завива.

Паважът зъзне скрежно побелял, преплели корен две смокини, дълбоко скрили в своите сърца, от лято спомен и вълните сини...

По жътва

Моят юли е жаркия дъх на земята.

Песента на жътварки, кошуля платнена.

Тежки снопи от злато, узряла пшеница.

Бяла везана кърпа, черна пръст пресушена.

Моят юли е с цвят

на узрели череши.

На препечено сладко,

на прашни мегдани...

От цикадите звън

и щурци закъснели, моят юли е билки и росни поляни.

Моят юли е тътен

от буря внезапна.

Капки дъжд придошли,

след горещници тежки...

Моят юли заплита изкусно

шевици, обичаи народни, любови човешки.

Моят юли е лято с перчем непокорен.

Стрък пелин за горчилка, крехко жълто лютиче.

Моят юли е всичко, с което съм жива.

Моят юли съм аз.

Но съм морско момиче.

Трополеше ноември със своя файтон.

Кочияши му бяха

мъглите среднощни.

Пожълтели листа

в неочакван синхрон, затанцуваха валс

под светкавици мощни.

Млечно-бели завеси

покриха града.

Златен сърп през ресници

смутено наднича.

Тишината заключи заспалия дом.

На декор театрален

площадът прилича.

Само старата котва на поста стои.

Страж на портите ням.

Компас за мнозина.

Днес изпраща самотния пътник

в нощта

и се готви да срещне

студената зима.

По снагата ѝ тъмна животът реди

запознанства, раздели...

Сърдечните тръпки.

Тя посреща родения

в днешния ден...

И изпраща мъртвеца

в последните стъпки.

Тъй отчаяно искам да мога и аз

да заключа вратите

на родната стряха,

да поема към чужди морета на юг,

и нозе да заровя

във влажния пясък!

Но помня!

Макар със склопени очи, цветовете на моя Созопол обичан,

и умирам, щом дълго не виждам брега...

Разпилявам се цяла,

на пяна приличам.

Долавям дъха на столетно дърво, приютило в прегръдките

старите къщи...

Ухае на детство, на сол и смола...

На тютюна горчив...

Сякаш татко е вкъщи...

Пак дочувам сирена

до болка позната, на рибарския кораб,

кръстосващ морето, захождащ към пристана шумен

по здрач, на тайфата смеха, на градчето сърцето.

Посрещам нощта,

пълна с ясни звезди, разпиляла мастило

над плажове топли, говорят скалите с безкрая

пред тях, за отминали зими, за ръждясали котви...

И отчаяно искам да мога и аз, да заключа вратите

на родната стряха, но не спира кръвта да ме тегли назад!

И да шепне за тези, преди мене що бяха...

Майка

Често друга е майка. Не далата плът. Не рождената, носила твоето тяло.

А

онази с пресъхнала, молеща гръд ... И онази, изпила ти болката цяла...

Често друга е майка. Дарила ти лъч. Осветлила ти дните с обич безмерна.

Преживялата няколко пъти смъртта.

Зарад тебе свалила забрадката черна.

Често друга е майка.

Не кръв от кръвта.

А онази безсънната, дъх затаила.

Изцедила последната капка любов,

И душата ти суха

с живот напоила.

Музи в залива Стефан Петков

Стефан Петков е роден и израснал в Созопол – град, в който всеки се ражда малко художник или малко поет. Вдъхновяващи

са созополските залези, безспорно, но пък се иска и подходящото светоусещане. А Стефан го носи в себе си, пази го там, при семейството, любовта и морето... ***

Понесен върху летните вълни, дъхът ти с вкус смокинов ме обгръща. Изтриваш парещите ми сълзи

и с топли длани нежно ме прегръщаш.

Прегръщаш ме и всичко е наред, щом пак съм тук и вятъра усещам, щом на брега пред синьото море аз коленичил съм и изгрева посрещам.

Започваш да рисуваш в паметта картините, погребани под руините на твойте стари, славни времена, останали далеч, далеч назад във дните.

По улиците калдъръмени в града

хилядолетен, мъдър, някак си притихнал, вървя и сякаш връщам се в деня, когато аз за първи път съм се усмихнал.

И мисля си: „Без тебе няма АЗ!“ Къде ли щях сега да бъда, ако не беше ти, мой малък роден град, да може винаги при тебе да се връщам!

Вълна се разбива

в моята младост

и с пръски студени

докосва плътта.

Вървя по ръба

и не искам да зная

защо покрай мене

върти се света.

Изгубих ли всичко?

От себе си дадох ли?

Едва ли... не знам...

май по-скоро

съм взел!

От всички онези хора

запазих ли

по нещичко скъпо

за себе си в плен?

Едва ли и щом на ръба

се намирам

и гледам надолу

към мрака под мен.

И път щом не виждам,

щом нямам и минало...

и щом съм на двайсет, а тъй уморен.

Вълна се разбива,

а моята младост

опорочена си тръгва

с тъга.

Довиждане! Сбогом!

Без друго безрадостна

долу ме чака мойта съдба!

Единствена моя

Прегърнати, вплели тела уморени, докосваме погледи

с жадни очи.

Стените рушат се

и наше е времето

за всички онези

наши мечти.

Когато до мене

тихо приседнеш

и нежно целунеш ме –

спира дъхът,

ревнува морето,

щом ме погледнеш,

и някак по-тъжно

ръмящ е дъждът.

Нима те не знаят, че се обичаме

и само за нас

е създаден света...

Нима не разбират

как се обричаме

да бъдем до гроб

един с друг в любовта.

Завинаги заедно –

аз с теб, ти със мене

и въпреки всичко аз

знам – ще вървим,

ЕДИНСТВЕНА МОЯ

ЛЮБОВ СПОДЕЛЕНА, ТИ ЗНАЙ, ЧЕ ОБИ-

ЧАМ ТЕ... (подпис)

... ТВОЯТ ЛЮБИМ

Ева

Музи в залива Мария Хинева

Аз съм на 22 години и уча английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Тренирам спортна стрелба, в свободното си време обичам да чета и не на последно място съм пленена от астрономията.

косата ти се превръща

в пеперуди, които гнездят

в основата на тъгата ми.

Ще дойде време и ще трябва

да заграбиш и от нея с лъжица,

да ме упоиш със сняг.

Ти си свирепа магия –

издигаш се тихо сред мъглите на фабрика

и режеш мъже с памучни пръсти.

Отказваш да излезеш,

а аз стоя от другата страна

на вратата

и ти бърборя прекрасни неща –(преди да изобретиш целувката хората са били

пръстови отпечатъци

по буркани с конфитюр.

Един ден си слязла

по копринено стълбище,

за да им вдъхнеш

дихателни тръби)

Заведи ме до бедствието,

където губя външен вид –

където живота е еластичен

и правя с него каквото си искам.

Постепенно разбираш

как ме плаши отсъствието ти.

Един ден ще се събудя

на спираловидно стълбище,

без да знам

как съм се озовала там.

Осъзнавам

съвършената ти хирургия–

светът е черупка,

в която метаболизмът

на въздуха спря.

Стълбище

Слиза

7-мо, 34-то стъпало

желанието му е неумолимо, докато не достига до бенката

върху глезена, с което хваща една и съща

болка за устата,

и осъзнава, че стълбището се повтаря –

започва и се завърта до дупка

в гърлото му,

като изплезен език, който непрестанно консумира

разстояния, гледки и пътища;

тялото му се превръща в термос, опасно се заклатушква като слон

и изпада в статичен сън, от главата му се чува звук

на смачкана хартия

и пукота на тенекиени пистолети, заплетени косми

като прежда

се издигат от очите му

и закриват

луната – полусготвена,

земята се отваря и завърта метаморфните си скали, той продължава да прелиства двете страни на небесната картавече е загубил всякакъв спомен

за себе си,

единствено му остава

агрегатното състояние на гнева, от времето, когато

дъбовите клонки течаха

като аборигенски светлини

и растяха в геометрични години,

сега само може да копнее да витае отново

в празни къщи

като слънчев автопортрет, докато репетира едни и същи стъпки

и взима писмени уроци от сенките;

непостоянно мотивиран, той държи земята

между разтворената човка

на зла птица.

Хартиен ангел

Не мога да го обясня,

но тъгата ти

е като хартиена кукла от вестникарска хартия.

Плачеш с древен глас, сякаш са те изтръгнали от лунната гръд като бебе… Споделяме хапки от една и съща ябълка, пребледнялата ти ръка съпровожда моята надолу в захапка от целувки. Пораства арфа от ябълковото ядро, ужасяващи криле разцъфтяват по гърба ти. Разтваряш очи във водата, и виждаш душата си –гвоздей от чисто злато, забучен върху тънки като сламки ръце. Ставаш едно цяло с Бога на дъното на океана, уголемен до вулканични размери.

Чистилище

Замених душата си

за картонено хвърчило, хиляди безчувствени очи

се роят като птичи крака, за да гледат как копчетата, които съм събрала,

се изсипват през дланта ми…

Мъкна те през хамстерско колело

чеширски котарак

ме подканва с нокът, седнал пред прибори от калай, котешки езици от двете му страни –разказват

за мозаечен свят: пещерни рисунки ме поглъщат

в кичур от истерични сънища останките ми – вървели

по едни и същи пътеки, докато стигнат до ледени фосили – моето раждане и собствената ми смърт.

Небето над мен е плаващ спирограф, времето ме чака в кръстосаната гора,

мишка търси сребърна лъжица, докато разказвам за теб на боровите крадци.

После те посещавам в мавзолея –ти си гласовете на духовете, сини светлинки в земните червеи, които се влюбват в къртичини;

Главата ми се издува

и разтяга карикатурно

от мястото, където се сгромолясвам, гледат безучастно

хиляди безчувствени очи

и тела, маршируващи

като парад на лешникотрошачки,

се спускат върху две изпънати длани

в които държа отпуснатите ти ръце

...

Проглеждам през пролуката

между две книги,

за да видя калейдоскоп от пеперуди, гъмжат по лицето ти –

без слънце, без луна –

винаги съм знаела,

че цялата светлина

се събира на миглите ти.

Мария Стратиева

Тъгата ли? Тя ли те плаши толкова много, човече?! Тъгата е онзи плевел, който не

спираме да поливаме, вместо да го изтръг-

нем с голи ръце. Тъгата е нещото, което законтря радостта. Какво е това чудо?

Едва когато осъзнаем за какво точно тъгуваме, ще съумеем да канализираме цялата си енергия в това да бъдем по-добри хора.

Разбра ли ме сега, човеко?

Спри да тъгуваш, защото тъгата е онова нещо, което изяжда цветовете на щастието.

Просто спри!

Разроши косите си, усмихни се на дете, вържи обувките си и тръг-

ни!

Отиди при тъгата, откъсни я и нищо повече не прави, тя сама ще увехне. Само толкова ти трябва, за да дишаш и усещаш всяка глътка въздух как бавно навлиза в теб. Това е свободата от тъгата!

Питаш ли се кога разбираме, че е дошъл моментът да вземем хапчето за любов? Тогава, когато се сбогуваш с тъгата, без да я мразиш или ненавиждаш.

Тогава, когато я пуснеш от живота си, пожелавайки й да се излекува. Това е точният момент, в който осъзнаваме, че имаме нужда от нашето хапче за любов.

Не се разминавай с времето, а лети с него и помни, че всяко нещо си

има срок на годност, включително и любовта, и тъгата!

Хапче за любов

И колкото бели да стават косите, и с колкото болка

да пълни душите,

времето не спира да лети

и на часовника стрелките

да премества.

Може би трябва на друга планета

да идем, там, където тъга няма да видим. Бавно в джоба си ръката пъхнете, хапче за любов от там извадете. Налейте си в чаша малко вода

и преглътнете последна сълза.

Време е! Да го направим.

И тъгата да забравим!

Музи в залива

Снежинка

Наблюдавал ли си как снежинката пада от небето – красиво?! Как върху черната земя приземява се някак... щастливо. Чудил ли си се каква е нейната мисия на този свят? Или само се радваш на белия пухкав парад?

Снежинката е най-нежното творение, животът ѝ трае секунда –за съжаление! Преди да умре, тя прави постеля на онзи последвал сняг на парцали, който сетивата ти гали. Тя е плаха, ранима и лесно топи се, с тяло крехко и душа на малко момиче.

Това съвсем не ѝ пречи мръсотията да заличава, която човекът

непрестанно създава!

Абстрактно

Абстрактните хора са чудно красиви, отразяващи някак овали и криви. В свят многоцветен живеят добре –газят победи и грехове.

До болка те сивотата презират, а някак спонтанно в рутина се намират.

Променят я плавно, дори с желание и нито за миг не търпят отчаяние.

Абстрактните хора са душевно красиви, някак бъбриви и всемилостиви. До крайност избягват моментите сиви, странейки от хора вечно бодливи.

Най-много обичам февруари,

нежно лицето със снежинки ми гали, вятър ми лъхва в косите и бяга, не след дълго тъне в забрава.

Обичам да гледам как по покриви тича, как случайно с март се засича

и нежно от гърба си кожуха съблича.

Този февруари е приказка моя, а ние сме нейните главни герои.

Трябва вратата да му отвориш

и с него кротко да поговориш.

Да му споделиш за отчаянието, за старостта и за страданието.

Многоточие

След точката недей да слагаш многоточие, грешка е тази отсрочка.

Щом нещото е вече изпочупено, спри да го лепиш и рани да ближеш.

Огледай се в бъдещето обещаващо, направи му предложение изкушаващо.

Сключи онази сделка на живота.

Напиши наново всяка стара нота.

Облечи се в цветове и ритми и започни да танцуваш под синьото небе –подари му нов живот на старото сърце.

Д. Георгиев

Казвам се Георги Д. Георгиев от град Бургас, на 25 години. Публикувам свои стихове, фрагменти и мисли в социалните мрежи под псевдонима georgiev.poetry. Завършил съм Медицински университет “Проф д-р Параскев Стоянов” гр. Варна със специалност „Фармация“. В момента отново съм студент в специалност Психология.

Писането и изкуството са моята същност и затова се грижа да присъстват всеки ден в живота ми. През 2019г. издадох с помощта на Община Бургас стихосбирката „Автобиография на Страха“, която получи съпъстваща награда в литeратурния конкурс “Южна пролет”. В момента подготвям ръкописа на следващата си книга и се надявам тази година да

поеме по своя път.

Недовършено

само душите могат да дописват истории, но се страхуват да чуеш защо отпред стои едно

„не“

Късметче

бъди със себе си щастливите хора си личат

когато благодариш

за ценното в живота си означава, че се грижиш за раната. и своята, и чуждата

дори някоя може да изчезне.

Абстиненция на разума

В тялото живеят различни енергии, дяволи и желания, с които намразваш разума. Отхвърлиш като начин на живот. Разумът.

Веднъж започнал

е почти невъзможно

да съществуваш без

да се разпиляваш по случайности

и хора, без да докосваш душите им, да усещаш всяко потрепване

на Вселената,

да живееш чужди животи, да преливаш от собствена празнота.

Като отнемане на дишането

без да очакваш то да се върне,

ти се иска да има други неща в дните.

Без близост престава да се разлиства,

а да се късат части от съдбата.

Колко необходимо е да притежаваш, да изграждаш перфектен живот с перфектен човек?

Веднъж облякъл същността си, се изпълваш с цялост

и безследно изчезваш от себе си

след това.

Усещаш няколко тела в едно, като капан, който сам приготви, но нямаш сили да излезеш от него, като загадка, която е ясна, но нямаш смелост да я промениш. *

Думите нараняват.

Липсата също.

Изгубеното време наранява.

Да се върне обратно - също.

Заставаш пред огледалото,

и не помръдваш –

лед, който не може да се пропука.

Наистина ли един човек може да причини всичко?

Безтегловност. Някой е натиснал бутон за старт.

Колко може още да поемеш, колко още се надяваш и защо пренаписваш минало с появяването без извинения?

Да бъдеш разума си, не защото някой би те оставил, не защото някой би те заменил, да не бъдеш разума си, защото даваш повече от видимото. Без да спестяваш от влюбването и лудостта си, меланхолията, често и блестящите със страст очи, без да проектираш горчив опит, без да мислиш за щетите. Съжалявам, но винаги се появяват –щетите, които са слепи за останалите.

Понякога е непосилно. Измеренията на дните и нощите са

съвсем други.

Колкото и да се въздържаш от него –следва доза от разума.

В тишина след буря, дърво без клони в поле от самота, тъжно дете с излишна мъдрост, в това ли изцяло ще се превърнеш?

С пръсти абстиненцията

смачква в пепел чувството.

И те изгася.

И те предпазва.

Иначе си просто вреден навик.

Има два вида щастие: „тихо щастие“ и „шумно щастие“.

Тихото щастие е винаги до нас. Често го пренебрегваме и твърдим, че сме нещастни. То е семейството, въздухът, сладостта на плодовете през лятото, планините, морето, домът, книгите,прегръдките, музиката… любовта към

себе си, но не на последно място.

Тихото щастие също търпи поражения. Губим хора, души, то не ни

е достатъчно и невротично искаме още, и още. Тихи сме с него, не го назоваваме като щастие. И то страда от нас, а ние заради липсата му. С тихото щастие сме в битка. Отсъствие когато присъства и обратно. Тихо живее. Във всеки един момент е до нас и в нас. Затова и го търсим някъде далеч.

Шумното щастие е кратко. То е влюбването, спонтанните решения, епизодите на тъга, за да по

кажем на останалите как всичко е наред…То е и новата кола, победата, фойерверките в небето, одобрението на другите. Шумното

щастие е най-желано. За него се

говори най-много, то е висша цел и оформя живота, към него всеки

се стреми. И го получаваме след лишения, компромиси или случайно. Успяваме в един момент, влюбваме се, изглеждаме страхотно в чужди очи, печелим пари, рискуваме…Шумното щастие е съкровището, за което някой е казал, че е заровено само трябва да го открием. Шумно живее. Състезание.

И тихото, и шумното щастие ни принадлежат. И двете са важни и взаимосвързани. Но защо казваме, че сме нещастни, когато имаме едното?

Щастието не се преследва като обезумял хищник, а се отглежда с грижа всеки ден. Тихо в себе си. Шумно в себе си.

Нина Вангелова

Тя е на 29 години, вече има зад гърба си две самостоятелни културни представления, мултимедийните проекти: “Магическият свят на любовта“ и „Корените на пеперудата“. В момента подготвя стихосбирка и трети спектакъл -„Съновидения“. Нина Вангелова има няколко авторски песни, които могат да бъдат чути в Youtube. Средното си образование завършва със специалност „Актьорско майсторство“ в НУМСИ „Проф. Панчо Владигеров“ гр. Бургас, а в момента учи в НХА - Бургас с профил „Мода“. Участвала е в изложба, насочена към млади автори, има

в алманах „Бургас“.

Сънувах че летя и пак съм малка Откъсната от земната тъга Свободна от телесната захватка Рееща се над света

Сънувах че летя и пак съм малка Разперила копринени криле Откриваха се нови хоризонти Непознати светове

Сънувах че летя и пак съм малка Вперих зор отвъд синьото небе Безкраят бе разкрит за малко

Пред едно дете

публикувани стихотворения

Преди да ме сложат

във ваза

Ме подушиха

И ме гледаха влюбено

После извадиха

Ножица

Кастриха ме

Рязаха ме

Рязаха бодлите ми

Изрязаха ми живота

И ме продадоха

Преди да ме сложат във ваза

Ме галеше

Вятъра

Говорих си с пеперуди

Събуждах се

От ледените капки

На росата

Сега не искам

Да се събуждам

Сега ми махат

повехналите листа

Отново ме

Душат

Гледат ме

Вливат ми вода

На системи

Местят ме

На слънце

за да ме

Поддържат жива

Преди да ме сложат във ваза

Имах корени

Можеха да усетят сезоните

Това бях аз

Преди да ме сложат във ваза

Мечтите ми са прах от вечността

Отречена въздишка от морето

Отронен скреж през пролетта

Графит извезан във полето

Мечтите ми са шепот на лета

Преминали през плочи заличени

Мечтите ми за новата Земя

Са истини от друго време * * *

Една опашка ми остави

стърчи

между стъклото на прозореца

Ако я оставя ще полудея

Ако отворя ще изгубя сока

с който ще живея

пропиляна вечност

се стовари

от небето

замисъл

смъртта

моята промяна

с много лица

възвишение

гробна тишина

сред значението

отиде си внезапно

от съня ми

Калина Миланова

Калина Миланова е родена в България на 4.09.1993г. Завършва основното си образование в паралелка с допълнително изучаване на информационни технологии в 97 СОУ “Братя Миладинови” и продължава средното си в 3 СОУ „Марин Дринов“ с профил „Изкуства“ – „Реклама. Графичен и пространствен дизайн“. Завършва бакалавърска степен през 2016 г. в СУ „Св. Климент Охридски” – ФНОИ специалност „Изобразително изкуство”. През 2019 г. получава магистърска степен в СУ „Св. Климент Охридски” – ФНОИ специалност „Графичен дизайн“.

Интересите ѝ се насочват в областта на графичното изкуство

(изящната и приложната графика) и неконвенционалното изкуство.

Взема участие в изложби в България, Виена, Прага, Унгария, Испания, Белгия, Египет, Китай и др. Включва се в пленери, пърформанс фестивали, хепънинги, акции и инсталации.

„Аз съм художник, но и поезията е много важна за мен. Знам, каква голяма сила имат думите, затова винаги съм внимателна, какво

ще кажа и по какъв начин. Всичко, което създавам, е вдъхновено от моя опит“ – споделя Калина. ***

Когато минаваше четири, той изпиваше своето унижение.

Заключваше истината и поздравяваше.

Строгият усет го подсигури

от приятелите на унищожителя.

И така броенето започна...

с последните спомени.

Измит от грешките, скрит под фалшив псевдоним, никой не е такъв, какъвто е излязъл. Ще замълча.

Шумът заглушава мислите ми. Чувство на изминала вечност, породена от 150 грама.

Насълзени очи от задимената стая, няма място за всички, но ще се съберем. Аплодисментите са за публиката, затова, че успя да издържи.

Ние не сме известни, но ще станем …

усещам притеснението ви.

