Ивинела Самуилова

Ако животът
не е чудо
Книга 2

© Ивинела Вескова Самуилова, автор

© Мариана Кръстева Станкова, художествено оформление на корицата
© ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“, 2012 г.

Отговорен редактор Вера Янчелова

Компютърна обработка Ана Цанкова
Коректор Нина Славова

http://4eti.me
ISBN 978-954-26-1109-7

2
 ПРЕДГОВОР

Много ме радва, че първата ми книга – „Животът може да е чудо“ – бе приета

толкова сърдечно от българските читатели. Благодаря ви!
Не мога да не отбележа, че откакто тази книга се появи в живота ми, се случват
най-чудесни неща. Срещнах много сродни души, създадох нови приятелства с неверо-
ятни хора, получих окуражаващи и докосващи сърцето писма от цялата страна и от
българи в чужбина, а и най-неочаквано за мен се оказа, че без да искам, съм открила
начин да покорявам мъжки умове.
Както лирично ми призна наскоро един джентълмен: „Ивинела, след като про-
четох книгата ви, вече не мога да пръдна, без да се сетя за вас!“. Добре ми се е полу-
чило, нали?
Както и да е. Исках да ви развеселя малко, за да не останете с впечатление, че съм
изневерила на стила си, изведнъж съм станала сериозна и ви пробутвам някаква тъжна
драматична история.
Нито най-малко! „Ако животът не е чудо“ е по-скоро опит за литературна гро-
теска по другата половина от мисълта на Айнщайн, която е мото и на двете ми книги:
„Има два начина да изживеете живота си – като нещо обикновено или като чудо“.
Романът е разказ за това какво се случва, когато живеем все едно животът е нещо
обикновено. А „обикновено“ в нашето съвремие означава сиво и безрадостно ежедне-
вие, мъчително стискане на зъби, яростна борба, страдание в агония да правим невъз-
можни избори, натрапени ни от социума. Живот в негатив, в който безчудесното е
норма, а чудесата – изключение...
Нямах представа, че ще напиша тази книга. Тя узря полека и в течение на забав-
ните разговори с мои приятели и читатели в групата ни „Животът може да е чудо“
във Фейсбук, която създадох след излизането на книгата. Там си споделяме проблемни
ситуации и си помагаме с намирането на решения, като генерираме щури идеи в духа
на метода на Алексей – прототипа на главния ми герой.
Искам да благодаря сърдечно на тези хора, които присъстват много живо и автен-
тично в книгата, и да им кажа, че без споделеното от тях тя нямаше да бъде толкова
истинска и ценна. Искам да благодаря и на Алексей, който не само ми гласува доверие
да бъде отново главният мъжки образ в историята ми, но и много ме насърчаваше,
докато пишех. Благодаря от сърце на ИК „Хермес“ за това, че за втори път ме
подкрепя като автор по един безусловно професионален начин, както и на всички от
екипа за топлото усещане, че съм сред приятели. Специално искам да благодаря на
Вера Янчелова, моя отговорен редактор, чиито насоки бяха изключително ценни за
мен. В голяма степен дължим продължението на историята за Ади на нея, защото тя
ми помогна да осъзная, че още не сме готови да се разделим. И накрая – благодаря на
Ади, моята героиня, която смело пое предизвикателството, което ѝ отправих. Начинът,
по който се справихме, ме изпълва с удовлетворение като творец. Надявам се вас, като
читатели, да ви изпълни с удоволствие.
В заключение бих искала да обърна внимание, че тази книга не е урок. Нито е
ръководство. Тя е просто пример. Може би вече сте се сблъсквали с него, но аз си

3
позволявам отново да ви го напомня, защото ми се струва, че много лесно забравяме и
някак неусетно се връщаме там, откъдето уж искаме да се измъкнем...
Via Dolorosa или Via Miraculosa?1 В това е всъщност въпросът...
Желая ви приятно четене!
ИВИНЕЛА

