Дон Мигел Руис

УМЕНИЕТО ДА ОБИЧАШ
Толтекска книга на мъдростта
Практическо ръководство
за изкуството на връзката

Превод
Станислава Миланова

ЦЕНТЪР ЗА КНИГИ И ЗДРАВЕ ,.КИБЕА“

София 1000, ул. Д-р Вълкович“ №2А (близо до ул., Ангел Кънчев“ и ул. „Со-
лунска“); Фирмена книжарница: 02 988 01 93

Don Miguel Ruiz

THE MASTERY OF LOVE. A Practical Guide to the Art of Relationship
Copyright © 1999 by Miguel Angel Ruiz, M.D.
All rights reserved

© Издателска къща „Кибеа“, 2005, 2008, 2010, 2012

© Станислава Миланова, превод, 2005
© Красимира Деспотова, графичен дизайн, 2005

https://4eti.me

ISBN 954-474-379-0
 Съдържание
Анотация ................................................................................................. 4
За автора .................................................................................................. 6
ТОЛТЕКИТЕ ........................................................................................... 8
Въведение. Учителят ............................................................................ 10
1. Раненият ум ....................................................................................... 12
2. Изгубената невинност ...................................................................... 18
3. Човекът, който не вярвал в любовта................................................ 24
4. Пътеката на любовта, пътеката на страха ....................................... 27
5. Съвършената връзка ......................................................................... 32
6. Вълшебната кухня ............................................................................ 38
7. Майсторът на сънища ....................................................................... 42
8. Сексът: най-страшният демон в ада ................................................ 46
9. Богинята на лова ............................................................................... 50
10. Да виждаш с очите на любовта ...................................................... 53
11. Изцеление на емоционалното тяло ................................................ 58
12. Богът в теб ....................................................................................... 64
Молитви................................................................................................. 69
Молитва за съзнание............................................................................. 69
Молитва за любов към себе си............................................................. 70
Благодарности ....................................................................................... 72

3
 Анотация
Българските читатели вече познават проникновените послания на Дон Ми-
гел Руис от неговия бестселър „Четирите споразумения“, издаден от ИК
„Кибеа“ (2001 г.).
„Умението да обичаш“ е нова вълнуваща среща с мъдростта на толтеките,
която насочва към усъвършенстване на съзнанието, за да живеем в хармония
със себе си и със света.
Според толтекската традиция три основни умения направляват човека към
истинската му природа, която е щастие, свобода и любов.

Първото е Умението да съзнаваш. Чрез него си даваме сметка кои сме

всъщност. Това е първата крачка към свободата, защото не можем да бъдем
свободни, ако не знаем кои сме и каква свобода търсим. Толтеките казали:
„Нека се погледнем с очите на истината“ и създали изкуство за постигане
на съзнание.

Второто е Умението на преобразяването. То ни учи как да се превърнем в

духовни воини и да дебнем действията и реакциите си. Това умение ни по-
казва как да променим съня за живота си.

Умението да обичаш е резултат от първите две умения. Според толтеките

всичко е направено от любов. Любовта е самият Живот. Когато овладеем
Любовта, ние ставаме едно с протичащия през нас Дух на Живота. Вече не
сме тялото, или умът, или душата, ние сме Любов. Тогава всяка наша стъпка
е израз на Любовта, а Любовта може да породи само щастие.
Ако овладеем Съзнанието, Преобразяването и Любовта, ние си възвръ-
щаме божествеността и ставаме едно с Бога. Това е целта на толтеките.

В „Умението да обичаш“ Дон Мигел Руис разглежда подхранваните от

страха убеждения и предположения, които ни пречат да обичаме и водят до
страдание и нещастие във връзките ни. Като използва проницателни исто-
рии, за да вдъхне живот на посланието си, Руис ни учи как да излекуваме
емоционалните си рани, да си върнем свободата и радостта, които ни се по-
лагат по рождение.

4
 „Умението да обичаш“ включва:

 защо „опитомяването“ и „представата за съвършенство“ водят до са-

моотхвърляне
 борбата за контрол, която бавно унищожава повечето връзки
 защо търсим любов от другите и как да открием любовта в самите
себе си
 как най-сетне да приемем себе си и другите и да простим.

Щастието не идва отвън. То идва от любовта, която извира от самите

вас. Да осъзнаете, че никой друг не може да ви направи щастливи и че щас-
тието е резултат от вашата любов, това се превръща в най-великото из-
куство на толтеките – умението да обичаш.
Дон Мигел Руис

5
 За автора

Дон Мигел Руис e Учител от толтекската мистична школа. Той споделя

уникалната си мъдрост в семинари и лекции и организира пътувания до Те-
отихуакан, Мексико. В този древен град на пирамидите, известен сред тол-
теките като мястото, където „Човекът става Бог“, Дон Мигел напътства
последователите си към възходящите нива на съзнанието, както повеляват
заветите на древните пророци.
Дон Мигел Руис е роден в семейство на лечители и е отгледан в провинци-
ално Мексико от майка курандера (лечителка) и дядо нагуал (шаман). Близ-
ките очаквали от него да прегърне многовековното наследство на лечители
и учители и да продължи езотеричната толтекска традиция.
Вместо това, привлечен от съвременния живот, Мигел решава да учи ме-
дицина и да стане хирург. Но един инцидент, едва не довел до смъртта му,
променя живота му завинаги. Късно една вечер в началото на седемдесетте
години той внезапно се събудил, след като заспал на волана. В същия миг
колата се блъснала в бетонна стена. Дон Мигел си спомня, че не бил във фи-
зическото си тяло, докато спасявал двамата си приятели.
Шокиран от преживяното, той се заема със задълбочено самоизследване.
Посвещава се на усъвършенстването на древната мъдрост на предните си,
учи се от майка си и чиракува при могъщ шаман в Мексиканската пустиня.
Дядо му, вече покойник, продължава да го учи в сънищата му. Съгласно тра-
дицията на толтеките нагуалът напътства индивида към лична свобода. Дон
Мигел Руис е нагуал от рода на Рицаря на Орела, решил да сподели с нас
мъдростта на древните толтекски учения.
Автор е на бестселъра „Четирите споразумения“, издаден на български в
серия „Познай себе си“ на ИК „Кибеа“ (2001 г.) Живее в Сан Диего, Кали-
форния.

6
 На моите родители, на децата ми,
на братята и сестрите ми
и на останалите членове на моето семейство,
с които ме свързва не само любов,
но и обща кръв и общи корени.

На моето духовно семейство,

с което ме свързва решимостта да създадем семейство,
основано на безусловна любов, взаимно уважение
и практикуване на Умението да обичаш.

И на моето голямо семейство – хората,

чиито умове са плодородна почва за семената
на любовта в тази книга.
Нека тези семена разцъфтят в живота ви.

7
 ТОЛТЕКИТЕ
Преди хиляди години толтеките били известни из цяло Южно Мексико като „жени и
мъже на познанието“. Антрополозите говорят за тях като за нация или раса, но всъщност
това било общност от учени и творци, изучаващи и съхраняващи познанието и духов-
ните практики на древните. Събирали се като учители (нагуали) и ученици в Теотихуа-
кан, древния град на пирамидите край Мексико Сити, известен като мястото, където
„Човекът става Бог“.
В течение на векове нагуалите били принудени да крият древната мъдрост и да под-
държат съществуването ѝ в тайна. Европейското нашествие и честите злоупотреби с
личната сила от страна на някои ученици довели до необходимостта знанието да се крие
от неподготвените да го използват мъдро или от онези, които биха могли умишлено да
злоупотребят с него за лична изгода.
За щастие, езотеричното познание на толтеките се запазило и се предавало от поко-
ление на поколение от различни родове нагуали. Макар то да останало в тайна в про-
дължение на стотици години, древните пророчества предсказали настъпването на ера,
когато древната мъдрост ще трябва да бъде върната на хората. Сега на Дон Мигел Руис,
нагуал от рода на Рицаря на Орела, е отредено да сподели с нас могъщите учения на
толтеките.

8
 Толтекското познание произлиза от универсалния източник на истината, като всички
останали свещени езотерични традиции по целия свят. Въпреки че не е религия, то по-
чита всички духовни учители, проповядвали на Земята. Макар и духовно по същността
си, по-точното му описание е начин на живот, който се отличава с бързо постигане на
щастие и любов.

Толтекът е творец на Любовта,

творец на Духа,
човек, който всеки миг, всяка секунда
създава най-прекрасното изкуство –
Изкуството на Сънуването.

Животът е само сън,

и ако сме творци,
можем да сътворим живота си с Любов
и да превърнем съня си в шедьовър.

9
 Въведение.
Учителят
Имало едно време един учител, който говорел пред тълпата, а посланието му било
тъй прекрасно, че всички се трогвали от думите му за любовта. Един мъж сред множес-
твото попивал всяка дума, изречена от Учителя. Този човек бил много скромен и имал
голямо сърце. Думите на Учителя така го развълнували, че той изпитал желание да го
покани в дома си.
Когато Учителят завършил словото си, мъжът си пробил път през тълпата, погледнал
Учителя в очите и му казал: „Знам, че си зает и всеки жадува за вниманието ти. Знам,
че едва ли имаш време дори да ме изслушаш. Но сърцето ми е така отворено и преиз-
пълнено с любов към теб, че изпитвам необходимост да те поканя у дома. Искам да
приготвя за теб най-хубавите ястия. Не очаквам да приемеш, но просто трябваше да ти
го кажа.“
Учителят го погледнал в очите и отвърнал усмихнат: „Приготви всичко. Ще дойда“.
След това си тръгнал.
При тези думи радост изпълнила сърцето на мъжа. Нямал търпение да посрещне Учи-
теля и да изкаже любовта си към него. Това щял да бъде най-важният ден в живота му:
Учителят щял да бъде с него. Купил най-хубавата храна и най-доброто вино и намерил
най-красивите дрехи, за да ги подари на Учителя. След това забързал към дома си, за да
подготви всичко за идването на важния гост. Почистил цялата къща, приготвил най-
прекрасното ядене и подредил красиво масата. Сърцето му преливало от радост, защото
скоро Учителят щял да дойде.
Мъжът чакал нетърпеливо, когато някой потропал на вратата. Той бързо отворил вра-
тата, но вместо Учителя на прага стояла старица. Тя го погледнала в очите и казала:
„Умирам от глад. Ще ми дадеш ли къшей хляб?“
Мъжът малко се разочаровал, че не е Учителят. Погледнал жената и рекъл: „Моля,
заповядайте“. Настанил я на нароченото за Учителя място и я нагостил с приготвената
за него храна. Но бил притеснен и нямал търпение тя да приключи с храненето. Стари-
цата била трогната от щедростта на този човек. Благодарила му и си тръгнала.
Едва отново подредил масата за Учителя, и на вратата пак се потропало. Този път бил
един странник, прекосил пустинята. Той погледнал мъжа и рекъл: „Жаден съм. Ще ми
дадеш ли нещо за пиене?“
Човекът отново останал малко разочарован, че не е Учителят. Поканил странника в
дома си и го настанил на нароченото за Учителя място. Поднесъл виното, приготвено
за Учителя. Когато странникът си тръгнал, мъжът отново подготвил всичко за очаква-
ния гост.
Някой отново потропал на вратата. Когато отворил, на прага стояло дете. То поглед-
нало мъжа и рекло: „Умирам от студ. Ще ми дадеш ли одеяло да се загърна?“
Мъжът бил малко разочарован, че не е Учителят, но се взрял в очите на детето и сър-
цето му се изпълнило с обич. Бързо събрал приготвените като дар за Учителя дрехи и

10
облякъл детето в тях. То му благодарило и си тръгнало.
Човекът отново подготвил всичко за Учителя и чакал до много късно. Когато осъзнал,
че той няма да дойде, изпитал разочарование, но веднага му простил. Казал си: „Знаех
си, че не мога да очаквам Учителя да дойде в моя скромен дом. Макар да обеща, сигурно
нещо по-важно го е отвело другаде. Учителят не дойде, но поне ми обеща да го стори и
това е достатъчно, за да се чувствам щастлив.“
Бавно прибрал храната и виното и си легнал. Същата нощ сънувал, че Учителят му е
на гости. Мъжът се радвал да го види, но не знаел, че сънува. „Учителю, ти дойде!
Удържа на думата си!“
Учителят отвърнал: „Да, тук съм, но бях тук и преди. Бях гладен и ти ме нахрани. Бях
жаден и ти ме напои с вино. Мръзнех и ти ми даде дрехи. Каквото правиш за другите,
правиш го за мен“.
Мъжът се събудил с преливащо от щастие сърце, защото разбрал урока на Учителя.
Учителят го обичал толкова много, че му изпратил трима души, за да му преподаде най-
великия урок: Учителят живее във всеки. Когато нахранваш гладния, когато даваш вода
на жадния, когато обличаш мръзнещия, ти даряваш любовта си на Учителя.

11
 1.
Раненият ум
Може би никога не ви е хрумвало, но в една или друга степен всички ние сме майс-
тори. Майстори сме, защото разполагаме с властта да създаваме и управляваме собст-
вения си живот.
Точно както общностите и религиите по целия свят създават невероятни митове, така
и ние създаваме свои собствени. Личната ни митология е населена с герои и злодеи, с
ангели и демони, с крале и обикновени хора. Ние създаваме в ума си цяла популация,
включително и множество самоличности за самите себе си. След това усъвършенстваме
образа, който ще използваме при определени обстоятелства. Ставаме майстори на прес-
трувките и на проектирането на нашите образи и овладяваме до съвършенство предста-
вата си за себе си. Когато се срещаме с други хора, моментално ги класифицираме и им
отреждаме роля в живота си. Създаваме им образ в съответствие с представата си за тях.
И постъпваме по същия начин с всеки и с всичко около нас.
Вие притежавате властта да създавате. Тази власт е толкова могъща, че щом повяр-
вате в нещо, то се сбъдва. Вие създавате себе си – онова, което вярвате, че сте. Вие сте
такива, каквито сте, защото това е представата ви за себе си. Вашата реалност, всичко,
в което вярвате, е ваше творение. Притежавате същата власт като всеки друг човек на
този свят. Основната разлика между вас и някой друг е как използвате силата си, какво
създавате с нея. Може да приличате на другите в много отношения, но никой на тази
земя не живее точно като вас.
През целия си живот сте се упражнявали да бъдете такива, каквито сте, и го правите
толкова добре, че владеете съвършено представата си за себе си. Владеете индивидуал-
ността си, убежденията си, всяко действие, всяка реакция. Упражнявате се години наред
и постигате съвършенство в това да бъдете такива, каквито вярвате, че сте. Щом проу-
меем, че всички сме майстори, ще разберем какво представлява нашето изкуство.
Да се върнем в детството: когато детето има проблем с някого, то се ядосва. Незави-
симо по каква причина, гневът премахва проблема; детето постига каквото желае.
Случва се втори път – реагираме с гняв – и вече знаем, че ако се разгневим, проблемът
ще изчезне. После се упражняваме отново и отново, докато не станем майстори на гнева.
По същия начин ставаме майстори на ревността, майстори на тъгата, майстори на са-
моотричането. Всичките ни нещастия и страдания са продукт на упражняването.
Сключваме споразумение със себе си и го упражняваме, докато не го доведем до съвър-
шенство. Мисленето, чувствата и поведението ни стават толкова рутинни, че вече не ни
се налага да се съсредоточаваме върху онова, което вършим. Поведението ни се прев-
ръща в рефлекс.
За да станем майстори на любовта, трябва да се упражняваме да обичаме. Изкуството
на връзката също изисква вещина, а вещината се постига само с практика. Следова-
телно, за да овладеем изкуството на връзката, са необходими действия, а не концепции

12
или натрупване на знания. То е действие. Разбира се, действието изисква известни поз-
нания или поне малко повече разбиране на човешката природа.

***

Искам да си представите, че живеете на планета, където всички страдат от кожно за-

боляване. От две или три хиляди години тази болест измъчва хората: целите им тела са
покрити с инфектирани рани, които при допир причиняват силна болка. Те, естествено,
вярват, че това е нормалното състояние на кожата. Дори учебниците по медицина опис-
ват болестта като норма. Новородените са със здрава кожа, но на около четири – петго-
дишна възраст започват да се появяват първите рани. Когато станат тийнейджъри, вече
целите им тела са покрити с тях.
Можете ли да си представите отношенията между тези хора? За да общуват помежду
си, те трябва да предпазват раните си. Почти не се докосват, защото ги боли. Ако слу-
чайно докоснете някого, болката е толкова нетърпима, че въпросният индивид също ви
докосва, за да си отмъсти. И все пак инстинктът да обичаш е толкова силен, че заплащаш
висока цена, за да общуваш с другите.
Е, представете си, че един ден става чудо. Събуждате се с напълно здрава кожа. Няма
и следа от раните и докосването не предизвиква болка. Усещането от допира до здравата
кожа е чудесно, защото кожата е създадена за допир. Можете ли да си представите какво
е да имаш здрава кожа в свят, в който всички страдат от кожно заболяване? Невъзможно
е да докосвате другите, защото ще им причините болка, те също не ви докосват, защото
смятат, че ще ви заболи.
Ако успеете да си го представите, вероятно ще се съгласите, че някое дошло на посе-
щение извънземно същество би имало подобно преживяване с хората. Но при нас не
кожата е наранена. Посетителят ще открие, че човешкият ум страда от болестта, наре-
чена страх. Точно като инфектираната кожа, емоционалното тяло е покрито с рани и те
са инфектирани с емоционална отрова. Проявите на болестта „страх“ са гневът, омра-
зата, тъгата, завистта и лицемерието, а резултатът от болестта – всички емоции, които
карат човека да страда.
При всички хора умственото заболяване е едно и също. Спокойно бихме могли да
наречем този свят лудница. Но умственото ни заболяване е на земята от хиляди години
и учебниците по медицина, посветените на психиатрията и психологията книги го оп-
ределят като нормално. Те го смятат за нормално, но аз мога да ви кажа, че не е нор-
мално.
Когато страхът стане прекалено силен, рационалният ум се проваля и вече не е в със-
тояние да приема всички онези рани с цялата онази емоционална отрова. Учебниците
по психология определят състоянието като душевно заболяване. Ние го наричаме ши-
зофрения, параноя, психоза, но тези разстройства възникват, когато рационалният ум е
толкова уплашен, а раните – така болезнени, че е по-добре да прекратиш контакта с
външния свят.
Хората живеят в постоянен страх да не бъдат наранени и това поражда огромно не-
щастие, накъдето и да погледнем. Взаимоотношенията ни предизвикват такава емоцио-
нална болка, че без видима причина ставаме гневни, ревниви, завистливи, тъжни. Дори
да кажеш „Обичам те“ може да бъде страшно. Но макар интимните отношения да са
болезнени и плашещи, ние все пак започваме връзка, женим се, създаваме деца.
За да предпазят емоционалните си рани и поради страха да не бъдат наранени, хората

13
създават в ума си една много сложна конструкция: огромна система на отричане. В тази
система ние се превръщаме в перфектни лъжци. Толкова сме умели, че лъжем и себе си
и дори вярваме на собствените си лъжи. Не забелязваме, че лъжем, а понякога дори ко-
гато знаем, че лъжем, оправдаваме и извиняваме лъжата, за да се защитим от болката от
нашите рани.
Системата на отричане прилича на димна завеса пред очите ни, която ни заслепява и
ни пречи да видим истината. Носим социална маска, защото е твърде болезнено да се
видим или да позволим на другите да ни видят такива, каквито наистина сме. И систе-
мата на отричане ни помага да се залъгваме, че околните вярват на образа, който им
представяме. Издигаме тези прегради, за да се защитим, за да държим другите настрана,
но същевременно преградите се превръщат в затвор, който ограничава свободата ни.
Хората се прикриват и защитават и когато някой каже: „Вбесяваш ме“, това не е съвсем
вярно. Истината е, че докосвате някоя от раните в ума му и той реагира, защото го боли.
Когато си дадете сметка, че всички наоколо имат рани, инфектирани с емоционална
отрова, лесно ще разберете отношенията между хората в онова, което толтеките наричат
сън за ада. Според толтеките, всичките ни представи за себе си и за света са сън. Вземете
което и да било религиозно описание на ада – то напълно пасва на човешкото общество,
на начина, по който сънуваме. Адът е място на страдание, място на страх, място на
войни и жестокост, място на осъждане и несправедливост, място на наказание без край.
Там откриваме хора, изправени един срещу друг в джунгла от хищници; хора, преиз-
пълнени с критичност, с обвинения, с чувство за вина, с емоционална отрова – завист,
гняв, омраза, тъга, страдание. Ние създаваме всички тези малки демони в ума си, защото
сме се научили да сънуваме ада в собствения си живот.
Всеки от нас създава индивидуален сън за самия себе си, но живелите преди нас са
създали един голям външен сън, съня за човешкото общество. Външният сън или Съня
на Планетата е колективният Сън на милиарди сънуващи. Големият Сън включва
всички обществени правила, законите, религиите, различните култури и общоприетия
начин на живот. Цялата тази складирана в умовете ни информация прилича на хиляди
гласове, говорещи едновременно. Толтеките наричат това mitote.
Истинската ни същност е чиста любов; ние сме Живот. Истинската ни същност няма
нищо общо със Съня, но mitote ни пречи да прозрем истинската си природа. Когато пог-
леднеш Съня от тази гледна точка и ако съзнаваш истинската си същност, разбираш
колко безумно е поведението на хората и ти става смешно. Онова, което за всички оста-
нали е огромна трагедия, за теб се превръща в комедия. Виждаш, че хората страдат за-
ради нещо маловажно, нещо, което дори не е истинско. Но ние нямаме избор. Родени
сме в това общество, растем в това общество и се учим да бъдем като всички останали,
разигравайки безумства в компанията на безумни.
Представете си, че ви се удаде да посетите планета, чиито обитатели са с различен
емоционален ум. Винаги се отнасят един към друг щастливо, с любов, с мир. Сега си
представете, че един ден се събуждате на нашата планета и емоционалното ви тяло
вече не е покрито с рани. Сега не се боите да бъдете самите себе си. Каквото и да казват
другите за вас, каквото и да правят, вие не го приемате лично, вече не ви боли. Не ви е
необходимо да се пазите. Не се боите да обичате, да споделяте, да отворите сърцето си.
Но никой друг не е като вас. Как да общувате с хора, които имат емоционални рани и
са болни от страх?

***

14
 Човек се ражда с напълно здрав емоционален ум, с напълно здраво емоционално тяло.
Някъде на около три – четиригодишна възраст по емоционалното тяло започват да се
появяват първите рани и после се инфектират с емоционална отрова. Но ако наблюда-
вате деца на две-три години, ако видите как се държат, ще забележите, че те непрекъс-
нато играят. Непрестанно се смеят. Въображението им е толкова силно, а сънят им –
приключение на изследователи. Когато нещо не е наред, те реагират и се отбраняват, но
после просто се отърсват от случилото се и отново насочват вниманието си към насто-
ящия момент, за да играят отново, да изследват и да се забавляват отново. Те живеят в
настоящето. Не се срамуват от миналото; не се тревожат за бъдещето. Малките деца
изразяват истинските си чувства и не се страхуват да обичат.
Най-щастливите мигове в живота ни са онези, в които играем точно като деца, когато
пеем и танцуваме, когато изследваме и творим заради самото удоволствие. Чудесно е,
когато се държим като деца, защото това е нормалният човешки ум, нормалната чо-
вешка склонност. Като деца сме били невинни и за нас е било естествено да изразяваме
обич. Но какво се е случило с нас? Какво се е случило с целия свят?
Случило се е това, че когато сме били деца, възрастните вече са страдали от онова
умствено заболяване и са били силно заразни. Как са ни предали болестта? „Привлекли
са вниманието ни“ и са ни учили да бъдем като тях. Така предаваме болестта на децата
си, така родителите ни, учителите ни, по-големите ни братя и сестри, цялото общество
от болни хора ни заразява с болестта. Те привличат вниманието ни и вкарват в ума ни
информация чрез повторение. Така се учим. Така програмираме човешкия ум.
Проблемът е програмата, информацията, която сме складирали в ума си. Привли-
чайки вниманието, ние учим децата как да говорят, как да четат, как да се държат, как
да сънуват. Опитомяваме хората по същия начин, по който опитомяваме куче или някое
друго животно: чрез наказания и награди. Това е абсолютно нормално. Така нареченото
образование всъщност е опитомяване на човешки същества.
Боим се от наказанието, но по-късно започваме да се боим да не ни лишат от награда,
да не би да не бъдем достатъчно добри за мама и татко, за братята или учителя. Ражда
се потребността да бъдеш приет. Преди това не ни интересува дали сме приети или не.
Мненията на хората не са важни. Не са важни, защото искаме просто да играем и да
живеем в настоящето.
Страхът да не те лишат от награда се превръща в страх от отхвърлянето. Страхът, че
няма да бъдем достатъчно добри за някого, ни принуждава да се опитваме да се проме-
ним, да създадем имидж, образ. След това се стараем да представяме този образ според
онова, което другите желаят да бъдем, само за да ни приемат, само за да получим наг-
рада. Научаваме се да се преструваме на такива, каквито не сме, и се упражняваме да
бъдем някой друг, само за да бъдем достатъчно добри за мама, за татко, за учителя, за
нашата религия, за каквото и да било. Упражняваме се и овладяваме изкуството да бъ-
дем такива, каквито не сме.
Скоро забравяме кои сме в действителност и започваме да живеем живота на образите
си. Създаваме не само един образ, а много различни образи в зависимост от различните
групи хора, с които общуваме. Създаваме един образ вкъщи, друг – в училище, а когато
пораснем, създаваме още образи.
Това важи и за простата връзка между мъж и жена. Жената има външен образ, който
се опитва да представи на другите, но когато е сама, тя има различен образ за себе си.