Слабоумни не спират

да се разхождат, чорапогащниците подчертават

разширените вени.

И някой не си знае работата.

Напук ще предизвикам

провокация.

Не искам да правя филми –искам да ги рисувам.

Истинско е присъствието …

и камерата на стария.

Мухите са неизбежни.

Издънвам се.

И в този миг на слабост, попил от спомена вечен, ще се променя.

Аз пия за вашето невзрачие, вие пийте за неморалното в мен.

Съжалявам, Анархия, прикривам те

с червените си кичури, под скритата самоличност седи един истински човек.

Ти знаеш, че всичко ще отмине.

Искам да се събудя.

Можеш ли да се върнеш назад...

и да поискаш ръка на съдбата.

Защото…

цветята не се променят винаги, а аз продължавам да виждам дома им.

Сега са озарени от лъчите

на слънцето, което гали мъртвите им тела.

И все по-хубаво те се вплитат.

Често подминават моя бряг,

за да се спрат при твоя, и там да се размножат.

Сигурни, че техните деца

ще пребъдат.

Вятърът духа силно, затрупва с

листа вратите на времето...

с наслада.

А някой чака облаците, които да се съберат в едно,

за да премахнат всички излишни, чакащи гордо своята смърт.

И ние сме там.

Вярваме, че можем…

затова съществуваме.

Ще празнуваме ли тази нощ?

Не искаме и няма нужда.

Крием се.

Споделяме нереалното.

Годините минават.

Копираме се.

Напразни надежди, заблуждаваме се.

Подредихме ли живота си

и мислите,

подиграваме се.

Старите кутии с вехти неща, намираме своето забавление

при чуждото.

Присвояваме заслуги.

Мъглата се спуска, ще заслепи всички ни.

Един ще заспи завинаги,

друг ще отвори очи за първи път.

Щастливи са само дърветата.

Свободни са само птиците.

Стигнахме ли до дъното, за да се клеветим.

Смеем се над признанието

за глупостта от наивност. Заличаваме.

Всички.

Отделени в нефункциониращото.

Гледаме с различни обективи,

подобни като на останалите.

С някой лични промени.

Ако успеем да паднем,

без опит за задържане,

значи сме в техни ръце ...

Ако ли не ... ще властваме

над себе си.

Сами.

Веднъж решението става закон

за всички останали.

Задължения за отговорност Изгоря неспособността , сега унищожихме картините си. Отделихме повече време за създаване. Започваме отново на чисто, както някога. Нарочно го правим, за да не се върнем повече … Нямаме избор.

Ще трябва да отсъстваме – животът

ни блъска. Минало несвършено време. Търсим смисъла, срещат се непознати думи. Характерна особеност. Объркани сме в мислите си.

Днес моето малко дете ме приспа

и ми затвори очите, а утре ще падне сълза на твоето дървено лице.

Ще отлетят птиците надалече, светът ще премине в другата реалност, пръстта ще скрепи душите, на нашата малка планета.

Един ще се отрече от живота, друг пък на път ще поеме, защото така е създаден

белия бряг на сърцето.

Водата ще тръгне, по-тъмна от обикновено, за да възстанови образа на Земята

в чашата с черно кафе.

в залива Димитър Драганов

Казвам се Димитър Драганов Драганов и съм роден на 20 май 1999 г. в град Ямбол. Родом съм от град Стралджа, в който в най-ранните си детски години вдъхнах живот на своята поезия – пъстроцветната магия, която ме прави щастлив и ми помага да повярвам, че целият свят е едно красиво и безбрежно измерение. Започнах да пиша стихотворения от 10-годишен и с течение на времето поезията стана моят най-добър и верен приятел, с когото и до ден днешен се намираме в прекрасни, хармонични отношения. Носител съм на награди от различни поетични конкурси.

Автор съм на дебютната стихосбирка със заглавие „Моят глас“, излязла от печат през месец юни на 2021 г. Втората ми книга със заглавие „Портрет на живота“, излязла от печат през месец януари на 2022 г., включва 75 стихотворения на любовна и социална тематика.

Мъж със сърце от стъкло

Ти отместваш коса зад ухо и душата ми бързо се свлича.

Аз съм мъж със сърце от стъкло, който просто до гроб те обича.

Ти си слагаш червило и грим

и предлагаш любов за вечеря.

Аз съм толкова слаб и раним, но любимата в теб ще спечеля.

Ти си аз! Аз съм ти до безкрай!

В мен блести тишината любовна!

Не творя в категория „най“ –

но летя със словата съдбовни.

Ти си женска частица Добро.

Виждам своето крехко момиче.

Аз съм мъж със сърце от стъкло,

който просто до гроб те обича.

Значи, така ни се струва

понякога черен светът.

Хора, недейте тъгува –

добрите писма са на път!

Валери Петров

Не тъгувам, поете любими!

Знам: добрите писма са на път!

Те летят над нивя и градини

и в сърцата човешки ще спрат.

Знам, че някой ги пише далече

всяка вечер с море от любов!

Скрил душа под дебело елече, си представям Валери Петров.

Зима вие навън и припява.

Носи в своята песен мечти.

Тя душите ни сякаш смирява

и помага да вдигнем глави.

Над Балкана прелита надежда

и се губи в небесната вис.

За поета всемирът се свежда

до римувани строфи на лист.

Те, писмата, се пишат с целувка, а зората ги праща към нас.

Днес писмото е блага милувка, подарена с усмивка на Вас.

Аз писмото си пиша, защото

знам – отсреща човек ще чете.

Ще му пратя добро по клеймото

и словесна любов – от сърце!

По клеймото ще диша надежда.

Тя по пътя ще мисли за Вас.

Всеки миг в нас светът се оглежда

и шепти ни, останал без глас:

„Мили хора, недейте тъгува!

Напишете на някой с душа,

че животът вовеки си струва!

Да си пратим добрите писма!“

Портрет на живота

Научих се, че скъпите неща

от никой магазин не се купуват.

Изправен пред очите на смъртта, разбираш, че животът си е струвал.

Животът си е струвал всеки ден, когато и в сълзи те е повалял.

Животът е борба за теб и мен и трудното начало след провала.

Научих, че тъгата е стъкло, което реже хиляди усмивки.

Човек е нежен в своето ядро, а всичко друго сякаш е заливка.

Научих се, че няма от какво душите ни в деня да се страхуват.

Животът е красиво колело, което към безкрая си пътува.

Моето добро писмо

Светът е скромно подреден

Светът е скромно подреден: да имаш хляб, да имаш маса, да срещнеш утрешния ден с любимо чайче на тераса.

Да бъдеш смел – и много див! – любов на всеки да раздаваш, да преживееш нервен срив, да можеш благо да прощаваш.

Да имаш син и дъщеря. С жена, която те Обича, да чуваш сутрин песента, която пее всяко птиче.

Ръка да даваш на старик и да пътуваш в тролейбуси,

да бъдеш мил, но не безлик в живота, който силно друса.

Да пазиш спомен за това, което в твоя сън се скъса.

Да газиш в тиня от тъга. Светът навън е грозно свъсен.

Да търсиш мир, а не пари! Парите все ще ги спечелиш.

Надлъж и шир се протегнѝ и своя път ще го намериш!

Тръгнѝ в дъжда веднъж, напук на всяка родствена повеля!

Подай ръка, а не юмрук! Обичай глухата неделя!

Светът е скромно подреден и в края тихо ни спасява.

Светът живее в теб и мен и в някой друг се разклонява.

Многоцветно

Искам да виждам жената у теб!

Слагай, любима, и грим, и червило.

Аз ще си нося костюма – поет –бавно потънал в лицето ти мило.

Искам да хвана дланта ти навън.

Нека за миг да ни зърне тълпата.

Щом те прегърна, светът да е сън!

Нека на нас се учудят лицата!

Искам, когато по пътя вървим, ти да си моята горда царица –сякаш те гледа с очите си Рим, сякаш сияеш на предна корица.

Искам животът да блика от теб.

С теб да се возим в красива каляска. Щом те целуна след този куплет, искам тълпата да пее и пляска.

Казвам се Диана Дезир. Ху-

дожник по призвание, творец

по душа. Добре дошли в моя свят. Рисувам откакто се помня, но истинският път в творчеството започна 2012 година. Наричам го път към себе си. Свободен дух съм, такива

са и картините ми – освобо-

дени от всякакви условности, правила и рамки. Рисувам предимно интуитивна живопис. Творбите

ми са безкрайна пътека към всичкото, което е. Сътворени

са в един божествен миг, без мисъл и посока. Чрез изкуството животът се превръща в неподправена мелодия, във вдъхновяващо стремление. Обичам това, което правя и това най-искрено го усеща и споделя публиката. Прекрасните човешки души, които търсят храна в един по-дълбок смисъл.

Обичам да рисувам с маслени бои, но не се ограничавам само с тях. Работя с различни техники, материали и пособия. Експериментатор съм и се чувствам прекрасно, наслаждавайки се на процеса и на всяка стъпка. Сюжетите в картините ми да различни. През годините човек се променя както отвън, така и отвътре. Наред с вътрешната трансформация се променя и визуалният почерк в рисуването.

В

началото темите бяха по-мрачни, злободневни и разказващи, на по-късен етап дойдоха цветята, пейзажите и цялата красота на сътворението, което пием с очите си. От около две години съм силно увлечена от абстрактното и интуитивното. Обожавам свободата и летежа в творбите, водена от духа. Не разказвам с картините си, защото те сами разказват за себе си. Любимо им е да бъдат споделяни и да намират сродни души, защото те излизат чрез мен, за да стигнат до теб.

Александра Вал

Приключения в парк

„102 уши“

Лято

в пазвата на жълтата си рокличка.

Ян сграбчи топката и наведе глава. – Ех, момичета… - промърмори той и седна умислено на тревата. Близначките клекнаха до него.

Джап-джап-джап – чуваше се

в едната посока на алеята – джапджап-джап – отговаряше другата

посока на алеята. Разговорът идваше

от шума на джапанките, които носеха жителите на квартала в най-го-

рещите дни като този. Толкова беше

горещо, че хората почти не дишаха.

Всеки минувач носеше бутилка ми-

нерална вода в ръката си и повдигаше с два пръста залепналите по тялото дрехи. Ян, Ива и Ивайла се опитваха за играят на топка в парка.

Летните лъчи скачаха по лицата на

децата и безмилостно палеха всичко, до което се докоснат.

– Ян – размрънка се Ива и забър-

са с бялата си шапка няколко капчици пот, които се бяха засилили към

нослето ѝ – не искам повече да игра-

ем на топка!

– И аз не искам! – потвърди веднага Ивайла и духна няколко пъти

– Знам какво да направим! – изведнъж скочи той и се затича силно по посока на Ушите в парка.

Близначките се спогледаха и хукнаха след него.

Ян тичаше на зигзаг между ушите и от време на време поглеждаше след себе си – знаеше, че тук все можеше да се намери по някое забравено съкровище – пакетче дъвка, игра на домино, чорапи или дори забравено парче пица!

След като не откри нищо обаче, Ян се спря задъхан на площадката пред Танцуващото момиче Поли и Музикалното момче Пух. – Ех, ако знаете каква жега е днес! – падна той на колене до Танцуващото момиче. – Добре, че сте от камък – добави той и опря гърба

си в крака на Поли.

Жълтите роклички на Ива и Ивайла вече се приближаваха към

него. – Не е вярно! – чу зад себе си познат глас Ян. – Не сме направени от камък, а от изкуство!

И докато Ян осъзнае, че това бе

гласчето на Поли, вече беше паднал по гръб, защото крака от камък го нямаше. Поли и Пух отново бяха живи.

– Еха! – възкликна Ян.

От пролетта, през която се запознаха, той беше опитвал какво

ли не, за да съживи статуите, но нищо не помагаше. Затова побърза

да попита:

– Но как стана така, че сега отново сте истински? – Това знае само нашият баща –скулпторът – гордо каза Пух. – Той

винаги е истински!

– И много ни липсва – наведе глава Поли.

Ива и Ивайла веднага хванаха по една от ръцете ѝ и я прегърнаха.

– Искате ли да отидем при него? Когато сме живи, можем да летим! Хайде с нас! – предложи Поли.

– Да, да, да! – заподскачаха близначките. Ян кимна.

И както бяха хванати за ръце - децата полетяха! Поли с Ива и Ивайла от двете ѝ страни и Пух, който сграбчи Ян за ръката.

Не след дълго те се озоваха сред голям двор, потънал в цветя, дървета и храсти. Две редици рошави

глави на чемшири и една младолика круша, която с листенцата си сякаш свиреше на мандолина, ограждаха поляна от детелини и петунии - лилави, оранжеви, червени, бели. В края на поляната имаше висока къща със стъпала и тераса отпред. Сега Ян, Ива и Ивайла стояха като вкаменени, а Поли и Пух тичаха от щастие сред детелините.

У дома, у дома! Поли и Пух са

у дома, татко Марко знае ли това?

– повтаряха те в захлас и след три-четири кръгчета се втурнаха към вратата на къщата. – Уау! – ахнаха те, като отвориха

вратата. В ателието на татко Марко

имаше много нови изкуства – по

пода лежаха метални ръце и крака, една птица, приличаща на гларус, малък кон с малко конче, а на масата стърчаха три носа. Татко Марко

работеше както обикновено – леко приведен, с навити ръкави на дългата синя риза, с молив зад ухото и къдрици побеляла коса, падащи над челото. Погледът му беше концентриран върху изкуството – тяло на щъркел с един крак.

– Татко Марко, татко Марко!разпищяха се Поли и Пух около него и започнаха да го дърпат за ръкава. Но той нито ги виждаше, нито ги чуваше.

Ян, Ива и Ивайла подадоха глави на вратата.

– Защо не ви чува? – почуди се

Ян, без да откъсва поглед от еднокракия щъркел.

– Това е тайната на изкуството, Ян. Който работи изкуство, не вижда и не чува – с насълзени очи каза Поли. – Сега може само да го гледаме.

Тя помилва татко Марко по ръкава, после избърса една сълзичка

от бузата си.

– Но тук е толкова красиво, Поли! – въздъхна по-смелата Ива.

И има толкова много играчки!

– добави Ивайла.

Пух вече тичаше по стълбите

към втория етаж.

Всички го последваха.

Добре, че татко Марко не виждаше и не чуваше! От втория етаж се носеше силен тропот, звуци от пиано и ролери, а две котки направо скочиха от прозореца към терасата.

Какъв чуден летен ден!

Никой вече не си спомняше високите градуси на утрото, а подсвиркването на щурчетата издаваше, че наближава ръката на нощта.

Музи в залива

Мадлен Аспарухова

Казвам се Мадлен Свиленова Аспарухова. Родена съм на 24.04.1993 г. в гр. София. Отраснах в гр. Видин, където завърших СОУ „Св. св. Кирил и Методий” с профил изобразително изкуство. През ученическите си години помагах в съставянето на училищния вестник „6-ото” и бях част от литературен клуб „Иван Деспотов“. През 2016 г. завърших висше образование в СУ „Св. Климент Охридски”, гр. София (Факултет по журналистика и масова комуникация) със специалност „Връзки с обществеността”. А преди година и полови-

на се изпълни и друга моя мечта – започнах работа като „Експерт, връзки с обществеността” в Регионалната библиотеката във Видин.

През годините имам публикации в различни печатни издания –„Видин“, „Видински мост“, „Конкурент“, „Жар“, „Уикенд“, „Хай клуб“, „Литературен вестник“.

През петък, зад липата

Песента е към края си, когато Камен леко стисва ръката ми и пита

дали съм мислила върху предложението му. Поклащам глава. През последните три минути съм се борила с желанието да се отпусна на гърдите му и страха, че всички в залата могат да прочетат мислите ми.

Все още не мога да повярвам, че ме покани да танцуваме на проклетия

фирмен банкет – пред колегите ми, пред годеника ми, пред колегите му, пред жена му, пред двайсетина учителки, които празнуваха в дру-

гата част на ресторанта. За щастие, песента свършва и аз почти побягвам към масата. През останалата

част от вечерта смътно осъзнавам, че покрай мен хората разговарят, смеят се и вдигат наздравици. Старая се да се усмихвам и да вдигам чашата си на правилните места.

С Камен се засичаме отново при гардеробната, докато се приготвяме да тръгваме. Той си проправя

път сред множеството, спира до мен, разменя няколко шеговити реплики с шефа и небрежно ми пома-

га да си облека палтото. Замръзвам, когато усещам лека тежест в джоба

си и знам точно какво е това – малко сребристо ключе от едноетажна

къща накрая на града, в чийто двор расте липа. Вдигам поглед към

него, но също толкова бързо, кол-

кото пуска ключа в палтото ми, той

ни подминава и изчезва в тъмно-

синята вечер, оставяйки ме с една дилема и един ключ по-тежка.

Запознах се с Камен преди половин година. В един вторник, началото на юни, шефът ни събра, за да

ни съобщи, че предстои да работим

с важен клиент, който е закупил

малка софтуерна компания и иска

цялостна нова визия – ново лого, табели за залите, банери и прочие

чак до рекламните химикалки.

Като един от графичните дизайнери, на мен се падаше да изработя

визуализациите на част от тях и

знаех, че ме очакват няколко тежки месеца. Това беше голяма поръчка,

от която щяхме да изкараме сериозни пари и всички в офиса бяхме на тръни.

Няколко часа по-късно за пръв

път стиснах ръката на Камен и за пръв път почувствах онова топло усещане, толкова уютно и успокояващо, че ако продължеше малко по-дълго, можех да заспя. Примигнах насреща му, поех си дъх и се постарах да звуча възможно най-професионално: „Нека Ви покажа няколко проекта от портфолиото ни. Искате нещо по-изчистено, доколкото разбрах?“. Камен ким-

ва. Аз се усмихвам и оправдавам

треперенето на ръцете си с твърде много кафе. Той не се усмихва.

Малко след срещата шефът ми съобщава, че аз ще движа всичко по тази поръчка, тъй като Камен П. предпочитал да работи с един човек – по-лесно му било. Осъзнавам, че това е голяма отговорност

и някак успявам да измънкам едно „Благодаря!“.

В следващите месеци с Камен се чуваме по телефона, пишем си или се виждаме почти всеки ден. Предлагам му различни оферти, уточняваме всички видове рекламни материали, бройките им и чак след това започвам да му показвам десетките дизайни на всеки един от тях. Той се държи мило и професионално и също толкова мило и професионално отхвърля всички

предложения за визиите, което неминуемо удължава работата ни и прави моите визити до агенцията му все по-чести.

Постепенно ръкостискането се превърна в целуване на ръка, работните обеди – в приятелски срещи, изпращането – в момента, в който задържаше ръцете си малко по-дълго върху мен, докато ми помага да си облека якето. Беше едно от онези внезапни разбирателства, така естествени и леки като дишането. И така ужасяващо грешни, ако си позволим да стъпим накриво. Бяхме начертали една невидима граница през нашите отношения – въображаемо въже, разделящо

това, което искаме от това, което е правилно. Превърнахме се в опитни въжеиграчи, които премисляха всяка своя дума и всяка стъпка, за да могат да се насладят на тези взаимоотношения, без де факто да правят нещо лошо. И за един кратък период от време, наистина успяхме.

Неусетно листата на дървета пожълтяха и в офиса ни пристигнаха

последните брандирани тефтери за

тях, което означаваше само едно –вече сме на финала на нашите служебни взаимоотношения. Шефът

ми хвърли едни фактури на бюрото

и каза, че Камен настоял аз да ги

занеса в офиса му още този следобед. Осъзнавах, че това ще е някакъв вид сбогуване, затова реших

да се разходя до там – ходенето винаги ме е успокоявало. Дадох си

сметка, че мога да изредя по една причина да не бъдем заедно за всяка крачка, която правя – разликата в годините, неговата съпруга, моят Драго, дъщеря му, хората ще кажат, че съм кариеристка, която се продава, а за него – че е женкар, който лекува кризата на средната възраст с евтина забежка, вероятно ще загубя работата си, а той – клиентите, които бе довел бащата на жена му… Рискувахме всичко за нещо, което можеше да ни мине след дватри месеца. Два-три месеца срещу остатъка от живота ни? Не съм счетоводител, но сметките не ми излизаха.

Когато пристигнах, той вече ме

очакваше и по нищо не личеше, че днешната ни среща е нещо повече от която и да е друга служебна среща. Усмихва се, поздравява ме, оставя документите и ми предлага кафе. Известно време говорим за съвместната работа, отново балансирайки върху онова познато въже. След минута мълчание, в която и двамата сме съсредоточени в чашите си, той също толкова овладяно и спокойно започва да говори за евентуална афера помежду ни. Казва, че отначало се страхувал,

но след това си дал сметка, че това между нас е много рядко и ще е грях, ако не му позволим да се случи. Разказва за негов приятел художник, който имал ателие в къща

накрая на града и му дал ключ. През петък пътувал до столицата

и малката къща можела да бъде на

наше разположение, стига да се съглася. Аз съм толкова сащисана, че не успявам да кажа нищо, докато

той ми обяснява как да стигна до къщата и че ще я позная по липата в двора. А след това ме целува

и ми подава малък сребрист ключ

– ключ, който може да промени жи-

вота ми.

Бягам – това е моят нескопосан

опит да постъпя правилно, ако вече

не е твърде късно. Искам всичко да

бъде както преди. Искам и Камен.

Не помня кой беше казал, че да

искаш две противоположни неща

е един от признаците на лудост. Който и да е, вярвам му. Прекъсвам

всякакъв контакт. Не отговарям на

няколкото опита да се чуем. Той ми

липсва и едновременно ме е яд, че

реши да изгори проклетото въже, по което така хубаво вървяхме. Затова решавам да го отбягвам. И успявам. До тази вечер. До проклетия

коледен банкет, на който шефът

реши да покани и някои от най-големите ни клиенти. До поканата за

танц и до проклетия ключ, който не

можех да спра да гледам няколко

часа по-късно.

– Какво е това?

Не съм забелязала кога Драго е

влязъл в спалнята.

– Нали си спомняш Марта?

– От издателството?

– Същата. Нали замина за Испания? – изчаквам го да кимне, преди да продължа. – Даде ми ключ да наглеждам апартамента ѝ от време на време – да поливам цветята, да проветрявам, такива неща…

– Тя не замина ли преди месец?