***
Мила седеше пред затворения прозорец и гледаше навън, без всъщност да забе-
лязва каквото и да било. В момента се чувстваше като вцепенена – лишена от емо-
ции, мисли и желание за живот. Една съсипана 35-годишна жена, току-що разбрала,
че съпругът ѝ, на когото бе имала безгранично доверие, ѝ изневерява. Беше получила
имейл от любовницата му. Бракът ѝ, в чиято стабилност до вчера можеше да се
закълне, бе изместил на заден план всичко останало в живота ѝ и в този момент тя
нямаше нищо, на което да се опре.
От малка Мила вярваше в любовта от приказките и не можеше да разбере тези,
които смятаха, че тя е илюзия. Може би не вярваха достатъчно силно? Нейният
принц се бе появил и бе точно както го описваха – силен и смел, красив и богат... Е,
не много богат, но с направо неприлично висока заплата в сравнение с нейната на
държавен служител... Грабна я, заведе я в замъка, който купи за нея (нов тристаен
апартамент в модерен квартал), и напълни живота ѝ със съдържание и смисъл –
екскурзии, нова кола (на „близинг“, както казваше той, защото му се налагало
понякога „да ближе задници“ заради това повишение, с което си позволил да ѝ я
купи, но за нея бил готов на всичко), маркови дрехи, истински перли и дори един
мъничък диамант за 10-ата годишнина от сватбата им миналата година... И това
не бе всичко, което Мила бе получила от живота (т.е. от съпруга си). Най-
голямото ѝ богатство бяха двете им деца, които в момента бяха на вилата с баба
си и дядо си.
Изобщо, идилията ѝ бе пълна... Даже толкова ѝ харесваше, че постоянно си
гледаше живота отстрани, все едно беше героиня в наситено розов сериал. И не
пропускаше да сподели поредната серия от филма с останалите. Фейсбук профи-
лът ѝ приличаше на фотоалбум, отразяващ сякаш безкрайни моменти семейна иди-
лия: Явор и тя, усмихнати и прегърнати на сватбата; Явор и тя, усмихнати и пре-
гърнати, когато се раждаха децата им; Явор и тя, усмихнати и прегърнати на
морския бряг; Явор и тя, усмихнати и прегърнати на Моста на въздишките във
Венеция; Явор и тя, усмихнати и прегърнати къде ли не – с децата или сами, винаги
щастливи, излъчващи романтика, на която би завидяло и най-безчувственото сърце...
До днес. Днес се сбъдна проклятието на баба ѝ – думите, които бе запомнила още в
детството си и които от време на време отекваха в съзнанието ѝ и увисваха като
черна сянка над главата ѝ, сковавайки сърцето ѝ в леден страх: „Много хубаво не е
на хубаво“.
Чу се тътен на приближаваща гръмотевица и Мила чак сега забеляза, че вали
дъжд. Сигурно само тук валеше – като че ли времето искаше да подчертае драмата
в живота ѝ, поставяйки я в подходящ декор. При Явор и онази – другата, вероятно
1
Via Dolorosa – „Пътят на страданието“ (от лат. dolor – „болка, страдание“), и Via Miraculosa – „Пътят на чудесата“
(от лат. miraculum – „чудо“). – Б. а.

4
грееше слънце. Там винаги грееше слънце – на нейното любимо място, където сега бе
завел нея... Беше ѝ казал, че е в командировка в любимия им морски град и че ще
отседне в любимия им хотел. Предполагаше, че бе резервирал и любимата им стая, с
изглед към морето. Мила не издържа и избухна в сълзи. Свлече се на земята и се
разрида с глас. Изведнъж се почувства смазана. Почувства се ограбена и изоста-
вена – сам-самичка на света... Усети се малка, объркана и изплашена до смърт –
като момиченце, което най-после е успяло да се шмугне в пълния с толкова
интересни неща килер, заиграло се е, а някой е дошъл, угасил е лампата и го е
заключил вътре, самò в тъмното. Мила не виждаше абсолютно нищо – никаква
светлинка, която да ѝ покаже пътя. Животът ѝ внезапно бе потънал в мрак и тя
изобщо нямаше представа какво да направи в този момент.
„Лошото е, че и аз нямам никаква представа!“ – изпъшка Ади наум.