15
Мъжът също има външен образ и вътрешен образ. При настъпването на зрелостта вът-
решният и външният образ са толкова различни, че изобщо не се припокриват. Във връз-
ката между мъж и жена съществуват поне четири образа. Как биха могли да се опознаят
истински? Те не се познават. Могат само да се опитат да разберат образа. Но трябва да
се вземат предвид и другите образи.
Когато мъж срещне жена, той си създава образ за нея от своя гледна точка и жената
създава образ за мъжа от своя гледна точка. После той се опитва да я вкара в образа,
който ѝ създава, а тя се опитва да вкара него в образа, който му създава. Сега помежду
им вече има шест образа. Разбира се, те се лъжат един друг дори и да не го съзнават.
Връзката им почива върху страх; почива върху лъжи. Тя не се основава на истината,
защото димната завеса им пречи да виждат.
При малките деца не съществува конфликт с образите, които разиграват. Образите им
не са истински застрашени, докато не започнат да общуват с външния свят и не изгубят
закрилата на родителите си. Затова е толкова трудно да си тийнейджър. Дори да сме
подготвени да поддържаме и браним образите си, веднага щом се опитаме да ги проек-
тираме върху външния свят, той оказва съпротива. Външният свят започва да ни до-
казва – и то не само насаме, но и публично – че не сме такива, за каквито се представяме.
Да вземем за пример един тийнейджър, който се прави на много интелигентен. В учи-
лище участва в дискусия и на тази дискусия някой no-интелигентен и по-подготвен от
него спечелва и го прави за смях пред всички. Той ще се опита да обясни и да извини и
оправдае своя образ пред връстниците си. Ще бъде извънредно мил с всички и ще се
опита да спаси образа си пред тях, но ще знае, че лъже. Разбира се, ще се старае с всички
сили да не рухне пред връстниците си, но щом остане сам и се погледне в огледало, ще
замахне и ще го счупи. Той се ненавижда; чувства се толкова глупав, най-лошият. Съ-
ществува голямо несъответствие между вътрешния образ и образа, който се опитва да
представи пред външния свят. Колкото по-голямо е несъответствието, толкова по-
трудно ще бъде приспособяването към обществения Сън и толкова по-малко обич ще
изпитва към себе си.
Между образа, който той представя, и вътрешния образ, когато е сам, има лъжи и още
лъжи. И двата образа са напълно откъснати от реалността; те са фалшиви, но той не го
вижда. Може би друг е в състояние да го види, но той е напълно сляп. Системата за
отричане се опитва да предпази раните, но раните са реални и той изпитва болка, защото
отчаяно се стреми да защити един образ.
Като деца научаваме, че мненията на всички са важни и ние съобразяваме живота си
с тези мнения. Мнението на някой случаен човек може да ни запокити в дълбините на
ада, мнение, което дори не е вярно. „Ти си грозен. Ти грешиш. Ти си глупав.“ Мненията
имат голяма власт над безумното поведение на живеещите в ада хора. Затова ни е необ-
ходимо да чуваме, че сме добри, че се справяме добре, че сме красиви. „Как изглеждам?
Как беше изказването ми? Как се справям?“
Необходимо ни е да чуваме мненията на другите, защото сме опитомени и можем да
бъдем манипулирани от тези мнения. Затова търсим признание от другите; нужна ни е
емоционалната подкрепа на околните; налага се да бъдем приети от външния Сън пос-
редством другите хора. Затова тийнейджърите пият алкохол, взимат наркотици или за-
почват да пушат. Само за да бъдат приети от хората с подобни мнения, само за да ги
смятат за „страхотни“.
Толкова хора страдат заради фалшивите образи, които се опитват да представят.

16
Преструват се на много важни, но същевременно се смятат за нищожества. Полагат не-
имоверни усилия да бъдат някой в този обществен Сън, да получат признанието и одоб-
рението на околните. Толкова се стараят да бъдат важни, да бъдат победители, да бъдат
могъщи, богати, прочути, да изразят индивидуалния си сън и да го наложат на околните.
Защо? Защото вярват, че Сънят е истински и го приемат много насериозно.

17
 2. Изгубената невинност
По своята природа хората са много чувствителни същества. Чувствителността ни се
дължи на факта, че възприемаме всичко с емоционалното си тяло. Емоционалното тяло
е като радио, което може да бъде настроено да приема или реагира на определени чес-
тоти. Нормалната честота на хората преди опитомяването е да изследват и да се наслаж-
дават на живота; ние сме настроени на вълните на любовта. Като деца ние нямаме де-
финиция за любовта като абстрактно понятие; ние просто я изживяваме. Такива сме.
Емоционалното тяло е снабдено с един подобен на аларма елемент, който ни показва
кога нещо не е наред. Същото е и с физическото тяло – то включва алармата, за да ни
уведоми, че нещо с тялото ни не е наред. Наричаме тази аларма болка. Ако усещаме
болка, значи нещо в тялото не е наред и ние трябва да вземем мерки и да го оправим.
Алармата на емоционалното тяло е страхът. Щом изпитваме страх, значи има проблем.
Може би нещо застрашава живота ни.
Емоционалното тяло възприема емоциите, но не чрез очите. Ние възприемаме емоци-
ите чрез емоционалното си тяло. Децата просто усещат емоциите и рационалният им
ум не ги тълкува или подлага на съмнение. Затова децата приемат определени хора и
отхвърлят други. Когато не се чувстват уверени с определен човек, те го отхвърлят, за-
щото усещат проектираните от него емоции. Децата лесно усещат кога някой е разгне-
вен и алармата им излъчва лек страх, който казва: „Стой надалеч“. И те следват инс-
тинкта си – стоят надалеч.
Научаваме се на емоционалност, съответстваща на емоционалната енергия в дома ни
и на личната ни реакция на тази енергия. Ето защо всяко дете в семейството реагира по
различен начин в зависимост от възприетия от него начин да се отбранява и приспосо-
бява към различните обстоятелства. Когато родителите непрекъснато се карат, когато в
дома царят дисхармония, неуважение, лъжи, децата усвояват този емоционален модел.
Дори ако им се казва да не бъдат такива и да не лъжат, емоционалната енергия на роди-
телите, на цялото семейство ще ги накара да възприемат света по същия начин.
Витаещата в дома ни емоционална енергия ще настрои емоционалното ни тяло на
своята честота. Емоционалното тяло започва да променя настройката си и това вече не
е нормалната настройка на човешкото същество. Ние играем играта на възрастните, иг-
рата на външния Сън и губим. Губим невинността си, губим свободата си, губим щас-
тието си и склонността си да обичаме. Принудени сме да се променим и започваме да
възприемаме друг свят, друга реалност: реалността на несправедливостта, реалността
на емоционалната болка, реалността на емоционалната отрова. Добре дошли в ада – съз-
дадения от хората ад, който е Сънят на Планетата. Ние сме добре дошли в този ад, но
той не е наше творение. Бил е тук, преди да се родим.
Можем да видим унищожаването на истинската любов и свобода, като наблюдаваме
децата. Представете си две или тригодишно дете, което тича и се забавлява в парка.
Мама е там, следи малчугана и се бои, че той може да падне и да се удари. В определен
момент тя иска да го спре и детето смята, че мама се е включила в играта и се опитва да
бяга по-бързо. По улицата профучават коли, което още повече изплашва мама и накрая
18
тя го настига. Детето очаква тя да играе, но тя го наплесква. Бум! Това е шок. Щастието
на детето е изразявало извиращата от него любов и то не разбира защо тя постъпва така.
С течение на времето този шок слага край на любовта. Детето не разбира думите, но
въпреки това може да попита: „Защо?“
Тичането и играта изразяват твоята любов, но това вече не е безопасно, защото роди-
телите ти те наказват, когато показваш обичта си. Изпращат те в стаята ти и не ти раз-
решават да правиш каквото искаш. Казват ти, че си лошо момче или лошо момиче и
това те смазва, това означава наказание.
В системата от награди и наказания съществува чувство за справедливо и несправед-
ливо, честно и нечестно. Чувството за несправедливост е като нож, който отваря емо-
ционална рана в ума. После, в зависимост от реакцията на несправедливостта, раната
може да се инфектира с емоционална отрова. Защо някои рани се инфектират? Да разг-
ледаме друг пример.
Представете си, че сте на две или три години. Щастливи сте, играете, изследвате. Не
мислите кое е добро, кое е лошо, кое е правилно, кое е неправилно, какво трябва и какво
не бива да правите, защото още не сте опитомени. Играете в дневната с каквото ви по-
падне. Нямате никакви лоши намерения, не се опитвате да напакостите, но играете с
китарата на татко. За вас тя е само играчка; изобщо не се опитвате да нараните баща си.
Но този ден той не е в настроение. Има проблеми в работата, влиза в дневната и ви
заварва да си играете с вещите му. Моментално побеснява, сграбчва ви и ви наплесква.
За вас това е несправедливост. Баща ви просто влиза и разгневено ви наранява. Вие
сте му вярвали безрезервно, защото това е татко, човекът, който обикновено ви закриля,
позволява ви да играете и да бъдете самия себе си. Сега нещо не се връзва. Усещането
за несправедливост е като болка в сърцето. Чувствате се засегнати; боли ви и ви се
плаче. Но не плачете само заради боя. Не физическата агресия ви наранява, а емоцио-
налната, чиято несправедливост усещате. Не сте направили нищо.
Усещането за несправедливост отваря рана в ума ви. Емоционалното ви тяло е нара-
нено и в този момент загубвате малка частица от невинността си. Научавате, че неви-
наги можете да вярвате на баща си. Дори и умът ви още да не го знае, защото не анали-
зира, той все пак разбира: „Не мога да вярвам“. Емоционалното тяло ви казва, че има
нещо, на което не можете да вярвате, и това нещо може да се повтори.
Възможно е да реагирате със страх, или с гняв, или със срамежливост, или просто да
заплачете. Но тази реакция вече е емоционална отрова, защото нормалната реакция
преди опитомяването е да отвърнете на удара на баща си с удар. Удряте го или просто
вдигате ръка и това още повече го вбесява. Реакцията му на факта, че просто сте му
вдигнали ръка, предизвиква най-лошото наказание. Сега знаете, че той ще ви унищожи.
Боите се от него и преставате да се отбранявате, защото разбирате, че това само ще
влоши нещата.
Все още не разбирате защо, но знаете, че баща ви може дори да ви убие. Това отваря
ужасна рана в ума ви. До този момент умът би е бил напълно здрав; невинността ви е
била ненакърнена. Сега рационалният ум се опитва да осъзнае преживяното. Научавате
се да реагирате по определен начин, ваш собствен начин. Запомняте тази емоция и тя
променя начина ви на живот. Сега преживяването ще се повтаря по-често. Несправед-
ливостта ще идва от страна на мама и татко, братята и сестрите, лелите и чичовците,
училището, обществото, всичко. След всеки преживян страх вие се научавате да се от-
бранявате, но не по начина отпреди опитомяването, когато щяхте да се защитите и
просто да продължите играта си.

19
 Сега в раната има нещо, което отначало не е голям проблем: емоционална отрова.
Емоционалната отрова се натрупва и умът започва да си играе с нея. Започваме да из-
питваме известна тревога за бъдещето, защото носим спомена за отровата и не желаем
това да се повтори. Също така помним, че сме били приети; помним, че мама и татко са
били добри с нас и сме живели в хармония. Желаем хармонията, но не знаем как да я
създадем. И тъй като живеем в сапуненото мехурче на собствените си възприятия, сега
ни се струва, че каквото и да се случи около нас, ние сме причината. Вярваме, че мама
и татко се карат заради нас, дори и когато нямаме нищо общо с това.
Малко по малко губим невинността си; започваме да изпитваме негодувание, след
това преставаме да прощаваме. С течение на времето тези случки и взаимоотношения
ни показват, че не е безопасно да бъдеш самия себе си. Разбира се, интензивността при
всеки индивид ще бъде различна в зависимост от интелекта и образованието му. Ще
зависи от много неща. Ако имаш късмет, опитомяването не е чак толкова грубо. Но ако
не си такъв късметлия, опитомяването може да бъде толкова грубо, а раните – толкова
дълбоки, че да се боиш дори да говориш. Резултатът е: „Аз съм срамежлив“, а срамеж-
ливостта е страх от самоизява. Може да вярвате, че не умеете да танцувате или да пеете,
но това е само потискане на нормалния човешки инстинкт за изразяване на любовта.

***

Хората използват страха за опитомяването на хора и страхът ни нараства с всяка пре-

живяна несправедливост. Усещането за несправедливост е ножът, който отваря рана в
емоционалното ни тяло. Емоционалната отрова е следствие от реакцията ни на онова,
което възприемаме като несправедливо. Някои рани ще зараснат, други ще се инфекти-
рат с още и още отрова. Когато се преизпълним с емоционална отрова, изпитваме необ-
ходимост да се избавим от нея и го правим, като я изпращаме на някой друг. Как го
постигаме? Като привличаме вниманието на съответния човек.
Нека вземем за пример една обикновена двойка. По някаква причина съпругата е ра-
зярена. Тя е изпълнена с емоционална отрова заради някаква несправедливост от страна
на съпруга ѝ. Той не е вкъщи, но тя си спомня несправедливостта и отровата вътре в нея
нараства. Когато съпругът се връща, първата ѝ мисъл е да привлече вниманието му, за-
щото успее ли, цялата отрова ще премине в него и тя ще почувства облекчение. Веднага,
щом му казва колко е лош, колко е глупав или колко е несправедлив, нейната отрова
преминава в него.
Тя продължава да говори и да говори, докато не привлече вниманието му. Накрая
съпругът реагира и побеснява и тя започва да се чувства по-добре. Но сега отровата се
разлива в него и той трябва „да си разчисти сметките“. Трябва да привлече вниманието ѝ
и да излее отровата, но това вече не е само нейната отрова – това е нейната отрова плюс
неговата отрова. Ако обмислите случката, ще разберете, че двамата взаимно докосват
раните си и играят на пинг-понг с емоционалната отрова. Отровата продължава да на-
раства и да нараства, докато един ден някой от тях не експлодира. Много често хората
се отнасят един към друг по този начин.
Чрез привличане на вниманието енергията преминава от един човек в друг. Внима-
нието е изключително могъщо в човешкия ум. В този свят хората непрекъснато се опит-
ват да уловят вниманието на другите. Така създаваме комуникационни канали, по които
прехвърляме сънищата си. силата си, но също и емоционалната си отрова.

20
 Обикновено насочваме отровата към човека, когото смятаме отговорен за несправед-
ливостта, но ако той е прекалено силен, за да му я изпратим, не ни интересува на кого
ще я прехвърлим. Изпращаме я на по-слабите, no-беззащитните, и така възниква малт-
ретирането. Властимащите злоупотребяват с онези, които имат по-малко власт, защото
им е нужно да излеят емоционалната си отрова. Изпитваме потребност да се освободим
от отровата и понякога не търсим справедливост; просто искаме да се освободим, ис-
каме спокойствие. Именно затова хората непрестанно преследват властта – защото кол-
кото по-голяма е властта ни, толкова по-лесно насочваме отровата си към онези, които
не могат да се защитят.
Разбира се, тук говорим за отношенията в ада, за умственото разстройство, същест-
вуващо на нашата планета. Няма кого да виним за болестта; не става дума за добро или
лошо, за правилно или неправилно; това просто е нормалната патология на заболява-
нето. Никой не е виновен, че се държи зле. Точно както хората на онази въображаема
планета не са виновни, че кожата им е болна, вие не сте виновни за инфектираните с
отрова рани. Когато имате физически проблеми, не се обвинявате и не се чувствате ви-
новни. Тогава защо да изпитвате угризения и чувство за вина за болестта на емоционал-
ното си тяло?
Важното е да си даваме сметка за наличието на този проблем. Имаме ли съзнанието,
имаме и възможността да излекуваме емоционалното си тяло, емоционалния си ум и да
сложим край на страданието. Без такова съзнание няма да променим нищо. Можем
единствено да продължим да страдаме от взаимоотношенията с другите, и не само с
другите, но и със самите себе си, защото ние също докосваме собствените си рани, само
за да бъдем наказани.

***

В ума си ние създаваме онази част от себе си, която вечно съди. Съдникът преценява
всичко, което правим и не правим, чувстваме и не чувстваме. Ние постоянно преценя-
ваме и себе си, и другите според убежденията си и представата си за справедливо и
несправедливо. Разбира се, намираме се за виновни и изпитваме потребност да бъдем
наказани. Другата част от ума ни, понасяща наказанието и изпитваща нужда да бъде
наказана, е Жертвата. Тя казва: „Горкият аз. Не съм достатъчно добър, не съм доста-
тъчно силен, не съм достатъчно умен. Защо изобщо да се опитвам?“
Като деца не сте можели да избирате в какво да вярвате и в какво да не вярвате. Съд-
никът и Жертвата са рожби на всички онези фалшиви убеждения, които не сте избирали.
Когато тази информация е постъпила в ума ви, вие сте били невинни. Вярвали сте на
всичко. Системата от убеждения е била вкарана във вас като програма от външния Сън.
Толтеките наричат тази програма Паразитът. Човешкият ум е болен, защото в него има
Паразит, който ограбва жизнената му енергия и го лишава от радост. Паразитът са
всички онези убеждения, които ви карат да страдате. Тези убеждения са толкова силни,
че когато години по-късно научавате нови концепции и се опитвате да взимате собст-
вени решения, откривате, че старите убеждения продължават да контролират живота
ви.
Понякога невръстното дете във вас се проявява – истинската ви същност, която остава
на две или тригодишна възраст. Вие живеете в настоящето и се забавлявате, но нещо ви
дърпа обратно; нещо вътре във вас се чувства недостойно за твърде много радост. Един
вътрешен глас ви казва, че щастието ви е твърде хубаво, за да е истина; че не е нормално

21
да си прекалено щастлив. Цялата вина, всички обвинения, цялата емоционална отрова
в емоционалното ви тяло продължава да ви дърпа назад към света на нещастието.
Паразитът се предава като болест от нашите баби и дядовци към родителите ни и към
самите нас, а след това ние го предаваме на децата си. Вкарваме в тях всички онези
програми точно така, както дресираме куче. Хората са опитомени животни и това опи-
томяване ни води към съня за ада, където живеем в страх. Храната на Паразита са емо-
циите, произтичащи от страха. Преди да ни предадат Паразита, ние се радваме на жи-
вота, играем, щастливи сме като малки деца. Но след като целият този боклук бъде вка-
ран в умовете ни, вече не сме щастливи. Научаваме се да бъдем прави и да изкарваме
всички останали криви. Необходимостта да си „прав“ е следствие на опитите да защи-
тим образа, който искаме да представим пред другите. Трябва да наложим начина си на
мислене не само на околните, но дори и на себе си.
Съзнанието за всичко това ще ни помогне да разберем защо връзките ни се провалят –
с нашите родители, с децата ни, с приятелите, с партньора ни и дори със самите себе си.
Защо връзката със самия себе си не е успешна? Защото сме ранени и просто не можем
да се справим с цялата емоционална отрова. Преизпълнени сме с нея, защото сме израс-
нали с представа за съвършенство, която не е истинска, която не съществува, и в ума
си определяме това като нечестно.
Видяхме как изграждаме съвършен образ, за да угодим на другите, въпреки че те съз-
дават свой собствен сън, който няма нищо общо с нас. Опитваме се да угодим на мама
и на татко, на учителя си, на свещеника, на религията, на Бог. Но истината е, че за тях
никога няма да бъдем съвършени. Представата за съвършенство ни казва какви трябва
да бъдем, за да сме добри, за да приемем себе си. Само че знаете ли какво? Това е най-
голямата ни самозаблуда, защото никога няма да бъдем съвършени. А няма начин да си
го простим.
Представата за съвършенство променя съня ни. Научаваме се да отричаме и да отх-
върляме себе си. Никога не сме достатъчно добри или достатъчно прави, или достатъчно
чисти, или достатъчно здрави от гледна точка на системата ни от убеждения. Винаги
има нещо, което Съдникът никога няма да приеме или да прости. Затова отхвърляме
собствената си човешка същност; затова никога не се смятаме достойни за щастие; за-
това търсим някой, който да ни унижава, който ще ни накаже. Заради тази представа за
съвършенство нивото на самоотричането ни е много високо.
Когато се самоотхвърляме и съдим себе си, и се намираме за виновни, и се наказваме
толкова сурово, изглежда сякаш няма любов. Изглежда сякаш на този свят има само
наказания, страдание, осъждане. Адът има много равнища. Някои хора са в дълбините
му, други са почти на ръба, но все пак вътре в него. В ада съществуват изключително
унизителни връзки и връзки, в които почти няма унижения.
Вече не сме деца и ако връзката ви е унизителна, то е защото приемате унижението,
защото вярвате, че го заслужавате. Всеки има предел на униженията, които е готов да
изтърпи, но никой в целия свят не ви оскърбява така, както го правите самите бие. Рав-
нището на вашето самоунижение определя границата на онова, което сте готови да по-
несете от другите. Ако някой ви оскърбява повече, отколкото се оскърбявате сами, вие
си тръгвате, бягате, изчезвате. Но ако той ви унижава малко по-малко, отколкото вие
самите го правите, вероятно ще останете. Заслужавате оскърбленията.
Обикновено при нормалните връзки в ада има заплащане за несправедливостта, раз-
чистване на сметки. Аз ви оскърбявам така, както ви е необходимо, и вие ми се отпла-
щате със същото. Постигаме чудесно равновесие; връзката действа. Разбира се, всяка

22
енергия привлича същия вид енергия, същите вибрации. Ако някой сподели с вас:
„Ужасно ме унижават“, и вие го попитате: „Добре де, защо не си тръгнеш?“, той дори
не знае защо. Истината е, че се нуждае от униженията, защото така се самонаказва.
Животът ви поднася точно онова, което ви е необходимо. В ада съществува съвър-
шена справедливост. Няма кого да виним. Дори можем да кажем, че страданието ни е
дар. Но ако просто отворите очи и видите какво ви заобикаля, това ще е достатъчно, за
да почистите отровата си, да излекувате раните си, да приемете себе си и да се измък-
нете от ада.

23
 3. Човекът,
който не вярвал в любовта
Искам да ви разкажа една много стара история за човека, който не вярвал в любовта.
Той бил съвсем обикновен, досущ като вас и мен, отличавал го само начинът му на мис-
лене: този човек смятал, че любовта не съществува. Разбира се, имал достатъчно опит
в търсенето на любов и бил наблюдавал хората около себе си. Голяма част от живота му
преминала в опити да намери любов, само за да открие, че тя не съществува.
Където и да отидел, разправял на хората, че любовта е измислица на поетите и рели-
гиите, с която да манипулират податливите умове на хората, да ги контролират, да ги
накарат да вярват. Казвал, че любовта не е реална и затова никой не може да намери
любов, колкото и да търси.
Този човек бил много интелигентен и невероятно убедителен. Четял много книги,
посещавал най-добрите университети и станал уважаван учен. Можел да се изправи на
всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му била извънредно силна. Каз-
вал, че любовта прилича на опиат; предизвиква еуфория, но създава зависимост. Може
силно да се пристрастиш към любовта, но какво ще стане, ако не получиш дневната си
доза? Точно като с наркотиците, имаш нужда от всекидневна доза.
Казвал, че повечето интимни връзки напомнят отношенията между наркоман и пла-
сьор. Изпитващият по-силна нужда е като наркомана; изпитващият по-слаба нужда е
като пласьора. По-малко нуждаещият се контролира връзката. Едва ли ще ви е трудно
да схванете това, тъй като обикновено във всяка връзка единият обича силно, а дру-
гият – не, и затова се възползва от онзи, който му поднася сърцето си. Можете да разбе-
рете как се манипулират един друг, какви са действията и реакциите им, и те са досущ
като при пласьор и наркоман.
Наркоманът, пристрастеният, живее в постоянен страх, че може да не получи следва-
щата доза любов или наркотик. Той си мисли: „Какво ще правя, ако ме изостави?“ Този
страх го принуждава да се държи собственически: „Това е мое!“ Става ревнив и взиска-
телен поради страха да не бъде лишен от следващата доза. Пласьорът може да контро-
лира и манипулира нуждаещия се от наркотик, като му дава повече дози, по-малко дози
или изобщо престане да му ги дава. Нуждаещият се напълно капитулира и е готов да
направи всичко, за да не бъде изоставен.
Човекът продължавал, обяснявайки на всички защо любовта не съществува. „Така
наречената „любов“ е само връзка, почиваща върху страха и контрола. Къде е уважени-
ето? Къде е любовта, която твърдят, че изпитват? Няма любов. Младите двойки си дават
много обещания пред Бога, пред семействата и приятелите си: да останат заедно зави-
наги, да се обичат и уважават, да се подкрепят в добро и в зло. Заричат се да се обичат
и почитат и дават още и още обещания. Изумителното е, че наистина вярват в тези обе-
щания. Но след брака – седмица, месец или няколко месеца по-късно – става ясно, че
никое от тези обещания не се спазва.
„Виждате борба за контрол, целяща да изясни кой кого ще манипулира. Кой ще бъде

24
пласьорът и кой – пристрастеният? Забелязвате, че няколко месеца по-късно уважени-
ето, което са се зарекли да изпитват един към друг, липсва. Можете да видите раздраз-
нението им, как се нараняват, малко по малко, и емоционалната отрова, расте ли расте,
докато някак неусетно любовта изчезне. Остават заедно, защото се боят от самотата, от
критиките и неодобрението на другите и от собственото си неодобрение и критики. Но
къде е любовта?“
Той разказвал, че е виждал много възрастни двойки, живели заедно в продължение
на тридесет, четиридесет, петдесет години, и те били много горди, че са останали заедно
през всичките тези години. Но говорели за връзката си по следния начин: „Преживяхме
брака“. Това означава, че единият от тях се е подчинил на другия; в определен момент
се е предал и е решил да понася страданието. Онзи с по-силната воля и по-слабата нужда
е спечелил битката, но къде е пламъкът, който наричат любов? Отнасят се един към друг
като към вещи: „Тя е моя“. „Той е мой“.
Човекът не спирал да изрежда всички доводи в полза на твърдението си, че любовта
не съществува, и казвал на слушателите си: „Вече съм правил всичко това. Повече няма
да позволя някой да манипулира ума ми и да контролира живота ми в името на лю-
бовта“. Доводите му били напълно логични и думите му убедили много хора. Любовта
не съществува.
После един ден мъжът се разхождал в парка и там на една пейка седяла красива жена
и плачела. Като я видял да плаче, той почувствал любопитство. Седнал до нея и я попи-
тал дали може да ѝ помогне. Поинтересувал се защо плаче. Можете да си представите
изненадата му, когато тя отвърнала, че плаче, защото любовта не съществува. „Това е
изумително – рекъл той, – жена, която смята, че любовта не съществува!“ Разбира се,
пожелал да научи повече за нея.
– Защо казвате, че любовта не съществува? – попитал той.
– Ами, това е дълга история – отвърнала тя. – Омъжих се много млада с цялата любов,
с всичките илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме
се да си бъдем верни, да се уважаваме и почитаме, и създадохме семейство. Но скоро
всичко се промени. Аз бях всеотдайната съпруга, която се грижеше за децата и дома.
Съпругът ми продължи да гради кариерата си и за него успехът и положението му извън
дома бяха по-важни от семейството. Изгуби уважение към мен и аз изгубих уважение
към него. Наранявахме се и в определен момент аз открих, че не го обичам и че той
също не ме обича. Но децата имаха нужда от баща и това беше извинението ми да остана
и да правя каквото мога, за да го подкрепям. Сега децата пораснаха и напуснаха дома.
Вече нямам извинение да оставам с него. Няма уважение, няма нежност. Знам, че дори
да намеря някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да
търсиш нещо несъществуващо. Ето затова плача.
Разбирайки я много добре, той я прегърнал и рекъл:
– Права сте; любовта не съществува. Търсим любов, отваряме сърцето си и ставаме
уязвими, само за да се сблъскаме със себичност. Това ни наранява, дори и да не смятаме,
че ще бъдем наранени. Няма значение колко връзки ще имаме; нещата се повтарят от-
ново и отново. Защо изобщо да търсим любовта?
Те толкова си приличали, че станали много добри приятели. Имали чудесна връзка.
Уважавали се и никога не се обиждали. Каквото и да предприемели заедно, чувствали
се щастливи. Нямало завист или ревност, нямало командване и собственическо чувство.
Връзката им продължавала да се разбива. Обичали да са заедно, защото когато били
заедно, истински се забавлявали. Когато били разделени, липсвали един на друг.