– Знам! Изскочило ми е от главата с всички глупости в работата напоследък. Утре е петък, нали?

– той отново кимва, докато разкопчава ризата си, а аз стисвам ключа в ръката си – Още утре ще ида да видя какво е положението.

в залива Снежана

Ташева

„Спи с мен“

Откъс от романа

Отключих вратата и както обикновено, пуснах чантата си на пода. Бяха минали три месеца от завръщането ми в София, така че навън вече беше ранна есен.

Погледнах към чантата и се усмихнах. Баба ми все разправяше, че оставянето на чанта на земята е на безпаричие, но не мислех, че трябва да се опасявам от кинтонемията. Особено предвид че беше обичайното ми състояние. После погледнах към обувките и замръзнах. Един от чифтовете бяха кубинките на Янчо, а точно до тях бяха подпрени ботите на Явор. Как бяха успели да влязат и двамата, при положение че нямаха ключове? Сетих се как. Янчо не беше излязъл за работа и когато Явор е позвънил на вратата, той просто му

е отворил.

И наистина, от кухнята се чуваха гласове. Пристъпих внимател-

но натам, като първо се опитах да

подслушам, но не успях да доловя всичко. После реших, че няма смисъл да се крия, и отворих вратата, след което драматично се заковах на прага. Все едно аз бях хванала

някой от тях с любовница, а не се бяха намерили те един-друг.

–

Яворе, какво правиш тук? – попитах го. Така и така бях виновна, та реших, че ще е по-добре да играя в настъпление.

И двамата знаеха къде живея, но досега не бяха идвали, без да ме предупредят.

– Дойдох да ти донеса книгата за Менделеев, за която говорихме – отвърна той.

– А защо не се обади? – Сложих ръце на буквата „Ф“. – Ами ти, Янчо, не трябваше ли да си на работа?

– Колегата се обади да се сменим сутринта.

– Но не мисля, че ти трябва да задаваш въпросите тук – прекъсна го Явор.

Погледнах ги – бяха седнали на кухненската маса, с по чаша кафе пред тях. Явно нещата се развиваха цивилизовано. Засега. Интересно, кой ли беше направил кафето?

И двамата бяха добри в кухнята,

доста по-добри от мен, и често ме

заместваха, когато ми бяха на гости. Янчо беше готвил от малък за

майка си и брат си и дори беше

работил като помощник-готвач, а Явор си готвеше от години, защото живееше сам. Нямаше как да се състезавам с това.

– Да, защо не каза нищо на никой от нас? – прекъсна мислите ми

Янчо, звучеше като обидено пубер-

че. – Или ти харесва да си играеш

с хората?

Явор се протегна и сложи ръка

върху неговата, за да го успокои.

За мое учудване, Янчо не измъкна

ръката си от хватката, а я остави на

масата.

Ясена, искам да те помоля да

излезеш. Двамата трябва да си по-

говорим като мъже – каза Явор.

– Гоните ме от собствена ми

къща? – ядосах се аз. – Тая няма да я бъде! Освен това и аз съм мъж, и също искам да участвам в разговора.

Двамата се засмяха за кратко, после отново върнаха сериозните изражения на лицата си.

– Това винаги те е привличало, нали? – продължи Явор. – Да бъдеш като мъжете, да ходиш там, където са те, и да участваш във всичко, което правят.

Отворих уста, после я затворих.

Скръстих ръце пред несъществуващите си гърди. Разбира се, че беше така, но аз се гордеех с това и не смятах, че е нещо, което заслужава укор.

– Ясена, излез – подкрепи го Янчо. – Навън не вее, не вали, светло е и е топло. Иди в кафето и

ни изчакай там. Имаш ли нужда от пари?

– Защо не идете вие в кафето?

Знаех, че се инатя за глупости, но не можех да се предам ей така.

Беше ми понятно обаче защо те не искаха да отидат там. Едва ли им се щеше всички квартални кибици

да станат свидетели на разговора им. Докато аз можех да стоя в заведението неограничено дълго, без никой да научи нищо за личния ми живот. От друга страна се притеснявах да ги оставя без надзор. Вярно, досега не се бяха избили, но това не даваше никакви гаранции.

– Не съм сигурна, че трябва да

ви оставям сами – казах накрая.

Янчо се засмя. Разбираше, че

това почти се равнява на капитулация.

– Нищо няма да се случи, успокой се. А сега, моля те, излез. Когато приключим, ще те извикаме.

– И аз те моля – включи се Явор. Хвърлих последен поглед и на двамата. На лицата им беше изписано такова страдание, че ако можех, щях да го поема върху себе си. Усещах физическа болка

в гръдния кош само от това, че ги виждах такива – смачкани, измамени и нещастни. Аз бях виновната

и тепърва щях да си плащам, при това с лихвите за месеци назад. Но

бих платила с радост, и втори, че и трети път. За да бъдат те щастли-

ви. „Любой ценой...“, помислих си, преди да затворя след себе си.

Заключих входната врата и се качих в асансьора. От апартамента не

се чуваше и звук.

Знаех, че не трябваше да ги

лъжа. Трябваше да избера един от

тях и да зарежа другия. Но освен

страха, че ако предпочета единия, той веднага ще ме изостави, имаше

и друго. Не можех да направя избор. Исках и двамата.

Те запълваха различни нужди

у мен, допълваха ме по различен

начин. Нуждата да се грижа за ня-

кого, да напътствам и да водя за ръчичката Янчо. Нуждата да помагам на Явор да се отърси от напрегнатото си работно ежедневие, което не му оставяше време за личен живот. Още повече, че двамата бяха олицетворение съответно на

любовта към баща ми и на любовта

към себе си. Не изпитвах и грам съжаление или неудобство от което. Ако ще сто дървени философа

да дойдеха да ми обясняват как не мога да чувствам това, което ми е

на сърцето, или пък как не мога да съм с някой мъж, защото прилича на мен или на баща ми. Не намирах нищо от това за неправилно или пък срамно. Морийн Джонсън от

„Отвъд залеза“ нямаше такъв про-

блем. Тогава защо аз да имам?

Естествено, че ще търся някой, който да прилича на мен. Няма да се хвана с първия бабник-алкоголик, който ми се изпречи, я. Разбира се, че ще търся и мъж, който да прилича на баща ми. И двете са напълно нормални човешки поведения. Само дето малко хора си ги признават.

Единственото, което ме тревожеше, беше съвпадението по време. Не можеше ли поне да се захвана с тях последователно, а не успоредно? Би ми спестило много

мъка и ядове, на тях също. Но явно така работеха квантовите закони

на битието – или никой, или и двамата. Тези два електрона някак си бяха успели да запълнят една обща орбитала. Не можех просто така да

изхвърля единия.

Поздравих съседката, която тъкмо се връщаше от магазина, и се запътих към кафето. Поръчах си чай и се настаних. Нещо ми подсказваше, че ще чакам дълго.

Няколко часа по-късно, когато

бях изпила няколко чая, разгледала вестника и вече можех само да блея тъпо през прозореца, телефонът ми изписка.

„Можеш да се прибереш“

Беше Янчо.

Калин Баев Пълнота

Рангел

Ларжа

беше

пословичен

със

своята

свидливост.

В махалата се носеха легенди за

него. Как ли не го наричаха – стипца, скръндза, скъперник… „На оня

свят ли ще ги носи тези пари?”

или „Ами как да си хване жена, тя

ли ще плаща, ако отидат на ресторант…’’ бяха редовни реплики,

които се носеха по негов адрес. И

не че беше лош човек или нещо

подобно, просто си беше стиснат.

Но свидливостта му не беше само

по отношение на другите хора –

той не угаждаше и на себе си. Ще

кажете: „Браво на човека, умее да

цени парите, все пак с труд ги е

изкарал!’’, което си е напълно вяр-

но, но едно е да си прагматик и да си правиш сметката, а друго – да износваш обувките си 2 години, докато съвсем не се разпорят, при положение че в гардероба имаш

чисто нови… А какви представления изнасяше пред наборите си, когато искаше да го почерпят в кварталното кръчме! „Пешка, черпи една цигара, че моите ги забравих.” – „Абе, ти май всеки ден ги забравяш…”

– това беше от диалозите, които можеха да се чуят всеки ден, когато Рангел и компания се събираха

на по чашка. След което следваха демонстрации по актьорско майсторство от най-висок клас – то

не бяха обръщания на джобове, за да докаже, че не си носи цигарите или портмонето, то не бяха клетви по повод истинността на думите му… А обещанията, че ще

се отплати за почерпките, когато получи заплата, бяха запазена марка за стиснатия мъж: „Вземи ми едно малко сега, а като ми преведат парите, имаш цяла бутилка от мен!” и „Само да дойде 15-о число и ще видите бай ви Рангел колко е ларж!” бяха реплики, които се чуваха по-често от „Наздраве!” в заведението. Разбира се, дойдеше ли 15-и, а и последващите го няколко дни, Ларжа не си и помисляше да стъпи в кръчмата, а когато го сто-

реше (обикновено на 18-и или 19и) започваше с разнообразния си

арсенал от оправдания: „Знам, че

бях обещал, ама на – дъщерята ме

помоли за заем, искала да купува колело на малкия…” или „Скъса

ми се жилото на съединителя, че

ходих да ми го сменят… Направо

ме одраха тия мошеници!”

На този 15-и обаче Рангел беше решил наистина да почерпи „момчетата” – къде от неудобство, къде

от това, че му беше писнало да

търпи подигравките им, къде – от

желание да види изцъклените им

физиономии, когато той тръгне да плаща сметката. Дръпна 100 лева

от картата и се запъти към супермаркета, сгушен в дебелата си

шуба – беше страшна зима и всичко се пукаше от студ. В магазина

Ларжа не се бави особено – накупи хляб и някоя друга консерва с

храна, след което се запъти към касата: – Един стек от моето Боро! –поръча гордо той, мислейки си: „Една цигара всеки може да почерпи. Аз черпя с кутии!”.

След като плати и излезе, Рангел сви надясно и тръгна с бързи крачки към кръчмата, превит под напора на безмилостния декемврийски вятър. „Добре че е наблизо.” – каза си наум той, докато постепенно скъсяваше разстоянието до любимото място. И тогава го видя…

Почти прегънат на две човечец, облечен в дрипави дрехи, се беше сврял в пространството под тера-

сите на един от входовете на блока. Лицето на клетника не се виждаше, защото беше навряно до челото в опърпаното му яке, в опит да се предпази от нечовешкия студ.

До него имаше 2 торби, от които се подаваха разни вехтории.

Изведнъж Рангел забрави за кръчмата. Забрави и за свидливостта си. Приближи се към окаяния мъж, потупа го топло по рамото и каза: – Изчакай ме за малко, друже, ей сега идвам!

След което се обърна назад и тръгна забързано по пътя, който бе изминал току що. Подмина магазина и продължи към дома си. Щом

стигна, Рангел захвърли покупките, които бе направил преди малко

и влетя директно в спалнята, без дори да се събува. Отвори гардероба и измъкна от него възможно най-топлите дрехи – пуловери, дебело яке и прочее, взе една вълнена шапка и чифт ръкавици, натъпка ги в две огромни пазарски чанти и тръгна да излиза от апартамента. На вратата се спря – беше забравил нещо. Върна се и грабна картонена кутия, която напъха в една от чантите. Новите обувки, които дори самият той не беше слагал… После заключи, хвана асансьора и изхвърча от входа. Вятърът продължаваше да брули все така безмилостно, но това не правеше впечатление на мъжа, който беше

устремен към своята цел – супермаркета. Когато стигна до него,

той си остави багажа и се насочи

първо към щанда с готвена храна.

Напълни ми една кутийка с

мусака! Я сложи и една с това…

оризът със зеленчуците! Я и мал-

ко от тази салатка… – поръчваше с

вълнение Рангел, сякаш пазарува-

ше за внуците си, а не за напълно

непознат човек…

След като свърши с кулинарна-

та витрина, той тръгна да обикаля

различните щандове, взимайки от

тях какво ли не – 2 хляба, консер-

ви, разни пакетирани храни, сок и

естествено – пластмасови прибо-

ри. Свършил най-накрая с покупките, Рангел застана пред касата: – 42 и 80 – изсумтя натемерутено продавачката. – Готово! – отвърна мъжът и бръкна за парите, без грам да се впечатлява от киселата физиономия насреща. – Ама че късмет, тамън толкова имам! Виж, ако не вярваш! – допълни той и извади 2 банкноти от 20 лева и три монети от по левче, при което показа портфейла си.

Беше празен. За разлика от душата му...

Музи в залива

Атанас Нанков

Специалист от хуманитарния сектор, който създава пламък, чрез който раздавайки го, търсещите хора го разгарят у себе си. Пламък, който читателите могат да видят в светлината на Проза, Стих или мотивиращ Разказ. С хубава мисъл, позитивизъм и виталност.

Винаги човек може да намери нещо, което да предаде нататък. Усмивка, пожелание, добро дело или замислящ текст.

Колкото видове питиета, толкова и хора.

Има питиета, които са наливни, от тях има във всеки бар, на всяка блок маса, във всяка витрина на супермаркет. Не са претенциозна напитка, по-скоро са „вкус за всеки“.

Пасват на всяка обстановка, но не съвсем.

Има едни такива питиета, които изискват отношение, обгрижване, определен брой съставки, за да отпуснат своя аромат и вкус. Те са смесица от вина и свежи плодове. Като хората, вече с опит, но винаги търсейки и нещо ново, което да ги

допълни по нов начин.

Съществуват и питиета, които

невинаги са в наличност. Никой не

е

забелязал, че са свършили. Като

хората, които все закъсняват, но

знаят, че така или иначе все някога ще стигнат до мястото.

Има питиета, които трябва да ги запалиш, иначе няма да са те. Направени са да горят. Може да си ги поръчаш, но трябва да си наясно, че поемаш риск да се изгориш.

Има един особен вид питиета, за които трябва да поискаш меню, което не се дава на всеки. Не пасва на всички храни, не пасва на всяка обстановка, не пасва на всеки.

За да усетиш всичко в тях, ти трябва професионалист, за да ти покаже какво да забележиш, високия силует, в който е вкусът, богатството от преливащи се вкусове, да ти разкаже къде е отгледано питието, да говориш на неговия… вкус. Но повечето хора се отказват от втора глътка. Усещат

Автолирика

тръпчивостта на първата. А само

да знаеха, че втората глътка оставя сладост... Някои хора не издържат

на чакането, на претенциозното, на интензивността.

Те са свикнали по-бързо да изпият питието, може би защото са

свикнали с други напитки, които

не изискват повече сетива, за да ги изконсумираш.

Има едни напитки, които не можеш да си ги допиеш вкъщи. Няма

да паснат с домашната обстановка.

А и ще трябва да обясняваш от кой

бар се познавате.

Има и напитки, които избираш

без значение от вкуса, само да преглътнеш емоцията, която е застанала в гърлото. Нямат вкус, и не им трябва, тяхната цел е да действат, да забравиш, да избягаш от реалността.

Напитките с късметчета са най-непредвидими. Никога не знаеш какво ще ти се „падне“. Понякога са горчиви, понякога можеш да им добавиш сладост, а понякога те изненадват със способността си да предскажат бъдещето ти.

Има едни такива коктейли, със

знаменца, палмички, блестящи в

стил „Коледна украса“. Като фреш

от елф, сервиран от еднорог. Напомнят ти на инфантилен характер с много аксесоари. При който винаги може и още да се добави.

След определен час, някои напитки са на happy hour, получаваш двойно от тях, само да има кой да ги консумира. Понякога има хора, които си ги разделят, за наистина един „щастлив час“. Който на сутринта се превръща в „горчив час“, и тогава разбираш, че количеството не гарантира качество.

Има едни хора, които избират

подходящ хайвер за техния аперитив. Опасното става тогава, когато черният хайвер тръгне след онзи, който хрупа фъстъци... След това

изречение някъде някоя есетрова риба страда.

Барът – “Сцената на нощния живот”. Случва се някоя чаша да

изпадне от плота. Разбита чаша, която не се заплаща. Най-често се БРАКува... с друга разбита чаша. И

тогава прави място за други нови чаши, правени по калъп, да, но все пак нови.

Понякога не е важно какво е питието, а къде е сервирано. Някои чаши се преценят за бара, други се пият на крак от нетърпение, а трети се поставят на сутрешния поднос със закуската за любимия човек.

Имаш една чаша живот, не я разсипвай, сподели я само с обичани чаши. А последната глътка, тя ще е споделена с бармана, който я е приготвил, погрижи се да е интересна историята за глътките, докато я разказваш преди последната глътка.

залива Георги Георгиев Спокойствие

Човекът бе облечен с дрипави дънки

и черен суичър, чиято качулка бе сложил на главата

си. Тъмни слънчеви очила покриваха

очите му. В лице ми се стори много

изпит и състарен, а аз знаех, че няма

и тридесет години. Изглеждаше точ-

но така, както Иван ми го бе описал.

Пристъпих плахо към него с наведена глава, а той на свой ред вдигна

своята към мен.

– Какво става, чичка? – изплю.

– Ам, ти ли си човекът? – смотолевих под мустак.

– Зависи кой човек търсиш – направи се на интересен той.

– Трябва ми нещо добро, ако ме разбираш.

– Не те разбирам. Не знам за какво говориш – усмихна ми се с напуканите си устни. – Виж – отвърнах по-смело. –

Иван ме праща при теб. Каза ми, че стоката ти е трепач – онзи ме изгледа съмнително. – Споко, не съм ченге –добавих.

– И да си, не ми пука – поклати глава. – Не знам за какво говориш –продължи да упорства.

Бръкнах в джоба си и извадих няколко столевки.

– Сега почваш ли да разбираш?

-– Кой, викаш, те праща? – сложи ръце в джобовете онзи.

– Ванката – казах, усещайки се, че не се сещам за никое от другите му имена. – От 11 б клас – погледнах към училището наблизо.

– Какво стана с тоя келеш, бе, няколко дена не съм го мяркал, а има да ми дава едни кинти.

„Нито него ще видиш, нито парите“ – помислих си, вдигайки рамене.

– И какво точно търсиш?

– Какво ще ми предложиш?

– Зависи колко ще се цакаш – засмя се.

– Парите не са проблем – побързах да кажа. – Стига стоката да е добра. Чух, че наскоро едно момиче умряло от някакъв боклук, а на мен ми се живее.

– Офф, това са глупости, бе – ухили се той. – Стоката им виновна.

Почват да друсат като луди и не могат да се спрат, тфа им е проблемът.

Чаткаш ли?

– Да – казах почти през зъби. –

Чаткам.

А ти щом искаш нещо добро, най-доброто мога да ти дам. Ама трябва да скочим до колата ми – направи ми знак, да го последвам.

Няма проблем – кимнах.

Тръгнах след него, едва сдържайки гнева си. Той ме заведе в една

малка уличка, зад някаква изоставена сграда, където бе паркирал стария

си разбит фиат.

Имам доста неща, батко, според

зависи какво искаш да почувстваш.

Спокойствие – отвърнах му, без

да се замислям.

Спокойствие? – обърна се онзи

към мен, докато отваряше багажника. – Не изглеждаш много нервен, но както искаш. Имам точно това, което ти трябва!

– Знам! – отговорих отново светкавично.

Подпрях ръка на автомобила за секунда, поемайки дълбоко въздух. Онзи вкара глава в багажника и взе да рови нещо. Възползвайки се от това, успях да се приближа и с всичка сила затръшнах вратата върху него. Дилърът издаде някакъв нечовешки звук, щом металът го притисна като в менгеме. В мига, в който пуснах багажника, той се сгромоляса на земята, превивайки се на две.

– Кфо прайш бе, ненормалник?

– изскимтя дилърчето, гърчейки се

като настъпан червей.

Аз коленичих над него и сложих

ръце около врата му, вкарвайки цялата си тежест в натиска.

– Помниш ли Силвия? – озъбих

му се в лицето.

– Коя е тая, бе? – едва успя да из-

рече той, втренчен в мен с изпълне-

ни с ужас очи.

– Момичето, което почина мина-

лата седмица заради тъпите ти ментета! Дъщеря ми, шибано копеле! –

Не я знам, бе... Пусни ме...

– Отрепки като теб все нищо не знаят, нали? Но аз знам! Разбрах, че ти си и пробутал онова. Надявам се, че не си си помислил, че ще ти се размине.

Онзи протегна ръце, към лицето ми и започна да ме дере. Усетих и как ме рита с крака по гърба. Всичко това, само повече ме вбеси. Сложих

коляното си върху гърдите му, премазвайки му ребрата. За негово нещастие, бях много по-тежък и силен

от него. Копелето нямаше никакъв

шанс да ми се измъкне.

– Искаш ли да ти кажа как умря малкото ми момиченце? – прецедих през зъби, стискайки гръкляна му все по-силно. – Точно по този начин. В адски мъки, борейки се да си поеме глътка въздух, също като теб.

Пълните му със сълзи очи започнаха да се обръщат. Почувствах как краката му се отпускат, а ръцете му бавно паднаха на земята. Аз обаче не спрях да го душа поне още няколко минути, докато не се уверих, че съм изпратил гнусното нищожество директно в ада. Едва когато вече бях сигурен, че от него е останала само празната му черупка, се проснах по гръб на земята до него. – Благодаря ти, шибаняко – въздъхнах. – Сега наистина съм много по-спокоен.

1.

Музи в залива Николай Петков

Николай Петков е роден в град Бургас. Учи в Английската езикова гимназия „Гео Милев“. Пише разкази, есета и драматургични произведения. Негови текстове са публикувани на сайтовете на различни литературни списания, а в периодичния печат Николай е включван в два броя на „Литературен вестник“ през 2020 година под редакцията на професор Пламен Дойнов. Също и в още два през 2021 с редактори Амелия Личева и Пламен Дойнов. През октомври и ноември 2020 получава две писма рецензии от известния български драматург Стефан Цанев.

Животът на Фи До татко

Фи се опитваше да задържи ту

единия, ту другия си крак върху повърхността на желязната табуретка, но така и не успяваше, понеже и двата трепереха. Той беше в коридора - на две крачки от гостната и на три или четири от спалнята на баба си. От тавана стърчеше малка ръждясала кукичка, върху която бе окачено въже. Надолу то продължаваше

и завършваше със средно широка примка, достатъчна Фи да промуши главата си през нея. Въжето не беше дълго; подбрано бе точно за целта, която му се възлагаше.