Вдигна глава и погледна през стъклото на автобуса. Наближаваше нейната

спирка. Тя прибра листовете в чантата си и се приготви за слизане.
Два месеца след онзи ден, когато откри призванието си, Ади реши да напише
книга. Импулсът за това ѝ беше дошъл спонтанно предишната вечер. Седна, без да
има предварителен план какво точно ще пише, с някаква смътна идея за сюжет, но с
твърдото намерение да направи достояние на всички най-важното откритие в живота
си. Беше убедена, че ако човек не поеме отговорността да заеме авторската позиция,
ако не успее да премахне рамките, моделите, стереотипите, страховете и предубеж-
денията, животът престава да бъде чудо и се превръща в страдание.
Ади нямаше никакво намерение да пише банална история с хепиенд, в която
някой е стигнал дъното, но изведнъж, точно в най-критичния момент, се озовава на
подходящото място, в подходящото време, където го чака някой гуру спасител (при
добър късмет – от о. Бали). Не, тя не си падаше по подобни блудкави истории, пък и
такива имаше достатъчно. Смяташе, че би била по-полезна не ако покаже как някой се
спасява, а ако се опита да разкрие как е стигнал дотам, че да му е нужно спасение – в
какви рамки се е вкарал сам, какви етикети си е налепил, какви стереотипи са
ръководили живота му, на какви убеждения е робувал, какви страхове са го движили.
Ади искаше да обърне внимание на хората какви проблеми могат да си докарат до
главата – без изобщо да подозират, че сами водят живота си към нещастие – само от
следване на модели, които са приемали по презумпция, като неподлежаща на
съмнение истина, неоспоримо статукво, едва ли не от сътворението на света.
Както например поговорката: „Много хубаво не е на хубаво“. Ади не можеше да
повярва как млади и стари повтарят като хипнотизирани тази глупост, като че ли е
някаква очевидна всемирна закономерност.
„Тази бомба за взривяване на щастието се предава като завет от поколение на
поколение, при това с най-добри намерения, като проява на истинска обич и загри-
женост“ – възмущаваше се Ади.
Алексей наричаше подобни „мъдрости“ негативистични социумни кодове, които
предразполагат към мислене чрез граници и невъзможности. Точно това искаше да
направи Ади: не да анализира конкретни проблеми, а да изобличи кодовете на малкия
и големия социум, довели до тях. Призванието ѝ като че ли изведнъж се оказа много
повече от нейно лично търсене. Ади осъзна, че чрез него би могла да бъде полезна на
много хора.