25
 Един ден, когато мъжът отсъствал от града, му хрумнала най-странната мисъл.
„Хмм – помислил си той, – може би това, което изпитвам към нея, е любов. Но то е
толкова различно от всичко, което съм преживявал досега. Не е каквото го описват по-
етите, нито пък религията, защото не се чувствам отговорен за нея. Не взимам нищо от
нея, не изпитвам нужда тя да се грижи за мен; не желая да я обвинявам за трудностите
си или да изкарвам недоволството си върху нея. Прекарваме си чудесно заедно; приятно
ни е един с друг. Уважавам начина ѝ на мислене, чувствата ѝ. Тя не ме смущава и
изобщо не ме притеснява. Не изпитвам ревност, когато е с други хора; не завиждам на
успехите ѝ. Може би любовта все пaк съществува, но не е това, което хората си мислят.“
Нямал търпение да се върне у дома и да поговори с нея, да ѝ разкаже за странната си
идея. Веднага, щом заговорил, тя казала: „Знам точно за какво говориш. Същата мисъл
ми хрумна още отдавна, но не исках да я споделям с теб, защото знам, че не вярваш в
любовта. Може би любовта наистина съществува, но не е каквато си я представяме“.
Решили да станат любовници и да заживеят заедно и изумителното е, че нещата не се
променили. Продължавали да се уважават, да се подкрепят и любовта им ставала все
по-силна. Дори най-обикновените неща изпълвали сърцата им с обич, защото били не-
вероятно щастливи.
Сърцето на мъжа било толкова преизпълнено с любовта, която изпитвал, че една нощ
се случило истинско чудо. Той гледал звездите и открил най-красивата сред тях, и лю-
бовта му била толкова силна, че звездата започнала да се спуска от небето и скоро се
озовала в ръцете му. Тогава се случило второ чудо и душата му се сляла със звездата.
Той бил неимоверно щастлив и нямал търпение да отиде при жената и да положи звез-
дата в ръцете ѝ, за да ѝ докаже любовта си. Но щом положил звездата в ръцете ѝ, жената
за миг изпитала съмнение. Тази любов била изумителна и в същия миг звездата паднала
от ръцете ѝ и се разбила на милиони парченца.
Сега един старец броди по света и се кълне, че любовта не съществува. А една красива
старица чака в дома си един мъж и рони сълзи за рая. който някога притежавала, но
загубила заради миг колебание. Това е историята за човека, който не вярвал в любовта.
Кой от тях сгрешил? Искате ли да познаете какво се объркало? Грешката била на
мъжа, който си мислел, че може да даде на жената своето щастие. Звездата била него-
вото щастие, а грешката му – че сложил щастието си в ръцете ѝ. Щастието никога не
идва отвън. Той бил щастлив заради извиращата от сърцето му любов; тя била щастлива
заради извиращата от сърцето ѝ любов. Но щом той я направил отговорна за своето
щастие, тя разбила звездата, защото не можела да носи отговорността за щастието му.
Независимо колко го обичала, жената не би могла да го направи щастлив, защото не
би могла да знае какво е в ума му. Не би могла да отгатне очакванията му, защото не би
могла да познава сънищата му.
Ако вземете щастието си и го положите в нечии ръце, рано или късно този човек ще го
унищожи. Ако подарите щастието си на някого, той винаги може да го отнесе със себе си.
А щом щастието може да идва само отвътре и е плод на вашата любов, значи вие сами сте
отговорни за щастието си. Не бива да натоварваме някого с отговорността за нашето щас-
тие, но когато застанем пред олтара, първо си разменяме пръстени. Полагаме своята звезда
в ръцете на другия, очаквайки той да ни направи щастливи, а ние – него. Все едно колко
обичате някого, никога няма да бъдете онова, което той иска да бъдете.
Това е грешката, която повечето от нас правят от самото начало. Разчитаме за своето
щастие на партньора си, а така не става. Даваме всички онези обещания, които не можем
да спазим, и се обричаме на провал.

26
 4. Пътеката на любовта,
пътеката на страха
Целият ви живот е само сън. Живеете в една фантазия, където всичко, което знаете за
себе си, е вярно само за вас. Вашата истина не е истина на никой друг и това включва
дори собствените ви деца и родители. Помислете каква е вашата представа за себе си и
каква е представата на майка ви за вас. Тя може да смята, че ви познава много добре, но
няма и идея за истинската ви същност. Знаете, че е така. Може да си мислите, че позна-
вате майка си много добре, но изобщо не знаете каква е всъщност. В ума ѝ има безброй
фантазии, които никога не е споделяла с друг. Нямате никаква представа какво е в ума ѝ.
Ако помислите за собствения си живот и се опитате да се сетите какво сте правили
на единадесет или дванадесетгодишна възраст, едва ли ще си спомните повече от пет
процента от преживяното. Разбира се, ще помните най-важните неща, защото ги повта-
ряте постоянно, например името си. Но се случва да забравите имената на собствените
си деца или на приятелите си. Това е, защото животът ви е съставен от сънища – мно-
жество малки сънища, които постоянно се променят. Сънищата имат склонността да се
разсейват и това е причината да забравяме толкова лесно.
Всяко човешко същество има свой сън за живота и този сън е съвсем различен от съня
на всеки друг. Ние сънуваме в съгласие с убежденията си и променяме съня си в съот-
ветствие с начина, по който съдим, по който се превръщаме в жертва. Именно затова
няма двама души с едни и същи сънища. Може във връзката си да се преструваме, че
сме еднакви, че мислим еднакво, че чувстваме еднакво, че сънуваме еднакво, но няма
начин това да е вярно. Имаме двама сънуващи и два съня. Всеки сънува по своему. За-
това трябва да приемем различията между двама сънуващи; трябва да уважаваме съня
на другия.
Може да имаме хиляди връзки едновременно, но всяка от тях е между двама души –
нито повече, нито по-малко. Аз имам връзка с всеки от приятелите си и тя е само между
нас двамата.
Имам връзка с всяко от децата си и всяка от тях е съвсем различна от другите. В за-
висимост от начина си на сънуване двамата определят посоката на съня, който наричаме
връзка. Всяка наша връзка – с мама, с татко, с братята, със сестрите, с приятелите – е
неповторима, защото сънуваме един малък сън заедно. Всяка връзка се превръща в живо
същество, създадено от двама сънуващи.
Точно както тялото е направено от клетки, сънищата са направени от емоции. Тези
емоции имат два основни източника: единият е страхът и всички произтичащи от него
емоции; другият е любовта и всички произтичащи от нея емоции. Ние изпитваме и двете
емоции, но при обикновените хора преобладаващата е страхът. Мога да кажа, че в този
свят нормалната връзка почива процента върху страха и 5 процента върху любовта. Раз-
бира се, това варира в зависимост от хората, но дори страхът да е 60 процента, а лю-
бовта – 40 процента, връзката пак почива върху страха.
За да разберем тези емоции, можем да разгледаме определени особености на любовта

27
и на страха, които аз наричам „пътеката на страха“ и „пътеката на любовта“. Тези две
пътеки ще ни послужат да видим как живеем живота си. Разделението цели да помогне
на рационалния ум да разбере и да се опита да упражнява известен контрол над реше-
нията, които взимаме. Нека видим някои от особеностите на любовта и на страха.
Любовта няма задължения. Страхът е изпълнен със задължения. Когато следваме пъ-
теката на страха, ние правим нещо, защото трябва да го направим, и очакваме от дру-
гите да направят нещо, защото трябва да го направят. Имаме някакво задължение и
веднага, щом трябва, се съпротивляваме. Колкото по-голяма е нашата съпротива, тол-
кова повече страдаме. Рано или късно се опитваме да избягаме от задълженията си. Лю-
бовта, от друга страна, не среща съпротива. Правим всичко, защото искаме да го напра-
вим. То се превръща в удоволствие; то е като игра и ние се забавляваме.
Любовта няма очаквания. Страхът е изпълнен с очаквания. По пътеката на страха
правим нещо, защото смятаме, че трябва да го направим, и очакваме другите да постъ-
пят по същия начин. Затова страхът наранява, а любовта – не. Очакваме нещо и ако то
не стане, се чувстваме наранени – не е честно. Виним другите, че не са оправдали очак-
ванията ни. Когато обичаме, нямаме очаквания; правим нещо, защото така искаме, и ако
другите го правят или не го правят, то е защото желаят или не желаят, и в това няма
нищо лично. Ако нищо не стане, когато не очакваме то да стане, няма значение.
Не се чувстваме засегнати, защото каквото и да се случи, всичко е наред. Затова, ко-
гато сме влюбени, почти нищо не ни наранява; ние не очакваме любимия да направи
нещо и нямаме задължения.
Любовта почива върху уважението. Страхът не уважава нищо, включително себе си.
Ако изпитвам съжаление към вас, това означава, че не ви уважавам. Не можете да ре-
шавате самостоятелно. Когато трябва да решавам вместо вас, аз не ви уважавам. Щом
не ви уважавам, аз се опитвам да ви контролирам. Обикновено, когато наставляваме
децата си как да живеят, това се дължи на липсата на уважение. Ние ги съжаляваме и се
опитваме да направим за тях онова, което те сами трябва да направят за себе си. Когато
не уважавам себе си, аз се самосъжалявам, чувствам, че не съм достатъчно добър, за да
успея в този свят. Как човек разбира, че не се уважава? Когато си казва: „Горкият аз, не
съм достатъчно силен, не съм достатъчно умен, не съм достатъчно красив, не мога да се
справя“. Самосъжалението е плод на липсата на уважение.
Любовта е безмилостна; тя не изпитва съжаление към никого, но е състрадателна.
Страхът е изпълнен с жал; той изпитва съжаление към всички. Вие ме съжалявате, ко-
гато не ме уважавате, когато не вярвате, че съм достатъчно силен, за да се справя. От
друга страна, любовта уважава. Аз те обичам; знам, че ще се справиш. Знам, че си дос-
татъчно силен, достатъчно умен, достатъчно добър да взимаш самостоятелни решения.
Не е необходимо да избирам вместо теб. Ти ще успееш. Ако паднеш, ще ти подам ръка,
ще ти помогна да се изправиш. Ще кажа: „Ще се справиш, продължавай“. Това се на-
рича състрадание, но то няма нищо общо със съжалението. Състраданието произтича от
уважението и от /Любовта; съжалението произтича от липсата на уважение и от страха.
Любовта е напълно отговорна. Страхът бяга от отговорност, но това не означава, че
не е отговорен. Опитът за бягство от отговорност е една от най-големите грешки, защото
всяко действие си има последствия. Когато направим своя избор, получаваме резултат
или реакция. Ще понесем последствията от действията си по един или друг начин. За-
това всеки човек е изцяло отговорен за постъпките си, дори и да не го иска. Някой може
да се опита да плати за твоите грешки, но въпреки това ти също ще си платиш и така
цената става двойна. Когато другите се опитват да носят отговорността за теб, това само

28
влошава нещата.
Любовта винаги е нежна. Страхът винаги е груб. При страха има купища задължения,
купища очаквания, никакво уважение, бягаме от отговорност и изпитваме съжаление.
Как може да се чувстваш добре при толкова страх? Непрекъснато се изживяваме като
жертви, усещаме гняв, тъга, ревност или се чувстваме предадени.
Гневът не е нищо друго, освен маскиран страх. Тъгата е маскиран страх. Ревността е
маскиран страх. При наличието на всички тези емоции, произтичащи от страха и пораж-
дащи страдание, можем само да се преструваме на нежни. Не сме нежни, защото не се
чувстваме добре, не сме щастливи. Когато вървиш по пътеката на любовта, нямаш за-
дължения, нямаш очаквания. Не изпитваш съжаление към себе си или към партньора
си. Всичко върви добре и затова усмивката не слиза от лицето ти. Харесваш себе си и
понеже си щастлив, си мил. Любовта винаги е нежна и тази нежност те прави щедър и
отваря всички врати. Любовта е щедра. Страхът поражда егоизъм: аз съм всичко. Его-
измът затваря всички врати.
Любовта е безусловна. Страхът е изпълнен с условия. По пътеката на страха аз те
обичам, aкo ми позволиш да те контролирам, aкo си добър с мен, aкo отговаряш на об-
раза, който съм ти създал. Аз ти създавам желания от мен образ и – понеже ти не си
такъв и никога няма да отговаряш на образа – те съдя и те намирам за виновен. Много
често дори се срамувам от теб, защото не си, какъвто искам да бъдеш. Ако не отговаряш
на създадения от мен образ, ти ме караш да се чувствам неудобно, дразниш ме, изобщо
не мога да проявявам търпение към теб. Само се правя на нежен. По пътеката на лю-
бовта няма aкo няма условия. Обичам те без причина, без доводи. Обичам те такъв, ка-
къвто си, и ти си свободен да бъдеш такъв, какъвто си. Ако не ми харесва какъв си,
тогава по-добре да бъда с някой друг, когото харесвам такъв, какъвто е. Нямаме право
да променяме другите и никой няма право да променя нас. Ако се променяме, то е, за-
щото желаем да се променим, защото не искаме да страдаме повече.
Повечето хора изживяват целия си живот по пътеката на страха. Имат връзка, защото
смятат, че трябва да имат. Изпълват връзката си с всички възможни очаквания към пар-
тньора си и към самите себе си. Цялото това нещастие и страдание е резултат от изпол-
зването на комуникационните канали, създадени преди да се родим. Хората съдят и би-
ват превръщани в жертви, те сплетничат един за друг, сплетничат за приятелите си,
сплетничат в бара. Всяват омраза между близките си. Трупат емоционална отрова и я
предават на децата си. „Виж какъв е баща ти, виж какво ми причини. Не бъди като него.
Всички мъже са такива; всички жени са онакива.“ Ето това правим с хората, които тол-
кова много обичаме – със собствените си деца, с приятелите си, с партньорите си.
По пътеката на страха имаме толкова много условия, очаквания и задължения, че съз-
даваме безброй правила, само за да се предпазим от емоционалната болка, когато всъщ-
ност не трябва да има никакви правила. Тези правила въздействат върху качеството на
комуникационните канали, защото когато се страхуваме, ние лъжем. Когато очаквате
от мен да бъда някакъв, аз се чувствам длъжен да бъда такъв. Истината е, че не съм
какъвто искате да бъда. Но когато съм искрен и съм самия себе си, вие се чувствате
засегнати, разгневявате се. И аз започвам да ви лъжа, тъй като се боя от вашата присъда.
Страхувам се, че ще ме обвините, ще ме намерите за виновен и ще ме накажете. И всеки
път, когато си спомните, вие ме наказвате отново и отново за същата грешка.
По пътеката на любовта има справедливост. Ако направиш грешка, плащаш само вед-
нъж и ако наистина обичаш себе си, си взимаш поука от нея. По пътеката на страха няма
справедливост. Принуждаваш себе си да плащаш хиляди пъти за същата грешка. Това

29
поражда усещане за несправедливост и отваря много емоционални рани. Тогава, раз-
бира се, се обричаш на провал. Хората правят трагедия от всичко, дори от нещо най-
обикновено и съвсем маловажно. Наблюдаваме тези трагедии при нормалните връзки в
ада, защото двойките вървят по пътеката на страха.

***

Всяка връзка е съставена от две половини. Едната половина си ти, а другата – твоят
син, дъщеря ти, баща ти, майка ти, приятелите ти, партньорът ти. И ти носиш отговор-
ност само за своята половина; не за другата. Независимо дали смяташ, че сте много
близки или че любовта ти е много силна, няма начин да поемеш отговорността за това,
което става в ума на другия. Никога няма да узнаеш какво изпитва той, в какво вярва,
какви предположения прави. Не знаеш нищо за този човек. Такава е истината, но какво
правим ние? Опитваме се да поемем отговорността за другата половина и именно затова
връзките в ада почиват върху страха, нещастието и борбата за контрол.
Щом водим борба за контрол, значи не изпитваме уважение. Истината е, че не оби-
чаме. Това е егоизъм, а не любов; всичко опира само до получаването на малките дози,
които ни карат да се чувстваме добре. Липсва ли уважение, има борба за контрол, за-
щото всеки се чувства отговорен за другия. Трябва да те контролирам, защото не те
уважавам. Трябва да нося отговорността за теб, защото ако нещо ти се случи, ще бъда
наранен, а аз искам да избегна болката. Тогава, ако забележа, че си безотговорен, ще ти
го натяквам непрекъснато, за да те накарам да бъдеш отговорен, но „отговорен“ от моя
гледна точка. Това не означава, че съм прав.
Така се получава, когато вървим по пътеката на страха. Тъй като липсва уважение, аз
се държа така, сякаш ти не си достатъчно добър или достатъчно умен, за да разбереш
кое е добро и кое не е добро за теб. Правя предположението, че не си достатъчно силен,
за да се справиш с определени ситуации и да се грижиш за себе си. Трябва да поема
контрола и да кажа: Дай да го направя вместо теб“ или „Не го прави“. Опитвам се да
потисна твоята половина от връзката и да поема контрола над цялото. Но ако поема
контрола над цялата ни връзка, къде е твоята роля? Не става.
При наличието на другата половина ние можем да споделяме, да се забавляваме, мо-
жем да създадем най-прекрасния сън заедно. Но другата половина винаги има свой соб-
ствен сън, собствена воля и ние никога не можем да контролираме този сън, колкото и
да се опитваме. Тогава се изправяме пред избор: можем да предизвикаме конфликт и
борба за контрол или да бъдем съотборник и част от екипа. Съотборниците играят за-
едно, но не и един срещу друг.
Когато играете тенис на двойки, имате партньор, с когото сте един отбор и никога не
тръгвате един срещу друг – никога. Дори да играете тенис по различен начин, имате
обща цел: да се забавлявате заедно, да играете заедно, да бъдете съотборници. Ако ва-
шият партньор иска да контролира играта ви и ви каже: „Не, не играй така; играй по
този начин. Не, не го правиш, както трябва“, изобщо няма да ви бъде забавно. Накрая
ще загубите желание да играете с този партньор. Вместо да бъдете един отбор, вашият
партньор иска да ви се налага. А без идеята, че сте един отбор, винаги ще има конфликт.
Ако възприемете партньорството, интимната си връзка като един отбор, всичко ще за-
почне да се подобрява. Във връзката, също като в играта, не става въпрос за победа или
загуба. Играете, защото искате да се забавлявате.
По пътеката на любовта даваш повече, отколкото получаваш. И, разбира се, обичаш

30
себе си толкова, че не позволяваш на себични хора да се възползват от теб. Не търсиш
отмъщение, но изразяваш ясно позицията си. Можеш да кажеш: „Не ми харесват опи-
тите ти да се възползваш от мен, да проявяваш неуважение, да бъдеш груб. Няма да
търпя словесни, емоционални, физически обиди. Няма да слушам непрестанните ти ру-
гатни. Не защото съм по-добър от теб, а защото обичам красотата. Обичам да се смея;
обичам да се забавлявам, обичам да обичам. Не че съм егоист, но не искам да имам до
себе си вечната жертва. Това не означава, че не те обичам, но не мога да поема отговор-
ността за твоя сън. Ако ще имаме връзка, твоя Паразит го чакат тежки времена, защото
нямам никакво намерение да реагирам на боклука ти“. Това не е егоизъм; това е любов
към самия себе си. Егоизмът, контролът и страхът са в състояние да разрушат почти
всяка връзка. Щедростта, свободата и любовта ще създадат най-прекрасната връзка.

***

Усъвършенстването на връзката зависи изцяло от вас. Първата стъпка е да си дадете

сметка, да осъзнаете, че всеки сънува собствения си сън. Осъзнаете ли това, можете да
поемете отговорността за своята половина от връзката, за себе си. Ако знаете, че отго-
варяте само за своята половина от връзката, лесно ще я контролирате. Не зависи от нас
да контролираме другата половина. Изпитваме ли уважение, знаем, че другият – парт-
ньор, приятел, син, майка – носи цялата отговорност за собствената си половина. Ако
уважаваме другата половина, във връзката винаги ще цари мир. Няма да има война.
След това, ако си давате сметка кое е любов и кое е страх, осъзнавате как предавате
съня си на другите. Качеството на предаденото зависи от решенията, които взимате във
всеки един момент – дали настройвате емоционалното си тяло на вълните на любовта
или на вълните на страха. Осъзнаването на факта, че поемате по пътеката на страха,
само по себе си ще ви помогне да насочите вниманието си към пътеката на любовта.
Съзнанието за положението, пренасочването на вниманието ще промени всичко около
вас.
И накрая, ако осъзнаете, че никой друг не може да ви направи щастливи и че щастието
е плод на любовта, извираща от самите вас, това се превръща в най-великото изкуство
на Толтеките – умението да обичаш.
Можем да говорим за любовта и да напишем хиляди книги за нея, но за всеки от нас
тя ще бъде съвършено различна, защото човек трябва да я чувства. Любовта не изисква
разбиране; изисква действие. Любовта в действие може да донесе само щастие. Страхът
в действие може да донесе само страдание.
Единственият начин да овладееш изкуството на любовта е да го практикуваш. Не е
нужно да доказваш любовта си, не е нужно да я обясняваш; просто трябва да обичаш.
Практиката създава майстора.