Веднага насреща, до бюфета пред

кафеникавата стена, беше опряно огледало със завити краища на дървената рамка. Стъклото му бе зацапано

и прашно; цялото беше на петна и човек едва би успял да различи неясното си отражение върху блатистия

му лик.

На възраст Фи не беше на повече от трийсет. Беше слаб и с нерешителен вид. В главата му се щураше напосоки рояк от различни мисли, които нямаха нищо общо помежду си, но жужаха заедно. Младият човек продължаваше да опитва да се качи на табуретката, като през това време неотклонно се взираше в огледалото. Сякаш беше омагьосан. Макар да не различаваше дори и силуета си вър-

ху мръсното стъкло, той не можеше

да откъсне очи. Може би е усещал, че нещо ще се случи?

Изведнъж нещо неусетно привлече вниманието му и го накара да

изпъне врата си малко напред, за да

вижда по-добре. В огледалото се бе

появило отражение, при това съвсем

ясно - сякаш и петната, и прахът никога не бяха съществували.

Помощ! Помогнете ми! Елате, елате, помощ! – беше се чул високо

и както обикновено, пронизително

гласът от задната стая малко по-рано. Дали той не беше разсеял Фи

достатъчно, че да му се привиди образът?

Викът беше на бабата на Фи. Тя

бе магнетична и властна жена, с кое-

то едновременно привличаше и отблъскваше хората. Трудно живееше

под един покрив с нея. Освен това

тя никога не излизаше от стаята си

и се налагаше Фи да я обслужва като

слуга, но в замяна на това баба му

му осигуряваше покрив над главата и посвоему „го обичаше“. Пък и

след смъртта ѝ той щеше да получи

къщата като наследство. Единстве-

ното условие беше да се грижи за

нея докато е жива. Напоследък обаче отчаянието му бе започнало да взима превес над надеждата, понеже

старата жена твърдеше, че си отива поне по три пъти на ден, а когато Фи

влезеше в стаята ѝ, я намираше да

лежи в леглото си, както обикновено, простряла ръце настрани сякаш бе

под властта на болезнен пароксизъм.

Тогава тя караше внука си да ѝ мери кръвното или да ѝ прави компреси с

гореща вода „за дълголетие“… Вяр-

ваше ли тя в това, или се опитваше да се подиграва с него? Какъвто и

да беше отговорът, трудно бе да се

определи дали той – който сам бе

избрал да живее така – буди повече присмех, или съжаление.

„Не! Няма да отида! Нека вика!

Поне този път да си заслужава, че съм я оставил...“, помисли си Фи последния път, когато баба му го призова, докато той беше в коридора. И

точно тогава, докато се готвеше за решителната стъпка с единия, а после и с другия си крак върху табуретката, младият човек съзря собствения си образ в огледалото; той беше по-ясен и правдоподобен от снимка или портрет, от отражение в кристалните води на езеро.

В началото отражението беше съвсем далечно и Фи мислеше, че е халюцинация от умора или шум –особено след предхождащия я крясък на старицата. Пък и рядко спеше добре. Но после разпозна самия себе си! Беше по-сух и даже с бръчки по лицето – но той, от плът и кръв! Имаше брада, чийто край беше извит като на козел. Косите му бяха побелели и той чешеше и галеше брадата си с една ръка. С другата придържаше главата си, която бе наклонена на една страна като върху възглавница за сън. Погледът му се бе спрял точно върху Фи и в него имаше изпитателен пламък.

– Помощ! Помогнете ми! Помоощ, отивам си! – гласът кънтеше в къщата като сигнал за бойна готовност.

– Нима ще го направиш? – иронично, сега обхванал лицето си с

ръка, попита огледалният Фи.

Той изглеждаше като човек, готов да разсъждава, докато не изпита болка – със същата лекота, с която и гледаше към Фи. В очите му имаше отсянка на съчувствие. Приличаше на

някого, готов да поругава крепостните храмове на хората и след това да се просълзи пред развалините на илюзията, която сама по себе си е патологично изкушение, но в един

чужд свят може да е крепител на космоса… Пък и всеки намира нещо, с

което да се самозалъгва: дори с това, че не го прави.

Фи се смути не толкова от самия

образ в огледалото, а от казаното от него... Щеше да го направи, разбира

се, и още как! Този път щеше да се откаже от всичко! А само да можеше

да събере смелост и да поднови живота си – далеч, някъде много далеч оттук...

Да – отвърна той, но след миг се разколеба. – Защо? Ти как мислиш? – Няма да успееш.

Не можеш да знаеш.

– Давай! – образът в огледалото настояваше.

Фи понечи да стъпи здраво върху

табуретката първо с единия си крак

и после да се доизкачи с другия, но инстинктивно се спря и каза:

– Ако не го направя, ще бъде заради теб! Кога най-после ще ме оставиш!? Не мога да продължавам така

цял живот: разчитайки на държавни-

те помощи и на... – той кимна към

стаята на баба си. – Няма да се грижа

за нея до живот! – в гласа му имаше

горчивина и страдалчески потрес.

–

Помооощ! Елате, елате, моля ви!

Помоощ! – гласът отново се намеси. – Но аз не съществувам. Тоест не можеш да докажеш за мен. Аз съм последната ти възможност. Твоят безкраен вопъл за живот.

Младият човек не беше очаквал

да чуе това и остана изненадан. Някъде дълбоко в себе си той наистина

съзираше мъждукащото пламъче на виталността. По същество животът е лабиринт с два изхода в една и съща

стена. И в самото желание да умреш

се крие жизнелюбие. То е капитула-

ция пред живота, за който си се борил, за който си мечтал. – Какво трябва да направя тогава

според теб? – попита Фи и без да разбира как, като в сън – сякаш нещо

го буташе, той стъпи с два крака отгоре на табуретката. – Знаеш какво е

положението ми. Дай ми съвет. Моля те.

Фи усети как като че ли някаква твърда закръглена повърхност се вбива във врата му и го прекарва през примката, спускаща се от желязното ухо на тавана. Привично, без да мисли, той надигна леко стъпалата си и застана на пръсти. Хладното въже нежно докосна врата му. Той усещаше странно затопляне зад себе си – сякаш студът в коридора беше изчезнал. Една мисъл напречно пресече ума му: „Съжалявам, съжалявам наистина, че не проговорих, когато толкова скъпи хора ме гледаха, че стоях неподвижен пред опашката на мига, че проклинах старицата онази вечер, яд ме е дори сега…”. Огледалният Фи бе вече под него. – Бягай! – бяха последните думи на образа, преди да се стопи в блато-

то си от стъкло. Едва в онзи момент

Фи разбра, че отражението му бе на

негова страна.

Тогава табуретката се наклони

първо съвсем леко и после желязото

тромаво се удари в земята; звукът от

падането прокънтя и постепенно се

разсея в тишината, а тялото на Фи

увисна като дълго и безформено махало на часовник между стените на

коридора.

2. Дежурният полицай не прояви

каквото и да е определено чувство към прекратяването на случая. Тялото на Фи вече бе оставено за съхранение в моргата на градската болница.

То трябваше да остане там докато не изчезнеха подозренията, посети от неговия приятел. Той не можеше да приеме така естествено версията със самоубийството, макар да знаеше, че Фи немалко пъти бе обмислял това в миналото. До полицията обаче не бяха достигнали каквито и да било доказателства или улики по случая с обесването и служителят на смяна се наложи да обобщи положението с

думите:

– Тъгата идва когато се сблъскаш очи в очи с обезоръжаващия лик на

истината – той погледна приятеля на

Фи. – Както е този път.

Когато го изпращаше от участъка, полицаят добави:

– Съболезнования. И не го забравяйте.

3. – Тук! Не! Не там. Ето тук – да! Точно така - бабата на Фи седеше в леглото си. Гърбът ѝ бе изправен на облегалката.

Над нея се беше навела жена на възраст малко над петдесетте, с притеснения и силно объркан израз на неграмотна, която държеше в ръце лист хартия така, че да може бабата на Фи да го вижда. След като внимателно огледа окончателния вид на документа, подписан от по-младата, старицата кимна и я отпрати с жест. После за момент се обърна към бастуна, опрян до задния край на леглото ѝ. В долната си част той бе кръгъл и необикновено твърд. Беше ѝ подарък от внука ѝ. Колко жалко, че той бе свършил така! И то толкова скоро, след като тя му бе препоръчала да пие от нейните успокоителни, подсилени с шампанско за по-осезателен ефект...

Няколко минути бе тихо.

– Милааа, помощ! Милааа! Елаа! Помооощ!

Ех, можеше ли онази объркана жена, която мислеше, че получава цяла къща като дарение за гледане, да знае, че всъщност преподписва договор за кабелна телевизия с по-голям брой забранени канали.

още повече – че под възглавницата си, на късо разстояние от бастуна –старицата държи нож: за всеки случай; тогава, когато „Мила“ реши, че повече не може да продължава…

Славея Семова

Теория за сродните души

Никой не предполагаше

какво щеше да се случи през онзи следобед. Не беше от

слънчевите следобеди, в които ти

се приисква да вземеш термос, пъ-

лен с кафе, и да се запътиш нанякъде. Без пари, без грижи, без задръжки, без конкретни очаквания. Да „изчезнеш” за малко, сливайки се с необятната Вселена, търсейки

отговорите на въпросите си и на онези, които никой не смее да зададе. Не беше от ленивите следобеди, които предпочиташ да прекараш вкъщи, завит с плюшено одеяло. С несресана коса, с домашни дрехи, попили аромата на новоизпечен сладкиш. С книга в ръка, в която търсиш себе си някъде между редовете, в сърцата на героите, в имената и историите им. Дори не беше от дъждовните следобеди, в които времето се мръщи и ти се мръщиш, заедно с него. Вдъхновяваш се да

подреждаш, твориш, споделяш. Слушаш музика, повишаваш продуктивността си, спомняш си… Онзи следобед беше различен. А

в различното винаги се намира някакво особено очарование. Тогава

преобладаваше само страх. Неприятна тишина. И грозно, мъчително

пищене в ушите, което можеше да бъде предизвикано само от един фактор. Сърце, което се чупеше…

Люмиер беше различен почти толкова, колкото и онзи следобед. Ходеше с дългото си, черно, велурено палто навсякъде и напомняше супергерой, дошъл да спаси някого от недоброто положение, в което го бе поставил животът. От него лъхаше топлина, необичайно спокойствие в кризисни ситуации и невероятен магнетизъм, който му осигуряваше лесен достъп до преживяванията на хората. Сами го търсеха, за да споделят тревоги и неволи. Възхищаваха се на енергията, която излъчваше той – като че ли взета от по-добър свят, събрала се в цялото му същество. Момчето говореше направо – без завои или словесни знаци. Гласът

му се отличаваше с твърдост, присъща на лидерите, и яснота, с която си служеха порасналите хора.

Поели пълен контрол над живота

си. Рядко засягаше модерна тема, рядко се включваше в разговорите, които подхващаха популярните

групички, намиращи се на най-ви-

сокото равнище според „гимназиалната класация”. Рядко биваше разбиран, рядко не биваше съден.

А Люмиер можеше да говори

дълго и увлекателно за нещата, които наистина имаха значение

за него. Като например звезди-

те – знаеше, че във Вселената се

срещат повече звезди, отколкото

песъчинки по Земята; че хората са

изградени от звезди, заради ядра-

та на атомите им; че съществува

звезда диамант на 900 светлинни

години. Знаеше къде точно иска

да наблюдава трета фаза на луната – на мека, отъпкана поляна. Там

можеше да се наслаждава с часо-

ве на леките звуци, които издават връхчетата на тревата, когато се изправят и допират едно до друго.

Да лежи необезпокояван, напълно

сигурен, че няма да срещне други ценители на лунната красота като него. И най-вече, да говори с луната, убеждавайки я колко е красива

във всяка своя фаза – изпълнена

със сенки или прилична на медальон, предпазващ небето.

Знаеше, че когато „порасне” ще стане щастлив човек. Като онези, които сбъдват мечтите си и заформят нови в умовете си. В чиито

джобове подрънкват дребни пари, но могат да се похвалят с крепко здраве, завидно чувство за хумор, свежа доза приключения и малко късмет. Щастливците, които не изпитват „дежавю”, привържениците

на адреналина, големите възможности и безграничната смелост, понякога сравнявана с лудост.

Болната тема, слабото му място, думичката, която той презираше и която го изкарваше извън кожата му или го караше да се затваря в себе си… Беше „любов”. Странно, а може би не, но Люмиер не бе и опитвал да рисува сърце в живота си. Малко, червено, криво сърце, което момчетата рисуваха набързо върху смачкани обяснения в любов, подавайки ги скришом от учителите на своите любими. Люмиер не беше отворена книга, ала станеше ли въпрос за любов, мигом се изпаряваше, искаше да стои възможно най-далеч от думата, която го плашеше… Или разгневяваше? Или натъжаваше? Това бе неизвестно. И по стара училищна традиция плъзнаха като отровен газ слухове за „момчето, което не обича да обича”. Този „газ” озлобяваше едни и те сипеха обиди по негов адрес. Опияняваше други, които се захващаха с измислянето на всевъзможни истории за принц, който пребродил девет кралства в търсене на своята любима и накрая разбрал, че обича единствено себе си. Трети избираха да пасуват в жестоката игра. Наблюдаваха Лю-

миер и необичайното му поведение отстрани, клюкареха, чудеха

се и правеха собствени заключения

за случилото се с него, за да могат свободно да продължат дискусията

на следваща пикантна тема.

За Люмиер също не бе ясно личното му поведение. Какво се случваше с него не можеше да обясни дори на себе си. Бягаше от темата, защото чувстваше, че не е настъпило времето да говори за нея. А защо времето беше някаква граница? Какво общо имаше с любовта, която така и не бе изпитвал към ня-

кого? Не знаеше…

В онзи различен следобед той

се прибра у дома твърде уморен.

Обикновено не изпитваше толкова

голяма умора. Бе прекалено зает да гради щастието си. Бавно, тухличка по тухличка, докато постигне съвършенство. През онзи ден все

едно бе обърнал гръб на щастието.

Бе замислен, блед, недоволен, тих.

Но, макар да не бе разговорлив тогава, макар да бе забравил светлата

си усмивка, увиснала на закачалката до огледалото, така и не спря да

гледа към небето. То бе яркосиньо

с бели облаци като памук и изглеждаше някак изкуствено. Като че ли прикриваше ужасна буря, която

щеше да настъпи след часове. Люмиер го бе съзерцавал до последния звън на звънеца, оповестил края на учебния ден.

Момчето се върна вкъщи, захвърли раницата и се отпусна в мекото кресло. Натисна копчето на

дистанционното. Телевизорът изчака известно време преди да покаже картина. Като че ли обмисляше

дали Люмиер е готов за това, което

предстоеше да види. Картината изникна пред очите му. Водещите на новините говореха: „Новина от последните минути. Тежка катастрофа отне живота на младо момиче.

По информация от свидетели, два автомобила са се сблъскали челно

при опит за изпреварване на друга кола. Повече подробности ще чуем

сега от нашия репортер, който се намира на мястото на сблъсъка…”

Люмиер беше чувал много подобни новини. Бяха неразделна част от пътуването в автобуса, вечерната

емисия, социалните мрежи. Навик

му бе да слага слушалките си, да затваря очи, да сменя канала… Но нещо го накара да остави дистанционното и да слуша. Побиха го тръпки, които не отминаха. Сякаш някой бе сложил наметало върху него, криещо остриета, болезнено впиващи се в тялото му. Сърцето заби учестено.

„Шери не е съобщила на родителите си, че излиза, нито къде отива.” Изведнъж образът на репортера бе сменен от снимки на загиналото момиче. Редяха се една след друга на екрана. Люмиер си пое въздух. Един, два, три пъти. Задушаваше се. Ръцете му трепереха, закрили устата и брадичката му. Дълбоките, сини очи на момичето предизвикаха сълзи в неговите. Излъчването ѝ, разперените

ръце на една от снимките накараха момчето да вика, да крещи, да вие от болка. Вътре в него нещо се

пропукваше, кървеше, оплиташе

се, стягаше, режеше, измъчваше…

името на майка си… А самата тя стана звездичка в небето. Обичаше да пътува и да се смее. Това ѝ

стигаше, за да живее живота, който искаше…”

обяснява, показвайки сгънати

Репортерът продължаваше да говори и

ламарини, счупени стъкла и огледала, разпилени части… Люмиер

не бе усетил кога се бе озовал на

земята на колене, превит на две, съсредоточен в червените ленти, опънати на платното зад репортера.

Люмиер не познаваше момичето. До излъчването на репортажа

нямаше представа как се казва, откъде е и за какво мечтае. Не я бе

виждал никога преди. Но сякаш се

бе разделил с нещо скъпо… Нещо, с което бе живял през целия си живот досега.

След седмица излезе официално

интервю с родителите на Шери. То

започна с плач. Безмълвният плач

на една майка и горещите, тежки като олово, сълзи на един баща.

Прерасна в скръбна молба за справедливост – оцелелият виновник да си получи заслуженото. И продължи със спомени. „Шери бе спокоен

и уравновесен човек. Очароваше

всички с доброто си сърце. Не таеше злоба към никого. Ако сега бе

оцеляла и бе тук, с нас, щеше да

каже, че не му се сърди… Астрономията беше голямата ѝ страст.

Обеща да кръсти някоя звезда на

Люмиер си отиде от света две седмици по-късно. Смърт, която

учуди лекарите, близките и приятелите му. Настъпи внезапно. Както викът на радост. Както изненадата. Както влюбването… Той

просто угасна. Сякаш се разтвори във Вселената, която си представяше с обожание. Стана откривател

на една нова теория. Теорията за „сродните души”. Защото Люмиер не познаваше Шери. Защото Шери не познаваше Люмиер. Защото въпреки това, двамата цял живот знаеха един за друг, дори и без да подозират. И защото между тях се бе появила любов много, много отдавна. Когато се бе родила и самата Вселена. Любов, за която не се говореше. Не се рецитираше. Не се учеше. Не се търсеше и намираше. Не се възползваше. Не се постигаше… Тяхната любов се чувстваше.

Години по-късно, когато приятелите на Люмиер се разтъжиха за него и отминалите училищни дни, извадиха тетрадките му, за да си спомнят. Необяснимо за младежите, на фона на различни драсканици, цифри и планирани домашни бе едно име, изписано на всяка страница. Намерило място в някое ъгълче, поместено между два реда, написано върху етикета на тетрадката…

Шери…

в залива Петя Смиленова

Сини очи

Петя наближаваше софийската автогара, когато чанта на

витрината на един магазин грабна

вниманието ѝ. Много хубава чан-

та. Петя веднага реши, че трябва

да я има. Тъкмо отваряше вратата

на магазина обаче, когато се усети,

че ако си купеше тази чанта, нямаше да ѝ останат пари за билет.

Мислеше да се откаже от нея. Но

пък къде в родния си град щеше да намери такава чанта? В крайна

сметка Петя влезе и си купи чантата, пък как щеше да намери пари за билет, щеше да мисли по-късно.

Взе новата си придобивка и се запъти пак към автогарата. Когато

пристигна, отиде при чакащите, макар и да нямаше пари за автобуса. Загледа се в лицата на хората. Петя винаги е могла да ги разчита. Очите наистина бяха прозорец към душата, стига да знаеш как да виждаш през тях, в това тя беше вярвала винаги. И сега си търсеше някоя

наивна душа, която лесно би могла да измами.

Умът на Яна беше отнесен в не-

известна посока, когато се появи непознатата жена. – Виж ти! – възкликна жената, като я видя. – Не всеки ден срещам

човек, роден под щастлива звезда, на когото е писано във всичко да му върви!

Яна я погледна. В началото се почуди дали жената говореше на нея, или на някой до нея, но наоколо нямаше никой друг.

– Да, точно за теб аз говоря! –обади се жената отново. – Я ми

кажи като дете падала ли си, докато тичаш, след което да си се прибирала с две ожулени колене.

– Да. – отвърнала Яна. Учуди се откъде ли знаеше за това тази жена.

– Родителите ти често се карат за дребни неща, но после се сдобряват, нали?

– Да – Яна я слушаше все по-съсредоточено. – От време на време имаш ли леки болки в корема?

– Всеки месец! – удиви се Яна. Тази жена явно наистина имаше дарба!

– Виждаш ли как мога да те про-

чета, момиче! Само ми кажи и ще

ти гледам! Има време, докато ти

дойде автобусът.

Яна веднага се съгласи. Толкова

ѝ се искаше да знае бъдещето си.

Пък и жената ѝ каза, че е родена

под щастлива звезда, значи и бъде-

щето ѝ трябваше да е щастливо.

– Така, да видим…– започна непознатата. – В чужбина ще живееш, много пари ще имаш, но първо

приятел синеок ще си намериш.

– Приятел? Ех, откога си търся

някого! Кажи ми, моля те! Къде ще

го намеря? Чужденец ли ще е? От

къде е?

– Той е от родния ти град. Ти ще

го намериш. После ще отидете в

чужбина и живота ви ще бъде пе-

сен! А сега, за да се сбъдне, дай ми десет лева, че ти гледах!

Яна се прибра развълнувана.

Вярно, беше загубила десет лева,

но поне вече знаеше какво да търси. Мъж със сини очи в родния си град. А градът ѝ беше малък, нямаше много хора. Повечето обаче имаха кафяви очи. Къде да търси синеокия?

Един следобед Яна отиде на гости на приятелката си Катя и започна да ѝ разказва:

– Ето, срещнах се с Иван в кварталното магазинче. Знаеш, че винаги съм харесвала Иван. И този път

той по чудо се реши и ме заговори. Покани ме да отидем на кафе.

Бях толкова щастлива! Тъкмо щях

да кажа ,,Да!“ Тогава обаче го погледнах в очите и какво да видя! Те бяха зелени! Зелени! А жената от автогарата изрично ме предупреди, че очите на избрания за мен са сини! Отказах му! И където и да отида е пълно с хубави мъже, но на всичките очите са или кафяви, или зелени! Как пък един не срещнах със сини! Освен дядо Петко, но той е сигурно на сто години! – Е щом харесваш Иван, да беше излязла с него. – отвърна ѝ Катя. –Можеше пък да се получат нещата.

