Радичков: „Чувал съм стари ловци да казват, че Бог не брои дните, когато ловецът е на лов, те са даром дадени”.

На големия лов след гостуването на дипломатическия корпус в Михайловград в стопанство „Долна вода” големият разказвач отстрелял 9 мъжки фазана, по женски никога не стрелял

Хората оставят следи през годините също както лисици, зайци и свраки редят дири в снеговете. По тях разчитаме живота, такъв какъвто е бил. Големият разказвач Йордан Радичков, който, ако бе жив, щеше тази есен да навърши 90 години, остави с книгите си дълбоки и ярки следи в литературата и културата на България, Европа и света. Но остави и спомени за доброта и мъдрост в хората, с които се бе срещал по пътищата си. А най-много приятели и почитатели магьосникът на словото имаше в родния си Северозапад, чиято душа пренесе в разказите, повестите и пиесите си. В родния си край - този вълшебен триъгълник между Дунав и Балкана, сладкодумецът често се връщаше, за да черпи, както признаваше сам, с пълни шепи от кладенеца му. През полетата и усоите на Северозапада Радичков е воден както писателския нюх, така и ловната страст, разпалена от жаждата за общуване с красотата на природата и мъдростта на обикновените хора по градчета и села. И много от тези преживявания по ловните пътеки и заслони с насядали край тях мъже с пушки се превърнаха в блестящи страници от творчеството му.

Пред 90-годишнината от рождението на големия писател Йордан Радичков съратниците му в родния Северозапад тихо се прекланят пред личността и творчеството му. Така, както само истинските ловци умеят - по поляни и горски заслони, на маса, с чаша вино, светли спомени и любопитни истории… Защото, както сам Радичков казваше, „В лова не е важно какво си отстрелял, а какво и как си разказал…”.

Йордан Радичков се запалил по лова вече на зряла възраст, след пътуването си в Сибир през 1963 г., разказва синът на писателя Димитър Радичков. Тогава домакините завели разказвача на лов за патици със сал в езеро, а от пушечната канонада и от реактивната сила на изстрелите салът се върнал на брега. В безкрайните снежни полета Радичков ловувал и диви гъски, и зайци, и попивал от мъдростта на сибиряците, за които ловът бил не хоби, а братство с природата. Завърнал се в България, писателят нарамил пушката и тръгнал по родните ловните полета. Компания в излетите му правели колегите по перо Ивайло Петров, Методи Андонов, Дончо Цончев, Анастас Стоянов, Дико Фучеджиев, Стефан Ганев, Емилиян Станев.

„Те бяха съвършено различни по характери, но имаха нужда да са заедно. Ходеха не толкова за стрелбата, а заради веселбата и си я правеха със страхотен кеф!”, разказва Димитър Радичков пред писателя Любо Николов. Радичков често водел събратята си по перо и пушка и в родния си край, където също имал приятели - от местни шефове до обикновени селяни - любители на лова, природата и благите приказки край огъня. „Ходел съм на лов из Михайловградско с Радичков, Дончо Цончев, Марко Семов, Анастас Стоянов и Боян Биолчев. Сума техни разкази - кой от кой по-любопитни и весели съм слушал!”, спомня си бившият шеф на ловното сдружение в Монтана Георги Марков. През 70-те години на миналия век Марков бил на лов за зайци с Радичков в ломското село Мокреш. „Полето в ония години беше пълно със зайци, а Радичков имаше точен мерник!”, разказва белокосият мъж. И споделя, че бил учуден, че местните ловци вместо да стрелят по зайците, чакали Радичков да гръмне. На въпроса защо не стрелят, селяните отговорили. „Удоволствието е много по-голямо като Радичков удари заека и после лично ти го даде!”. В края на излета доста от местните ловци получили личен дългоух автограф от писателя, смее се Георги Марков.

По ловните си маршрути из Северозапада Радичков откривал и тайнствени случки, част от които влезли в книгите му. При един лов на патици край Дунав, на който бил заедно със сина си Димитър, се натъкнали на човешки следи, но необичайни - и двете от леви ботуши. „Въображението на баща ми заработи и каза: „Вампир е излязъл от Дунава! Да видим къде отиват тези следи!”, разказва Димитър Радичков. Двамата тръгнали и стигнали до селската кръчма, в която седял един влах с огромни засукани мустаци, каскет и два леви ботуша. Човекът бил толкова беден, че нямал пари да си купи собствени ботуши, а приятели му подарявали своите като ги скъсат, а пък те си късали все десните, обяснил влахът, който бил запален ловец.

Писателят много обичал и лова на фазани и идвал в стопанството „Долна вода” край бившия Михайловград, спомня си дългогодишният ръководител на сдружението инж. Стоян Аврамов. Сред папура край един от водоемите Радичков отстрелял светкавично „ на дубле” два мъжки фазана и много се радвал, споделя Аврамов. Добра слука сладкодумният разказвач имал и в големия лов, организиран през 1986 г. край Михайловград след гостуването на дипломатическия корпус, воден от комунистическия лидер Тодор Живков. Тогава в стопанството „Долна вода” всеки от високите гости ударил по няколко от пъстрите птици, а Йордан Радичков отстрелял 9 мъжки фазана. По женски той категорично не стрелял, спомнят си участници в излета. Един от посланиците обаче неволно гръмнал куче на гоначите и това помрачило настроението на всички, а Радичков дори спрял да ловува. На въпроса накрая „Останахте ли доволни от лова!” писателят подхвърлил „Много... Най-вече, че не ме гръмнаха!”.

За 90 годишнината на ловното дружество в Монтана Йордан Радичков написа във вестник „Наслука” вдъхновените думи за българския Северозапад и красотата и величието на лова. „Боже, каква прелест е родният край! Само въздухът му човек да вдишва, тъй много се опиянява, че забравя да го издишва!... Най-силно съм чувствал това, когато съм бил на лов в полето, из лозята, в малките горички, из долините… Всяка гледка е омайна, миризмите на царевичак и на пушек от селата са познати … всяко нещо е мило на сърцето. Чувал съм стари ловци да казват, че Бог не брои дните, когато ловецът е на лов, те са даром дадени. Сега като премислям и прехвърлям през ума си ловните спомени от родния край, си давам сметка, че малко ходих на лов в моя роден край и че са малко онези чудни дни, даром дадени от Бога”.