31
 5. Съвършената връзка
Представете си съвършена връзка. Винаги се чувствате истински щастливи с парт-
ньора си, защото живеете с идеалната за вас жена или с идеалния за вас мъж. Как ще
опишете живота си с този човек?
Е, отношенията ви с него ще приличат досущ на отношенията ви с куче. Кучето е
куче. Каквото и да направите. то ще си остане куче. Няма да превърнете кучето в котка
или в кон; то е такова, каквото е.
Приемането на този факт е изключително важно и за връзките ни с околните. Не мо-
жете да промените хората. Или ги обичате такива, каквито са, или не ги обичате. Или
ги приемате такива, каквито са, или не ги приемате. Опитите да ги промените според
желанията си са като опит да превърнеш кучето в котка или котката в кон. Това е факт.
Те са такива, каквито са; вие сте такива, каквито сте. Или ще танцувате, или няма да
танцувате. Трябва да бъдете напълно искрени със себе си – да заявите какво искате и да
решите ще танцувате ли или не. Налага се добре да разберете това, защото е много важ-
но. Когато истински го разберете, вероятно ще прозрете истината за другите, вместо да
виждате само онова, което ви се иска.
Ако имате куче или котка, помислете си как се отнасяте с тях. Да вземем, например,
връзката ви с вашето куче. Животното знае как да изгради съвършена връзка с вас. Как
постъпвате с кучето си, когато сгреши в нещо? Кучето не харесва какво правите; кучето
просто ви обича. То няма никакви очаквания. Не е ли прекрасно? Но приятелката ви,
приятелят ви, съпругът или съпругата ви? Те имат толкова много очаквания и постоянно
ги променят.
Кучето носи отговорността за своята половина от връзката с вас. Едната половина от
връзката е съвършено нормална – онази на кучето. Когато се върнете вкъщи, то ви пос-
реща с радостен лай, върти опашка, пъхти, защото е невероятно щастливо да ви види.
Изпълнява ролята си чудесно и вие знаете, че е съвършеното куче. Вашата половина
също е почти перфектна. Справяте се с отговорностите си; храните кучето си; грижите
се за него; играете с него. Обичате го безусловно; бихте направили почти всичко за ку-
чето си. Изпълнявате ролята си идеално и кучето изпълнява ролята си идеално.
За повечето хора е лесно да си представят този вид връзка с куче, но защо не и с жена
или с мъж? Познавате ли човек, който да не е съвършен? Кучето си е куче и вие прие-
мате този факт. Не е нужно да носите отговорност за кучето си, да го превърнете в куче.
Кучето не се опитва да ви превърне в добър човек, в добър стопанин. Тогава защо не
можем да позволим на жената да бъде жена или на мъжа да бъде мъж и да обичаме този
човек такъв, какъвто е, без да се опитваме да го променяме?
Може би си мислите: „Ами ако не съм с подходящата жена или с подходящия мъж?“
Това е много важен въпрос. Разбира се, трябва да изберете подходящия човек. А какъв
е той? Някой, с когото имате общи цели, някой, който отговаря на представите и цен-
ностите ви – в емоционално, физическо, финансово и духовно отношение.
Как да разберете дали сте с подходящия партньор? Нека си представим, че сте мъж,

32
когото някоя жена трябва да избере. Ако сто жени си търсят мъж и всяка от тях ви при-
еме като възможност, за колко от тези жени ще бъдете подходящият мъж? Отговорът е,
че не знаете. Затова трябва да проверите и да поемете риска. Но аз мога да ви кажа, че
подходящата за вас жена е онази, която обичате такава, каквато е, жената, която не из-
питвате необходимост да променяте. Тя е подходящата за вас жена. Късметлия сте, ако
намерите подходящата жена, за която и вие сте подходящият мъж.
Вие сте подходящият мъж за нея, ако тя ви обича такъв, какъвто сте, и не иска да ви
променя. Няма да ѝ се налага да поема отговорността за вас; ще може да ви се довери,
че ще бъдете такъв, какъвто твърдите, че сте, за какъвто се представяте. Ще може да
бъде напълно искрена и да ви покаже истинската си същност. Няма да се представи за
нещо, което по-късно ще откриете, че не е. Когато определен човек ви обича, той ви
обича такъв, какъвто сте. Защото ако някой иска да ви променя, вие не сте онова, което
той иска. Тогава защо е с вас?
Знаете ли, лесно е да обичаш кучето си, защото то не ви преценява. Кучето ви обича
безусловно. Това е важно. Следователно, ако партньорът ви ви обича такъв, какъвто сте,
той ви обича точно като кучето. С него можете да бъдете самия себе си – да бъдете мъж
или да бъдете жена, точно както с вас кучето може да си бъде куче.
Още щом се запознаете с някого, той започва да ви изпраща информация. Няма тър-
пение да сподели съня си с вас. Разкрива се пред вас, дори и да не го съзнава. Толкова е
лесно да видите всеки човек такъв, какъвто е. Не е необходимо да лъжете себе си. Ясно
виждате какво купувате и или го искате, или – не. Но не можете да обвинявате другия,
че е куче, котка или кон. Ако искате куче, тогава защо си взимате котка? Ако искате
котка, защо ви е да си взимате кон или кокошка?
Знаете ли какъв мъж (или каква жена) искате? Такъв, който кара сърцето ви да пее,
който харесва същността ви, който ви обича такъв, какъвто сте. Защо да се впускате в
нещо различно? Защо не вземете онова, което искате? Защо да се преструвате, че вкар-
вате някого в калъп, в който той не пасва? Това не означава, че не го обичате. Означава,
че правите избор и казвате „да“ или „не“, защото обичате и себе си. Взимате решение и
носите отговорността за него. И ако изборът ви се окаже несполучлив, не се обвинявате.
Просто правите нов избор.
Но нека си представим, че сте си взели куче, а обичате котки. Искате кучето ви да се
държи като котка и се опитвате да го промените, защото никога не казва „Мяу“. Но
какво изобщо правите с куче? Вземете си котка! Това е единственият начин да имате
страхотна връзка. Първо трябва да разберете какво искате, как го искате, кога го искате.
Трябва да знаете точно какви са потребностите на тялото ви, какви са потребностите на
ума ви и какво ви подхожда.
Има милиони мъже и жени и всеки от тях е неповторим. Някои ще ви бъдат добри
партньори, а други изобщо няма да ви подхождат. Можете да обичате всеки; но за да
живеете с някого, той трябва истински да ви подхожда. Не е необходимо да бъде точно
като вас; двамата просто трябва да бъдете като ключ и ключалка – комбинация, която
действа.
Трябва да бъдете честни със себе си и с всички останали. Покажете истинската си
същност и не се преструвайте на такива, каквито не сте. Все едно сте на пазара: ще про-
давате себе си и същевременно ще купувате. Но за да купите, искате да видите качест-
вото на онова, което ще получите. За да продадете, трябва да покажете на другите какво
представлявате. Не става въпрос дали сте по-добри или по-лоши от останалите; става
въпрос да бъдете себе си.

33
 Ако видяното отговаря на желанията ви, защо да не поемете риска? Но ако не отго-
варя, добре знаете, че ще си платите за това. Не се оплаквайте: „Партньорът ми се държи
лошо с мен“, след като от самото начало сте били наясно. Не се самозалъгвайте. Не
приписвайте на хората качества, които им липсват. Това е посланието. Ако знаете какво
искате, ще откриете, че е точно като връзката с кучето, само че по-хубаво.
Вижте какво имате пред себе си; не бъдете слепи и не се преструвайте, че виждате
нещо, което го няма. Не отричайте видяното, само за да осъществите сделката, след като
тази сделка няма да удовлетвори нуждите ви. Когато купувате нещо, което не искате, то
свършва на боклука. Същото е с връзките. Разбира се, може да ни отнеме години да
усвоим този болезнен урок, но това е добро начало. Ако началото е добро, останалото
ще е по-лесно, защото ще можем да бъдем себе си.
Може би вече сте инвестирали определено количество време във връзката си. Ако
решите да продължите, пак можете да имате ново начало, като приемете и обичате пар-
тньора си такъв, какъвто е. Но първо трябва да направите крачка назад – да приемете
себе си и да се обичате такива, каквито сте. Само тогава ще можете наистина да бъдете
себе си и да изразявате истинската си същност. Вие сте това, което сте, и нищо друго.
Не е необходимо да се преструвате на различни. Ако го правите, непременно ще се про-
валите.
Щом приемете себе си такива, каквито сте, следващата стъпка е да приемете парт-
ньора си. Ако решите да бъдете с някого, не се опитвайте да променяте каквото и да
било в него. Точно като с кучето и котката, оставете го да бъде себе си. Той има това
право; има право да бъде свободен. Когато отнемете свободата на партньора си, бие
отнемате и своята, защото трябва да сте до него и да следите какво прави и какво не
прави. А ако истински обичате себе си, никога няма да се откажете от личната си сво-
бода.
Разбирате ли възможностите, които такава връзка предлага? Изследвайте ги. Бъдете
себе си. Открийте подходящ за вас човек. Поемете риска, но бъдете честни. Ако се по-
лучава, продължавайте. Ако ли не, направете и на себе си, и на партньора си услуга:
тръгнете си; оставете го да си отиде. Не бъдете егоисти. Дайте на партньора си възмож-
ност да открие онова, което наистина иска, дайте и на себе си тази възможност. Ако
няма възможност да се получи, по-добре е да погледнеш в друга посока. Ако ти не мо-
жеш да обичаш партньора си такъв, какъвто е, може би някой друг ще го обича точно
такъв. Не си губете времето и не губете времето на партньора си. Това се нарича уваже-
ние.
Ако вие сте пласьорът, а партньорът ви – пристрастеният, и не това е, което искате,
може би ще бъдете по-щастливи с някой друг. Но ако решите да продължите тази
връзка, направете най-доброто по силите си. Направете го, защото ще получите награ-
дата. Ако съумеете да обичате партньора си такъв, какъвто е, ако успеете да отворите
сърцето си за него, любовта ви ще ви отведе в рая.
Как да постъпите, ако вече сте си взели котка, а искате куче? Можете да започнете да
се упражнявате от тази изходна точка. Трябва да се стремите към ново начало, като пре-
режете връзките с миналото и започнете всичко наново. Не бива да се чувствате обвър-
зани с миналото. Всеки може да се промени и това да е за добро. Новото начало може
да бъде да простите случилото се между вас и вашия партньор, каквото и да е то. Заб-
равете го, защото е било просто поза. Било е просто недоразумение. Някой се е чувствал
оскърбен и е искал да си разчисти сметките. Не си струва случилото се в миналото да

34
проваля възможността да постигнете рая в една връзка. Имайте смелостта да се устре-
мите към тази цел с цялата си същност или да сложите край. Отърсете се от миналото и
започвайте всеки ден с повече любов. Това ще поддържа огъня жив и ще усили още
повече любовта ви.
Разбира се, трябва да помислите какво означават хубавите и лошите моменти. Ако
лошият момент е свързан с емоционално или физическо малтретиране, едва ли двойката
трябва да продължи съвместния живот. Ако лошият момент означава единият да остане
без работа, значи нещо се е объркало в работата или пък е въпрос на лош късмет, но
това е съвсем друго. Ако лошите моменти са следствие на страха, ако се дължат на лип-
сата на уважение, на унижение или на омраза, не зная колко лоши моменти ще успее да
преживее двойката.
Във връзката си с кучето също може да имате лош момент. Все едно каква е причи-
ната, случва се – злополука, лош ден в работата или нещо друго. Връщате се у дома и
кучето ви посреща с лай, върти опашка, търси вниманието ви. На вас не ви се играе, но
кучето е там. То няма да се засегне, ако не ви се играе, защото не го приема лично. След
като ви посрещне с радост и разбере, че не ви е до игри, кучето се оттегля и се забавлява
само. Не ви досажда с настоявалия да бъдете щастливи.
Понякога може да усещате по-силна подкрепа от страна на кучето си, отколкото от
страна на партньора си, който иска да ви направи щастливи. Ако не искате да сте щаст-
ливи и копнеете единствено за спокойствие, в това няма нищо лично. Няма нищо общо
с партньора ви. Може би имате проблем и ви е необходима тишина. Но мълчанието
може да предизвика у партньора ви множество предположения: „Какво направих сега?
Аз съм виновен“. Това няма нищо общо с него; няма нищо лично. Ако бъде оставено да
следва собствения си ход, напрежението скоро ще се разсее и вие ще се върнете към
щастието.
Ето защо ключът и ключалката трябва да си пасват – защото ако един от двама ви
преживява лош момент или емоционална криза, вие сте се споразумели да си позволя-
вате да бъдете самите себе си. Тогава връзката е друго нещо; друг начин на живот и
може да бъде много красива.
Връзката е изкуство. Сънят, създаден от двама, е по-труден за усъвършенстване, от-
колкото създадения от един. За да бъдете и двамата щастливи, трябва да поддържате
своята половина в идеално състояние. Отговаряте за своята част, а в нея има и боклук.
Вашият боклук си е ваш боклук. С него трябва да се справите вие, а не партньорът ви.
Ако той се опита да почисти вашия боклук, ще свърши със счупен нос. Трябва да се
научим да не си пъхаме носа, където не ни е работата.
Същото се отнася и до половината на партньора ви. В нея има определено количество
боклук. След като знаете, че партньорът ви има боклук, оставете го да сам да се справи
с него. Обичайте го и го приемайте с всичкия му боклук. Уважавайте боклука му. Връз-
ката не означава да чистите боклука на партньора си; той сам ще се погрижи за него.
Дори ако партньорът потърси помощта ви, вие сте свободни да откажете. Това не
означава, че не го обичате и не го приемате; означава, че не сте в състояние или не
искате да играете тази игра. Ако партньорът ви, например, се ядоса, можете да кажете:
„Имаш право да се ядосваш, но не съм длъжен и аз да се ядосвам заради това. Не съм
направил нищо, за да те ядосам“. Изобщо не сте длъжни да приемате гнева на партньора
си, но можете да му позволите да е ядосан. Няма нужда да спорите; просто му позволете
да бъде самия себе си, позволете му да се излекува, без да се намесвате. Можете да
решите да не се месите и в собствения си процес на оздравяване.

35
 Да речем, че сте щастлив мъж, но по някаква причина партньорката ви не може да
бъде щастлива. Тя има лични проблеми; занимава се с боклука си и е нещастна. Тъй
като я обичате, вие ще я подкрепите, но това не означава да бъдете нещастен заради
нейното нещастие. Това изобщо не е подкрепа. Ако тя е нещастна и това ви направи
нещастен, и двамата потъвате. Ако вие сте щастлив, щастието ви може да върне и ней-
ното щастие.
По същия начин, ако сте в лошо настроение, а тя е щастлива, нейното щастие е вашата
опора. За свое собствено добро я оставете да бъде щастлива; дори не се опитвайте да
прогоните щастието ѝ. Каквото и да се е случило в службата ви, след като се приберете
вкъщи не изливайте отровата си върху партньорката си. Замълчете и ѝ покажете, че
няма нищо лично – просто се оправяте със себе си. Бихте могли да кажете: „Продължа-
вай да бъдеш щастлива, продължавай да се забавляваш и аз ще се присъединя към теб,
когато съм в състояние да се радвам на щастието ти. В момента имам нужда да остана
сам.“

***

Ако разбирате идеята за наранения ум, ще разберете защо любовните връзки са тол-
кова трудни. Емоционалното тяло е болно. То е ранено; заразено с отрова. Ако не си
даваме сметка, че сме болни, или че партньорът ни е болен, ставаме егоисти. Раните
болят и ние трябва да ги пазим – дори от любимия. Но ако си даваме сметка, можем да
променим споразуменията. Ако съзнаваме, че партньорът, когото обичаме, има емоци-
онални рани, със сигурност няма да искаме да ги докосваме. Няма да го насилваме да
ги излекува, както не желаем той да ни насилва да излекуваме своите.
Поемете риска и отговорността да сключите ново споразумение с партньора си – не
прочетено в книга споразумение, а такова, което действа за вас. Ако не действа, проме-
нете го и създайте ново. Използвайте въображението си, за да изследвате нови възмож-
ности, да създавате нови споразумения, почиващи върху уважението и любовта. Общу-
ване, изградено върху уважение и любов, е ключът към поддържане на любовта и към
липсата на отегчение във връзката. Необходимо е да изразите себе си и да заявите пот-
ребностите си. Необходимо е да вярвате в себе си и в партньора си.
Не боклук трябва да поднесете на партньора си, а любов, романтика, разбиране. Целта
е двамата да бъдете все по-щастливи и по-щастливи, а това изисква все повече и повече
любов. Вие сте съвършен мъж или съвършена жена и партньорът ви е съвършено чо-
вешко същество, точно както кучето е съвършено куче. Ако се отнасяте към партньора
си с любов и уважение, кой печели? Не друг, а вие.
Излекувайте своята половина и ще бъдете щастливи. Ако успеете да излекувате тази
част от себе си, ще бъдете готови за връзка без страх, без нужда. Но помнете, можете да
излекувате само своята половина. Ако имате връзка и се занимавате със своята поло-
вина, а партньорът ви – с неговата, ще видите колко бързо ще напреднете. Любовта е
онова, което ви прави щастливи, и само си представете всички възможности, ако и два-
мата се обречете да ѝ служите. Ще дойде ден, когато ще можете да бъдете с партньора
си без чувство за вина и без обвинения, без гняв и без тъга. Този ден ще бъде прекрасен –
тогава ще можете да бъдете напълно открити, да споделяте, да служите, да давате лю-
бовта си.
След като сте решили да бъдете двойка, трябва да служите на човека, когото обичате,
когото сте избрали. Трябва да го дарите с любов, да си служите един на друг. При всяка

36
целувка, при всяко докосване ще усещате, че сте заедно, за да си доставяте удоволствие,
без да очакваше нещо в замяна. Тук става дума не толкова за секс, колкото за това, да
сте заедно. Сексът също ще бъде чудесен, но това е съвсем различно. Сексът се прев-
ръща в общуване, в пълно отдаване, в танц, изкуство, върховен израз на красотата.
Можете да сключите споразумение, което гласи: „Харесвам те; ти си прекрасен и ме
караш да се чувствам чудесно. Аз ще осигуря цветята, ти се погрижи за приятната му-
зика. Ще танцуваме и заедно ще се издигнем в облаците“. Красиво, прекрасно, роман-
тично. Вече не става дума за борба за контрол; става дума за служене. Но ще можете да
го постигнете само когато любовта ви към себе си е достатъчно силна.

37
 6. Вълшебната кухня
Представете си, че в дома си имате вълшебна кухня. В тази вълшебна кухня можете
да получите всяка храна от всяко кътче на света в каквото пожелаете количество. Ни-
кога не се безпокоите какво ще ядете; можете да имате на масата си каквото си поискате.
Вие сте много щедри с храната си; раздавате я на другите безусловно, а не защото искате
нещо в замяна. Който и да дойде в дома ви, вие го гощавате заради самото удоволствие
да споделите трапезата си, и домът ви винаги е пълен с хора, които идват да опитат
храната от вълшебната ви кухня.
Един ден някой чука на вратата ви и държи в ръцете си пица. Вие отваряте вратата, а
този човек ви поглежда и казва: „Ей, виждаш ли тази пица? Ще ти я дам, ако ми позво-
лиш да контролирам живота ти, ако просто правиш, каквото ти кажа. Никога няма да
гладуваш, защото мога да ти нося пица всеки ден. Просто трябва да бъдеш добър с мен“.
Представяте ли си своята реакция? В кухнята си можете да получите същата пица –
дори по-хубава. И въпреки това този човек идва при вас и ви предлага храна, aкo просто
правите всичко, което той поиска. Ще се изсмеете и ще отвърнете: „Не, благодаря! Не
ми трябва храната ти; имам си достатъчно. Можеш да влезеш у дома и да ядеш, каквото
поискаш, без да ти искам нищо в замяна. Не си въобразявай, че ще правя, каквото ми
кажеш. Никой няма да ме манипулира с храна“.
Сега си представете точно обратното. Не сте яли от няколко седмици. Умирате от
глад, а нямате пари да си купите храна. Човекът идва при вас с пица и ви казва: „Ей, тук
има храна. Ще я получиш, ако просто правиш, каквото ти кажа“. Усещате аромата ѝ и
умирате от глад. Решавате да приемете храната и да правите, каквото този човек поиска
от вас. Хапвате малко и той заявява: „Ако искаш още, ще получиш, но трябва да про-
дължаваш да правиш, каквото ти кажа“.
Днес имате храна, но утре може и да нямате, така че се съгласявате да му се подчиня-
вате срещу храна. Може да се превърнете в роб заради храната, защото имате нужда от
нея, защото ви липсва. И след известно време у вас се появяват съмнения. Казвате си:
„Какво ще правя без моята пица? Не мога да живея без моята пица. Ами ако партньорът
ми реши да даде пицата на някой друг – моята пица?“
Сега си представете, че вместо за храна, говорим за любов. Сърцето ви е преизпъл-
нено с обич. Изпитвате любов не само към себе си, но и към целия свят. Обичате толкова
много, че не ви е необходима ничия любов. Давате любовта си безусловно, без aкo. Вие
сте милионер в любовта, а някой почуква на вратата ви и казва: „Ей, нося ти любов. Ще
я получиш, ако просто правиш, каквото поискам“.
Как ще реагирате, когато сте преизпълнени с любов? Ще се изсмеете и ще отвърнете:
„Благодаря, но любовта ти не ми е нужна. Имам същата любов тук, в сърцето си, та дори
по-силна и по-хубава, и я дарявам без условия“.
Но какво ще стане, ако жадувате за любов, ако в сърцето ви липсва любов и някой
дойде и ви каже: „Искаш ли малко любов? Ще получиш любовта ми, ако просто правиш,
каквото поискам от теб“. Ако копнеете за любов и вкусите от нея, ще правите каквото

38
можете, за да я получите. Потребността ви може да е толкова силна, че да отдадете ця-
лата си душа за малко внимание.

***

Сърцето ви е като вълшебната кухня. Отворите ли го, ще имате цялата любов, която
ви е необходима. Не е необходимо да обикаляте света и да просите обич. „Моля ви, нека
някой ме обича. Толкова съм самотен, не заслужавам любов; искам някой да ме обича,
да ми покаже, че заслужавам обич.“ Ние носим любовта в самите себе си, но не я забе-
лязваме.
Виждате ли каква трагедия създават хората, когато смятат, че им липсва любов? Те
жадуват за обич и когато някой ги нагости с малко любов, това поражда силна потреб-
ност. Стават зависими и се отнасят собственически към тази любов. Тогава започва тра-
гедията: „Какво ще правя, ако той ме изостави?“ „Как ще живея без нея?“ Те не могат
да живеят без пласьора, без доставчика на ежедневните дози. И понеже са прегладнели,
заради това мъничко парченце любов позволяват на другите да контролират живота им.
Позволяват да им нареждат какво да правят и какво – не, как да се обличат и как – не,
как да се държат и как – не, в какво да вярват и в какво – не. „Ще те обичам, ако се
държиш по този начин. Ще те обичам, ако ми позволиш да контролирам живота ти. Ще
те обичам, ако си добър с мен. Ако ли не, забрави.“
Проблемът при хората е, че не знаят за вълшебната кухня в сърцата си. Цялото стра-
дание се дължи на факта, че много отдавна сме затворили сърцата си и вече не усещаме
бликащата в тях любов. В определен момент сме започнали да се боим да обичаме, за-
щото сме побарвалия, че любовта не е справедлива, че любовта наранява. Опитали сме
се да бъдем достатъчно добри за някого и сме се провалили. Вече сме преживели ня-
колко връзки и те са разбили сърцето ни. Да обичаш отново е прекалено рисковано.
Разбира се, отнасяме се толкова критично към себе си, че едва ли може да става дума
за любов към себе си. А щом не обичаме себе си, как можем да се преструваме, че даваме
обич на друг?
Когато започваме връзка, ние се превръщаме в егоисти, защото сме зависими. Важен
съм аз. Толкова големи егоисти сме, че искаме човека, с когото споделяме живота си,
да бъде също толкова зависим като нас. Искаме някой, който „се нуждае“ от нас, за да
оправдаем съществуването си, за да усетим, че има смисъл да живеем. Смятаме, че тър-
сим любов, но всъщност търсим някой, който „се нуждае“ от нас, някой, когото да кон-
тролираме и манипулираме.
В човешките връзки има борба за контрол, защото сме приучени да се състезаваме за
контрола над вниманието. Така наречената от нас любов – някой, който се нуждае от
мен, който се интересува от мен – не е любов, а егоизъм. Как би могло това да работи?
Егоизмът не върши работа, защото в него няма любов. И двамата жадуват за любов.
Когато правят секс, те вкусват малко обич и се пристрастяват, защото копнеят за любов.
Но после критичността се връща. Целият страх. Обвиненията. Нещастието.
Тогава търсим съвети за любовта и секса. По въпроса са изписани толкова книги и
почти всички те могат да бъдат озаглавени „Как да се превърнеш в сексуален егоист“.
Намерението е добро, но къде е любовта? Те не ни учат да обичаме; няма какво да се
учи за любовта. Всичко е вече там, в гените ни, в природата ни. Не е необходимо да
научаваме каквото и да било, освен това, което изобретяваме в този илюзорен свят. Тър-
сим любов извън себе си, когато любовта е навсякъде. Любовта е около нас, но ние не