– Ти не ме ли слушаше досега какво ти говоря? – ядоса се Яна. –Сини очи ми трябват! Сини! Защо да губя време с някой със зелени, щом знам, че не е избраният за мен?

– Ти си знаеш – примири се Катя. – Иначе помниш ли Георги, внукът на дядо Петко?

– Да. Като деца често си играехме, преди с родителите му да заминат за Америка.

– Е, той е синеок. И чух, че ще се прибира това лято.

– Катя, ти си гений! Не се бях сетила за него. Точно това ми предрече жената на автогарата! Че ще живея в чужбина с моя мъж. Този трябва да е! Георги! Ох, нямам търпение да дойде това лято!

– Аз отивам да нахраня котката. Преди една седмица роди. Искаш ли да видиш малките?

– Да.

Двете приятелки отидоха при котката и малките ѝ.

– Но как ще гледаш толкова много котки? – попита Яна.

– Като станат достатъчно големи, ще ги подаря. Трябва да намеря

добри хора, които да знам, че ще се грижат добре за тях. После сигурно ще кастрирам майка им.

Може ли да запазиш за мен бялото? Влюбих се в него в мига, в който го видях.

Разбира се! Тъкмо ще го виждам, като ти идвам на гости.

Лятото наближаваше. Оставаше

един ден до пристигането на Геор-

ги и Яна се беше заела със себе си. Беше спазвала диета месеци наред

и ходила на фитнес три пъти седмично, само и само като дойдеше

той, да я хареса. Имаше час за фризьор, козметик, маникюр, след това отиде на пазар за нови и красиви дрехи. Всичко трябваше да е идеално за мъжа със сините очи. Бяха се разбрали с Катя, щом разберат

точния час на неговото завръщане, да отидат заедно да го чакат, като Яна беше забранила на приятелката си да носи дрехи, които евентуално биха я направили да изглежда

по-хубава от нея в онзи ден.

И ето че дойде денят и те чакаха пред дома на Георги, като уж случайно минаваха оттам, а всъщност искаха да го видят. Щом като съдбата ги беше предопределила един за друг, определено той щеше да дойде да се срещнат. И ето че колата пристигна. Паркира. Първо слезе по-възрастна двойка, неговите родители, а накрая от колата слезе и Георги.

Нима това е Георги? – Яна попита Катя.

Да. Няма кой друг да е. – Но той е станал много грозен!

Няма как това да е моят мъж! Абсурд! Хайде да си ходим, преди да ме е видял.

Двете се измъкнаха бързо и тихо, като ученички, бягащи от час.

Минаха години, а Яна още си живееше в нейния град и още си беше неомъжена. Живееше най-обикновен живот. Ходеше на работа, пазаруваше, прибираше се вкъщи, където я посрещаше белият ѝ котарак, после му слагаше храна в купичката, докато той я гледаше почти влюбено с големите си сини очи.

Никоела Иванова

Миш-маш

за златна сватба

– Еленооо, тичай, Иван

лежи

долу на тротоара – викна баба Верка и се отмести настрани, за да даде път на баба

Елена да излезе от входната врата

на апартамента си и да тръгне надолу по стълбите.

Никакъв въпрос не зададе Елена, а само сграбчи силно дървения парапет на тясната стълбищна площадка и заслиза надолу по стълбите колкото я държаха краката.

„Само да е жив като стигна, само да е жив!“ – минаваше през главата ѝ и, прехапала тесни устни, продължаваше надолу по етажите. Асансьорът в блока от години не работеше, но и кой ли би имал търпение да го дочака.

„Иванеее, Иване, казах ти, че стари хора нависоко не трябва да живеят. Ама... все не слушаш!“ –

минаваше през главата на Елена. Докато слизайки се бореше със силната болка в дясното й коляно, сълзите, които започнаха да пъл-

нят очите ѝ, замъглиха погледа на жената. С всяко следващо стъпало, приближавайки се до Иван, ужасът дали ще го намери жив все повече я смразяваше. Ама как така сега? Как днес? Ама дори не беше обядвал, пък такива хубави чушки беше взела за миш-маша.

„Иване – канеше му се тя наум,–само да посмееш да умреш днеска“

– и слизаше ли, слизаше надолу Елена по една безкрайна спирала, оплетена под краката ѝ. Тя вече нищичко не виждаше, беше сляпа като къртица.

– Бързай бе, Елено, бързай – викаше след нея баба Верка, също кретайки след съседката си.

Когато стигна до първия етаж, баба Елена хвана дръжката на входната врата, стисна очи, за да изкапят пустите сълзи и да проясни очите си, въздъхна дълбоко и рязко отвори вратата, вцепенена от страх какво ще види пред себе си, но знаейки, че трябва да направи крачка напред.

Мъжът ѝ Иван лежеше паднал на тротоара, а съседите им Пешо, Ангел и 20-годишната Цвета се суетяха около него.

Елена приближи до Иван, а той, сложил дясната си ръка на сърцето си, завъртя глава към нея.

Не бой се, Елена, добре съм –твърде неубедително започна той.

Ледена пот изби по челото на Елена, сякаш огромното напреже-

ние от това дали ще завари мъжа

си жив имаше нужда да излезе отнякъде.

Как ще си добре, бе Иване?! На тротоара лежи ли се? – Елена хвана ръката на съседа Ангел, та да се опре на нея и да успее да клекне до мъжа си.

– Викнахме линейка, няма да се притесняваш! – тихо ѝ рече Ангел

и се отдръпна настрани.

Иване, много ли те боли? –Елена хлъзна поглед към сърцето

на Иван, което той сякаш се опитваше да удържи с ръката си.

Не ме мисли ти мене. Ти къде си тръгнала с тия боси крака? Ще настинеш! – с тих глас я смъмри Иван. „Тая Елена цял живот не се научи да се облича топло!“

Иване, слушай ме внимателно.

Днес не е ден за умиране. Забранявам! – Елена се опита да докара гласа си строг, убедителен, нетърпящ възражения – както умело успяваше да направи във всяка тяхна караница в продължение на 50 години, ала той прозвуча тих, отчаян

и треперещ.

– Ех, Еленооо – тихо промълви Иван и обърна глава на другата страна.

– Ама аз миш-маш ще ти напра-

вя! Обещай ми да си хапнеш!

Елена знаеше, че обещае ли нещо Иван, думата му на две не

става. Каже ли, че ще яде мишмаш, ще яде миш-маш, а в този момент за нея това означаваше да ѝ обещае да оживее.

Елена от месеци правеше планове как ще отпразнуват златната си сватба. За всичко това я подкокороса внучка им. Беше ѝ обещала, че даже ще викне фотограф да направи хубави семейни снимки, защото през годините малкото снимки от сватбата им се бяха изгубили при многото премествания. Елена щеше да си купи нова рокля, за да изненада Иван. На сватбата им преди 50 години тя се беше оженила с една съвсем обикновена светлолилава рокля, макар че очите ѝ бяха останали в една синя рокля, обсипана с жълти цветя. За нея обаче тогава нямаше достатъчно пари и така цял живот до ден днешен я мислеше. Колко неща забрави за тези 50 години, никой не знаеше, ала синята рокля с жълти цветя беше запечатана в ума ѝ с та-

кава сила, че никога не спря да съжалява, че не я е имала. Сега едва ли щеше да намери точно същата, но щеше да опита, за да се успокои вече тая нейна душа. Ето защо Елена от месеци отделяше по няколко лева от пенсията си и когато ходе-

ше на пазар винаги се отбиваше и

в някой магазин за дамски дрехи.

Емоцията от търсенето на нейната

рокля направи излизанията за еже-

дневните покупки доста по-вълну-

ващи.

– Синя рокля на цветя имате ли?

– питаше Елена продавачките.

– Нямаме, госпожо. Да Ви покажем нещо друго?

Ааа, не, благодаря. Аз това

търся – и Елена отминаваше към

следващ магазин.

Сега обаче Иван лежеше, държеше сърцето си и дума не обелваше

за миш-маша.

Кажи бе, Иване, нали ще си

хапнеш? – продължаваше да го

пита Елена с умоляващ глас, а Иван

все така мълчеше. – Виж: нацапал

си се. Аз чисти дрехи ще ти приготвя, ще ти ги изгладя! Ти ще си

най-хубавият старец в квартала! –

продължаваше Елена. Нямаше вече

сили да удържи плача си и малко по малко думите ѝ ставаха все по-трудно разбираеми, сподавени

от страха за приближаващия край на една 50-годишна любов, градена

със зъби и нокти, с пот и кръв, преживяла урагани, но и тихи утрини. Това беше любов, подхранвана и

със сладки пити, и със солени туршии, с горчица, но и с люти чушки, а най-вече – с много, много от ненадминатия ѝ миш-маш.

Сега обаче Иван лежеше и не обещаваше да хапне от него. Предател!

– Иване, преди мене няма да умираш! – продължаваше Елена, докато линейката паркираше. –Кажи нещо, Иване!

Елена се беше вкопчила в мъжа

си и съзнаваше, че трябва да попие всяка негова дума, всеки жест, всичко да запомни с тая пуста нейна глава, дето беше започнала все повече да забравя. Ама сега нищо нямаше да забрави! Той само да

каже нещо!

– Госпожо, отместете се – наре-

ди лекарят и отблъсна Елена. Тя

вече нито виждаше, нито чуваше, само миш-машът ѝ беше в главата. Такъв хубав щеше да стане!

Най-хубавият досега! Иван само да си дойде и да хапне!

Отнякъде се появи носилка, за секунди го качиха на нея и после – бързо в линейката. В нея като придружител се качи и младата им съседка Цвета, която беше там през цялото време. Тръгнаха.

Елена стоеше пред входа вцепенена, ядосана, даже бясна на Иван, че нищо не ѝ обеща. Тя нито разбра

къде го карат, нито дали ще оцелее. А сега какво да прави? Да готви ли, да не готви ли...

Баба Верка и съседите Петър и Ангел се качиха с нея до апартамента, а сетне се обадиха на дъщеря ѝ. После оставиха жената сама.

Седнала във фотьойл, Елена впери поглед в стъпалата си и зачака новини.

– Прав е Иван – рече си тя по едно време – студено е за боси крака! – Елена се хвана за подлакътниците на фотьойла, бавно се изправи и отиде право в спалнята, за да обуе чорапи. Този път щеше да го послуша.

Не след дълго на вратата се позвъни. Същият леден ужас, какъвто беше изпитала по-рано днес дока-

то слизаше по стълбите, я заля и сега. Какво ще ѝ кажат? Жив ли е?

Елена тръгна към вратата – нито

много бързо, нито много бавно, стъпваше леко с добре обутите си

крака – единствената топла част от нея в този следобед, защото всичко

друго у нея – и тялото, и ръцете, и лицето, и сърцето беше замръзнало

от студ. Отвори вратата.

Бабо Елена, слагай за правиш миш-маша! На дядо Иван му се яде

и чака да му занесем! – с грейнало лице я гледаше младата Цвета, току-що върнала се от болницата.

Ще се оправи, да знаеш!

– Влизай, момиче! Жива и здрава да си! – викна баба Елена и се стрелна към кухнята, извади чуш-

ките от торбата и се захвана да прави миш-маш.

Бабо Елена, ама какъв е тоя миш-маш, дето само мисълта за него така съживява? – весело подхвана Цвета, докато баба Елена режеше лука.

Какъв да е, Цвета? Мой! – с ус-

мивка на огромно облекчение отвърна Елена, която за пръв път не плачеше, докато режеше лук.

Ама само малко му направи –колкото да опита, че трябва да е на диета! – рече Цвета, която намираше цялата тази работа с миш-маша за извънредно романтична. За възрастната двойка той явно беше символ на обич, на грижа, на отдаденост, на нещо тяхно, ама само тяхно, на нещо незаменимо, което никой друг не можеше да направи така добре като Елена или да изяде с такава наслада като Иван.

Докато гледаше оживената от радост баба Елена как шета, обута

в топли чорапи, в ума на Цвета се въртеше моментът, в който докто-

рите казаха на Иван, че положението не е чак толкова сериозно

и ще се оправи. Момичето никога

нямаше да забрави как тогава той

се обърна към нея и с живия и игрив поглед на някой неин връстник

ѝ беше казал:

– Тичай, Цвета, при Елена и ѝ

кажи веднага да ми направи мишмаш. Много ми се яде!

Димитров

Събуди

се без

особе -

но же-

лание.

От -

метна

завивките и се затътри към кантара. Супер – 10 килограма за 28 дни! Що

сухо пилешко, яйца, смутита и овес погълна... броене на калории, протеини, въглехидрати, белтъчини...

Тренировки до припадък, но си

заслужаваше. Вместо да се развесели, му се догади. След малко ще му звънне Рая и ще му се разкрещи за нещо. Заради нейното неодобрение, относно тежкото му телосложение, си наложи нечовешкия последен месец. Веднъж да го беше

похвалила, а то все критики. Звъни.

Тя: Няма да ходя на работа!

Той: Защо пак!

Тя: Какво значи пак! Трябва ли

да търпя простотии?

Той: Рая, това е третата работа

за месец, преглътни някои неща, все пак...

Тя: Стига си дрънкал, в дванайсет в пицарията, там ще ми обяс-

Рая

ниш как точно аз съм виновна.

Той: Казва се в какво точно аз...

Тя: Ало, вишиста, без забележки. В дванайсет в пицарията.

Избра най-закътаната маса, до малкия прозорец, неудобно му беше да слушат кавгите им. Не че околните имаха нещо против. В него се надигаше някакво непознато досега недоволство, не можеше да определи срещу нея или срещу себе си се бунтуваше.

Върна началото. Намери я случайно, заплетоха се в мрежата, заприказваха се и докато се осъзнае, тя хленчеше и хулеше мъжката половина на човечеството. Въпре-

ки работата, намираше време да говорят. Е, не точно да говорят, защото тя не млъкваше, а по-скоро да вметне откъслечни реплики на утеха, мили думи, да ѝ каже колко е прекрасна. Понякога му се искаше и тя да го попита как е. После се видяха, тя разкритикува физиката му, образованието, но видимо

се затрогна при споменаване на заплатата му. Омекна, поглези се, не беше чувал мъркащите нотки

в гласа ѝ. Заредиха се срещи, времето не му стигаше за работата, започна лудият режим за отслабва-

не, тя ставаше все по-критична, капризна, хаплива. Въпреки това той живееше в нейния хаос, с неосъзнати и подчинени на нейните възгледи измерения. Беше обидчива. Сърдеше се често и необяснимо, а това му причиняваше несигурност

и страх да не я загуби. Уволниха го, тя го разкара. Намери си нова работа – тя се върна. Някаква мъглива мисъл изплуваше мимолетно в затормозеното му съзнание – дали пък заплатата му не ги свързва?

Чакайки я, осъзна, че се е превърнал в безволево безгръбначно и пак му се догади. Тя профуча през заведението и се тръшна на стола срещу него.

Тя: Пак ли смотаната маса? (почна с мърморенето) Срам ли те е да ни виждат заедно? (срам го беше) Какво искаше да намекнеш одеве, че аз съм виновна за глупостите на управителката ли? (да, така мисля)

Или пак ще ми се хвалиш с образованието си? (не го правя, защото

те дразня, дарлинг) Аз съм спец в работата си, твоята – всеки я може, някъв си IT, (млъкни, за бога, ти си продавачка). Проблемът ти е, че не можеш да понасяш жени с характер. (характер ли, не познаваш майка ми и леля ми, ти си просто лигла)............

Тя продължи да дудне, бунтът растеше в цялото му същество. Погледна зад нея. В огледалото

видя образа си. Симпатичен, строен, синеок. Е, можеше да намали брадата, косата му да не е до кръ-

ста, но за „някъв“ IT не беше толкова важно. Времето, отделено за тренировки и здравословно хранене, значително бяха подобрили

опаковката, а откъм съдържание винаги я беше превъзхождал. Пак

леко върна лентата и се зачете в горния „диалог“. Неговото мислено участие го шокира. Погледна

през прозореца, навън валеше сняг, меко, тихо, обещаваше снежна Коледа. Помисли и за подаръка, който

бе решил да ѝ купи... Тогава осъзна, че самотата му допусна отчаяно да се нуждае от Рая.

Погледна я. Дребна, кокалеста, с голям нос и лоши зъби, необразована, злонравна, конфликтна и ... зеленоока. Какво зелено само, като уелска поляна. Достатъчно да

го накара да отслабне, да си загуби ума и да мълчи. Но не достатъчно

да го накара да остане.

Усмихна се, благодари ѝ, отново мислено, и тръгна към вратата. Чу съсък след себе си.

Рая притихна. Изчака мъжа да излезе и въздъхна. После извади малък тефтер с кожена подвързия и сребърен молив. Разтвори и записа срещу името на излезлия: Успешна мисия, събудено самочувствие и амбиция за живот, готов за мило

и кротко същество, с цел съжителство. После отново въздъхна, а можеше да има красиви деца... Плати сметката и излезе. В снежния сумрак никой не видя как ангелските

ѝ крила се разтвориха и тя полетя

към своите.

Мария Иванова

Казвам се Мария. На 19 години съм. Родена съм в град Сливен, но от няколко години живея в София. Обичам да пиша и да рисувам, защото това ми помага да избягам от света около себе си, а мисля, че всеки има нужда от това понякога. В изкуството намерих начин да изразявам емоциите и чувствата си, създавайки нещо красиво.

Разказът, който не исках

Никога не спирам. Постоянно съм на път. Винаги има някой някъде, който иска да ми разкаже своята история. Бил съм по целия свят, познавам обикновени хора, които могат да споделят с приятели на по питие, певци, които могат

да изпеят историите си, писатели, които могат да ги напишат, оратори, които могат да ги превърнат във вдъхновяващи речи. И въпреки

това, те избират просто да говорят

с мен, насаме, през късните часове

на нощта. А аз просто обичам да събирам истории.

Те обаче не са ме викали. Нямаха история, която да разкажат.

Тепърва я градяха. Никога не съм

се запознавал с тях, но обожавах, когато можех да поспра и да ги погледам през прозореца. Може би аз щях разкажа тяхната история, а

може би щеше да си остане просто

за мен. Забелязах, че си имат прости неписани правила. От сорта на кой, кога и какво готви. Ако не бързаха за работа и станеха навреме за закуска, макар да бе истинска рядкост, тя готвеше. Най-често палачинки, ако трябва да сме честни, но и това запалваше усмивката на лицето му. За обяд и вечеря готвеше той, а тя обожаваше да се суети в кухнята около него. Тук-там успяваше да открадне по някоя целувка от съсредоточеното му лице, а понякога дори имаше позволението му да помага. От това, което съм виждал, момчето готвеше доста добре, истински магьосник в кухнята. Може би и затова за една Коледа тя му подари престилка на „Хари Потър“.

Винаги апартаментът беше огласен от музика. Обожаваха да пеят и танцуват, въпреки че, да ви кажа под секрет, и двамата не го умееха много добре. Но бяха щастливи, докато си разменяха

текстовете на онези стари любовни балади. Когато той я завърташе, а след това я хващаше в прегръдка, вдигаше я и целуваше нежно

и продължително, бузите ѝ стояха

румени с часове. Тя обичаше бавна

музика, която той наричаше депресирана и постоянно сменяше със своите весели песни. Не знам как

се разбираха толкова добре какво

да слушат, но наистина успяваха.

Прескачането от стил на стил би

подразнило много хора, но не и

тях. То бе нещо тяхно, нещо, което само те разбираха.

Виждал съм ги и да плачат. Не

само нея, но и него. Когато дядо ѝ почина, той беше нейната спасителна лодка. Болеше ме само да я гледам как се тресеше от плач и не можеше да си поеме въздух, но не спираше да вдига телефона на всички свои роднини. Знаеше, че свършеше ли разговорът, той бе там и чакаше с отворени обятия. Както казах, хващал съм и него да плаче. Като един истински мъж се опитваше да скрие емоциите си, но тя виждаше отвъд преструвки-

те му. Когато бе тъжен излизаше

на терасата и се облягаше на парапета с наведена глава, винаги под претекста, че се нуждае от въздух.

За да не нарани мъжкото му его, тя

просто изчакваше няколко минути и тогава отиваше. Обгръщаше го с

топлината си, караше го да се чувства в безопасност и сърцето му се разтапяше в ръцете ѝ. Не вдигаше

глава от рамото ѝ, докато плачеше, дърпаше се, когато тя хващаше лицето му и го изправяше пред нейното. Но накрая винаги се предаваше, защото обичаше очите ѝ и как

те никога не го гледаха осъдително.

Обожаваха да гледат филми и

често имаха такива вечери. Правилото тук бе единствено и само

без страшни. Не заради нея, а заради него. Тя се бе примирила, че

ще може да ги гледа само сама. Не се сърдеше. По-често сякаш че той избираше филмите. Виждала съм

и тя да се опитва, но май нямаше голям късмет в това начинание.

И двамата четяха много. Тя обичаше истинските книги, дебели, по възможност с твърда корица. Беше

истински колекционер. Той предпочиташе да чете на телефона си. По много празници съм я чувал

как се ядосва, че иска, но не може да му подари книга, защото са му „неудобни“. Да си признаем, до голяма степен я беше и яд, че рафтовете са пълни предимно само с нейни книги, а големите колекции

не се създават толкова лесно.

Запечатваха всеки момент заед-

но със снимки. Той винаги я снимаше, каквото и да прави, колкото

и нелепо да е. Тя винаги се криеше

и мрънкаше, но никога не го при-

нуждаваше да изтрие заснетото.

Дори не искам да си представям

какво шоу могат да направят с тези

видеа и снимки. Наслаждаваха се

на моментите като за последно.

Все едно утре нямаше да бъдат за-

едно, щяха да са непознати, щяха

да се забравят. И затова събираха и

събираха спомени до полуда.

Не бяха от типа двойки, които

обичат да заспиват прегърнати.

На нея винаги ѝ беше топло, а на

него му изтръпваше ръката. Заспи-

ваха лице в лице, шепнейки си и

кикотейки се. Тя сънуваше много

кошмари, а той беше свикнал да я

усеща, когато се събуди разстрое-

на в 3-4 часа. Никога не я оставя-

ше сама. Изслушваше сънищата ѝ

и я приспиваше като малко дете.