39
сме в състояние да я видим. Емоционалното ни тяло вече не е настроено на вълните на
любовта.
Страхът ни да обичаме е толкова голям, защото това не е безопасно. Страхът да не
бъдем отхвърлени ни ужасява. Трябва да се преструваме на такива, каквито не сме;
опитваме се да бъдем приети от партньора си, когато сами не приемаме себе си. Но
проблемът не е, че партньорът ни отхвърля. Проблемът е, че сами се отхвърляме, защото
не сме достатъчно добри, защото вярваме това.
Самоотхвърлянето е основният проблем. Никога няма да бъдете достатъчно добри за
себе си, след като представата ви за съвършенство е напълно погрешна. Това е фалшива
представа; дори не е реална. Но вие ѝ вярвате. Тъй като не сте съвършени, вие се отх-
върляте и равнището на самоотхвърлянето зависи от това, доколко възрастните са ус-
пели да разбият целостта на вашата личност.
След опитомяването вече не става дума дали си достатъчно добър за някой друг. Ти
вече не си достатъчно добър за самия себе си, защото големият Съдник винаги присъс-
тва и ти напомня, че не си съвършен. Както вече казах, човек никога не може да си
прости, че не е такъв, какъвто иска да бъде, и това е истинският проблем. Успеете ли да
промените това, започвате да се грижите за своята половина от връзката. Другата поло-
вина не е ваш проблем.
Ако кажете на някого, че го обичате, и той ви отвърне: „Само че аз не те обичам“,
това основателна причина ли е да страдате? фактът, че някой ви отхвърля, не означава,
че и вие трябва да се отхвърлите. Ако някой не ви обича, друг ще ви обикне. Винаги има
друг. И е по-добре да бъдеш с човек, който иcкa да бъдете заедно, отколкото с някой, на
когото му се налага да бъде с теб.
Трябва да се съсредоточите върху най-хубавата връзка, която можете да имате: връз-
ката със себе си. Тук не става дума за егоизъм, а за любов към самия себе си. Това са
различни неща. Държите се егоистично със себе си, защото няма любов. Трябва да се
обичате и любовта постоянно ще нараства. Тогава няма да започвате връзка, защото се
нуждаете от любов. Тя ще бъде резултат от съзнателен избор. Ще изберете някого, ако
искате, и ще сте в състояние да видите истинската му същност. Когато любовта му не
ви е необходима, няма да ви се налага да се самозалъгвате.
Вие сте цялостни. Когато любовта ви извира от самите вас, не търсите любов поради
страх от самотата. Когато изпитвате силна любов към себе си, можете да бъдете сами и
това не е проблем. Щастливи сте да бъдете сами, а споделеността също е приятна.
Ако с вас се харесваме и излизаме заедно, дали причината за това е желанието да
ревнуваме, моята нужда да ви контролирам или вашата нужда да ме контролирате? Ако
е така, няма да е забавно. Ако ще ме критикуват или съдят, ако ще се чувствам зле,
тогава – не, благодаря. Ако ще страдам, тогава може би е по-добре да бъда сам. Нима
хората се събират, за да бъдат нещастни, да притежават другия, да се наказват, да бъдат
спасени? Дали наистина затова са заедно? Разбира се, разполагаме с всички тези въз-
можности. Но какво всъщност търсим?
Като деца – пет, шест или седемгодишни – сме привлечени от другите деца, защото
искаме да играем, да се забавляваме. Не се събираме с другите деца, за да се караме или
да бъдем нещастни. Това може да се случи, но ще бъде краткотрайно. Просто играем и
играем. Когато ни омръзне, променяме играта, променяме правилата, но непрекъснато
изследваме.
Ако започвате връзка, за да бъдете нещастни, защото искате да ревнувате, да се дър-

40
жите собственически, да контролирате живота на партньора си, значи не търсите забав-
ление, а болка, и именно това ще получите. Ако започвате връзка с егоизъм, очаквайки
партньорът ви да ви направи щастливи, това няма да стане. И вината ще е ваша, а не
негова.
Когато започваме някаква връзка, това се дължи на желанието ни да споделяме, да се
забавляваме, да се наслаждаваме, а не да се отегчаваме. Ако си търсим партньор, то е
защото искаме да играем, да бъдем щастливи и да се наслаждаваме на същността си. Не
си избираме партньор само за да пробутаме всичкия си боклук на човека, когото твър-
дим, че обичаме, да го натоварим с цялата си ревност, гняв и егоизъм. Как може някой
да ви каже „Обичам те“ и после да се отнася зле с вас, да ви оскърбява, унижава и пре-
небрегва? Този човек може да твърди, че ви обича, но дали това е любов? Когато оби-
чаме, ние искаме най-доброто за любимите си хора. Защо да изхвърляме боклука си
върху собствените си деца? Защо да ги малтретираме, понеже сме изпълнени със страх
и емоционална отрова? Защо да обвиняваме родителите си за собствения си боклук?
Хората се научават да бъдат егоисти и да затварят плътно сърцата си. Те копнеят за
любов, без да знаят, че сърцето е вълшебна кухня. Вашето сърце е вълшебна кухня.
Отворете го. Отворете вълшебната си кухня и се откажете да обикаляте света, просейки
обич. Цялата необходима за вас любов е вътре в сърцето ви. То може да ви даде доста-
тъчно любов не само за самите вас, но и за целия свят. Можете да дарявате любовта си
безусловно; можете да бъдете щедри с обичта си, защото в сърцето си имате вълшебна
кухня. Тогава всички онези гладни хора, които вярват, че сърцето е затворено, ще искат
винаги да са край вас – заради любовта ви.
Онова, което ви прави щастливи, е любовта, която извира от самите вас. И ако сте
щедри на любов, всички ще ви обичат. Ако сте щедри, никога няма да бъдете самотни.
Ако сте егоисти, винаги ще сте сами и вината ще е изцяло ваша. Не егоизмът, а вашата
щедрост ще отвори всички врати.
Егоизмът е следствие от нищетата в сърцето, от убеждението, че любовта е в ограни-
чени количества. Превръщаме се в егоисти, когато смятаме, че утре може да нямаме
пица. Но когато знаем, че сърцето ни е вълшебна кухня, винаги сме щедри и любовта
ни е безусловна.

41
 7. Майсторът на сънища
Всяка връзка в живота ви може да бъде излекувана, всяка връзка може да бъде прек-
расна, но първата стъпка трябва да бъде ваша. Необходимо е да имате смелостта да из-
ползвате истината, да разговаряте честно със себе си, да бъдете напълно открити. Веро-
ятно не е нужно да сте искрени с целия свят, но можете да бъдете честни със себе си.
Вероятно не сте в състояние да контролирате случващото се около вас, но можете да
контролирате собствените си реакции. Тези реакции ще направляват съня на живота ви,
индивидуалния ви сън. Именно реакциите ви правят нещастни или щастливи.
Вашите реакции са ключът към щастието. Ако се научите да ги контролирате, ще
успеете да промените навиците си и да преобразите живота си.
Вие носите отговорността за последствията от всяка своя постъпка, мисъл, дума и
чувство. Може да ви е трудно да осъзнаете кои действия са предизвикали последстви-
ето – кои емоции, кои мисли – но виждате резултата, защото ви носи страдание или ра-
дост. Контролирате индивидуалния си сън чрез решенията си. Трябва да помислите
дали харесвате последствието от решенията си или не. Ако го харесвате, продължавайте
да действате, както досега. Идеално. Но ако това, което става в живота ви, не ви харесва,
ако не се наслаждавате на съня си, опитайте се да откриете какво предизвиква тези неп-
риятни последствия. Това е начинът да преобразите съня си.
Животът ви е проява на индивидуалния ви сън. Можете да промените програмата на
съня си, да се превърнете в майстор на сънища. Майсторът на сънища създава шедьовър
на живота. Но усъвършенстването на съня е огромно предизвикателство, защото хората
стават роби на собствените си сънища. Начинът, по който се научаваме да сънуваме, е
капан. При цялата ни убеденост, че нищо не е възможно, не е лесно да се измъкнеш от
Съня за Страха. За да се събудиш от Съня, трябва да овладееш Съня.
Именно затова толтеките са създали Умението на преобразяването – за да се освобо-
дят от стария Сън и да създадат нов, в който всичко е възможно, включително бягството
от Съня. В Умението на преобразяването толтеките разделят хората на Сънуващи и
Сталкери (Дебнещи). Сънуващите знаят, че сънят е илюзия, и играят в света на илюзи-
ята, съзнавайки, че това е илюзия. Сталкерите приличат на тигър или ягуар и дебнат
всяка постъпка и реакция.
Трябва да дебнете собствените си реакции; трябва непрестанно да работите върху
себе си. Необходими са много време и смелост, защото е по-лесно да приемеш нещата
лично и да реагираш така, както винаги си реагирал. И това те обрича на много грешки,
на много страдание и болка, защото реакциите ти само пораждат още емоционална от-
рова и засилват нещастието.
Ако съумеете да контролирате реакциите си, много скоро ще прогледнете, тоест ще
възприемате нещата такива, каквито са в действителност. По принцип умът възприема
истинската същност на нещата, но поради програмирането и убежденията си ние интер-
претираме възприетото, чутото и главно видяното.
Има голяма разлика между това да виждаш, както хората виждат в Съня, и да виждаш
нещата безкритично, каквито са. Разликата е в начина, по който емоционалното тяло
42
реагира на възприетото. Ако, например, си вървите по улицата и някой непознат ви на-
рече „глупак“ и после отмине, можете да възприемете и да реагирате на случилото се
по много начини. Можете да приемете казаното от непознатия и да си помислите: „Да,
сигурно съм глупак“. Може да се вбесите или да се почувствате оскърбени, или пък
просто да го пропуснете покрай ушите си.
Истината е, че въпросният човек се занимава със собствената си емоционална отрова
и е насочил репликата си към вас, защото първи сте му се изпречили пред очите. Тук
няма нищо лично. Ако проумеете тази истина, истинското положение, няма да реаги-
рате.
Можете да кажете: „Вижте колко страда този човек“, но няма да го приемете лично.
Това е само един пример, но той е приложим към почти всичко, случващо се във всеки
един момент. Имаме его, което приема всичко лично и предизвиква твърде бурна реак-
ция. Не разбираме какво става в действителност, защото реагираме незабавно и го прев-
ръщаме в част от съня си.
Реакцията ни се дължи на дълбоко вътрешно убеждение. Повтаряли сме я хиляди
пъти и тя се е превърнала в навик. Програмирани сме да бъдем такива. И тук е предиз-
викателството: да променим обичайните си реакции, навиците си, да поемем риска и да
направим различен избор. Ако получилото се не ни хареса, променяме отново и отново,
докато не получим желания резултат.

***

Вече казах, че Паразитът – Съдникът, Жертвата и Системата от убеждения – не е ре-

зултат от личния ни избор. Ако знаем, че не сме имали избор, и съзнаваме, че всичко
това е само сън, ще си възвърнем нещо много важно, което сме загубили – нещо, което
религиите наричат „свободна воля“. Религиите казват, че когато сътворил хората, Бог
им е дал свободна воля. Това е вярно, но Сънят ни я е отнел и я е задържал, защото
Сънят контролира волята на повечето хора.
Някои хора казват: „Искам да променя нещата, наистина искам да променя нещата.
Няма причини да съм толкова беден. Аз съм умен. Заслужавам да живея добре, да пе-
челя много повече пари, отколкото сега“. Те го знаят, но това е, което им казва умът. И
какво правят тези хора? Отиват, включват телевизора и зяпат екрана часове наред. В
такъв случай доколко е силна волята им?
Ако имаме съзнание, значи имаме и избор. Успеем ли да поддържаме съзнанието си
будно, ще успеем да променим навиците си, реакциите си и целия си живот. Ако имаме
съзнанието, ще си възвърнем свободната воля. Възвърнем ли си свободната воля, във
всеки момент можем да решим да си спомним кои сме. Тогава, ако забравим, можем
отново да направим избор, aкo имаме съзнанието. Но не си ли даваме сметка, нямаме
избор.
Да си даваш сметка означава да бъдеш отговорен за собствения си живот. Вие не сте
отговорни за случващото се в света. Отговаряте единствено за себе си. Не вие сте нап-
равили света такъв, какъвто е; той вече си е бил такъв, когато сте се родили. Не сте се
появили тук с великата мисия да спасите света, да промените обществото, но със сигур-
ност имате голяма, важна мисия. Истинската ви мисия в живота е да бъдете щастливи,
а за тази цел трябва да помислите в какво вярвате, защо се осъждате, защо се превръщате
в жертва.
Бъдете напълно честни, що се отнася до щастието. Не проектирайте фалшиво усещане

43
за щастие, разправяйки на всички: „Вижте ме. Аз съм преуспял, имам всичко, което
искам, толкова съм щастлив“, когато всъщност не харесвате себе си.
Можем да имаме всичко, но първо трябва да проявим смелостта да отворим очи, да
използваме истината и да видим реалността. Хората са напълно слепи и причината за
това е, че не желаят да виждат. Да разгледаме един пример.
Млада жена вижда мъж, към когото веднага усеща силно привличане. Хормоните ѝ
се развилняват и тя просто го желае. Всичките ѝ приятелки виждат какво представлява
мъжът. Взима наркотици, не работи, притежава всички онези черти, които карат една
жена да страда. Но тя не ги вижда. И какво вижда? Само онова, което иска да види. Че
е висок, красив, силен, чаровен. Създава си образ на мъжа и се опитва да отрече онова,
което не желае да види. Самозалъгва се. Наистина иска да вярва, че от връзката им ще
излезе нещо. Приятелките ѝ казват: „Но той е наркоман, алкохолик, не работи“. Тя отв-
ръща: ,Да, но любовта ми ще го промени“.
Разбира се, майка ѝ го ненавижда, баща ѝ също. Родителите ѝ се тревожат за нея, за-
щото виждат какво я чака. Казват ѝ: „Този мъж не е за теб“. Младата жена отвръща:
„Опитвате се да ми казвате какво да правя“. Тръгва срещу майка си и баща си, за да
следва хормоните си, и се самозаблуждава, опитвайки се да оправдае решенията си.
„Това е моят живот и ще правя каквото си искам.“
Месеци по-късно връзката я връща обратно в реалността. Истината започва да излиза
наяве и тя обвинява мъжа за онова, което по-рано не е искала да види. Той не я уважава,
оскърбява я, но сега гордостта ѝ е по-важна. Как да се върне у дома, след като майка ѝ
и баща ѝ са се оказали прави? Това само ще им достави удоволствие. Колко време ще ѝ
отнеме да научи урока? Колко силно обича себе си? Какъв е пределът на самоунижени-
ето ѝ?
Цялото това страдание се дължи на нежеланието ни да видим нещо, което е очевидно.
Дори и когато при запознанство някой се опитва да се преструва, че е най-добрият, тази
фалшива маска няма да успее да скрие липсата на любов, неспособността му да уважава.
Но ние не желаем да виждаме и не желаем да чуваме. Именно затова един древен пророк
е казал: „Няма по-голям слепец от онзи, който не иска да види. Няма no-глух човек от
онзи, който не иска да чуе. И няма no-луд от онзи, който не иска да разбере“.
Ние сме напълно слепи и си плащаме за това. Но ако отворим очи и видим живота
такъв, какъвто е, можем да избегнем много емоционална болка. Това не означава, че не
поемаме риск. Ние сме живи и трябва да рискуваме, а пък ако се провалим, какво тол-
кова? Голяма работа. Няма значение. Взимаме си поука и продължаваме напред, без да
съдим себе си.
Не е нужно да осъждаме; не е нужно да обвиняваме или да изпитваме чувство за вина.
Просто трябва да приемем своята истина и да бъдем решени на ново начало. Ако съу-
меем да се видим такива, каквито сме, това ще бъде първата стъпка към самоприема-
нето – към края на самоотхвърлянето. От момента, в който приемем себе си точно та-
кива, каквито сме, всичко може да започне да се променя.

***

Всеки има своя цена и Животът я уважава. Но тази цена не се измерва в долари или в
злато; измерва се в любов. И най-вече – в любов към себе си. Степента на обичта ви към
себе си е вашата цена и Животът я уважава. Когато обичате себе си, цената ви е много
висока, което означава, че търпимостта ви към самоуниженията е много ниска. Ниска е,

44
защото се уважавате. Харесвате се такива, каквито сте, и това покачва цената ви. Ако
не харесвате някои неща в себе си, цената леко спада.
Понякога самоосъждането е толкова голямо, че хората трябва да се обезчувствят, за
да могат да се понасят. Ако не харесвате някого, можете да го напуснете. Ако не харес-
вате група хора, можете да се махнете от тях. Но ако не харесвате себе си, няма как да
избягате. За да не оставате насаме със себе си, се нуждаете от нещо, което да ви обез-
чувстви, да насочи ума ви другаде. Може би малко алкохол ще помогне. Може би малко
дрога ще помогне. А може би яденето – просто яж, яж, яж. Самобичуването може да
стане много по-лошо. Има хора, които наистина изпитват омраза към самите себе си. Те
се саморазрушават, самоубиват се малко по малко, защото нямат смелостта да се само-
убият бързо.
Ако наблюдавате саморазрушителни индивиди, ще забележите, че приличат себепо-
добни. Как постъпваме, когато не харесваме себе си? Опитваме се да се обезчувствим с
алкохол, за да забравим страданието си. Това е извинението, което използваме. Къде ще
получим алкохол? Отиваме в бар, за да пием, и познайте кой е там? Хора досущ като
нас, които също се опитват да избягат от себе си, които също се опитват да притъпят
чувствата си. И ние притъпяваме усещанията си заедно, започваме да разговаряме за
страданието си и напълно разбираме другия. Дори започва да ни харесва. Разбираме се
идеално, защото вибрираме с еднаква честота. И двамата имаме саморазрушително по-
ведение. Аз наранявам теб, а ти – мен. Съвършената връзка в ада.
Какво става, когато се промените? По някаква причина вече нямате нужда от алкохол.
Сега не се боите да останете насаме със себе си и това дори истински ви харесва. Вече
не пиете, но приятелите ви са същите и на всички им харесва да пият. Те се обезчувст-
вяват, стават по-щастливи, но вие ясно виждате нереалността на тяхното щастие. Тях-
ното така наречено щастие е бунт срещу собствената им емоционална болка. В това
„щастие“ те са така наранени, че им доставя удоволствие да нараняват както другите,
така и себе си.
Вече се отличавате от групата и те негодуват срещу вас, защото не приличате на тях.
„Ей, щом не пиеш с мен, щом не се дрогираш с мен, значи ме отхвърляш.“ Сега се налага
да направите избор. Можете да се върнете назад или да се прехвърлите на друга честота
и да се запознаете с хора, които също като вас са започнали да приемат себе си. Тогава
ще откриете, че съществува друга реалност, друг начин на общуване и ще престанете да
търпите оскърбления.

45
 8. Сексът:
най-страшният демон в ада
Ако можехме да извадим човека от вселената, щяхме да видим, че цялото творение –
звездите, луната, растенията, животните, всичко – е съвършено само по себе си. Живо-
тът няма нужда да бъде оправдаван или съден; и без нас той продължава собствения си
ход. Ако включим хората в това творение, но премахнем способността им да съдят, ще
открием, че ние сме точно като всичко останало в природата. Не сме добри или лоши,
прави или неправи; просто сме такива, каквито сме.
В Съня на Планетата изпитваме потребност да оправдаваме всичко – да го опреде-
ляме като добро или лошо, правилно или погрешно, когато всъщност то просто си е
такова, точка. Ние, хората, натрупваме много знания; усвояваме всички убеждения,
норми и правила от семейството си, обществото, религията. И до голяма степен тези
познания са в основата на нашето поведение, на нашите чувства. Създаваме ангели и
демони и, разбира се, сексът се превръща в най-страшния демон в ада. Сексът е най-
големият грях на хората, а човешкото тяло е направено за секс.
Вие сте биологично, сексуално същество – така стоят нещата. Тялото ви е толкова
мъдро. Цялата тази интелигентност е заложена в гените, в нашата ДНК. Нашата ДНК
няма нужда да разбира или оправдава всичко; тя просто знае. Проблемът не е в секса.
Проблемът е в начина, по който използваме знанията и преценките си, когато всъщност
няма какво да се оправдава. За ума е толкова трудно да се предаде, да приеме положе-
нието. Имаме цял куп представи за това, какъв трябва да бъде сексът, каква трябва да
бъде връзката, и тези представи са напълно изкривени.
В ада заплащаме висока цена за половия контакт, но инстинктът е толкова силен, че
въпреки всичко го правим. А после изпитваме чувство на вина, срам; слушаме всички
онези клюки за секса. „Виж какво прави тази жена, охо! Гледай го онзи мъж“. Имаме
ясна дефиниция за това, какво представлява жената, какво представлява мъжът, какво
трябва да бъде сексуалното поведение на жената и съответно на мъжа. Мъжете винаги
са или големи мъжкари, или големи мухльовци, в зависимост от преценяващия. Жените
винаги са твърде кльощави или твърде дебели. Имаме изградена представа какво трябва
да прави жената, за да бъде красива. Налага се да купувате подходящите дрехи, да съз-
давате подходящия образ, за да бъдете съблазнителна и да пасвате на този образ. Ако
не отговаряте на представата за красота, израствате с убеждението, че не струвате нищо
и никой няма да ви хареса.
Вярваме на толкова много лъжи за секса, че не му се наслаждаваме. Сексът е за жи-
вотните. Сексът е нещо лошо. Трябва да се срамуваме от сексуалните си желания. Всич-
ки тези правила за секса напълно противоречат на природата и това е само сън, но ние
му вярваме. Истинската ни природа се проявява и тя е в разрез с правилата. Чувстваме
се виновни не сме такива, каквито трябва да бъдем. Осъждат ни, превръщат ни в жертва.
Ние се наказваме и това не е справедливо. Така се появяват рани, които се заразяват с
емоционална отрова.

46
 Умът играе тази игра, но тялото не се интересува в какво вярва разумът, то просто
изпитва потребност от секс. На даден етап от живота не можем да избегнем сексуалното
привличане. Това е съвсем нормално и изобщо не е проблем. Сексуалността ще се про-
явява, когато тялото е възбудено, докосвано, визуално стимулирано, когато види въз-
можност за секс. Сексуалността може да се прояви, а няколко минути по-късно да из-
чезне. Ако стимулът изчезне, тялото престава да изпитва нужда от секс, но умът е нещо
съвсем различно.
Да предположим, че сте омъжена жена и сте получили католическо възпитание.
Имате ясни представи за това, какъв трябва да бъде сексът – кое е добро и кое е лошо,
кое е правилно и кое – неправилно, кое е грях и кое е приемливо. Трябва да подпишете
договор, за да приемете секса за нещо нормално; ако не подпишете договора, сексът е
грях. Дали сте обет за вярност, но един ден, както си върбите по улицата, покрай вас
минава мъж. Усещате силно привличане; тялото усеща привличането. Няма проблем,
това не означава, че ще предприемете нещо, но не можете да избегнете чувството, за-
щото то е напълно нормално. Когато стимулацията изчезне, тялото се отпуска, но умът
трябва да оправдае онова, което тялото чувства.
Умът знае и това е проблемът. Умът ви знае, вие знаете, но какво знаете? Знаете онова,
в което вярвате. Няма значение дали е добро или лошо, правилно или неправилно, при-
емливо или неприемливо. Възпитани сте, че е лошо, и мигновено го преценявате като
такова. Сега започват драмата и конфликтът.
По-късно си спомняте за онзи мъж и самата мисъл за него отново раздвижва хормо-
ните ви. Поради могъщата памет на ума тялото ви сякаш отново го вижда. То реагира,
защото умът мисли за мъжа. Ако умът остави тялото на мира, реакцията ще изчезне,
сякаш никога не я е имало. Но умът помни и, понеже знаете, че това не е хубаво, започ-
вате да се обвинявате. Умът преценява случилото се като лошо и се опитва да потисне
усещанията си. Но познайте какво става, когато се опитате да потиснете ума си? Още
повече мислите за това. Тогава виждате онзи мъж и дори ситуацията да е различна, тя-
лото ви реагира още по-бурно.
Ако първият път просто се бяхте отърсили от критичността си, може би изобщо ня-
маше да реагирате, когато видите мъжа за втори път. Сега го срещате, усещате сексу-
ално привличане и осъждате това привличане, мислейки си: „Господи, това е отврати-
телно. Аз съм ужасна жена“. Трябва да бъдете наказана; виновна сте; политате в про-
пастта и то за нищо, защото всичко е само в ума. Може би мъжът дори не е забелязал,
че съществувате. Започвате да си въобразявате цялата история, правите предположения
и го желаете все по-силно. Става така, че се запознавате с мъжа, разговаряте с него и ви
е приятно. Превръща се в мания, привлича ви, но се боите.
После се любите с него и преживяването е едновременно изключително и ужасяващо.
Сега наистина трябва да бъдете наказана. „Коя жена ще позволи на сексуалните ѝ коп-
нежи да вземат връх над нейния морал?“ Кой знае какви игрички ще разиграе умът.
Боли ви, но се опитвате да отречете чувствата си; опитвате се да оправдаете постъпките
си, за да избегнете емоционалната болка. „Какво толкова, сигурно и съпругът ми го
прави.“
Привличането се засилва, но не по вина на тялото, а защото умът разиграва игри.
Страхът се превръща в мания и свързаният със сексуалното привличане страх нараства.
Когато се любите с мъжа, преживяването е изключително, но не защото той е изключи-
телен или защото сексът е изключителен, а защото цялото напрежение, целият страх се
освобождава. За да нарасне той отново, умът приписва заслугата на мъжа, което не е

47
вярно.
Драмата нараства и това е само обикновена мисловна игра. Дори не е реално. Не е и
любов, защото този тип връзка действа изключително разрушително. Тя е саморазру-
шителна, защото си причинявате болка, а най-болезненото място са убежденията ви.
Няма значение дали са правилни или неправилни, добри или лоши, вие ги сривате, което
е нещо желано от нас, но по пътя на духовния воин, не по пътя на жертвата. Сега ще
използвате преживяването, за да се спуснете още по-надълбоко в ада, а не за да се из-
мъкнете от него.

***

Умът и тялото ви имат съвсем различни потребности, но умът ви контролира тялото.