Хъркането му можеше да събуди и съседите. Лично мен даже ме

дразнеше, но тя просто го побутваше леко и той веднага спираше.

Не пуфтеше ядосано и не отиваше

да спи в другата стая, когато беше

толкова шумно, че да не може дори да се унесе. Просто търпеше. Знаеше, че е изморен и има нужда от сън. Без него нощната лампа светеше през цялата нощ. Тя имаше

страх от тъмното заради кошмарите, но когато той спеше до нея, се чувстваше наистина безстрашна.

На масата винаги имаше цветя от него за нея. В нощното му шкафче бяха събрани писмата, които тя му пишеше. Обичаха да се обичат. Това беше истината. Аз нико-

га не успях да се влюбя. Сигурно

затова изпитвах такава наслада да наблюдавам тяхната любовна история. Изпълваше част от мен, която липсва.

Доста време нямах възможността да ги посетя, може би бяха минали месеци. Много съм зает както казах. Та залипсваха ми много и реших да отделя от своето „безценно“ време и да поспра до прозореца им. „Само за малко“, обещах си. Странно, беше тъмно във всички стаи. Тръгнах към терасата. Беше топла вечер през август, сигурно бяха там и си говореха или играеха шах. Но не чувах гласове, нито нейните обикновени ругатни, когато я побеждаваше, нито неговите

поведенчески подигравки.

Там беше само тя, с цигара в ръка и преполовена чаша вино на малката масичка. Не бях я виждал да пуши досега. Изглеждаше тъжна. Изглеждаше сякаш има нужда от компания. Тя не се стресна от мен. Покани ме като стар приятел. Нямаше как да не попитам къде е той. „Тръгна си“, просто измъмри с блуждаещ поглед.

Най-сетне имаше история, която да се разкаже. За жалост не с края, на който се надявах.

Готвената храна се превърнала в поръчки, танците и песните били заменени от крясъци и кавги, филмите и книгите станали време за мълчание и единствените спокойни моменти. Снимките спрели да се трупат. Вече не гледали залезите заедно, обсъждайки красотата

на цветовете. Цветовете просто

изчезнали. Попаднали в един черно-бял филм.

Започнала отново да пуши след него. Нямало вече кой да я спира от вредните навици. Наблюдавах я без да я прекъсвам. Не пророни

нито една сълза докато разказваше, а гласът ѝ остана монотонен и без емоция. Била изплакала всичко в себе си, когато го молела да остане.

„От доста време не мога да плача“, присмя се сякаш сама на себе си.

Загорча ми. Ако някога сте падали

от високо, например скок с бън-

джи, първата ви реакция е да извикате, но гърлото ви не издава нито звук, шокът е прекалено голям.

Така беше и с нея, болката беше

прекалено голяма, за да заплаче. Обичаше да го обича, но времето лекувало, любовта изветрявала, а

спомените избледнявали. Как да

ѝ кажа, че съм изслушал хиляди истории за подобни рани, които никога не зарастват или оставят толкова големи белези, които не можеш да не забелязваш всеки път в огледалото? Не исках. И не можех. Успокои ме, че била щастлива

с работата си, имала повече време за себе си и приятелите си. Спяла без нощна лампа. Но това не било, защото вече не я страх от тъмното, а защото се бояла, чисто и просто,

да заспи. Да се събуди от кошмар

без него до нея. „Знаеш ли, станах доста по-добър шофьор“, дори допълни в края. В това изречение имаше толкова много болка. Чувал

съм плановете им да пътуват, виждал съм списъка ѝ с места. Чудех

се дали още го пази, но така и не попитах. Когато приключи, станах

и си тръгнах. Нямаше сбогуване.

Знаех, че ѝ е писнало от сбогувания. Не научих името ѝ.

Запитах се дали ще открия и

него. Обиколих всеки прозорец и

всяка тераса докато не го зърнах. Беше късно, пълен мрак, но можех

да разпозная тази поза от километри. Облегнат на парапета на една тераса, с чаша уиски и пура. Не изглеждаше щастлив. Изглеждаше просто изморен. Спрях и при него. Запознахме се. Историята не беше нова за мен, очевидно. Гласът му обаче трепереше всеки път, когато споменеше нейното име. Не овладяваше емоциите си. Без нея. Като истински мъж. Започнал да пие повече напоследък. Излизал, забавлявал се с момчетата, купил си нова кола и телефон с по-хубава камера. Но вече не снимал, не правел планове за пътувания, не дразнел съседите с веселата си силна музика. Ала пък явно имал свободата, която толкова дълго желаел.

Обаче свобода ли е да няма кой да

те посрещне вечер, или по-скоро

самота? Думите са близки по звучене, знам ли? И двамата не можеха да спят спокойно. Нали казват, че човек не може да спи докато някой го сънува. Аз си мисля, че тук, при тях, случаят е точно такъв. Сънуваха се. Липсваха си. Обичаха се.

Убеждаваха себе си, че имат всич-

ко, което им е нужно, но от сърцата

им просто липсваха частички. На-

вярно и тези паднали частички им

убиват вечер в леглата.

В крайна сметка научих техни-

те имена, но ще ги запазя само за

себе си. Събрах още една история. Единствената, която не исках

в репертоара си. Накара ме да се

зачудя къде ли щеше отиде цялата

тази любов, която бе вътре в тях?

Дали наистина щеше изветрее като

отворено и забравено вино? Дали

щеше да остане като стара книга на някой долен рафт в библиотека, просто скрита от прах за очите на хората? Може би след време отново щях да ги посетя. Може би щяха да намерят път обратно един към друг, а може би щях да ги видя пеещи и танцуващи, ала с други.

Любовта е единственото нещо, което никога не съм можел да предвидя. Но пък, кой ли всъщност може?

Александър Попов

Казвам се Александър Попов. Роден съм през 1997 г. в гр. Ямбол.

През 2016 г. завърших средното си образование в гимназия „Васил Левски“ гр. Ямбол с профил „Хуманитарен“.

Любопитството ми към изкуството на писането беше събудено още в началното училище, където бе публикуван и първият ми къс разказ. След това в пети клас имах честта да бъда вдъхновен и мотивиран

от блестящата ми учителка по български език и литература и това постави началото на моята страст да търся утеха, свобода и бягство сред думите и писането. Вдъхновение за мен са били много хора, събития и автори, но произведенията и стилът на Димитър Калбуров са оставили по-траен отпечатък в съзнанието ми.

Последните лъчи на залеза

Всеки бърза. Дори времето, макар понякога да ни се струва, че върви с крачките на ленивец, то бяга със скоростта на светлината.

Но от тази ненужна жажда да бързаме винаги и за всичко може би пропускаме да видим или усетим нещо красиво, че дори и истинско. И ето ме сега седнал, почти полегнал на един от любимите си

шезлонги, разбира се след работ-

но време и чакащ отново да се насладя на поредния залез. Уви, този

ще е последен за това лято тук, на това място, но как бих могъл да

го пропусна. Може би това е моят

начин за сбогуване или искам да

се заблудя за един последен път.

Исках да ти напиша нещо, което

да можеш да четеш винаги или

пък да го скриеш някъде, а може и дори да изгориш. Но мозъкът

ми този път е някъде другаде. Не

бих казал, че заровената в пясъка

бутилка водка има вина за това, може би донякъде, но мисля за

първи път не мога да формулирам

и едно правилно изречение, което

да е адресирано до теб. Същевременно се замислям дали изобщо е

редно да бъда афектиран от факта, че не мога да напиша прощалната

си картичка, а може би и изповед

до теб. Объркан съм, защото лятото мина толкова бързо, а аз все

още дишам по онзи другия начин, с леко ускорен пулс, с огромен

прилив на енергия и с много доза очакване.

Стана вече хладно, макар и

кръвта ми да беше с примес на

алкохол нямаше как да не усетя студения бриз на морето. Нямах хавлия или горнище, а някак

не исках още да се прибирам, не

ми се бързаше. Залезът все пове-

че преминаваше от цвят във цвят, уж постепенно, но и той бързаше, макар и да не можеше да ми го сподели. Трябваше да настъпи вечерта, нали това е правилният ред.

Поогледах се, все пак понякога

хората забравят хавлии или нещо

друго, което можеше да ме стопли. Нямаше нищо, което е нормално, никой не би забравил нещо, ако то му е важно или необходимо. Решението бе да допия останалата бутилка без никакви други примеси, каквато в този случай беше сокът

от касис.

В далечината се чуваше как от хотелските стаи празнуват, предполагам искаха да направят финала на лятото си както подобаваше. Бях доволен от факта, че имах без-

платна музика, която да придава фон на усамотената обстановка, в която се намира. Телефонът ми едвам се държеше на последните си няколко процента живот и не исках да ги похабявам за няколко секунди от песен. Наоколо се чуваха бурните вълни, чадърите издаваха

онзи странен и донякъде зловещ звук, когато вятърът е прекалено силен, но поне вече се стоплих, макар и малко.

Замислих се как утре всичко

ще е различно и шансът да се видим пак е толкова незначителен, колкото това един залез да бъде по-дълъг и дори безкраен. Някой

би казал, че това е крайно и би ме окуражил с притчата за надеждата и други такива. Но истината е, че някои неща просто не трябва да се случат, а други се случват и не е това, което очакваме, но поне са някаква реалност. Вече мога да ти пиша, разбира се, най-удачно е да използвам телефона, който се надявах да не е заровен под пясъка. Едвам се беше спрял да не падне от шезлонга. Със сигурност знаеше, че ще ми потрябва. Някой ми беше звънял. Знаех, че не е хубаво да оставям телефона на режим без звук, но някак това се превърна в навик от работа. Надявах се да си ти, въпреки че не виждах начин как щях да ти звънна обратно и да успеем да се свържем един с друг. Същевременно и не исках да бъдеш ти. Телефонът се изключи...

Изведнъж музиката от хотел-

ските стаи утихна, което означаваше, че идваха онези часове от нощта, в които нищо не бързаше. В

тях беше най-спокойно и за размисли, и за необикновени спомени.

В тях можеше човек да се намери.

Исках да не заспивам и усещах,

че е време да си ходя, но нещо ме спираше. Самата мисъл, че това лято приключваше в този момент и утре, тоест днес ме очакваше

нов залез, на друго място далечно от теб ме задушаваше.

Трябваше да тръгвам, стана прекалено студено и луксът да спя на плажа можеше да ме убие. С плаваща походка някак тръгнах, макар и да не исках. Мисля, че този

път разстоянието до квартирата беше по-дълго от обикновеното, но все пак не бързах. Прибрах се прежаднял за вода, но първото нещо беше да включа телефона да зарежда , за да видя кой ме е търсил. Стигнах до леглото и просто се предадох.

Сутринта разбира се не можех да избегна факта , че трябваше да

се изнеса и че багажът ми дори не беше прибран и подготвен за път.

Не обичах да оставям нещата за последния момент, но нямаше как да избягам от себе си. Телефонът

ми беше оставен встрани да се зарежда, някак се събуждах постепенно, въпреки че главата ме болеше, но това беше разбираемо. Не спирах да мисля за теб, но нищо повече не можех да променя. Очакваше ме епично прибиране, тол-

кова много куфари, толкова много

багаж. Исках да се видим поне

още един път и да си говорим, дори и за половин час...

Влакът ми имаше закъснение, което не беше толкова зле, защото наистина не бързах да се прибирам. Най-накрая успях да отдам

нужното внимание на телефона

си. Не беше ти, щеше да е пре-

калено нереалистично и някак

безумно, затова и донякъде се за-

радвах. Какво ли щяхме да говорим вече, всичко бе изказано или премълчано и донякъде забраве-

но. Но имах цели два часа, освен да си прелиствам спомените от лятото нямах друго за правене. Ти дойде... Вярно, не за да ме изпратиш, но поне можех да те видя поне още веднъж. Макар и неловкия разговор, който със сигурност

беше различен и за двамата, очите

ти светеха по онзи начин, когато слънчевите лъчи се отразяват във вълните и това ти попречва да можеш да гледаш за няколко секунди, отново преливаше от енергия и дори и носталгията да беше посетила и теб някак умело го прикри-

ваше или поне така се опитваше. Обещахме си да се видим отново, но аз знаех, че бързаме по

различен начин. Можех само да

забавя спомените, които да ми припомнят красотата на всеки един залез, защото всеки един е

различен, но крие своя собствена

красота, макар и понякога да е погубваща.

Аз съм Снежана Лазаринова Костадинова, от град Гоце Делчев, на 15 г. Уча в ПМГ „Яне Сандански“. Обичам да чета, но и да създавам

собствени литературни произведения на различни теми.

Един обикновен –

необикновен разказ

Де -

нят е 1

февруари 2021

година.

Казвам

се Ани-

ка. Вече съм твърде възрастна за

каквото и да било. Преживяла съм

много от далечната 1933 година до

днес. Вече започвам да забравям

и искам да разкажа това, което ми

се случи през 1943 г. Искам всички да знаят как нашата общност бе

спасена от българския народ и как той не се подчини на заповедта на нацистите за унищожаване на евреите. Искам всички да научат и за моя личен спасител. Един напълно непознат за мен човек, превърнал се в мой личен пример.

**

Бях едно обикновено момиче. Бях безгрижна и енергична. Родителите ми работеха във фабрика.

Имах и сестра Ади, която беше

по-голяма от мен. Двете заедно си

играехме по цял ден и не ни инте-

ресуваше какво се случва навън. Живяхме в наш приказен свят. Ходехме навсякъде заедно. Мечтаехме за общо бъдеще. Аз исках да стана лекар, а сестра ми учител, защото много се възхищаваше от нейната учителка. Аз също ходех

на училище и имах много приятели от различни общности. Всичко беше нормално.

Когато навърших шест години, Втората световна война бе започнала. В България още не се говореше много, но въпреки крехката ми възраст и аз имам много спомени от тогава. Спомени, но лоши! Моят дядо изгуби живота си на бойното поле, сражавайки се за България. Тогава си спомням, че живяхме в Кюстендил. Всички много си помагахме. Спомням си как един ден, когато родителите ми не се бяха прибрали навреме, аз и сестра ми нямаше какво да вечеряме и един съсед ни донесе храна. В края на 1940 г. плъзнаха слухове, че Райхът иска всички от нашата общност да отидем да работим в Гер-

мания. Обещанията бяха за високи възнаграждения и много по-добър живот. Всички се радвахме, че ще живеем по-добре, но и тъгувахме, че ще напуснем страната, в която голяма част от нас са израснали.

Един ден, докато отивах на училище, забелязах, че офицери поставят на жилищата на евреите табели, на които пише „Еврейско жилище“. Те бяха навсякъде. В

училище част от приятелите ми ме гледаха странно. Дори страняха от мен. Не искаха повече да сме приятели. Когато излязох на двора забелязах, че по-големите от моята общност са с жълти значки, отличителният знак за евреите. Започвах да се чудя какво се случва, дали не е нещо лошо? Когато се прибрах

вкъщи, родителите ми се бяха върнали от работа. Бяха ги уволнили.

Казах си, че се случва нещо сериозно, но родителите ми го криеха от нас, за да не ни тревожат.

След известно време на вратата ни се почука. Двама мъже влязоха вкъщи и започнаха да прибират вещите ни в чували. Взеха радиото

ни – любимата ми вещ, бижутата

на майка ми, учебниците на мен и

на сестра ми. Бях уплашена. Дали

няма да се случи нещо със семейството ми? Дали ще продължим да

живеем мирно? Дали ще останем

живи? Тези въпроси не спираха да

ме тормозят. След случката не можех да заспя. Сестра ми също бе уплашена и двете си говорехме и

взаимно се успокоявахме, че всичко ще бъде наред. Нощта премина, но страхът не отшумя. Чувството да си в очакване дали всеки момент някой няма да нахлуе в дома ти и да те вземе, е ужасно. Денят бе мрачен. Надвисналите облаци засилваха лошите

чувства. Майка ми повика Ади, след това и мен. Разказа ни какво

се случва. Каза ни, че всички слухове за Германия са били грешни. Евреите са залавяни и затваряни

в лагери, където посрещат смъртта. Коремът ми се сви, усещах, че сърцето ми ще изскочи. Страхът ми нарасна. Родителите ми са

били уволнени от работа, на мен и

на Ади ни е забранено да ходим на

училище. Бяхме изключени от со-

циалния живот. Но бях убедена, че

ако сме заедно, ще преминем през

това изпитание.

Дните минаваха бавно. Можехме да пазаруваме от определени магазини с лошокачествени стоки.

Смятаха ни за „втора ръка“ хора. Всички българи, наши доскорошни

приятели, ни гледаха с презрение и страняха от нас. Притеснението

и страхът се носеха във въздуха, сякаш можеш да ги помиришеш. Живяхме така дълго. Убийствено

за мен бе всяка вечер да заспивам

със страх, че може да не оцелея до следващият ден и сутрин отново да се събуждам със страх. Това чувство се бе превърнало в най-добрият ми приятел.

Родителите ни ни бяха преду-

предили - ако се случи нещо, да бягаме. Колкото се може по-бързо.

На 3 март 1943 година научихме, че започват да ни депортират.

Сутринта на 7 март се събудих

към 5. 30 ч. Разтърках очите си и

погледнах през прозореца над леглото ми. Навън още не се бе разсъмнало. Обърнах погледа си към

Ади. Още спеше. Искаше ми се да

затворя очи и да поспя още поне

десет минути, но ме беше страх.

Лежах в леглото си, гледайки към

тавана и си представях какво може

да се случи. След около час се съ-

буди и Ади. Отново започнахме да

си говорим и лошите ми мисли се

разсеяха.

Изведнъж се чу силен трясък.

Входната врата се отвори. Бе разбита! Сестра ми каза бързо да се

скрия някъде. Послушах я. Мушнах се в гардероба между дрехите

и наблюдавах случващото се през

малка цепнатинка. В стаята нахлу

полицай, хвана сестра ми за ръката

и започна да я дърпа, изведе я извън стаята. Аз продължавах да стоя

в гардероба. Опитвах се да сдържа

сълзите си, но една се изплъзна и се търкулна по бузата ми. В този момент ме обзеха смесени чувства на

безпомощност, тъга, но и на страх.

Исках да помогна на семейството

ми, исках да не ни разделят, но знаех, че толкова малко момиче няма

какво да направи, никой няма да ме чуе. В главата ми кънтяха думите

на майка ми: „Ако нещо се случи с нас, искам да не тъгуваш, а да продължиш напред“. Навън се чуваха писъци и детски плач. Аз стоях неподвижно в гардероба, а писъците

постепенно замлъкваха.

След няколко часа навън не се чуваше нищо. Реших най-сетне

да изляза от скривалището си. Бях много предпазлива и бавно се доближих до прозореца, за да огледам какво се случва навън. Всички врати на къщите бяха отворени, по улицата се виждаха изпопадали вещи: якета, очила, шапки и др. Беше много тихо.

Взех торбичката, с която отивах

на училище и в нея сложих едно яке, ако ми стане студено. След това бавно започнах да слизам по стълбата. Постоянно се спирах и се ослушвах. Отидох в кухнята

и взех къс хляб и вода, защото не

знаех какво ще стане. Не знаех какво ще правя сега, не знаех къде ще отида, единствената ми мисъл бе

да се измъкна от къщата колкото се може по-бързо. Преминавайки

през стаите, се страхувах още повече. Обстановката наподобяваше

последици от силно земетресение. Всичко бе разпръснато, от предишния ни живот нямаше и следа. Бързо се изнизах през яростно разкъртената врата и се затичах към гората. Там знаех едно тайно местенце, където често ходехме на разходка с Ади. Седнах между две дървета и си представях, че съм вкъщи със семейството си. Така

забравих за всичко случило се, забравих, че съм само десетгодишно

момиче в гората.

Неусетно съм заспала. Събудих

се на чуждо за мен място. Беше топло, лежах на меко легло. Огледах

се из стаята. Стените бяха светло

жълти, имаше горяща печка. Торбичката ми бе подпряна до леглото.

Не знаех какво се е случило. Защо

бях там? Кой ме е намерил? Ще ми

помогнат ли или ще ме предадат

на полицията? Задавах си толкова

много въпроси…

Изведнъж някой много леко отвори вратата. Зад нея се показа

моят учител г-н Даскалов. Той ме

беше спасил! Като го видях, не знаех какво да кажа. Изражението му

беше много изплашено и по-него се познаваше, че е притеснен. В ръката си носеше чаша, от която излизаше пара. Приближи се бавно до мен и ми подаде чашата. В нея имаше топъл чай. Каза ми, че съм била измръзнала и ще ми стане добре, ако го изпия. Аз го взех

и отпих една глътка, след което с леко пресипнал глас попитах какво правя в неговия дом. Той се чудеше

откъде да започне разказа си.

Тъй като времето му се сторило хубаво, решил да отиде да се разходи. Вървейки забелязал, че има нещо между дърветата и решил да

се приближи. Бил много учуден и

притеснен, когато ме видял свита

на земята. Взел ме в ръце, събрал

нещата в торбичката ми и се запътил към дома си. Поставил ме

в леглото и ме завил, защото съм била измръзнала. Когато свърши разказа си, го

попитах какво ще се случи с мен сега. Той ме успокои, че ще се грижи за мен и няма да допусне да

ми се случи нищо. След тези думи

изпитах облекчение, но все още

се тревожех за родителите и сес-

тра ми. Не знаех къде са, дали са

живи. Припомнях си всичките ни

спомени заедно. Учителят излезе

от стаята и след малко се завърна

с един сандвич. Този сандвич беше изключителен! Дали защото бях

хапнала само два залъка сух хляб

преди доста време или той наистина беше невероятно вкусен?

Вече бе паднала нощта. С учителя седяхме на масата в кухнята и си говорехме. Времето минаваше

неусетно. На мен ми се доспиваше

и той го забеляза. Отиде в другата

стая и се върна с детски дрехи в ръцете си. Подаде ми ги и каза да се преоблека и да отивам да си лягам. Взех ги и се запътих към леглото. Преоблякох се и се мушнах под топлите завивки.

„Бяхме вкъщи, масата бе сложена и ние вечеряхме. Всичко си беше на мястото. Сестра ми седеше до мен и си говорехме. Майка

ми носеше топъл хляб от кухнята, а баща ми разглеждаше вестника, които бе пропуснал да вземе сутринта. Бяхме истински щастливи.

Чу се шум. Някой викаше името ми.“ Събудих се.

Но наистина ли това беше сън?

Беше толкова истинско! Господин

Даскалов беше седнал на леглото

ми и видимо беше много щастлив.

Какво може да се е случило, че да е

толкова весел?

Нямаше търпение да ми съобщи

радостните вести. Родителите ми

са свободни. Сърцето ми се усмих-

на, веднага исках да отида при тях.

Скочих от леглото и се затичах към

вратата, но учителят ме спря и ми

обясни, че те още не са тук. А аз

исках час по-скоро да съм при семейството си! Оправих се, отидох

да закуся и заедно с господин Дас-

калов зачакахме да съобщят, че евреите се връщат в родните си места

и не са откарани в Германия.

Радостният момент настъпи.

Стоях на прозореца и изведнъж

видях сестра ми, а зад нея родителите ми. Станах от стола и веднага

се затичах при тях. Хвърлих се в прегръдките им. Този момент беше вълшебен. Те останаха учудени, защо съм била в къщата на господин Даскалов. Той ги покани вътре

и им обясни всичко. Бяхме много

щастливи. Аз бях при семейството

си, а те бяха живи! Учителят предложи да останем при него, тъй като нашата къща не беше в добро състояние, но ние му благодарихме

се запътихме към вкъщи.

Вратата все още беше отворена, а всичко останало разхвърляно, но това не помрачи нито за миг щастието ни. Подредихме бързо и всичко стана както преди.

Животът ни продължи, аз завърших училище, а след това и университет. Изпълних детската си мечта да стана лекар и помагах на много хора. След години разбрах и кой е бил „виновникът” семейството ми да остане заедно. Разбрах как Борис III се е застъпил за общността

ни и не ни е предал на Хитлер. Разбрах, че заради помощта на нашите съграждани майка ми и баща ми изживяха старините си, а сестра ми също изпълни мечтата си. Разбрах, че цял живот ще бъда благодарна на България.

Казвам се Елица Стоянова Георгиева, уча в ППМГ „Академик Никола Обрешков“ – Бургас. Съдбата на евреите ме интересува, защото тя е смесица от смелост, жестокост, трагедия, лудост и вяра. Вълнува ме, защото повечето от тези хора са били млади, в разцвета на силите си, невинни, когато срещу тях се е изправя вълна на антисемитизъм.

Маме

ще ни качват на влакове, които ще ни отведат в неизвестна посока.

„Мамо, студено ми е.“ Тези думи кънтят в ума ми и до ден днешен. Нямах с какво да завия четиригодишното си дете. Не бяхме яли нищо от два дни. Освен нас, в голямата подземна стая на Народната библиотека в Скопие имаше

още шест еврейски семейства, борещи се за оцеляването си в онази мрачна 43-та година на миналия век. Само ние останахме в този град заради болната си челяд. Част

от евреите в квартала успяха да избягат, други нямаха този шанс да се отскубнат от клещите на „Треблинка“. Тези, които не успяха да се спасят, бяха качени на ешелоните на смъртта. Няколко дена преди да

се озовем тук, в квартала ни, който се намираше в Скопското кале на брега на река Вардар, дойде за-

повед от властите - всички евреи

да бъдем изместени в тютюневия монопол. Носеха се слухове, че

Сега, от дистанцията на времето, мога да кажа, че за стотици наши сънародници от Скопие това бе по-

следното пътуване, но тогава те не знаеха това. В тъмната разбита стая на Библиотеката светлина влизаше само от две малки прозорчета в горния десен ъгъл. Нямахме никакви лекарства, а всеки нещо го болеше. В дъното, зад една прашна колона, беше покрит трупът на малко момиче, което не успя да издържи. Маларията го погуби. Не успяхме да го погребем, за да не ни хванат властите. Близначетата на приятелката ми Яра спяха кротко до мен, докато майка им скърбеше за участта на дъщеричката си. Една мишка бързо премина в средата на помещението, където бяха струпани томове от българска и чужда литература. Синът ми ме сграбчи за ръката с всичката си сила. Усетих цялата уплаха в сърцето му,

която всъщност бе обхванала всич-

ки ни, но не заради животинката,

а заради определената ни злочеста

съдба. Само мъжът ми пазеше на-

деждата, че един ден отново ще из-

градим живота си отначало… без

да се крием и без да страдаме.

Никога не съм била в такова

безвремие, както в това избено

помещение, което се явяваше нашето убежище от смъртта, нашият спасителен остров. Трябваше

да мълчим, за да не се издадем.

Говорехме си с жестове. Дълго се

заглеждах в черната броеница на

чичо Яков, който бавно отместваше всяко зрънце от нея, сякаш броеше минутите или правеше равносметка на живота си. Този весел и

сладкодумен старец с библейска

брада и бели коси сега стоеше безмълвен, а крайчецът на устните му, които вечно се смееха, сега беше

увиснал.

Очаквахме всеки момент вест

от Анна - да бъдем преместени на

по-безопасно и по-приемливо за

живот място. Анна Попстефанова

беше жената, която помогна да се скрием в Библиотеката. След като

в дома им пристигнала секретна

грама до областния полицейски

началник Стефан Попстефанов, съпруг на Анна, за събирането на

еврейската общност в Скопие на

ж.п. гарата на града, Анна ведна-

га взела решение да помогне на

познатите си еврейски семейства.

Тези подробности Попстефанова

ни ги разказа след повече от пет-

найсет години, когато се видяхме в Народния театър в София, където тя бе режисьор. В тези зловещи

дни обаче знаехме само едно, т.е. усещахме, че тя е нашият ангел спасител.

В студената мартенска вечер на 1943 година съпругата на областния полицейски шеф потропа на портата ни. Жената бе придружена от нейна приятелка, също на име Анна. Каза да тръгваме веднага, да вземем само най-важното със себе си и да я чакаме след 30 минути зад една порутена постройка, близо до каменния мост. Каза задължително да махнем от палтата си жълтата звезда, която трябваше

да носим на реверите си вече втора година. Сложихме в торба хляба и един колбас, а гювечът от миналата вечер остана на печката. Взехме

документите си, всички пари, които имахме, няколко пуловера, вода и две семейни реликви, останали

още от предците ни и предавани от поколения на поколения - масивен златен пръстен с кехлибар и златен джобен часовник. Преди мъжът

ми да затвори вратата, погледнах за последно в стаята. Очите ми се спряха на една семейна снимка на стената – това бе последното

нещо, което видях от нашето семейно гнездо в Скопие. После Давид завъртя електрическия ключ и лампата угасна. В тази минута настъпи истински мрак и в дома, и в душата ми. Давид взе на ръце Аарон и потеглихме в указаната от

Анна посока.

Когато отидохме там, вече имаше две семейства, с едното от тях

бяхме приятели. До няколко минути пристигнаха и други наши сънародници, на които Анна беше съобщила да се укрият.

Всичко се случи за минути. Видяхме в далечината двете Анни, които тичаха към нас, а шаловете им се развяваха върху палтата.

Казаха само „Тръгваме“ и потеглихме. Дори не ги попитахме „Накъде?“. Знаехме, че ни водят на място, което ще е безопасно за нас.

Минахме през най-тъмните улици, там, където уличните фенери бяха разбити. Анна беше предви-

дила, че точно в този част на денонощието обходният патрул щеше

да бъде в другата част на града. Въпреки това напрежението да не бъдем заловени беше огромно. Когато стигнахме до северната стена на Народната библиотека, нашите

две водачки казаха да се снижим ниско и да изчакаме. Те тръгнаха към входа на сградата, а от там излезе добре облечен мъж с бомбе, говориха кратко, тримата се огледаха да не би да бъдат засечени от някого и ни махнаха с ръце да тръгнем към тях. Влязохме в двуетажното здание. Стълбище ни отведе в коридор в подземието.

Мъжът, който държеше в ръката си фенер, отключи една врата и каза

да влизаме. Посъветва ни да пазим тишина. Госпожа Попстефанова

ни погледна с топлите си лешнико-

ви очи и обеща, че ще се погрижи

за нас. След това вратата се заключи и настана тъмнина.

Трето денонощие стояхме като

вкаменени в тази стая. Раната от операцията на сина ми го наболяваше. Отново сменихме марлята

и почистихме мястото с йод. Дадох на Аарон последните корички

хляб, останали в торбата. Извед-

нъж откъм вратата се чуха стъпки, които идваха от стълбището. Всички в стаята притаиха дъх. Давид ме

прегърна и притисна до гърдите си сина ни. Ключалката се завъртя и

пред нас се появи Анна с кошница в ръце, до нея стоеше нейната

прислужница, която аз познавах.

Двете често идваха в ателието на майка ми и баща ми, които вече не бяха между живите, за да си поръча Анна шапка. Винаги избираше

много стилни модели, такива, каквито се носят в Европа. Стоеше

при нас понякога с часове, за да си приказваме. Познанството ни с

Попстефанова всъщност беше от

щастливите ми младежки години. Влизайки в стаята, Анна много бързо ни огледа, първо попита за дъщерята на Яра, но след като видя сълзите в очите на майката, разбра какво се е случило. Шепнешком ни съобщи, че тази вечер след полунощ ще ни изведат от тук и ще ни настанят на по-добро място. Добави, че ще се погрижи за погребението на 6-годишната Давина. После се усмихна и прошепна да не се страхуваме и че трябва

да сме силни. Оставиха кошниците

на земята. Вратата отново се хлопна и заключи.

Всички се насочихме към двете покрити с червени ленени платна кошници. В едната имаше няколко манерки с вода и сушени ябълки, а в

другата баница, топъл хляб и

веяно месо. Това беше най-очакваната и вкусна храна през целия ми живот! Заситихме глада си, жаждата си и придобихме сили.

С Анна отново дойде надеждата.

Брояхме часовете и минутите. По-

гледите ни често се отправяха към

двете прозорчета в очакване да се

стъмни и да дойде полунощ. Когато тъмнина покри стаята, ние вече

нямахме търпение да бъдем изведени от това място.

Вратата се хлопна и пред нас се

явиха двама мъже и двете Анни.

Единият мъж беше Попстефанов.

Дадоха ни знак да тръгваме. Бяхме готови, не се бавихме и миг.

Трупът на момиченцето, увит в одеяло, мъжете изнесоха на ръце.

В задния двор на библиотеката ни

чакаха няколко коли. Седнахме

един върху друг на седалките и

потеглихме. Две от колите спряха

пред дома на областния полицейски шеф, който живееше в сградата на полицейското управление.

Другите две коли, в които се качиха останалите евреи, подминаха.

Повече никога не ги видяхме.

Анна, заедно с чичо Яков, ни за-

веде на таванския етаж. Каза да се настаняваме в една от стаите, но да

не палим лампата. В помещението, което не беше голямо, имаше преддверие със санитарен възел, две легла и диван, със завивки върху тях. Подът беше застлан с българска родопска черга. Над едното легло беше прозорецът, който гледаше към звездите. Полумесецът осветяваше стаята и това ни позволи да я разгледаме добре. Анна се беше погрижила за всичко. В

санитарното помещение имаше варел с топла вода, а на леглата беше оставила и дрехи за петима ни. На масата имаше бурканче с мед и домашни курабии. За нас това се оказа раят. Бяхме истински щастливи в нещастието си!

Анна, съпругът ѝ и семейството

на Яра се върнаха след по-малко от час. Полицейският началник беше уредил погребението на Давина. Бяха заровили тялото на детенцето

в стар гроб на далечна роднина на Попстефанов, която нямала живи близки. За съжаление, тялото погребали без бял погребален саван, както изисква ритуалът. Яра и двете й момченца влязоха в другата стая, точно до нашата.

Рано сутринта, към шест, Анна събра всички и ни разясни ситуацията. Първо ни разказа, че в дните, когато бяхме в Библиотеката, тя направила всичко възможно да убеди мъжа си, който се завърнал от служебни дела, да ни приютят в дома си. Първоначално той не бил съгласен, но после склонил. Анна ни поиска документите, за

да може да ни подготвят фалшиви, с български имена. Каза, че всичко, което вършат, е много опасно и не трябва по никакъв начин да се издаваме, че живеем тук. Не трябваше да напускаме етажа, както и да надничаме през прозорците.

Разбира се, всичко това, ние го осъзнавахме.

Животът в полицейското управление, където беше резиденцията на Попстефанов, изглеждаше доста динамичен. На първия етаж

се водеха полицейски дела, непрекъснато имаше хора, които влизаха и излизаха с документи в ръце. Чуваха се спорове или разговори

на висок глас. На втория етаж живееха Попстефанови. Анна не пропускаше обичайните следобедни

срещи с приятелки, с които пиеха чай, или излизанията преди обед

до градската чаршия. На третия етаж нашите три еврейски семейства водиха своето съществуване в безвремието. По обед прислужницата на Анна или самата Анна ни донасяха топла гозба, а вечер ошав, мляко или сирене. Това продължи две седмици. Междувременно всичко за ситуацията в Скопие научавахме от вестниците. От там разбрахме, че нашият еврейски квартал „Яхуди“, както го наричаше дядо ми, вече е изцяло изпразнен, а имотите ни са конфискувани. За няма и миг миналото ни беше заличено. Един следобед Анна ни съобщи, че по радиото казали как 50 хиляди ев-

реи в България са въдворени в провинцията под претекст, че са необходими на българската държава за работа в трудови части, прокарващи нови пътища и железопътни линии. Като заключение от медията обобщили, че така цар Борис

III отхвърлил искането на Хитлер

тези хора да бъдат депортирани в концентрационните лагери.

Дните минаваха един по един, еднообразно и монотонно, в чакане. Но наближаваше нещо хубаво. Дойде навечерието на най-тържествения празник за евреите –Пасха. Думата означава „спасен“.

Чества се извеждането на предците ни от робството в Египет. Всички в къщата се захванахме с приготовленията. На Анна ѝ беше много интересно да научи за всяка една традиция. Започнахме с месенето

на маца – хляб, приготвен без мая. Господин Попстефанов донесе да

изпечем агнешко месо. Изсушихме горчиви треви и направихме сладка паста от орехи, настъргани ябълки и канела. Ах, какъв прекрасен аромат се носеше навсякъде!

На масата поставихме най-красивите съдове и прибори, сложихме

свещи, вино и печено яйце. Заедно седнахме на трапезата, почувствахме се като едно семейство.

Усетих как на лицето ми се изписа усмивка. След вечерята, както

е поверието, Аарон попита чичо

Яков защо тази нощ е различна от всички други. Старецът го погледна

с мъдрите си очи, приглади бялата

си брада и му заразказва: „Бяхме

роби на Египетския фараон и Бог

ни изведе от Египет.“ Тези думи ми

напомниха как ако вярваме силно, ние също ще се спасим. Анна с насълзени очи ни разказа история за

приятелка еврейка от детството си.

Тя била глухоняма, но любовта и

живецът блестели в очите ѝ. Заедно преди много години празнували

Пасха на същата маса, на която ние

седяхме сега. Анна не осъзнавала

особено какво и как се случва она-

зи вечер, но от въодушевлението на приятелката си разбрала, че празникът е свещен. На следващата сутрин

момичето починало в съня си. Анна

се затворила в себе си и скърбяла

много. Оттогава не си била и помисляла да запали отново еврейския

свещник, скрит в края на раклата до леглото ѝ.

Една вечер, вече бяхме легнали, когато на вратата се почука. Попстефанов донесе документите с новите ни самоличности. Трябваше да се измъкнем от Скопи - аз като Неделя, Давид като Димитър, а Аарон като Георги. Носихме фамилията Вътеви. Стефан, след като ни подаде документите, обясни, че ще изведе първо нашето семейство, а след

няколко дни и другите. Беше кратък в изказа си и само добави в пет су-

тринта да сме готови.

Така и стана. В пет бяхме в колата на полицейския шеф. Преди това

си взехме сбогом с нашата благо-

детелка Анна, която ни очакваше в антрето. Очите ми се спряха върху нейните, отново тези топли лешникови очи… Косата й беше разпиляна върху раменете, облечена беше в дълъг домашен халат. Въпреки небрежния ѝ в този момент вид, всичко в нея говореше за благородство. Прегърнахме се, а аз ѝ прошепнах, че един цял живот няма да ми стигне, за да й се отплатя. Подадох ѝ семейния златен пръстен с кехлибар и настоях да го приеме. Тя отказа категорично, дори ме погледна строго. Каза, че след време Аарон трябва да го подари на жената, която ще плени сърцето му, след това се усмихна и силно ме прегърна. Аз пророних

сълза, но не я изтрих, оставих я да посоли устните ми. Високата стъклена входна врата на полицейското

управление се затвори, а зад нея остана нашата героиня, нашата Маме.

Пътувахме около час в тишина.

След като прехвърлихме подножието на планината, спряхме на една отбивка. Там ни чакаше друга кола. Господин Попстефанов ни съобщи, че се отправяме към Дупница, а там

ще ни чакат хора, които ще ни помогнат да се настаним в квартира и ще ни намерят работа. Пожела

ни късмет, а ние нямахме думи да изкажем своята благодарност към

този човек. Вече знаехме – Бог ни обича. Не случайно името ми е Евадия – възлюбена от Господа.

Казвам се Велислава Щерева, уча в Математическа гимназия „Баба Тонка“ - Русе. От раждането ми преди 16 лета не съм напускала родния си град. Интересувам се от история, дебати, философия и изкуства. Творческото писане ме влече отдавна. Идеите се трупат всекидневно, като личните ми проекти не свършват – от творби, които са едва започнати, но с перспективни идеи, до готови и чакащи своя звезден миг.

Спомени на стълбите

Алените августовски

карамфили се полюшваха в такта

на вятъра, докато слънцето бавно се топеше в далечината. Стараех се да

ценя всичко през предуниверситетското ми лято. А гостуването ми при прабаба Хая бе идеалната възмож-

ност да се отдам на меланхолични чувства.

Възрастната ми роднина живееше

сама от няколко години – дори след като прадядо почина, тя не пожела да напусне къщата им в село Коста Перчево. Ала така и не ни бе казала защо. В тази жена винаги имаше нещо, което не разбирах – нещо в бръчиците по лицето ѝ, белезите, нещо в еврейската ѝ кръв; в тежестта, с която вършеше всичко сама, но същевременно в наметалото от лекота, което слагаше на раменете си пред нас – имаше нещо… нещо, което я крепеше жива и това не бяхме само децата и внуците ѝ, а нещо… нещо, което не разбирах. И тази вечер бях твърдо решена да узная.

Чаках я на масата в двора, играейки си с шарената ѝ персийска котка, която не оставяше на мира една пчеличка. Най-сетне прабаба седна

до мен. Хапнахме, разказвах ù цяла

вечер за неволите и хубавите случки

от изминалото лято, смяхме се.

Набрахме праскови и седнахме

със свити крачета на две цикламени

възглавници на стълбите пред къщата ѝ, точно срещу пъстрия двор.

Здрач бе обхванал небосвода, когато видях онова познато помръкване в погледа й, което изчезна в мига, в който забеляза, че я наблюдавам.

Приех това като знак:

– Бабо, знаеш ли… – понижих

тон, – винаги съм се чудела на белезите ти…

Прабаба ококори очи, но не ми отговори.

– Бабо, моля те, разкажи ми – внимателно подхванах аз, – нали аз ти

разказвах досега за случките ми!

– Мая, мила – усмихна се болезнено прабаба, – не искам вгорчавам

вечерта…

– Всичко е наред, аз искам – рекох

с лек смях.

След известно време тя поде:

– Е, какво пък, все ще трябва да разбереш за някои неща. Добре, давай. Питай ме за който белег пожелаеш – отвърна тя отново с онази лекота, с която се покриваше.

– Разкажи ми за белега на коляното ти! – Тази вечер тя бе облякла любимата си бродирана бежова рокля, от която белегът ясно се виждаше: малка бяла точка насред мургавата

ѝ кожа.

– О-о, това ли? Когато бях на девет години, с останалите деца играехме на жмичка – засмя се прабаба.

– Помня как, докато гонех едно момче, тъй като ми бе дръпнал косата, паднах и се ожулих. Обожавахме

игрите в този квартал – всички дечурлига се събирахме на люлките

и се надпреварвахме да предлагаме

измишльотини – довърши усмихнато. – Та, така се появи белегът ми.

– Добре, това беше лесно – продължих аз, докато тя се подкрепяше с праскови. – Как ще ме изненадаш с

този – посочих ѝ продълговат, тънък белег по продължение от лакътя до китката ѝ.

– Хм, този… даже мога да ти кажа годината… през 1940 година, когато бях навършила петнадесет лета, с родителите ми заминахме за Сърбия – нямахме пари, а в Белград имахме роднини, при които можехме да отседнем, докато се установим. Тогава сякаш не приемахме толкова на сериозно войната. Дори мислехме, че информацията за нея е преувеличена; че злата участ на толкова… –тя преглътна и изражението ѝ леко започна да помръква – толкова мои

събратими е мит. Мислехме, че дори и да бе истина, онези лагери не биха загрозили балканската почва – чувствахме нашите земи като балонизирани, отделени от ужаса…– прабаба поклати глава и продължи: – Когато известих приятелите си, че заминавам, всички дойдоха да се сбогуват с мен. Бе толкова мило – прегръщахме се, дадоха ми малки техни снимки и писъмца, които да чета във влака. А, и помниш ли онова чедо, дето ми дърпаше косата – прабаба приглади посивелите си къдрици – е, на него май най-много щях да липсвам. Бе

ми донесъл прекрасна червена роза, но и двамата бяхме малко непохватни и докато я поемах, така преплетох ръцете си, че остана тази вечна линия тук – тя прокара пръст по белега – но поне споменът от нея е чаровен, а?

– Мил е, да – отвърнах на топлата ѝ усмивка. Станах, за да взема одеяло – с мръкването топлината също се скриваше. Връщайки се, го оставих настрана и веднага я нападнах нетърпеливо:

– Разкажи ми за влака и за новото място!