То има потребности, които не можете да не задоволите; трябва да удовлетворите нуж-
дата от храна, вода, подслон, сън, секс. Всички тези телесни потребности са напълно
нормални и е лесно да ги удовлетворите. Проблемът е, че умът ги определя като свои
нужди.
В ума си създаваме цялостна картина в този свят на илюзии и умът поема отговор-
ността за всичко. Той смята, че се нуждае от храна, вода, подслон, дрехи, секс. Но умът
няма никакви нужди, никакви физически потребности. Той не се нуждае от храна, кис-
лород, вода, секс. Как да се убедим, че е така? Когато умът заявява: „Трябва ми храна“,
ние ядем, и тялото е напълно задоволено, но умът продължава да мисли, че му е необ-
ходима храна. Вие продължавате да ядете, да ядете, да ядете и не успявате да удовлет-
ворите ума си с храна, защото тази потребност е нереална.
Потребността да облечете тялото си е още един пример. Да, тялото ви трябва да бъде
облечено, защото вятърът е твърде студен или защото слънцето е прекалено силно, но
потребността е телесна и може лесно да бъде удовлетворена. Когато потребността е в
ума, може да имате купища дрехи, а умът да продължава да иска още и още. Отваряте
гардероба, той е пълен с дрехи, но умът ви не е доволен. Какво ви казва? „Нямам какво
да облека.“
Умът има нужда от нова кола, ново пътешествие, вила за гости – всички потребности,
които никога не успявате да задоволите напълно, са в ума ви. Е, същото е със секса.
Когато нуждата е в ума, не можете да я удовлетворите. Когато нуждата е в ума, там са
и всички преценки, всички убеждения. Именно това превръща секса в толкова сложен
проблем. Умът няма нужда от секс. Всъщност, той се нуждае не от секс, а от любов. Но
в действителност любовта е необходима не толкова на ума, колкото на дутата ви, защото
умът може да се задоволи и със страха. Страхът също е енергия, храна за ума – не точно
храната, която желаете, но върши работа.
Трябва да освободим тялото от тиранията на ума. Ако нуждата от храна в ума изчезне,
ако нуждата от секс в ума изчезне, всичко става толкова лесно. Първата стъпка е да
разделим нуждите в две категории: това са потребностите на тялото; това са потребнос-
тите на ума.
Умът обърква потребностите на тялото със собствените си нужди, защото иска да
разбере: какво представлявам? Живеем в илюзорен свят и нямаме представа за собст-
вената си същност. Умът създава всички тези въпроси. „Какво представлявам?“ се
превръща в най-голямата загадка и всякакъв отговор ще задоволи потребността ни да
се чувстваме в безопасност. Умът заявява: ,Аз съм тялото. Аз съм онова, което виждам;
аз съм онова, което мисля; аз съм онова, което чувствам; аз изпитвам болка; аз кървя“.

48
 Свързаността между ума и тялото е толкова голяма, че умът вярва: „Аз съм тялото“.
В тялото възниква потребност и умът заявява: ,Аз се нуждая“. Умът приема лично
всичко, свързано с тялото, защото се опитва да си отговори на въпроса какво представ-
лявам? Така че е съвсем нормално в определен момент умът да започне да упражнява
контрол над тялото. И ние живеем живота си, докато не се случи нещо, което да ни
разтърси и да ни помогне да проумеем какво не сме.
И когато разберем какво не сме, когато умът си даде сметка, че не е тялото, се появява
самосъзнанието. Умът пита: „Тогава какво съм? Ръката ли съм? Ако отрежа ръката, пак
съм си аз. Значи не съм ръката“. Елиминираме онова, което не сме, докато накрая остане
единствено истинската ни същност. Откриването на собствената идентичност на ума е
дълъг процес. В него се отърсваме от личната си история, от онова, което ни дава чувс-
тво за сигурност, докато накрая разберем какво наистина сме.
Откриваме, че не сме онова, което смятаме, че сме, защото не ние сме избрали убеж-
денията си. Тези убеждения вече са съществували, когато сме се родили. Откриваме, че
не сме и тялото, защото започваме да функционираме без него. Забелязваме, че не сме
сънят, че не сме умът. Ако се задълбочим, проумяваме, че не сме и душата. Тогава отк-
риваме нещо напълно невероятно. Откриваме, че сме сила – сила, която прави тялото
живо, която позволява на ума да сънува.
Без нас, без тази сила, тялото ще рухне. Без нас целият сън ще се разсее безследно.
Истинската ни същност е тази сила, която е Живот. Ако се вгледате в нечии очи, ще
видите в тях светлината на самосъзнанието, изявата на живота. Животът не е тялото; не
е умът; не е душата. Той е сила. Благодарение на тази сила новороденото бебе се прев-
ръща в дете, в тийнейджър, във възрастен; възпроизвежда се и остарява. Когато Живо-
тът напусне тялото, то се разлага и се превръща в прах.
Вие сте Животът, протичащ през тялото ви, през ума ви, през душата ви. Когато отк-
риете това – не по пътя на логиката, не благодарение на интелекта, а защото усещате
този Живот – ще разберете, че сте силата, която кара цветята да се отварят и затварят,
която кара колибрите да прелита от цвят на цвят. Ще проумеете, че сте във всяко дърво,
във всяко животно, растение и камък. Вие сте силата, която задвижва вятъра и протича
в тялото ви. Цялата вселена е живо същество, движено от тази сила, и вие сте именно
това. Вие сте Живот.

49
 9. Богинята на лова
В гръцката митология има една история за Артемида, богинята на лова. Артемида
била много добър ловец и ловувала без усилие. Задоволявала нуждите си съвсем лесно
и живеела в абсолютна хармония с гората. Всички животни я обичали и за тях било чест
да бъдат обект на лова ѝ. По нищо не личало, че Артемида ловува; каквото ѝ потрябва-
ло, само идвало при нея. Именно затова тя била най-добрият ловец, но същевременно и
най-трудната плячка. Животинската ѝ форма била вълшебна сърна – почти неуловима.
Артемида живеела в съвършена хармония с гората, докато един ден царят не дал за-
повед на Херкулес, сина на Зевс, търсещ собственото си съвършенство. Заповедта била
Херкулес да залови вълшебната сърна, Артемида. Тъй като бил непобедим син на Зевс,
Херкулес не отказал и отишъл в гората да хване сърната. Животното го видяло и никак
не се уплашило. Позволило му да се приближи, но когато Херкулес се опитал да го за-
лови, побягнало. Херкулес не можел да хване сърната, докато не станел по-добър ловец
от Артемида.
Тогава Херкулес помолил Хермес, вестоносеца на боговете, най-бързия сред тях, да
му услужи с крилете си. Сега Херкулес бил бърз като Хермес и скоро най-ценната
плячка паднала в ръцете му. Можете да си представите реакцията на Артемида. Зало-
вена от Херкулес, тя, разбира се, желаела да си отмъсти. Искала да го улови и сторила
всичко по силите си, за да го постигне, но сега Херкулес бил най-трудната плячка. Той
бил толкова свободен, че колкото и да се опитвала, Артемида не можела да го хване.
Тя изобщо нямала нужда от Херкулес. Изпитвала силно желание да го има, но това,
разбира се, било само илюзия. Смятала, че е влюбена в него и го искала за себе си. Мис-
лела единствено как да го хване и тази мания я направила нещастна. Артемида започ-
нала да се променя. Хармонията между нея и гората изчезнала, защото богинята вече
ловувала заради удоволствието да залови плячката. Тя нарушила собствените си пра-
вила и се превърнала в хищник. Животните се страхували и гората започнала да отхвър-
ля Артемида, но тя нехаела. Тя не виждала истината; мислела единствено за Херкулес.
Той бил много зает, но понякога се отбивал в гората да посети Артемида. Всеки път
тя правела всичко възможно, за да го плени. Когато била с Херкулес, Артемида прели-
вала от щастие, но знаела, че той ще си тръгне и започнала да изпитва ревност и да се
държи собственически. Всеки път, когато Херкулес си тръгвал, тя страдала и плачела.
Мразела го и същевременно го обичала.
Херкулес нямал представа какво става в ума на Артемида; не забелязвал, че тя се
опитва да го плени. Той никога не мислел за себе си като за плячка. Херкулес обичал и
уважавал Артемида, но не това искала тя. Богинята желаела да го притежава; да го за-
лови и да бъде хищник. Разбира се, всички в гората забелязвали промяната в Артемида,
с изключение на самата нея. Тя продължавала да се смята за Богиня на лова. Не осъзна-
вала падението си. Не си давала сметка, че горският рай се е превърнал в ад, защото
след нейното падение останалите ловци последвали примера ѝ и всички се превърнали
в хищници.
Един ден Хермес приел животинска форма и тъкмо когато Артемида се готвела да го
50
унищожи, отново се превърнал в бог и тя си възвърнала изгубената мъдрост. Той ѝ по-
могнал да види падението си и с това съзнание Артемида отишла да поиска прошка от
Херкулес. Единствено собствената ѝ гордост я била тласнала към падението. Разгова-
ряйки с Херкулес, Артемида осъзнала, че не го е оскърбила, защото той не е знаел какво
става в ума ѝ. Тогава тя огледала гората и видяла какво е сторила с нея. Извинявала се
на всяко цвете и на всяко животно, докато не възстановила любовта. Тогава Артемида
отново се превърнала в богинята на лова.
Разказвам тази история, за да ви покажа, че всички ние сме едновременно и ловци, и
плячка. Всичко съществуващо е едновременно и ловец, и плячка. Кое е обект на нашия
лов? Ние ловуваме, за да задоволим нуждите си. Вече говорих за потребностите на тя-
лото и потребностите на ума. Когато умът се идентифицира с тялото, нуждите са само
илюзия и не могат да бъдат удовлетворени. Когато обект на лова са нереалните нужди
на ума, ние се превръщаме в хищници – преследваме нещо, което не ни е необходимо.
Хората преследват любовта. Чувстват, че се нуждаят от тази любов, защото усещат
липсата ѝ, защото не обичат себе си. Търсим любов от други, идентични на нас хора, и
очакваме те да ни я дадат, въпреки че са в същото състояние като нас. Те също не обичат
себе си, така че дали ще успеем да получим любов от тях? Само засилваме нереалната
потребност; продължаваме да търсим и да търсим, но на неподходящото място, защото
другите хора не притежават любовта, която ни е необходима.
Когато осъзнала падението си, Артемида се върнала при себе си, защото всичко не-
обходимо било вътре в самата нея. Същото важи за всички нас, защото ние всички при-
личаме на Артемида след падението и преди избавлението ѝ. Търсим любов. Търсим
справедливост и щастие. Търсим Бог, но Бог е вътре в нас.
***
Преследването на вълшебната сърна ни учи да търсим вътре в себе си. Това е велика
история и си струва да я запомним. Ако не забравяме притчата за Артемида, винаги ще
откриваме любовта в себе си. Хората, които се преследват един друг за любов, никога
няма да намерят удовлетворение; никога няма да открият необходимата им обич в дру-
гите. Умът усеща нуждата, но ние не сме в състояние да я удовлетворим, защото тя не
е там. Никога не е там.
Любовта, която ни е необходима, е вътре в нас, но тя е трудна плячка. Толкова е
трудно да ловуваш в самия себе си, да получиш тази любов от самия себе си. Трябва да
бъдеш много бърз, досущ като Хермес, защото всичко може да те отклони от целта.
Всяко нещо, отвличащо вниманието, те отклонява от целта, от желаната плячка – лю-
бовта в самия теб. Ако успеете да уловите плячката, ще видите, че любовта може да
укрепне вътре във вас и да удовлетвори всичките ви нужди. Това е изключително важно
за щастието ви.
Обикновено хората започват връзките си от позицията на ловци. Търсят онова, което
смятат, че им трябва, и се надяват да го намерят в другия, само за да открият, че то не е
там. Когато започвате връзка без тази потребност, положението е друго.
Как да търсим вътре в себе си? За да уловим вътрешната си любов, трябва да се по-
корим на себе си като ловец и плячка. Вътре в собствения ни ум присъстват и ловецът,
и плячката. Кое е ловецът и кое – плячката?
При обикновените хора ловецът е Паразитът. Паразитът знае всичко за вас и онова,
за което жадува, са породените от страха емоции. Паразитът се храни с боклук. Той

51
обича страха и нещастието; обича гнева, ревността и завистта; обича всяка предизвик-
ваща страдание емоция. Паразитът иска да отмъщава и да упражнява контрол.
Самобичуването, в лицето на Паразита, ви преследва по двадесет и четири часа в де-
нонощието; винаги е по петите ви. Така че се превръщате в негова плячка – много лесна
плячка. Паразитът е онзи, който ви оскърбява. Той е повече от ловец; той е хищник и ви
изяжда живи. Плячката, емоционалното тяло, е онази част от нас, която страда отново
и отново; онази част от нас, която търси избавление.
В гръцката митология има и една история за прикования към скалата Прометей. През
деня идва орел, който кълве вътрешностите му; през нощта Прометей се възстановява.
Всеки ден орелът идва и отново яде вътрешностите му. Какво означава това? Когато
Прометей е буден, той има физическо и емоционално тяло. Орелът е Паразитът, който
яде вътрешностите му. През нощта той няма емоционално тяло и се възстановява. Ражда
се отново, за да бъде храна за орела, докато не идва Херкулес да го освободи. Херкулес
е като Христос, Буда или Мойсей, които разкъсват веригите на страданието и ви даряват
свободата.
За да ловувате в себе си, започнете да дебнете всяка своя реакция. Ще променяте само
по един навик наведнъж. Това е борба за освобождаване от Съня, който контролира
живота ви. Това е война между вас и хищника, с Истината помежду ви. Във всички за-
падни традиции, от Канада до Аржентина, ние наричаме себе си воини, защото воинът
е ловец, който дебне себе си. Това е голяма война, защото се води срещу Паразита. Да
бъдеш воин не означава, че ще спечелиш битката, но поне въставаш и преставаш да
приемаш Паразита да те изяжда жив.
Първата стъпка е да станеш ловеца. Когато Херкулес отишъл в гората да търси Арте-
мида, нямало начин да залови сърната. Тогава се обърнал към Хермес, върховния учи-
тел, и се научил да бъде по-добър ловец. За да залови Артемида. трябвало да я превъз-
хожда. За да заловите себе си, също трябва да превъзхождате Паразита. Ако Паразитът
работи по двадесет и четири часа в денонощието, вие също трябва да работите по два-
десет и четири часа в денонощието. Паразитът има едно предимство: познава ви много
добре. Няма начин да се скриете. Паразитът е най-трудната плячка. Той е онази част от
вас, която се опитва да оправдае поведението ви пред другите хора, но когато сте сами,
се превръща в най-безмилостния съдник. Винаги ви осъжда, обвинява и ви кара да се
чувствате виновни.
В нормалните връзки в ада Паразитът на партньора ви се съюзява с вашия Паразит срещу
истинското ви аз. Имате за противник не само своя Паразит, но и Паразита на партньора
ви, който обединява сили с вашия Паразит, за да направи страданието вечно. Осъзнаете ли
това, ще можете да промените нещата. Бихте могли да проявявате повече състрадание към
партньора си и да го оставите да се справи със собствения си Паразит. Бихте могли да се
радвате всеки път, когато партньорът ви направи крачка към свободата. Бихте могли да си
дадете сметка, че когато партньорът ви е разстроен, тъжен или ревнив, пред вас не е чове-
кът, когото обичате, а обсебилият го Паразит.
Като знаете, че Паразитът е там, като знаете какво става с партньора ви, бихте могли да
дадете на любимия си възможността да се справи с него. Тъй като носите отговорност само
за своята половина от връзката, можете да го оставите да се справи със собствения си сън.
По този начин ще ви бъде много лесно да не приемате лично постъпките му. Това ще е от
голяма полза за връзката, защото никоя от постъпките на партньора ви не е насочена срещу
вас. Той просто се занимава със собствения си боклук. Ако не приемате нищо лично, ще ви
бъде безкрайно лесно да създадеше прекрасна връзка с партньора си.

52
 10. Да виждаш
с очите на любовта
Ако се вгледате в тялото си, ще забележите милиарди живи същества, които зависят
от вас. Всяка ваша клетка е зависимо от вас живо същество. Вие носите отговорност за
всички тези същества. За всички тях, за вашите клетки, вие сте Бог. Можете да им оси-
гурите необходимото; можете да обичате всички тези живи същества или да бъдете
ужасно зъл с тях.
Вашите клетки са ви изцяло верни; те работят за вас в хармония. Дори бихме могли
да кажем, че отправят към вас молитвите си. Вие сте техният Бог. Това е абсолютна
истина. Как ще използвате наученото?
Спомнете си, цялата гора живеела в съвършена хармония с Артемида. Но след паде-
нието си тя загубила уважение към гората. Когато възвърнала съзнанието си, Артемида
тръгнала да обикаля от цвете на цвете, за да каже: „Съжалявам; ще започна пак да се
грижа за теб“. И връзката между богинята и гората отново се изпълнила с любов.
Гората е вашето тяло и ако просто признаете тази истина, ще му кажете: „Съжалявам;
ще започна пак да се грижа за теб“. Връзката между вас и тялото ви, между вас и онези
зависими от вас живи клетки може да се превърна в най-красивата връзка. Тялото ви и
всички живи клетки се грижат съвършено за своята половина от връзката, точно както
кучето се грижи съвършено за своята половина. Другата половина е вашият ум. Тялото
ви се грижи за своята половина от връзката, а умът го оскърбява, малтретира и се отнася
подло.
Помислете си как се държите с кучето или с котката си. Ако можете да се отнасяте по
същия начин и с тялото си, това ще бъде любов. Тялото ви желае да получи от ума ця-
лата любов, но умът заявява: „Не, не харесвам тази част от тялото си. Виж ми носа; не
харесам носа си. Ами ушите ми – твърде са големи. Тялото ми е прекалено дебело. Кра-
ката ми са твърде къси“. Умът може да си въобрази какво ли не за тялото.
Тялото ви е съвършено такова, каквото е, но ние сме обременени с всички онези пред-
стави за правилно и неправилно, добро и лошо, красиво и грозно. Това са само предс-
тави, но ние вярваме в тях и тук е целият проблем. Заради представата за съвършенство
в ума, очакваме от тялото си да изглежда по определен начин, да се държи по определен
начин. И ние отхвърляме тялото си, въпреки че то ни е изцяло вярно. Дори когато тялото
не е в състояние да направи нещо поради ограниченията си, ние го насилваме и то поне
се опитва.
Вижте как постъпвате с тялото си. Щом отхвърляте собственото си тяло, какво могат
да очакват другите от вас? Ако приемете тялото си, ще можете да приемете почти всеки,
почти всичко. Това е много важно за изграждането на хармонични връзки. Връзката ви
със самия себе си се отразява във връзките ви с другите. Ако отхвърляте собственото си
тяло, ще изпитвате свян, когато споделяте любовта си със своя партньор. Ще си мис-
лите: „Ама че тяло имам. Как би могъл да ме обича с такова тяло?“. После ще отхвър-

53
лите себе си и ще направите предположението, че другият ще ви отхвърли поради съ-
щите причини, поради които вие сте го сторили. А що се отнася до другите, ние ги отх-
върляме тъкмо заради нещата, които презираме в себе си.
За да създадем връзка, която ще ни отведе в рая, трябва да приемем тялото си безре-
зервно. Трябва да го обичаме и да му дадем свободата просто да бъде, свободата да дава,
свободата да получава, без свян, защото „свян“ означава страх.
Представете си как възприемате кучето си. Виждате го с очите на любовта и се нас-
лаждавате на красотата му. Няма значение дали кучето е красиво или грозно. Красотата
му ви опиянява, защото изобщо не става дума за притежаване на красота. Красотата е
само заучено понятие.
Смятате ли, че костенурката или жабата са грозни? Виждате жаба и тя е красива, ве-
ликолепна. Виждате костенурка и тя е красива. Всичко съществуващо е красиво –
всичко. Но вие си мислите: „Пфу, това е грозно“, защото някой ви е втълпил, че едно е
грозно, а друго – красиво, точно както са ви втълпили, че нещо е добро, а друго – лошо.
Да си красив или грозен, нисък или висок, строен или дебел не е проблем. Да си ве-
ликолепен не е проблем. Когато минавате през тълпата и чувате: „O, колко си красив“,
бихте могли да отвърнете: „Благодаря, знам“, и да продължите пътя си. За вас това е без
значение. Но ще бъде от значение, ако не вярвате, че сте красиви, и някой ви го каже.
Тогава ще попитате: „Наистина ли?“ Това мнение може да ви впечатли и, разбира се,
ще ви превърне в лесна плячка.
Смятате, че се нуждаете от това мнение, защото не вярвате в красотата си. Помните
ли историята за вълшебната кухня? Ако разполагате с храната, която ви е необходима,
и някой предложи да ви нахрани в замяна на контрол над живота ви, ще му отвърнете:
„Не, благодаря“. Ако ви се иска да сте красиви, но не вярвате, че сте, и някой ви каже:
„Винаги ще ти казвам, че си красив, ако просто ми позволиш да те контролирам“, вие
ще отвърнете: „O, да, кажи ми, че съм красив“. Ще позволите това да се случи, защото
смятате, че се нуждаете от това мнение.
Но важни са не чуждите мнения, а собствените ви виждания. Вие сте красиви, неза-
висимо какво казва умът. Това е факт. Не е необходимо да правите каквото и да било,
защото вече притежавате цялата красота, която ви е необходима. Красотата ви не е об-
вързана с каквито и да било задължения към другите. Те са свободни да виждат каквото
желаят. Изобщо няма да ви засяга дали ще ви възприемат и преценят като красиви, ако
осъзнавате собствената си красота и я приемате.
Може би сте израснали с убеждението, че сте непривлекателни. и завиждате на кра-
сотата на другите. Тогава, за да оправдаете завистта, си казвате: „Не искам да съм кра-
сив“. Дори може да се страхувате от красотата. Този страх може да дойде от много по-
соки и не е еднакъв за всички, но много често е страх от собствената власт. Красивите
жени имат власт над мъжете и не само над мъжете, но и над останалите жени. Жените,
които не са така красиви, може да ви завиждат, че привличате вниманието на мъжете.
Ако се обличате по определен начин и всички мъже са луди по вас, какво ще говорят за
вас жените? „O, тя е пропаднала жена.“ Започвате да се боите от чуждите преценки.
Това отново са само представи, фалшиви убеждения, които отварят рани в емоционал-
ното тяло. И, разбира се, сега се налага да защитим раните чрез лъжи и чрез системата
за отричане.
Завистта също е убеждение, което лесно рухва с помощта на съзнанието. Бихте могли
да се научите да се справяте със завистта на другите жени или другите мъже, защото
истината е, че всеки от вас е красив. Единствената разлика между красотата на един и

54
красотата на друг е човешката представа за красота.
Красотата е само представа, убеждение, но вие може да вярвате на тази представа и
да изградите цялата си сила върху красотата. Времето минава и вие остарявате. Може
би вече не се смятате за толкова красива, както преди, появява се по-млада жена и сега
тя е красавицата. Време е за пластична операция, за да се опитате да запазите силата,
защото вярвате, че красотата е вашата сила. Остаряването започва да предизвиква
болка. „O, Господи, красотата ми повяхва. Дали съпругът ми ще продължи да ме обича,
ако не съм толкова хубава? Вече има други, по-привлекателни от мен“.
Съпротивляваме се на старостта. Вярваме, че щом някой е стар, значи вече не е кра-
сив. Тази представа е напълно погрешна. Новороденото бебе е красиво. Е, старецът
също е красив. Въпросът е през призмата на коя емоция възприемаме кое е красиво и
кое не е. Обременени сме с всички онези преценки, с всички онези програми, които
ограничават собственото ни щастие и ни принуждават да отхвърляме себе си и другите.
Виждате ли как разиграваме драмата, как тези убеждения ни обричат на провал?
Остаряването е красиво, точно както израстването е красиво. Първо се превръщаме в
дете, после – в тийнейджър, а след това – в млада жена или млад мъж. Красиво е. Да се
превърнеш в старец или в старица също е красиво. В живота на човека има години на
повишена активност на възпроизводствената функция. През тези години може да ис-
каме да сме сексуално привлекателни, защото природата ни подтиква. След това сексу-
алната привлекателност не ни е необходима от тази гледна точка, но това не означава,
че не сме красиви.
Вие сте онова, което вярвате, че сте. Нямате друг избор, освен да бъдете самите себе
си. Имате право да се чувствате красиви и да се радвате на това. Можете да почитате
тялото си и да го приемате такова, каквото е. Не ви е необходимо някой да ви обича.
Любовта извира отвътре. Тя живее в нас и винаги е там, но поради наличието на димната
завеса ние не я усещаме. Красотата извън нас можем единствено да забележим, докато
вътрешната усещане.
Създали сме си представа за красиво и грозно и, ако не харесваме себе си, трябва да
променим представата и животът ни ще се преобрази. Звучи просто, но не е лесно.
Който контролира представата, контролира съня. Когато най-сетне сънуващият започне
да контролира съня, сънят се превръща в шедьовър.