– Знаеш ли, ето тук – показа ми лявата си китка, имаше лека резка над кокалчето – имам белег от пътуването. Седейки в купето, усещах времето сякаш бе спряло, а аз бях в капана на мечтите. Разглеждах подаръчетата, любувах се на розата… моето детско приятелче щеше да ми липсва. Но ми беше толкова хубаво… Междувременно, докато жадно търсех едно от писмата, се одрах на перваза на прозореца в купето.

– А момчето как се казваше?

– Георги, но ние му викахме Жожо

– рече тя, като усмихна издяланите

от старостта бузи.

Хапнахме праскови, потреперих-

ме още малко и се сетихме за завив-

ката – наметнах я през краката ни и

от топлината отпуснахме скованите

си тела. Помълчахме. Аз я разглеждах с още по-голям интерес – дотук

не бях получила жадувания отговор.

Тогава се сетих:

– Бабо, разкажи ми за онзи белег зад ухото ти, моля те!

Изведнъж сивкавите ѝ очи придобиха метален оттенък, а лицето

– сериозно изражение. Пръстите на лявата ѝ ръка стиснаха одеялото, а с дясната погали въпросния белег, сякаш за да си спомни по-добре за него. Започна недоверчиво: – Войната не е лека работа, Мая, особено ако единият лагер е без оръжия. Бляновете ми за новото не бяха оправдани. Да, отначало беше приятно – с различни приятели, нови места за разглеждане. Ученето на езика ни бе малко трудно, но се оправяхме. Всичко можеше да се поправи… така мислехме… ала войната постепенно проникваше в държавата. Първо отделиха нас, еврейските деца, в специални училища. Родителите ми бяха набеждавани, обиждани, неуважавани и скоро това застигна и мен, дори в обкръжението от младежите, от близките ми. Наложиха ни да носим тези…

– прабаба преглътна с отвращение

– … жълти звезди… уж за да покажем колко сме вярващи. Разбира се, ние се опълчвахме на политиката.

Помня, как онези мръсно зелени офицери дойдоха до къщата ни и ни

крещяха да им дадем радиоапаратите си. Баща ми спокойно се съгласи.

Качи се на горния етаж на дома и

изхвърли радиото ни през широкия прозорец… Целият квартал се

въодушеви и последва примера му – подсмихна се горчиво прабаба –но това нямаше особено значение.

Може би дори само си навлякохме

повече неприятности по този начин.

Старата Хая се загледа тъжно в

едно глухарче точно пред нея и продължи тихо, почти шепнейки, сякаш

някой друг би могъл да я чуе:

– Бе вече 1943 година. Войната

бушуваше, а за евреите нямаше отредено място в Европа, България бе окупирала Недичева Сърбия…

Изведнъж ми стана по-студено и свих колене, слушайки я захласнато.

Тя продължи:

– С прапрабаба ти и прапрадядо

ти изготвяхме план как да се скрием – вече бяхме станали свидетели

на множество наши отведени другари и не желаехме същото. Ала не

съумяхме да излъжем… проклетото… – в очите ѝ набъбнаха сълзи –Гестапо… Бе късна вечер, вечер на

споразумения и последни уговорки за място и времетраене на прикритието ни. На идната утрин бяхме събудени от ядосани славеи в зелена

окраска, искащи нещо от нас. Татко ми ги посрещна, ала те не бяха особено благосклонни към него. Щом

се върна при нас, с тягостно изражение ни каза едва чуто: „Пригответе си багажа“. С майка ми заплакахме, докато войниците тропаха на вра-

тата ни. Но баща ми бе силен. След

като събрахме всичко най-важно, за-

щото даваха само по един куфар на

човек, той ни изчака да погледаме за

последно милия ни дом и после го

последвахме. Мъжете в зелено ни

поведоха към коли, с които ни закараха на гарата. Там записваха хората

за… онези лагери… – тя потръпна. – Белегът зад ухото ми е подарък от

един офицер. Когато ни записваха,

отделяха мъжете от жените и баща ми бе в другата колона. Бях много уплашена, а само той можеше да ме успокои. Инстинктивно притичах до

него и тъкмо го бях прегърнала, ко-

гато усетих метал, нараняващ ухото

ми. Един офицер бе притиснал ре-

волвера си в главата ми, с което ми даде знак да се върна в своята част. Тогава за последен път докоснах

баща си.

Прабаба се зави с одеялото. Сгушихме се и след кратката тиха пауза аз не издържах. Ала на въпроса ми как се е измъкнала, тя тихо отвърна: „Белезите не са свършили“.

– А откъде е малкият ти белег на горната устна?

Помълча известно време, събра сили и продължи да разказва:

– След като името „Хая“ вече фигурираше в списъците им, ме насочиха към някакъв вагон, заедно с майка ми. Вървейки натам, се загледах в един от войниците. Беше ми

твърде познат… тези невинни очи не можеха да се сбъркат. Ала униформата убиваше непорочността…

Нима моят Жожо бе станал част от това? Предателство ли бе? Войникът

също се загледа в мен, чак до влиза-

нето. Пътят не бе кратък – особено

след като ни затвориха като циркови животни. Дни наред не ядяхме,

вода ни даваха от време на време, а слънчеви лъчи имахме късмет да съзрем през тънката линия, дадена ни по милост между две дъски, скриващи външния свят. Липсваше

ми уханието на розите. Надеждите

ни се таяха в желанието да бъдем годни за работа, та да не опитат да ни убият още в началото… Но въпреки

че бяхме четири непознати жени в купето – бяхме в един от последните вагони, където нямаше чак толкова много хора, въпреки тежките условия, с майка ми останахме силни. Мислехме за баща ми, искахме да го видим… спомняхме си как ни говореше при пътуването с войниците: „Мили мои – рече тихо на български, за да не го разберат напълно, – искам да сте силни. Опитайте да избягате, каквото и да ви коства, дори ако трябва да оставите всичко. Но ако съдбата е решила да ви прати там, така да е. Никога не се срамувайте от произхода си – уважавайте го, приемете съдбата си като изпитание, което ще премине всеки миг, на което само вие сте достатъчно силни да издържите.“ Една вечер най-неочаквано вратата на купето ни се отвори. Миризмите от телата и отпадъците

отстъпиха място на свеж въздух, за какъвто жадувахме. Останалите спяха, но аз се пробудих с първото скръцване. Тогава видях Жожо – той държеше нещо обвито в ръцете си. Направи ми знак да се приближа. Аз допълзях до него – разликата между двама ни бе безкрайна – докато той

бе здрав и цъфтящ от сила и красота, аз бях измършавяла, слаба. Той

ми даде нещото, като ми се усмихна и аз отвърнах със същото. Тогава

обаче сякаш чу нечии стъпки и побърза да затвори купето, с което ме

удари по устната – каза тя сякаш с

насмешка, – но аз не се интересувах от телесната си болка. Той ми бе донесъл хляб със сирене! Ядох малко, но оставих за утре, за да дам и на останалите.

Баба Хая леко отпусна ръцете си. Сякаш този спомен я успокои. Подадох ѝ прасковите, за да се подкрепи. Замислих се над думите ѝ… спомних си, че когато бях малка и се къпех с нея, винаги погледът ми бе прикован от един по-дълбок белег, прорязващ кръста ѝ на дължина.

– Разкажи ми за онзи белег на корема ти, бабо, онзи, който все се опитваше да прикриеш, докато ми миеше косата.

Тя положи ръка на стомаха си и

със страх започна:

– Чудовищният влак не искаше да спре… В купето ни аз бях най-млада, от което пък все чувствах гнета от отчаяните погледи и мисли на останалите. А една жена не знаеше накъде отиваме… От време на време с майка ми се сгушвахме в единия

ъгъл и се успокоявахме, казвахме си тайни, които не бяхме си и помисляли да разменим… Междувременно

моят войник идваше все по-често, за да ми носи нещо за хапване – я през два дни, я през ден… За щастие, винаги уцелваше часовете, в които другите спяха. Помня как той съвсем леко отваряше вратата… ако

въздухът ставаше по-свеж, то бях сигурна, че той е там, дори да бях на

другия край на миниатюрното купе, дори да бях заспала, в които случаи

той ми оставяше храната. Понякога

си шептяхме през тънкия процеп на

вратата – как се чувствах, къде бяхме, къде отивахме… Питах го може би милион пъти за баща ми, но той

трудно можеше да узнае къде е точно, без да бъде заподозрян. Никога

не помислих да избягам. Не се сетих нито веднъж… когато той идваше, се чувствах спокойна, сякаш мястото, към което ни водеха, не бе толкова

ужасяващо. И докато мислех, че никоя друга от купето не бе забелязала тези откраднати мигове, дълбоко се лъжех. При една от прегръдките на майка ми тя се приближи до ухото ми и зашепна: „Онази вечер видях войника тук… Хая, не забравяй думите на баща си – ако можеш, избягай. Избягай много надалеч, дори аз

да не мога да тръгна с теб… но не ни забравяй… По лицето ми рукнаха сълзи, но ги преглътнах – не исках другите да разберат… Не всички бяха достатъчно силни духом и телом… Помня, че една от жените, много крехка и съсухрена, с рядка коса, си легна на една страна веднъж и повече не се събуди. Всички бяхме потресени и плакахме, докато изгубихме малкото си сили, но нищо не можехме да направим. Така стоя

това измъчено тяло, докато в един момент не се появи една злокобна

миризма, която викаше и нас към същността си. Същата вечер Георги

дойде и аз му се примолих да изнесе

жената от купето… Той се поколеба,

знаеше, че при пристигане щяха да направят проверка на всички – живи

или предали Богу дух… но тогава, тогава в очите му пламна огънче, което не бях виждала от детските години. Той отвори вратата по-широко, след като се увери, че няма никой

наоколо и извади трупа…

Прабаба затаи дъх от наслада за

секунда.

А

когато се върна и каза без

въздух „Ела с мен“, а аз… не знаех… – все по-объркано гледаше тя. – Не исках да оставя собствената си

майка… Погледнах към нея и тя ми

направи знак да отида с него – бе

свидетел на сцената. Тогава обаче…

дали от разредения въздух, дали от

шума, се събуди още една от жените

и видя отвореното купе… Започна

да се надига, за да опита да излезе. В

същия момент от другата страна се чу немски крясък, който бе насочен към моя Жожо… Той ме погледна умолително, за да побързам с решението си. Аз се извърнах към майка си, която бе хванала надигналата се непозната, опитваща да ми попречи да изляза. Виковете отвън ставаха

все повече… знаех, че няма време за губене. Отскочих до майка си, целунах я и плачейки, хванах подадената ми ръка отвън. Излизайки, се спънах от притеснение и се ударих жестоко в корема на ръба на вагона, откъдето е и белегът ми. Жожо затвори моментално вратата, за да не го хванат колегите му. И започнахме да бягаме. И да бягаме. Чувахме изстрели. И бягаме. Викове. И бягаме. Влакът бе далеч зад нас, далеч бяха най-близките ми. Бягаме. Стигнахме

поляна, пълна с тръни, плевели… но имаше ли значение? Бяхме свободни! Дори студът, обгръщащ ме изцяло под тънката рокля, нямаше значение. Дори това, че не знаехме къде се намираме. Бягахме… Ясно си спомням следните дни. Първо стигнахме до някакво случайно селце, близо до границата на Сърбия с България. Това бе песен за ушите ни. Успяхме да убедим един старец ни приюти в дома си за известно време. През деня Георги отиваше до границата, за да разучава как бихме могли да се върнем в България – и двамата бяхме тръгнали без документи, само

с дрехите на гърбовете си. Нощем, когато милият стар господин заспиваше в съседната стая, моят Жожо ме прегръщаше и ми шепнеше как в училище им говорели за съюза на България в Тристранния пакт, как той се подвел от тези мисли и се уверил в добрите намерения на нацизма, как заради това станал войник и го пратили в Сърбия за окупация, а оттам – извънредно в събирането

на хора за концлагерите… ала после видял зверствата… и все пак някак си успявал да затвори очи, докато не видял мен – своята приятелка от детството... Нещо у него се пропукало, казваше ми той. И взел смелото решение да ми предложи да избягаме – рискувайки живота си, за да спаси два. Увещаваше ме в светлото бъдеще без страх, разказваше ми как в България хората се застъпват за евреите, за цар Борис III, който се борел за защитата ни… шепнеше ми за сигурност. А аз безшумно хлипах в обятията му… не можех да обяс-

ня с думи, че аз вече бях сигурна.

И така. Скоро взехме паспорти и се прибрахме в родината – заживяхме

във Видин. По-късно си построихме тази къща, отгледахме деца без страх… и едно майско цвете – погали ме с усмивка.

Одеялото бе вече излишно – в

края на разказа почти не изпитвахме студ. Нощта бе отлетяла в думи.

Прабаба завърши историята си с настъпването на изгрева. Прегърнах я

през рамо и заедно гледахме розовото сияние в небето. Говорихме достатъчно, оставихме се на тишината на утрото.

Скоро след това се прибрахме в

къщата. Досега не бях усещала това

място по подобен начин, изпълнено

бе с топлота. Не само защото бяхме

премръзнали – осезавахме топлината вътре в нас. Прабаба не искаше да напусне къщата, защото именно тя бе напоена с онази сигурност, която прадядо Жожо излъчваше. Тя не

желаеше никога да остави тази енергия, която я съживяваше. „Хая” – размишлявах аз, докато

прабаба ми сипваше горещ шоколад

в каничката – означава „живот“… Може би ѝ е било отредено да живее дълго, да разказва… Колко необикновена Хая се крие на най-незабележимите места, а, бабо?“

Лукова

Съвременният Шибил –

също толкова див, свободен, свързан

с природата

и животните

Интервю на Катина Лукова с Панайот Мустакерски

Разказът „Шибил“ е от най-красивите български творби в твор-

чеството на Йордан Йовков. Сюжетът му вплита актуалните и

сега теми за любовта, за честта, за предателството. Написан през

1925 година, разказът следва естествения ход на модерната култура

и почти 100 години по-късно той заживява своя ‚модерен живот‘ през погледа на младия Никола Бозаджиев – режисьор и сценарист

на филма „Шибил“, заснет през 2021 г. Но кой е човекът, който играе Шибил? Кой е в главната роля и какви са неговите виждания за света, ще ви представя сега:

„Целият филм е продукт на любов, желание и страст на много хора. Всеки се е раздал на максимум и аз винаги казвам, че моят принос е важен, но не е най-ключовият, защото преди всичко бяхме екип. Затова филмът малко или много се получи успешен и се прие от толкова много хора в цял свят!“

– Кой е Панайот Мустакерски? – Роден съм 1994 в град София. От малък съм фен на историята, битките и приключенията. От ранна възраст съм закърмен с приключенски романи и филми и винаги съм си мечтал да бъда и аз част от такава ис-

тория. Като цяло бих се определил като свободен човек, но може би роден в грешното време, защото имам разбирания и ценности от по-стари времена. Промяната на съзнанието е много важна за мен и затова обичам

да уча всякакви неща и да експериментирам с наученото. Винаги съм

бил „гладен“ да изучавам някое ново умение и тази ми страст е жива и

до днес.

– Разкажи ми за себе си. Какво е било детството ти и какви са

мечтите ти?

– Израснах в семейно ранчо сред всякакви животни и природа. Дивях

из горите и ливадите на Панчарево и скитах с пръчка в ръка, представяй-

ки си, че тя е меч. Накратко – до някаква степен наподобявам модерна

версия на Тарзан (смее се). Прекарал съм много време в целенасочено

трениране – яздене на кон и стрелба с лък. Покрай училището по стрелба, от което бях част, се научих на дисциплина и систематика при изучаването на други различни умения. Имах възможността да преследвам многобройните си интереси – хвърляне на ножове, бой с меч, въртене на стаф, свирене на китара и много, много други. – Без съмнение си имал вълнуващо и интересно детство, което те е изградило като творческа личност с авантюристични нагласи. А с какво се занимаваш в момента?

В този момент съм мениджър на coworking офис в Пловдив наред с много други дребни начинания.

– Доколкото разбирам в професионален план не си се занимавал

с актьорска игра преди ролята ти в „Шибил“. Как стигна от мениджър на coworking office до главна роля във филм?

– Животът понякога е много шантав. Невинно си мечтаеш „какво ще се случи, ако някой ден участвам във филм, и то главна роля…“, знаейки, че това няма как да се стане на практика. Ала хората ненапразно са казали: „Внимавай какво си пожелаваш“... Един ден, докато се занимавах с обичайните задачки, Никола Бозаджиев (когото на този етап изобщо не познавах)

ми звънна. Искаше от мен да играя във филм, и то главна роля... В началото

ми беше трудно да повярвам, че това е истина, а не е някаква измама. Но след като се видях на живо с него и обсъдихме каква е идеята му, вече бях твърдо убеден, че това наистина се случва... Така на практика, поради прищявка на съдбата, се оказах в ролята на Шибил.

– След премиерата на пълнометражния филм сред българската публика имаше много коментари, че ролята на Шибил е представена великолепно – точно така са си представяли хайдутина, докато са чели разказа. Смяташ ли, че връзката ти с природата, с конете ти е помогнала да изиграеш ролята?

– Категорично да, това много ми помогна, за да се справя с ролята. За

мен всичко, включващо природа и коне, е естествено като дишането, и да бъда в тази естествена среда беше основен фактор за справянето със

стреса да си пред камера. Впоследствие, след като свикнах с процеса, това вече не беше толкова голям проблем.

Истинската връзка между теб и природата се усеща и несъмнено

това е една от приликите между теб – Панайот, и Шибил. Какви са

другите прилики в характерите ви, както и разликите?

– Приликите и разликите не са твърде много, тъй като ролята на Шибил е много близо до мен. Като цяло играх себе си – също толкова див, свободен, свързан с природата, животните и с хайдутството. Голяма разлика между нас като характери бе това да бъда набожен, дори леко поетичен и със старинен изказ, но останалото беше доста близко до мен. В нашия прочит на филма Шибил е вярващ и сцената, в която той се изповядва, беше трудна за пресъздаване, защото е по-далеч от мен като човек.

– Филмът е заснет в реални условия. Кажи ми какво е да снимаш на минус 20 градуса? Въобще – кои бяха трудните моменти и коя е любимата ти част от заснемането на филма?

Любимата ми част беше снимана през пролетта – моментът, в който

се будя в пещерата и минавам през езерото. Беше много интересно място

за снимане, с много приключения през целия ден и с много трудности.

Беше последният ден от пролетната фотосесия и трябваше да се катерим

по едни въжета, за да стигнем до самата пещера, която е на около 50 метра от едно дере. В тази пещера трябваше да има вода, но, за съжаление, беше пресъхнала и целият екип направи необходимия подвиг да изкара с помпа вода от реката долу и да я качи до горе. Беше сложна процедура, но с общи усилия успяха. Водата беше леденостудена, а ние снимахме полуголи. Сцената, в която Калина (Моника Христова) ми хвърля ризата, беше импровизирана на момента. Трябваше да хвана ризата и да я облека директно, но понеже падна във водата, реших просто да „отиграя“ сцената и да я облека. Така реално бях цял ден с мокра риза.

– На кои личностни качества се възхищаваш най-много в образа на Рада?

– Най-силно ме впечатлява нейната невинност и готовността ѝ да се

отдаде на избора си, въпреки че той е грешният, според останалите хора.

Тя е човек, който преследва това, което иска, без да се притеснява, че околните я осъждат.

– Какъв е българският съвременен мъж според теб?

– Като цяло моето мнение е всъщност различно от цялостната реалност на 21 век. Това, което наблюдавам по улиците около мен, невинаги

ми харесва. Имам критики не само към мъжете като цяло, но и към себе си.

– Какви знания искаш да предадеш на децата си?

Това е една от най-големите ми мисии в живота – да бъда добър родител. Искам да предам изключително много неща на децата си и да ги науча да бъдат хора на първо място. Да бъдат сетивни към околния свят, да не бъдат егоисти и да могат да се справят с критиката и най-вече със социалния натиск, който обществото налага. Когато си различен, когато си особен, социалният натиск е много сериозно нещо и трябва един много фин баланс, за да се съобразяваш с околния – да имаш емпатия и съчувствие към хората, но и да можеш да се съхраняваш като индивидуалност. Най-важните ключови качества, които бих искал да развия при децата си, са уважение и любов към света, както и смиреност. Разбира се, и един куп физически умения, които да им позволяват да се оправят сами в живота.

– Какво е любовта за теб?

–Любовта е странно понятие, защото тя може да бъде егоистична. Според повечето хора любовта е да притежаваш едва ли не човека – да бъде с теб винаги, да споделяте всичко. Това е притежание. За мен любовта е

да обичаш човека безрезервно, без да очакваш нещо от него. Истинската любов е просто да се радваш, че този човек съществува и да искаш щастие за него, независимо дали ти си в неговия живот, или не. – Предателството между братя по съдба, между приятели е актуална тема и в 21 век, но ако пренесем любовната история между Шибил и Рада в днешния свят, какъв щеше да е краят на историята?

Най-вероятно краят щеше да е различен, защото ценностите на хората в момента са твърде различни – разфокусирани са от чисто човешките отношения и са станали крайно материални. В момента по-скоро сме консуматори на бързите неща и в този смисъл, ако нещо не се получи веднага, съвременният човек бързо го пуска и продължава напред. Така-

ва любов в наши дни много трудно би просъществувала, но вярвам, че

все пак я има.

– Какво предстои за филма – има ли страни, в които тепърва ще

се представя? А в България къде може да се гледа този невероятно

красив и въздействащ филм?

– Филмът вече обиколи голяма част от света по различни филмови

фестивали, откъдето имаме немалко награди. Не знам дали има планове

да бъде представян пак в чужбина, но знам, че със сигурност филмът в момента е достъпен да се гледа онлайн на https://neterra.tv/plus/shibil. Може да последвате страницата ни във Фейсбук, за да разберете за бъдещи прожекции.

– Какво лично послание би отправил към хората, които ще гледат филма?

– Бих им казал да отворят сетивата си и просто да се насладят на филма такъв, какъвто е – без очаквания.

Панайот Мустакерски в ролята на Шибил

Литературен алманах

Музи в залива 2022

Съставител Роза Максимова

ISSN 2738-8417

Издателство „Кария 2020“ 2022

Издателство Кария 2020