***

Като начало, бихте могли всеки ден да правите пуджа за тялото си. В Индия хората
изпълняват пуджи или ритуали в чест на различни богове и богини. По време на пуджата
те се покланят на идола, поставят до него цветя и го нахранват с цялата си любов, за-
щото идолите са божии изображения. Всеки ден можете да предлагате молитвена любов
на собственото си тяло. Когато взимате душ, когато се къпете във ваната, отнасяйте се
към тялото си с цялата си любов, отнасяйте се към него с почит, с благодарност, с ува-
жение. Когато се храните, сложете в устата си залък, затворете очи и се насладете на
храната. Тази храна е дар за тялото ви, за обитавания от Бога храм. Правете го всекид-
невно и ще почувствате как любовта към тялото ви нараства с всеки изминал ден и ни-
кога вече няма да се самоотхвърляте.
Само си представете как ще се почувствате в деня, в който се изпълните с обожание
към собственото си тяло. Когато приемете себе си безрезервно, ще се отнасяте прек-
расно с тялото си и ще познаете истинското щастие. Тогава при общуването с другите

55
търпимостта би към самоуниженията ще бъде почти нулева. Това се нарича любов към
себе си. Не е поза, защото ще се отнасяте и към другите със същата любов, същата по-
чит, същото уважение и същата благодарност. Разбирате ли съвършенството на подобна
връзка? Тук става дума за почит към Бога във всеки от нас.
След като си поставите за цел да изградите съвършена връзка със своето тяло, ще се
научите как да поддържате съвършена връзка с всекиго – с майка си, с приятелите си, с
любимия, с децата, с кучето. В момента, в който създадеше съвършена връзка с тялото
си, вашата половина от всяка връзка с другите ще бъде напълно завършена. Преставате
да бъдете зависими от успеха на отношенията си във външния свят.
Когато изпълнявате пуджа за собственото си тяло, когато знаете как да му бъдете
предани и докосвате тялото на любимия си, вие ще го докосвате със същото обожание,
със същата любов, със същата почит и същата благодарност. И когато любимият ви до-
косва тялото ви, то ще бъде напълно открито; без страх, без необходимост – ще бъде
изпълнено с любов.
Представете си всички възможности, когато споделяте любовта си по този начин.
Дори няма да е необходимо да се докосвате. Ще е достатъчно само да се погледнете в
очите, за да задоволите потребностите на ума и потребностите на душата. Тялото ви е
удовлетворено, защото получава цялата ви любов. Вече никога не се чувствате самотни,
защото имате собствената си любов.
Накъдето и да се обърнете, ще получавате любов, но не от хората. Ще видите дърво
и ще почувствате как обичта му ви изпълва. Ако погледнете небето, то ще задоволи
потребностите на ума ви от любов. Ще виждате Бог навсякъде и това вече няма да бъде
само теория. Бог е навсякъде. Животът е навсякъде.
Всичко е рожба ни Любовта, на Живота. Дори страхът е отражение на любовта, но
той съществува в ума и – при хората – го контролира. Тогава ние тълкуваме всичко в
съответствие с онова, което е в ума. Ако умът е изпълнен със страх, възприетото също
ще бъде анализирано през призмата на страха. Ако сме разгневени, възприятията ни ще
се подчиняват на гнева. Емоциите ни са като филтър, през който виждаме заобикалящия
ни свят.
Бихме могли да кажем, че очите изразяват чувствата ни. Възприемаме външния Сън
според нагласата на очите си. Когато сме ядосани, виждаме света през очите на гнева.
Ако очите ви изразяват ревност, ще реагирате различно, защото ще възприемате света
през призмата на ревността. Когато наблюдавате света с очите на лудостта, всичко ще
ви притеснява. Ако гледате с очите на тъгата, ще плачете, защото вали, защото е шумно,
заради всичко. Дъждът е дъжд. Няма нужда от преценки и тълкувания, но вие ще възп-
риемете дъжда според нагласата на емоционалното си тяло. Ако сте тъжни, вие виждате
с очите на тъгата и всяко възприятие ще предизвиква печал.
Но ако гледате с очите на любовта, ще виждате любов, където и да отидете. Дърветата
са направени с любов. Животните са направени с любов. Водата е направена с любов.
Когато възприемате света с очите на любовта, можете да съедините волята си с волята
на друг сънуващ и сънят ви става едно цяло. Когато възприемате с любов, ставате едно
цяло с птиците, с природата, с човека, с всичко. Тогава ще можете да видите с очите на
орел, да се преобразите в каквото и да е. Чрез любовта си се съединявате с орела и ста-
вате криле, или дъжд, или облаци. Но за да го направите, трябва да изчистите ума си от
страха и да възприемате с очите на любовта. Трябва да развивате волята си, докато не
укрепне дотолкова, че да привлече друга воля и те да станат едно. Тогава имате криле
да полетите. Или пък като вятър да дойдете тук, да отидете там, да изтласкате облаците

56
и слънцето да заблести. Това е силата на любовта.
Когато удовлетворим потребностите на ума и на тялото си, виждаме с очите на лю-
бовта. Откриваме Бог навсякъде. Можем да съзрем Бог зад Паразита в другия. Обеща-
ната от Мойсей Обетована земя е вътре във всеки от нас. Тази Обетована земя е в царс-
твото на човешкия ум, но само в ума, който е плодородна почва за любовта, защото там
живее Бог. Обикновеният човешки ум също е плодородна почва, но за Паразита, който
отглежда семената на завистта, гнева, ревността и страха.
В християнската традиция се разказва как Гавраил идва да възвести Възкресението и
всички излизат от гробовете си за Вечен живот. Гробовете са Паразитът, а Възкресени-
ето е завръщане към Живота, защото човек е жив, само когато не е сляп за Живота,
който е Любов.
Можете да имате връзка, удовлетворяваща съня ви за небесата; можете да сътворите
Рая, но трябва да започнете със себе си. Започнете с безрезервното приемане на тялото
си. Преследвайте Паразита и го накарайте да се предаде. Тогава умът ще обикне тялото
и ще престане да саботира любовта ви. Това зависи от вас и от никой друг. Но първо ще
ви науча как да излекувате емоционалното си тяло.

57
 11. Изцеление
на емоционалното тяло
Хайде отново да си представим, че страдаме от кожно заболяване с инфектирани
рани. Ако искаме да излекуваме кожата си и отидем на лекар, той ще използва скалпел,
за да отвори раните. След това ще ги почисти, ще сложи лекарство и ще ги поддържа
чисти, докато не зараснат и болката не изчезне.
За да излекуваме емоционалното тяло, ще направим същото. Трябва да отворим ра-
ните и да ги почистим, да използваме някакво лекарство и да поддържаме раните чисти,
докато заздравеят. Как ще отворим раните? За целта ще използваме истината като скал-
пел. Преди две хиляди години един от най-великите учители ни е казал: „И ще проглед-
нете за истината и истината ще ви направи свободни“.
Истината е като скалпел, защото е болезнено да отворим раните си и да разбулим
всички лъжи. Раните в емоционалното ни тяло се покриват от системата на отричане,
системата от лъжи, която сме създали, за да ги предпазим. Ако погледнем раните си с
очите на истината, най-сетне ще успеем да ги излекуваме.
Започнете, упражнявайки истината със себе си. Когато сте искрени със себе си, ще
виждате всичко такова, каквото е, а не каквото искате да го видите. Нека използваме
един емоционално зареден пример: изнасилване.
Да предположим, че преди десет години някой ви е изнасилил; вярно е, че са ви изна-
силили. В настоящия момент, обаче, това вече не е вярно. Било е сън и в този сън някой
ви е наранил чрез насилие. Не сте го търсили. Не е имало нищо лично. По неизвестна
причина се е случило на вас и може да се случи на всекиго. Но трябва ли да се обречете
да страдате в сексуално отношение до края на живота си, защото някога са ви изнаси-
лили? Изнасилвачът не ви обрича на това. Вие сте жертвата и, ако се осъдите и се наме-
рите за виновна, колко години ще продължи наказанието да не се наслаждавате на едно
от най-красивите неща в живота? Понякога изнасилването е в състояние да унищожи
сексуалността завинаги. Къде е справедливостта? Не вие сте изнасилвачът, така че защо
да страдате до края на живота си заради нещо, което не сте направили? Не сте виновна,
че са ви изнасилили, но Съдникът в ума ви може да ви накара да страдате и да се сра-
мувате години наред.
Разбира се, тази несправедливост ще създаде болезнена емоционална рана и много
емоционална отрова, за лечението на които е необходима дългогодишна терапия. Исти-
ната е – да, изнасилили са ви, но това не означава, че трябва да продължавате да страдате
заради преживяното. Въпрос на избор.
Това е първата стъпка при използването на истината като скалпел: да откриете, че
несправедливостта, която е отворила раната, вече не е в сила сега, в този момент. Да
откриете, че онова, което според вас ви е наранило болезнено, може би никога не е било
истина. А дори да е било, това не означава, че и сега е вярно. Използвайки истината, бие
отваряте раната и виждате несправедливостта от друг ъгъл.

58
 В този свят истината е относително понятие; тя непрекъснато се променя, защото жи-
веем в илюзорна действителност. Вярното в момента не важи за по-късно. А след това
може отново да стане вярно. В ада дори истината може да се окаже само още една пред-
става, още една лъжа, която да се използва срещу вас. Собствената ни система за отри-
чане е толкова силна, че е изключително усложнена. Има истини, прикриващи лъжи, и
лъжи, прикриващи истини. Точно както белим лук, ние ще разкриваме истината малко
по малко, докато накрая не отворим очи, за да открием, че всички наоколо, включително
и ние самите, непрекъснато лъжем.
Почти всичко в този илюзорен свят е лъжа. Тъкмо затова моля учениците си да след-
ват три правила, за да разберат кое е истина. Първото правило е: Не ми вярвайте. Не е
необходимо да ми вярвате, а да мислите и да избирате. Ако желаете, може да повярвате
в казаното от мен, но само ако ви звучи разумно, ако ви прави щастливи. Ако ви води
към пробуждането, вярвайте. Аз отговарям за думите си, но не и за вашето тълкувание.
Ние живеем в напълно различни сънища. Дори ако онова, което казвам, е съвършено
вярно за мен, то не е непременно вярно за вас. Първото правило е много лесно: Не ми
вярвайте.
Правило номер две е по-трудно: Не вярвайте на себе си. Не вярвайте на всички лъжи,
които си казвате – всички лъжи, в които не сте избирали да вярвате, но сте били прог-
рамирани да приемете. Не си вярвайте, когато си мислите, че не сте достатъчно добри,
достатъчно силни, достатъчно умни. Не вярвайте на собствените си бариери и ограни-
чения. Не вярвайте, че не заслужавате щастие или любов. Не вярвайте, че не сте кра-
сиви. Не вярвайте на онова, което ви кара да страдате, каквото и да е то. Не вярвайте на
собственото си нещастие. Не вярвайте на собствения си Съдник и на собствената си
Жертва. Не вярвайте на онзи вътрешен глас, който ви казва колко сте глупави, който ви
съветва да се самоубиете. Не му вярвайте, защото не е истински. Отворете очи, отворете
сърце и слушайте. Когато чуете как сърцето ви води към вашето щастие, направете из-
бор и се придържайте към него. Но не си вярвайте, само защото така сте решили, тъй
като повече от 80 процента от онова, в което вярвате, е лъжа – не е вярно. Второто пра-
вило е трудно: Не вярвайте на себе си.
Правило номер три: Не вярвайте на никого. Не вярвайте на другите, защото те и без
това непрекъснато лъжат. Когато излекувате емоционалните си рани, когато се отървете
от потребността да вярвате на околните, само за да ви приемат, ще виждате всичко по-
ясно. Ще разберете дали нещо е бяло или черно, дали го има или го няма. Онова, което
е правилно сега, след няколко минути може и да не е. Онова, което не е правилно сега,
след няколко минути ще бъде. Всичко се променя толкова бързо, но ако си дадете
сметка, ще забележите промяната. Не вярвайте на другите, защото ще използват собст-
вената ви глупост, за да манипулират ума ви. Не вярвайте на онзи, който казва, че идва
от съзвездието Плеяди и иска да спаси света – лоша новина! Нямаме нужда някой да
идва и да спасява света. На света не му е необходимо да дойдат извънземни, за да го
спасят. Светът е жив; той е живо същество, по-интелигентно от всички нас, взети за-
едно. Ако вярваме, че светът има нужда да бъде спасяван, скоро някой ще дойде и ще
каже: „Ето, приближава комета, трябва да избягаме от планетата. Самоубийте се и хоп!
Ще стигнете на кометата и ще отидете в рая“. Не вярвайте на подобни митове. Вие съз-
давате собствения си сън за рая; никой не може да го създаде вместо вас. Единствено
здравият разум ще ви води към собственото ви щастие, собственото ви творение. Пра-
вило номер три е трудно, защото изпитваме нужда да вярваме на другите хора. Не им
вярвайте.

59
 Не вярвайте на мен, не вярвайте на себе си и не вярвайте на другите. Когато не вяр-
вате, невярното ще се разсее като дим в този илюзорен свят. Всичко е такова, каквото е.
Не е необходимо да оправдавате истината; не е необходимо да я обяснявате. Истината
не се нуждае от ничия подкрепа. Вашите лъжи имат нужда от вашата подкрепа. Налага
се да създадеше нова лъжа, за да подкрепите първата, после друга – за да подкрепите
втората, и още лъжи, за да подкрепите всички предишни. Създавате огромна камара от
лъжи и когато истината излезе наяве, всичко се разпада. Но така стоят нещата. Не е
нужно да се чувствате виновни, че лъжете.
Повечето от лъжите, в които вярвате, просто ще се разпаднат, когато престанете да
им вярваме. Което не е вярно, няма да издържи на скептицизма, но истината винаги
издържа. Което е истина, е вярно, независимо дали вярваш или не. Тялото се състои от
атоми. Не е необходимо да вярваш в това. Но все едно дали вярваш или не, то е вярно.
Вселената се състои от звезди; това е вярно, независимо дали вярваш или не. Ще оцелее
само вярното; и това включва представата ви за себе си.
Казахме, че като деца не сме имали възможност да избираме в какво да вярваме и в
какво – не. Е, сега е различно. След като вече сме пораснали, имаме право на избор.
Можем да повярваме или да не повярваме. Дори ако нещо не е вярно, можем да решим
да повярваме, просто защото така искаме. Можем да избираме как да изживеем живота
си. И, ако сме честни пред себе си, ще знаем, че винаги сме свободни да направим нов
избор.
Когато желаем да виждаме с очите на истината, ние разбулваме някои от лъжите и
отваряме раните. И все пак отровата остава.

***

След като отворим раните, ще ги почистим от отровата. Как ще го направим? Същият

Учител ни е дал решението преди две хиляди години: чрез прошка. Единствено чрез
прошката ще успеем да почистим раните от натрупалата се отрова.
Трябва да простим на хората, които са ни наранили, дори ако умът ни възприема сто-
реното от тях като непростимо. Ще им простим, не защото заслужават прошка, а защото
не желаем да страдаме и да изпитваме болка всеки път, когато си спомним какво са ни
сторили. Няма значение какво са ни причинили другите, ще им простим, защото не ис-
каме да ни се гади непрекъснато. Прошката е за собственото ни изцеление. Ще простим,
защото изпитвахме състрадание към себе си. Прошката е проява на любов към себе си.
Да вземем примера с разведена жена. Представете си, че сте били женени в продъл-
жение на десет години и заради някаква огромна несправедливост между вас и съпруга
ви се е разразил грандиозен скандал. Развеждате се и истински ненавиждате бившия си
съпруг. Само като чуете името му, стомахът ви се свива и ви се гади. Емоционалната
отрова е толкова силна, че вече не издържате. Нуждаете се от помощ, така че отивате
при психотерапевт и му казвате: „Ужасно страдам. Преизпълнена съм с гняв, ревност,
завист. Стореното от него е непростимо. Мразя този мъж“.
Психотерапевтът ви поглежда и казва: „Трябва да освободите емоциите си; трябва да
изразите гнева си.
Нужно ви е едно хубаво избухване. Вземете възглавница, хапете я, удряйте я, осво-
бодете гнева си“. Отивате си, избухвате и освобождавате всички тези емоции. Като че
ли наистина действа. Плащате на психотерапевта 100 долара и казвате: „Много ви бла-
годаря. Чувствам се значително по-добре“. Най-сетне на лицето ви грейва усмивка.

60
 Излизате от кабинета на доктора и познайте кой минава с колата си? Веднага, щом
виждате бившия си съпруг, гневът се завръща, дори още по-силен. Отново се налага да
тичате при психотерапевта и да платите още 100 долара за ново избухване. Освобожда-
ването на емоциите по този начин е само временно решение. То може да освободи част
от отровата и да ви помогне да се почувствате по-добре за известно време, но не лекува
раните ви.
Единственият начин да излекувате раните е прошката. Трябва да простите на бившия
си съпруг за несправедливостта. Ще разберете, че сте простили на някого, ако не усетите
нищо, когато го видите. Изговарянето на името му няма да предизвика емоционална
реакция. Когато при докосването на раната не почувствате болка, ще знаете, че сте прос-
тили истински. Разбира се, белегът ще остане, точно както е с кожата ви. Ще си спом-
няте случилото се, какво сте преживели, но щом раната зарасне, вече няма да ви боли.
Може би си мислите: „Е, лесно е да се каже, че трябва да простим. Опитах се, но нищо
не излиза“. Налице са всички причини, всички оправдания да не простите. Но не там е
истината. Истината е, че не можете да простите, защото сте се научили да не прощавате,
защото сте се упражнявали да не прощавате, защото сте овладели изкуството да не про-
щавате.
Като деца сме прощавали инстинктивно. Преди да прихванем умственото заболяване,
за нас прошката е била безпроблемна и естествена. Прощавали сме на другите почти
незабавно. Когато две деца играят заедно и се скарат или сбият, те се разплакват и тичат
при майките си. „Ей, тя ме удари!“ Тогава едната майка отива да говори с другата майка.
Майките се скарват, а пет минути по-късно децата отново си играят заедно, сякаш нищо
не е било. Но майките се намразват за цял живот.
Не ни се налага да се учим на прошка, защото ние сме се родили със способността да
прощаваме. Познайте, обаче, какво е станало? Усвоили сме тъкмо противоположното
поведение и сме го упражнявали, така че сега прошката е много трудна задача. Направи
ли ни някой нещо – край, това е, изхвърляме го от живота си. Започва война на гордости.
Защо? Защото самомнението ни нараства, когато откажем да простим. Мнението ни
тежи повече, когато можем да заявим: „Каквото и да направи, няма да ѝ простя. Сторе-
ното от нея е непростимо“.
Истинският проблем е гордостта. Заради нея, заради авторитета си, наливаме масло в
огъня на несправедливостта, та да ни напомня, че не можем да простим. Познайте кой
ще страда и ще трупа все повече и повече емоционална отрова? Ще страдаме заради
най-различни постъпки на околните, макар те да нямат нищо общо с нас.
Дори се научаваме да страдаме просто за да накажем човека, който ни е оскърбил.
Държим се като малко дете, което избухва, за да привлече вниманието. Нараняваме себе
си, за да демонстрираме: „Виж какво правя заради теб“. Много е смешно, но точно така
постъпваме. Всъщност ни се иска да кажем: „Господи, прости ми“, но няма да изречем
и дума, докато първо Господ не дойде и не ни помоли за прошка. Много често изобщо
не знаем защо толкова се разстройваме от родителите си, от приятелите си, от партньора
си. Разстроени сме и ако по някаква причина другият ни поиска прошка, веднага се раз-
плакваме и казваме: „О, не, ти ми прости“.
Отидете в ъгъла и намерете избухналия малчуган. Сграбчете гордостта си и я изхвър-
лете на боклука. Не би е необходима. Просто се отърсете от самомнението си и поис-
кайте прошка. Простете на другите и ще видите как в живота ви ще започнат да се случ-
ват чудеса.
Първо направете списък на всички, от които според вас трябва да искате прошка.

61
После им я поискайте. Дори да нямате достатъчно време да отидете при всеки един,
поискайте им прошка в молитвите си и чрез сънищата си. Второ, направете списък на
всички хора, които са ви наранили, всички, на които трябва да простите. Започнете с
родителите си, с братята и сестрите си, с децата си, партньора, приятелите, любимия,
котката, кучето, правителството и Бог.
Сега ще простите на другите, осъзнавайки, че стореното от тях не е имало нищо общо
с вас. Всеки сънува собствения си сън, нали помните? Думите и действията, които са ви
оскърбили, са само реакция срещу демоните в ума на въпросния човек. Той сънува в ада
и вие сте второстепенен герой в съня му. Никой не прави нещо заради вас. Щом си да-
дете сметка за това и престанете да приемате нещата лично, състраданието и разбира-
нето ще ви отведат до прошката.
Започнете да работите върху прошката; започнете да я практикувате. Отначало ще ви
бъде трудно, но после ще се превърне в навик. Единственият начин да възстановите
способността си да прощавате е отново да се упражнявате. Упражнявайте се непрес-
танно и накрая се опитайте да простите и на себе си. В определен момент ще откриете,
че трябва да си простите за всички рани и за цялата отрова, която сте създали за себе си
в собствения си сън. Когато си простите, ще започнете да се приемате и любовта ви към
себе си ще нарасне. Това е върховната прошка – когато накрая простиш на себе си.
Проявете сила и си простете за всичко, което сте сторили в живота си. И ако вярвате
в предишния живот, простете си и за всичко, което смятате, че сте извършили в пре-
дишните прераждания. Идеята за кармата е вярна, само защото вярваме в нея. Предста-
вите ни за добро и зло ни карат да се срамуваме заради онова, което възприемаме като
зло. Намираме се за виновни, струва ни се, че заслужаваме наказание, и се наказваме.
Смятаме, че онова, което правим, е мръсно и трябва да се почисти. И само защото го
вярвате, ,Ще ви се въздаде“. За вас е реално. Вие създавате кармата си и вие трябва да
платите за нея. Ето колко сте могъщи. Но изобщо не е трудно да сложиш край на старата
карма. Просто отказвате да вярвате в тази идея и кармата изчезва. Не е необходимо да
страдате, не е необходимо да плащате за каквото и да било; всичко свършва. Ако съу-
меете да си простите, кармата ще изчезне просто ей така. От този момент нататък мо-
жете да започнете начисто. Тогава животът става лесен, тъй като прошката е единстве-
ното средство за почистване на емоционалните рани. Прошката е единственият начин
да ги излекуваме.

***

След като сме почистили раните, ще използваме мощно лекарство, за да ускорим про-
цеса на зарастването им. Разбира се, лекарството ни е посочено от същия велик Учител:
то се нарича Любов. Любовта е лекарството, което ускорява оздравяването. Няма друг
лек, освен безусловната любов. Не: обичам me, aкo, нито обичам се, aкo. Няма aкo. Няма
оправдаване. Няма обяснения. Трябва само да обичаш. Обичайте себе си, обичайте
ближните си и обичайте враговете си. Толкова е просто, разумно, но не можем да оби-
чаме другите, докато не обикнем себе си. Затова трябва да започнем с любовта към себе
си.
Има милиони начини да изразиш щастието си, но само един да бъдеш истински щас-
тлив и това е любовта. Друг не съществува. Не можеш да бъдеш щастлив, ако не обичаш
себе си. Това е факт. Ако не се обичаш, нямаш никакъв шанс да бъдеш щастлив. Няма
как да споделиш нещо, което не притежаваш. Ако не обичаш себе си, как ще обичаш

62
другиго? Но може да се нуждаеш от любов и ако някой се нуждае от теб, хората го
наричат любов. Но то не е любов. То е собственическо отношение, егоизъм, контрол без
капка уважение. Не се самозалъгвайте; не е любов.
Любовта, която извира от вас, е единственият начин да бъдете щастливи. Безусловна
любов към себе си. Пълно отдаване на любовта към себе си. Вече не се съпротивлявате
на живота. Вече не се самоотхвърляте. Вече не носите тежкото бреме на обвиненията и
вината. Просто се приемате такива, каквито сте, и приемате всеки друг такъв, какъвто
е. Имате правото да обичате, да се смеете, да бъдете щастливи, да давате любов и да не
се боите да получавате любов.
Ето това е лечението. Три прости стъпки: истина, прошка и любов към себе си. Има
ли ги, целият свят ще се излекува и вече няма да прилича на лудница.
Трите ключа към изцелението на ума са ни посочени от Иисус, но не само той ни учи
как да се изцелим – същото правят Буда и Кришна. Много други учители са стигнали
до същите изводи и са ни преподали същите уроци. По целия свят – от Япония до Мек-
сико, Перу, Египет и Гърция – е имало излекували се хора. Те са проумели, че болестта
е в човешкия ум и са използвали тези три средства: истината, прошката и любовта към
себе си. Ако приемем умствената си нагласа като болест, откриваме, че има лек. Не е
необходимо да страдаме повече; ако си дадем сметка, че умът ни е болен, че емоцио-
налното ни тяло е наранено, също можем да се излекуваме.
Само си представете какво ще стане, ако всички хора бъдат правдиви със себе си,
прощават на всички и обичат всички. Ако всички хора обичат по този начин, те няма
повече да бъдат егоисти; ще могат да дават и да получават и ще престанат да съдят.
Клюките ще секнат и емоционалната отрова просто ще се изпари.
Тук говорим за съвършено различен Сън на Планетата. Той изобщо не прилича на
планетата Земя. Иисус го нарича „рай на земята“, Буда го нарича „нирвана“, а Мойсей –
„Обетована земя“. Това е място, където ще можем да живеем в любов, защото ще сме
съсредоточени върху любовта. Ще изберем да обичаме.
Както и да наречете новия Сън, той пак е сън, също толкова реален или илюзорен
като съня за ада. Но вече можете да изберете в кой сън искате да живеете. Сега средст-
вата за изцелението ви са в ръцете ви. Въпросът е: какво ще направите с тях?

63
 12. Богът в теб
Вие сте силата, която си играе с ума ви и се забавлява с тялото ви като с любима
играчка. Това е причината да сме тук: да играем и да се забавляваме. Родени сме с пра-
вото да бъдем щастливи, да се наслаждаваме на живота. Не сме тук, за да страдаме.
Който желае да страда, нека страда, но не е задължително.
Тогава защо страдаме? Защото целият свят страда и ние приемаме страданието за
нормално. После изграждаме система от убеждения, за да подкрепим тази „истина“. Ре-
лигиите ни казват, че сме дошли тук, за да страдаме, че животът е долина на сълзите.
Страдай днес, имай търпение и когато умреш, ще бъдеш възнаграден. Звучи прекрасно,
но не е вярно.
Избираме страданието, защото сме се научили да страдаме. Ако продължим да пра-
вим същия избор, и занапред ще страдаме. Сънят на Планетата носи отпечатъка на чо-
вешката история, на човешката еволюция, а страданието е резултатът от човешката ево-
люция. Ние страдаме, защото знаем: знаем в какво вярваме, знаем всички онези лъжи
и, тъй като не можем да ги оправдаем, страдаме.
Не е вярно, че след смъртта отиваш в ада или в рая. Човек живее в ада или в рая, но
сега. Раят и адът съществуват само на равнището на ума. Ако страдаме сега, след
смъртта си пак ще страдаме, защото умът не умира заедно с мозъка. Сънят продължава
и, когато сънят ни е ад, след смъртта на мозъка отново сънуваме в същия ад. Единстве-
ната разлика между това, да си умрял, и това, да спиш е, че когато спиш, можеш да се
събудиш, защото имаш мозък. Когато си мъртъв, не можеш да се събудиш, защото ня-
маш мозък, но сънят остава.
Раят или адът са тук и сега. Не е необходимо да чакате смъртта. Ако поемете отго-
ворността за собствения си живот, за собствените си действия, тогава бъдещето е в ръ-
цете ви и можете да живеете в рая, още докато тялото е живо.
Очевидно сънят на повечето хора на тази планета е ад. Това не е правилно или пог-
решно, добро или лошо, и няма виновни. Можете ли да вините родителите си? Не. Те са
сторили най-доброто по силите си, когато са ви програмирали като дете. Техните роди-
тели са направили същото с тях: най-доброто по силите си. Ако имате деца, и вие няма
да знаете по какъв друг начин да постъпите. Как бихте могли да се обвинявате? Да си
дадеш сметка не означава да обвиниш някого или да носиш вината за стореното от теб.
Защо да се чувстваме виновни или да се обвиняваме за умствено заболяване, което е
изключително заразно?
Знаете ли, всичко съществуващо е съвършено. Вие сте съвършени такива, каквито
сте. Това е истината. Вие сте майстори. Дори да сте майстори на гнева или ревността,
гневът и ревността ви са съвършени. Дори в живота ви да се разиграва огромна драма,
тя е съвършена, тя е красива. Може да отидете да гледате „Отнесени от вихъра“ и да
плачете заради драматизма на случващото се. Кой казва, че адът не е красив? Адът е
способен да ви вдъхнови. Даже адът е съвършен, защото съществува единствено съвър-
шенство. И дори в живота си да сънувате ада, вие сте съвършени такива, каквито сте.
Единствено познанието ни кара да вярваме, че не сме съвършени. Познанието не е
64
нищо друго, освен описание на Съня. Сънят не е реален, следователно и познанието не
е реално. Откъдето и да идва познанието, то е реално само от една гледна точка. Щом
променим гледната точка, то престава да бъде реално. Никога няма да открием себе си
чрез познанието. А в крайна сметка именно към това се стремим: да открием себе си, да
бъдем себе си, да живеем собствения си живот, а не живота на Паразита – живота, който
сме програмирани да живеем.
Не познанието ще ни отведе при собственото ни аз, а мъдростта. Трябва да правим
разлика между познание и мъдрост, защото те не се покриват. Основната употреба на
познанието е при общуването с другите – за да постигнем съгласие относно възприема-
ното. Познанието е единственото средство за общуване, защото хората почти не общу-
ват чрез сърцата си. Важно е как използваме познанието си, защото се превръщаме в
негови роби и преставаме да бъдем свободни.
Мъдростта няма нищо общо с познанието; тя е свързана със свободата. Когато си мъ-
дър, ти си свободен да използваш собствения си ум и да ръководиш собствения си жи-
вот. Здравият ум е свободен от Паразита; той си е възвърнал свободата отпреди опито-
мяването. Когато излекуваш ума си, когато се освободиш от Съня, вече не си невинен,
а мъдър. В много отношения отново заприличваш на дете, но има една важна разлика:
детето е невинно и затова може да попадне в капана на страданието и нещастието. Пре-
одолелият Съня е мъдър; вече не попада в ничии капани, защото знае – той притежава
и познание за Съня.
Не е необходимо да придобием познание, за да постигнем мъдрост; всеки може да
стане мъдър. Всеки. Когато помъдрееш, животът е лесен, защото се превръщаш в самия
себе си. Трудно е да се опитваш да бъдеш такъв, какъвто не си, да убедиш себе си и
останалите, че си нещо, което не си. Опитите да бъдеш друг изразходват цялата ти енер-
гия. Да бъдеш себе си не изисква никакви усилия.
Когато помъдрееш, не ти е необходимо да използваш всички създадени от теб образи;
не се налага да се преструваш на нещо различно. Приемаш себе си такъв, какъвто си, и
безрезервното самоприемане прераства в безрезервно приемане на всички останали.
Вече не се опитваш да променяш другите или да налагаш собствената си гледна точка.
Уважаваш убежденията на околните. Приемаш тялото си и човешката си същност с
всички телесни инстинкти. Няма нищо лошо да си животно. Ние сме животни, а живот-
ните винаги следват инстинкта си. Ние сме хора и тъй като сме толкова интелигентни,
се научаваме да потискаме инстинктите си; не се вслушваме в гласа на сърцето. Ето
защо вървим срещу телата си и се опитваме да потиснем телесните потребности или да
отречем съществуването им. Това не е мъдро.
Когато помъдрее, човек уважава тялото си, уважава ума си, уважава душата си. Ко-
гато помъдрее, животът му се контролира от сърцето, а не от главата. Той престава да
саботира самия себе си, собственото си щастие или собствената си любов. Вече не е
обременен с вина и не обвинява; вече не се отнася към себе си с критичност и не осъжда
другите. От този момент нататък всички убеждения, които те правят нещастен, които те
карат да се бориш, които правят живота ти труден, просто изчезват.
Изхвърлете всички лъжливи представи за собственото си аз и бъдете самите себе си.
Когато приемете природата си, собствената си същност, ще преодолеете страданието.
Когато приемете истинското си аз, вие приемате Живота, приемате Бога. Сторите ли го,
вече няма борба, няма съпротива, няма страдание.
Когато си мъдър, винаги избираш лесния път, тоест – да бъдеш себе си, каквото и да
означава това. Страданието не е нищо друго, освен съпротивляване на Бога. Колкото

65
повече се съпротивляваш, толкова повече страдаш. Толкова е просто.
Представете си, че утре се събуждате от Съня и сте напълно здрави. Вече няма рани,
няма емоционална отрова. Представете си колко свободни ще се почувствате. Където и
да отидете, всичко ще ви изпълва със щастие, че сте живи. Защо? Защото здравият човек
не се бои да изразява любовта си. Представете си как ще живеете, как ще се отнасяте с
близките си, ако тялото ви се освободи от раните и емоционалната отрова.
Всички мистични школи по света наричат това „пробуждане“. Сякаш един ден се съ-
буждате без емоционални рани. Когато по емоционалното тяло няма емоционални рани,
преградите изчезват и вие започвате да виждате нещата такива, каквито са, а не съгласно
системата си от убеждения.
Когато отвориш очи без рани по тялото си, ти се превръщаш в скептик – не за да си
придаваш важност, показвайки на всички колко си умен, или за да се надсмиваш на
хората, които вярват във всички онези лъжи. Не, когато се пробудиш, ставаш скептик,
защото виждаш с очите си, че Сънят не е истина. Отваряш очи, буден си, и всичко ти
става ясно.
Когато се пробудиш, преминаваш точката, от която няма връщане, и вече никога не
възприемаш света по съшия начин. Продължаваш да сънуваш – защото човек не може
да избегне сънуването, тъй като сънуването е функция на ума – но разликата е в съзна-
нието, че сънуваш. Знаейки това, можеш да се наслаждаваш на съня или да страдаш от
него. От теб зависи.
Пробуждането е все едно да си на многолюдно празненство, където всички, освен теб,
са пияни. Ти си единственият трезвен човек на празненството. Това е пробуждането,
защото истината е, че повечето хора възприемат света през призмата на емоционалните
си рани, на емоционалната си отрова. Те не съзнават, че живеят в съня за ада. Не съзна-
ват, че живеят в сън, точно както плуващите във водата риби не си дават сметка, че
живеят във вода.
Когато се събудиш и се окажеш единственият трезвен човек на празненство, където
всички са пияни, може би ще изпиташ състрадание, защото и ти си се напивал. Не е
необходимо да съдиш – дори хората в ада, защото и ти си бил в ада.
Когато се събудиш, сърцето ти е проява на Духа, проява на Любовта, проява на Жи-
вота. Пробуждане е да осъзнаеш, че ти си Животът. Когато си дадеш сметка, че си
жизнената сила, всичко е възможно. Непрекъснато стават чудеса, защото тези чудеса са
дело на сърцето. Сърцето е в пряка връзка с човешката душа и когато то говори, дори и
при съпротива от страна на главата, нещо вътре в теб се променя; сърцето ти отваря
друго сърце и истинската любов става възможна.

***

Има една стара индийска история за бог Брахма, който бил съвсем сам. Не съществу-
вало нищо друго, освен него, и той ужасно скучаел. Брахма искал да си поиграе, но
нямало с кого. И тогава за свое забавление той създал красивата богиня Майя1. Щом
Майя се появила и Брахма ѝ казал причината за съществуванието ѝ, тя рекла: Добре, ще
играем най-прекрасната игра, но ще трябва да правиш, каквото ти кажа“. Брахма се съг-
ласил и, следвайки указанията на Майя, сътворил цялата вселена. Създал слънцето и
звездите, луната и планетите. След това създал живота на земята: животните, океаните,

1
Илюзията. – Бел. прев.
66
атмосферата, всичко.
Майя казала: „Колко е красив създаденият от теб илюзорен свят. Сега искам да сът-
вориш животно, което да бъде толкова интелигентно и съзнателно, че да оцени творе-
нието ти“. Накрая Брахма създал човеците и, след като приключил, попитал Майя кога
ще започне играта.
„Веднага“, отвърнала тя. Сграбчила Брахма и го нарязала на хиляди мънички, мини-
атюрни парченца. Сложила по едно от тях във всеки човек и заявила: „Сега играта за-
почва! Ще те накарам да забравиш какво представляваш, а ти ще се опитваш да намериш
себе си!“ Майя създала Съня и Брахма и до днес се опитва да си спомни кой е. Той е
там, във вас, а Майя ви пречи да си спомните кои сте.
Когато се събудим от Съня, отново се превръщаме в Брахма и предявяваме претенции
за възвръщане на божествеността си. Тогава, ако Брахма вътре във вас каже: Добре, аз
съм буден; ами останалите ми късчета?“, вие ще познавате играта на Майя и ще можете
да споделите истината с останалите, които също ще се пробудят. Ако двама души на
празненството са трезви, ще им бъде по-забавно. Трима е дори още по-добре. Започнете
със себе си. Тогава другите ще започнат да се променят, докато целият сън, цялото праз-
ненство изтрезнее.

***

Ученията идващи от Индия, от толтеките, християните, гърците – от общества по це-

лия свят – произтичат от една и съща истина. Те ни учат да предявим претенции за въз-
връщане на божествеността си и да открием Бог в себе си. Казват ни да отворим сърцата
си и да помъдреем. Представяте ли си какъв ще бъде светът, ако всички хора отворят
сърцата си и открият любовта в себе си? Разбира се, че можем да го направим. Всеки
може да го направи по свой собствен начин. Тук не става дума да следваме идея, която
ни е наложена отвън; става дума да намерим себе си и да изразим същността си по своя
собствен индивидуален начин. Ето защо животът ни е изкуство. Толтек означава „тво-
рец на духа“. Толтеки са онези, които умеят да говорят със сърцата си, онези, които
обичат безусловно.
Вие сте живи благодарение на божията сила, която е сила на Живота. Вие сте жизне-
ната сила, но тъй като умеете да мислите на равнището на ума, забравяте истинската си
същност. Тогава е лесно да срещнеш някого и да кажеш: „О, Бог съществува. Бог е от-
говорен за всичко. Бог ще ме спаси“. Не. Бог току-що е дошъл да ти каже – да каже на
Бога в теб – да си дадеш сметка, да направиш избор, да имаш смелостта да се пребориш
с всичките си страхове и да ги промениш, така че вече да не се боиш да обичаш. Страхът
от любовта е един от най-големите човешки страхове. Защо? Защото в Съня на Плане-
тата разбито сърце означава самосъжаление.
Вероятно се чудите: „Ако наистина съм Животът или Бог, защо не го знам?“ Защото
сте програмирани да не го знаете. Учили са ви: „Ти си човек; ето, това са ограниченията
ти“. И така вие ограничавате възможностите си чрез собствените си страхове. Вие сте
онова, което вярвате, че сте. Хората са могъщи магьосници. Когато вярвате, че сте са-
мите себе си, бие сте тъкмо това. Можете да го постигнете, защото сте Животът, Богът,
Намерението. Имате властта да се превърнете в самите себе си, веднага. Но не рацио-
налният ум контролира силата ви, а онова, в което вярвате.
Нали разбирате, всичко опира до вярата. Вашите убеждения управляват съществува-
нието ви, ръководят живота ви. Създадената от нас система от убеждения прилича на

67
малка кутия, в която сме се напъхали; не можем да избягаме, защото вярваме, че не сме
в състояние да се измъкнем. Такова е положението ни. Хората създават собствените си
ограничения, собствените си предели. Заявяваме кое е по силите ни и кое не е. И тогава
само защото го вярваме, то става истина за нас.
Толтекските пророчества са предсказали появата на нов свят, на ново човечество, ко-
гато хората ще поемат отговорността за собствените си убеждения, за собствения си
живот. Идва моментът, в който ще се превърнете в свой собствен гуру. Няма нужда
другите да ви казват каква е Божията Воля. Сега заставате лице в лице с Бога, без пос-
редници. Търсили сте Бог и сте го открили в себе си. Бог вече не е там, извън вас.
Когато знаете, че жизнената сила е вътре във вас, приемате божествеността си и въп-
реки това изпитвате смирение, защото съзирате същата божественост във всеки друг.
Виждате колко е лесно да разбереш Бог, защото всичко е проява на Бога. Тялото ще
умре, умът също ще изчезне, но не и вие. Вие сте безсмъртни; съществувате милиарди
години в различни форми, защото сте Животът, а Животът не може да умре. Вие сте в
дърветата, в пеперудите, в рибите, във въздуха, луната, слънцето. Където и да отидете,
вие сте там, чакайки себе си.
Тялото ви е храм, жив храм, обитаван от Бога. Умът ви е жив храм, обитаван от Бога.
Бог живее във вас като Живот. Доказателството за това е, че сте живи. Вашият Живот е
доказателството. Разбира се, в ума ви има боклук и емоционална отрова, но и Бог е там.
Не е необходимо да правиш каквото и да било, за да стигнеш до Бог, за да постигнеш
просветление, да се пробудиш. Никой не може да те отведе при Него. Който го твърди,
е лъжец, защото ти вече си с Бог. Има само едно живо същество и, все едно дали го
желаеш или не, дали се съпротивляваш или не, без всякакви усилия вече си с Бога.
Остава само да се наслаждаваш на живота си, да бъдеш жив, да излекуваш емоцио-
налното си тяло, за да сътвориш живота си така, че открито да споделяш цялата любов,
която носиш в себе си.
Дори целият свят да те обича, тази любов няма да те направи щастлив. Само извира-
щата отвътре обич ще ти донесе щастие. Само тя ще промени нещата, а не любовта на
другите към теб. Твоята половина е обичта към всичко наоколо; другата половина може
да е дърво, куче, облак. Ти си едната половина; другата половина е онова, което възп-
риемаш. Като сънуващ, ти си едната половина, сънят е другата.
Винаги сме свободни да обичаме. Ако сме решили да имаме връзка и партньорът ни
играе същата игра – каква благодат! Когато връзката ни е изцяло извън ада, ще обичаме
себе си толкова силно, че изобщо няма да се нуждаем един от друг. Събираме се по
собствена воля и създаваме красота. И заедно ще сътворим съня за рая.
Вече сме овладели до съвършенство страха и самоотхвърлянето; сега се връщаме при
любовта към себе си. Можем да бъдем толкова силни и толкова могъщи, че чрез лю-
бовта към себе си да променим индивидуалния си сън от страх в любов, от страдание –
в щастие. Тогава, също като слънцето, ще даряваме светлина и любов без всякакви ус-
ловия. Когато обичаш безусловно, ти – човекът и ти – Богът се съединяваш с протича-
щия през теб жизнен дух. Животът ти се превръща в израз на красотата на Духа. Живо-
тът е само сън и ако сътворим живота си с Любов, сънят се превръща в шедьовър.

68
 Молитви
Затворете за миг очи, отворете сърцето си и почувствайте избликващата от него лю-
бов.
Искам да се присъедините към мен за една специална молитва, за да усетим единени-
ето с нашия Създател.
Съсредоточете вниманието си върху белите дробове, сякаш само те съществуват. По-
чувствайте насладата, когато те се разширяват, за да удовлетворят най-силната потреб-
ност на човешкото тяло – дишането.
Поемете дълбоко въздух и почувствайте как той изпълва вашите дробове. Осъзнайте,
че въздухът е любов. Забележете как са свързани въздухът и белите дробове, свързани
чрез любовта. Изпълвайте дробовете си с въздух, докато тялото не пожелае да се осво-
боди от въздуха. Тогава издишайте и отново почувствайте насладата. Защото удовлет-
воряването на всяка телесна потребност ни носи наслада. Дишането ни носи наслада.
Дори само то е достатъчно, за да бъдем винаги щастливи, да се наслаждаваме на живота.
Да бъдем живи е достатъчно. Почувствайте насладата да сте живи, насладата да изпит-
вате любов...

Молитва за съзнание

Създателю на Вселената, днес те молим да отвориш сърцата ни, да отвориш очите ни,
за да се насладим на цялото ти творение и да живеем във вечна любов с теб. Помогни
ни да те съзрем във всичко, което възприемаме с очите си, с ушите си, със сърцата си и
всичките си сетива. Нека гледаме с очите на любовта, така че да те откриваме където и
да отидем, и да те виждаме във всяко твое творение. Нека те намерим във всяка своя
клетка, във всяка емоция на ума, във всеки сън, във всяко цвете и във всеки срещнат. Не
можеш да се скриеш от нас, защото си навсякъде, и ние сме едно с теб. Помогни ни да
осъзнаем тази истина.
Нека осъзнаем силата си да създадем сън за рая, в който всичко е възможно. Помогни
ни да използваме въображението си, за да направляваме съня за своя живот, магията на
творението си, за да живеем без страх, без гняв, без ревност, без завист. Дай ни пъте-
водна светлина и нека днес открием любовта и щастието. Нека днес се случи нещо нео-
бикновено, което ще промени живота ни завинаги: нека всяка наша дума и постъпка
бъде израз на красотата в сърцата ни, винаги върху основата на любовта.
Помогни ни да бъдем самите себе си, да обичаме като теб, да даваме като теб, да
създадем шедьовър на красотата и любовта, така, както всички твои творения са ше-
дьоври на красотата и любовта. Започни от днес и ни помагай да увеличим силата на
любовта си, за да успеем да сътворим шедьовъра на собствения си живот. Днес, Създа-
телю, ти поднасяме цялата си благодарност и любов, защото си ни дал Живот. Амин.

69
 Молитва за любов към себе си

Създателю на Вселената, днес те молим да ни помогнеш да приемем себе си такива,

каквито сме, без да се съдим. Помогни ни да приемем ума си такъв, какъвто е, с всички
емоции, надежди и сънища, индивидуалността си, неповторимото си съществувание.
Помогни ни да приемем тялото си такова, каквото е, с цялата му красота и съвършенс-
тво. Нека нашата любов към себе си бъде толкова силна, че никога вече да не се отхвър-
ляме и да не подкопаваме щастието, свободата и любовта си.
Нека отсега нататък всяка постъпка, всяка реакция, всяка мисъл и всяка емоция по-
чиват върху любовта. Създателю, нека любовта ни към себе си нараства, докато целият
ни сън за живота се превърне от страх и нещастие в любов и радост. Нека силата на
любовта ни към себе си бъде достатъчно могъща, за да разруши всички лъжи, в които
сме програмирани да вярваме – всички лъжи, които ни казват, че не сме достатъчно
добри или достатъчно силни, или достатъчно умни, че няма да се справим. Нека лю-
бовта ни към себе си бъде толкова могъща, че да не ръководим живота си от чуждото
мнение. Нека си вярваме безрезервно, за да взимаме необходимите решения. Обичайки
себе си, няма да се боим да се изправим пред отговорностите или проблемите в живота
си и ще ги решаваме още при възникването им. Нека постигнем целите си чрез силата
на любовта към себе си.
Започни от днес и ни помагай да обичаме себе си толкова силно, че никога да не съз-
даваме ситуации, пагубни за самите нас. Можем да бъдем самите себе си и да не се
преструваме, че сме други, само за да бъдем приети от околните. Вече нямаме нужда
другите да ни приемат или да ни казват колко сме добри, защото познаваме същността
си. Нека силата на любовта към себе си ни помага да се радваме всеки път, когато пог-
леднем в огледалото. Нека на лицето ни грее усмивка, засилваща вътрешната и външ-
ната ни красота. Помогни ни да се изпълним с толкова силна любов към себе си, че
винаги да се наслаждаваме на собствената си компания.
Нека обичаме себе си, без да се съдим, защото когато съдим себе си, понасяме обви-
ненията и вината, изпитваме нужда от наказание и забравяме любовта ти. Укрепи волята
ни да си простим още сега. Почисти умовете ни от емоционалната отрова и самоосъж-
дането, за да живеем в съвършен мир и любов.
Нека любовта ни към себе си бъде силата, променяща съня за живота ни. Нека с тази
нова сила в сърцата си – силата на любовта към себе си – преобразим всяка връзка, за-
почвайки от връзката със самите себе си. Освободи ни от конфликтите с другите. Нека
бъдем щастливи да споделяме времето си с любимите хора и да им простим за всяка
несправедливост, която усещаме с ума си. Помогни ни да обичаме себе си толкова
силно, че да простим на всички, които са ни наранявали.
Дари ни смелостта да обичаме семейството и приятелите си безусловно и да проме-
ним връзките си по най-положителния и любящ начин. Помогни ни да създадем във
връзките си нови комуникационни канали, за да няма борба за контрол, победители и
победени. Нека заедно работим в името на любовта, радостта и хармонията.
Нека връзките със семейството и приятелите ни почиват върху уважението и ра-
достта, така че вече да не изпитваме потребност да ги поучаваме как да мислят и как да
живеят. Нека връзката с любимия бъде най-прекрасната връзка; нека изпитваме радост
всеки път, когато общуваме с партньора си. Помогни ни да приемем другите такива,
каквито са, без да ги съдим, защото когато ги отхвърляме, ние отхвърляме себе си. А
когато отхвърляме себе си, отхвърляме Теб.

70
 Днес полагаме ново начало. Помогни ни да започнем живота си наново чрез силата
на любовта към себе си. Помогни ни да се радваме на живота, да поемаме рискове, да
бъдем живи и да не се боим от любовта. Помогни ни да се превърнем в Майстори на
Благодарността, Щедростта и Любовта, за да се наслаждаваме на цялото ти творение
вовеки Веков. Амин.

71
 Благодарности
Бих искал да благодаря на Джанет Милс, която се отнесе към тази книга като истин-
ска майка към своята рожба и ѝ придаде форма с цялата си обич и всеотдайност.
Искам да изразя признателността си и към хората, които ни дариха с времето и обичта
си и ни помогнаха при реализацията на тази книга.
Накрая искам да благодаря и на нашия Създател за вдъхновението и красотата, дали
живот на настоящата книга.

72
 От същия автор

ЧЕТИРИТЕ СПОРАЗУМЕНИЯ
Дон Мигел Руис
В ЧЕТИРИТЕ СПОРАЗУМЕНИЯ Дон Мигел Руис разкрива източника на убеждени-
ята, които ни ограничават, отнемат ни радостта и пораждат ненужно страдание.
Плод на древната толтекска мъдрост, Четирите Споразумения предлагат могъщ ко-
декс на поведение, способен много бързо да преобрази живота ни и да ни донесе ново
усещане за свобода, истинско щастие и любов.

73
 ПЕТОТО СПОРАЗУМЕНИЕ
Дон Мигел Руис
Дон Мигел Руис и синът му Дон Хосе Руис ни предлагат нов поглед към Четирите
споразумения, както и едно изключително мощно средство за трансформиране на жи-
вота ни в райски сън: Петото споразумение.
Петото споразумение ни отвежда към дълбините на познанието за силата на Аза
и ни връща към автентичността, с която сме родени. Това завладяващо продължение
на книгата Четирите споразумения, променила живота на милиони хора по света, из-
глежда, е най-големият дар, който можем да си поднесем — свободата да сме тези,
които наистина сме.
Петте споразумения: Бъди безупречен в словото си, Не приемай нищо лично, Не
прави предположения, Винаги прави най-доброто, на което си способен, Бъди скепти-
чен, но се научи да слушаш

74
 Дон Мигел Руис
УМЕНИЕТО ДА ОБИЧАШ
Превод Станислава Миланова
Редактор Сирма Велева
Графичен дизайн Красимира Деспотова
Компютърна обработка Таня Киричкова
Печат ИНВЕСТПРЕС

https://4eti.me
ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „КИБЕА“
София 1000, Централна поща, П К. 161
Тел.: 02 980 50 63, 02 988 01 69
office@kibea.net

ТЪРГОВСКО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО НА „КИБЕА“

ул „Искърско шосе“ №19, тел. 02 973 75 37

ЦЕНТЪР ЗА КНИГИ И ЗДРАВЕ „КИБЕА“

София, ул .Д-р Г. Вълкович“ №2А
Фирмена книжарница: тел. 02 988 01 93