5
 Автобусът спря и Ади пъргаво скочи на спирката. В момента, в който стъпи на
алеята, от слушалките на плейъра ѝ прозвуча: one, two, one, two, three, four2,
последваха няколко бързи такта, задаващи кънтри ритъма, след което Уили Нелсън
запя една от любимите ѝ песни – „Отново на път“. Тази песен винаги караше Ади да се
размечтае как яхва един вран жребец, изправя го на задните му крака, поглежда леко
презрително надолу, към това, което е „тук и сега“, после обръща коня в обратната
посока, той изцвилва възторжено и решително препуска към някакво неизвестно, но
непременно лудо приключение на живота ѝ.
Ади въздъхна, зави и тръгна бавно по алеята, за да не пречи на щурото пре-
пускане на коня в мечтите ѝ. Беше направила едва две крачки, когато го забеляза с
периферното си зрение: кучешко лайно, към което, незнайно защо, тя имаше
особено отношение – някакво усещане, че то играе важна роля в живота ѝ
напоследък. Беше се появило преди повече от два месеца, в един ден, когато самата
Ади бе в „лайняно настроение“, както натуралистично наричаше емоционалните си
състояния на потиснатост и раздразнение. Тогава Ади се бе спънала в лайното,
което по онова време бе доста голямо и твърдо, почти бе прелетяла над него,
ругаейки, а после, след като спонтанно се бе кръстила „скачащата в лайна“, силно
се бе разсмяла. Без да може да го обясни и осъзнавайки, че би било налудничаво да
се опитва да го прави, Ади бе сигурна, че онзи смях до лайното е бил съдбовен и е
променил целия ѝ живот. Сега, когато го бяха понавалeли и поразмекнали
дъждовете на късната есен, Ади имаше чувството, че лайното я дебне коя сутрин
няма да е нащрек, ще скочи в него, а после цял ден ще го разнася по земята... Ади
се изкиска. „Ей сега ще ти покажа аз на тебе“ – закани му се усмихната Ади, все
едно с лайното се състезаваха в правене на номера. Тя бръкна в чантата си, извади
тетрадката, която винаги носеше, и един химикал и както си беше спряла насред
алеята, над лайното, я отвори. Попадна на някакво хвърчащо листче, видя, че е
празно, и започна да пише върху него. Когато приключи, се огледа, установи, че
няма никого достатъчно близо, за да я чуе, придърпа малко шала към устата си, за
да не се вижда, че говори, и каза:
– Лайно, посвещавам ти първия си лимерик3! Слушай!
След което изразително зачете:

Ставам рано сутринта,

ходя, свиркам си с уста.
Лайно на паважа
чака да се омажа...
Това му е радостта!

Ади пак се изкиска, много доволна от литературния си опит и как бе „натрила

носа“ на лайното. Тя сви юмруци, направи по детски „нà ти сега“ и с усмивка, която
изобщо не можеше да скрие, тръгна по алеята. Вече с гръб, закачливо, но дискретно

2
Едно, две, едно, две, три, четири (от англ.). – Б. а.
3
Литературен стил, създаден от англичанина Едуард Лиър. Представлява хумористично петстишие, при което
строфи 1, 2 и 5 имат между 7 и 10 срички и се римуват взаимно, а строфи 4 и 5 имат между 5 и 7 срички и също се
римуват помежду си. Смята се, че Лиър е бил вдъхновен от Луис Карол, когото нарича „гений на глупостите“. Събирал е
творбите си в сборник, известен като „Книга на глупостите“. Твърди се, че дори Шекспир е писал лимерик. – Б. а.

6
помаха на лайното за сбогом и си пусна за втори път „Отново на път“, която току-що
бе свършила.
В началото, когато разбра, че писането е нейното призвание, Ади реши, че ще
пише хайку. Беше попаднала на едно телевизионно предаване за хайку и изведнъж ѝ
хрумна, че тристишията могат да ѝ помогнат да се научи да улавя мига или по-скоро
чрез тях да изкарва ценните моменти в живота си отвъд времето, в безкрая, където
всеки миг става вечност. Стори ѝ се, че писането на хайку може да се окаже страхотен
начин човек да усвои изкуството да живее „никога и никъде“, разширявайки неогра-
ничено смисъла, който даден момент има в крайния ни живот. „Хайку не е израз на
нещо, а съществуване на нещо“. Точно това определение за хайку грабна Ади: хайку
не стопираше живота, не го подреждаше на рафтове в бурканчета с етикети, а
включваше автора в самия процес на живеене.
Беше споделила някои от хайку опитите си с приятелки и една от тях ѝ бе изпра-
тила информация за друга кратка форма на поезия, този път петстишия с определена
структура, които обаче трябваше да са хумористични. Ади направо се влюби в идеята.
Лимерикът, смяташе тя, бе страхотен начин за пренаписване на негативни сценарии:
задължителната му ритмична структура коренно променяше ритъма на ситуацията, а
вложеният хумор тотално трансформираше контекста на случващото се. Отдавна
чакаше някакъв повод, за да се пробва да напише лимерик, и сега лайното ѝ го даде.
Ади много се забавляваше с тези си литературни опити, но най-много ѝ
допадаше, че те ѝ помагаха да се държи будна за случващото се и да пренаписва
живота си по различен начин – излизайки от социалната матрица. Тя откри в
призванието си животоспасяваща терапия – писането можеше да бъде начин за
вътрешно разширяване, за промяна на нагласата към проблемите, което всъщност бе
целта на различните практики. „Ние никога не работим директно с дадена ситуация, а
само с нашето отношение към нея“, казваше Алексей и именно това правеше Ади.
Пишейки – тя променяше отношението.
„Отново на път“ бе свършила и този път Ади остави следващата песен да
продължи – страхотно суинг парче. Тя започна да се придвижва със „суинговата“ си
стъпка, както я наричаше – просто не можеше да устои на ритъма. Смяташе, че
„стъпката“ не се забелязва отстрани, но отказваше да потърси потвърждение за това в
очите на хората, които минаваха покрай нея. Малко по-напред забеляза как едно
напълно сухо, кафяво листо, игриво, в нейния ритъм, се въртеше надолу към земята.
Ади вдигна очи към дървото над него и видя, че това падащо листо бе последното. Тя
спря и му се поклони точно когато листото минаваше пред нея, и остана така, докато
то стигна земята. Разбира се, отстрани изглеждаше, че се е навела да си оправя нещо.
Преди да се изправи, Ади взе листото, скришом го целуна и го премести на тревата
отстрани. „Бих искала и аз, когато умирам, да имам дух да танцувам суинг“ – помисли
си Ади. После изведнъж леко присви очи, извади тетрадката си и застанала над
листото, записа:

Стар есенен лист

лудо танцува суинг.
Последно желание.

„Хайде, безкраят вече е и зала за суинг – каза си доволно Ади. – Най-после да има
едно място, където човек да може да си суингва на воля“. Тя се изсмя тихичко и бързо

7
закрачи, за да измине последните метри до службата си, подозирайки, че с тези си
литературни отклонения вероятно закъснява.
Задачите я подхванаха още от вратата и не я пуснаха до края на работния ден.
Когато си тръгна, навън бе вече почти тъмно. Ади много обичаше този момент от
зимното време – смрачаването. Обожаваше да посреща мрака. Беше си измислила
едно упражнение: „осветяване на мрака“. Задаваше си въпрос липсата на каква
положителна емоция или състояние би пуснала мрака отвън да влезе в нея. Когато
установеше какво ѝ липсва, започваше да го усилва като светлина, докато добиеше
усещане, че цялата е засветила в тъмното. Днес усети, че се е поизтощила, и си
„включи“ малко жизнена енергия.
Прибра се директно вкъщи, нетърпелива да продължи писането на историята,
която бе започнала предишната вечер. Веднага включи компютъра и докато чакаше да
зареди, започна да се чуди: „И какво ще прави клетата Мила сега?“.
„Уиски!“ – тази мисъл долетя изведнъж отнякъде, като вик, и Ади почти под-
скочи. Нямаше представа откъде се появи идеята – тя не бе голяма „пиячка“, но си
даде сметка, че няколко глътки сгряваща течност ще ѝ се отразят наистина добре,
защото усети как краката и пръстите на ръцете ѝ са изстинали. Ади стана и отиде да
вземе бутилката скоч, която държаха в един шкаф в килера. Извади кристална чаша
„за уиски“, сипа си един пръст от напитката, сложи бучка лед, разклати чашата
няколко пъти и отпи, докато се настаняваше отново пред компютъра. Той вече беше
заредил и Ади отвори файла с книгата. Преглътна бавно уискито, наслаждавайки се на
приятното усещане за топлина, разляло се по тялото ѝ, после се усмихна доволно и
някак дяволито, все едно ѝ е хрумнало нещо забавно, след което лицето ѝ изведнъж
доби сериозно и концентрирано изражение и тя започна да пише.

„Уиски!“ – тази мисъл изскочи изведнъж отнякъде, като вик, и това бе първата
възможност, различна от смъртта, която мина през главата ѝ. „Да, да! Уиски!“ –
помисли трескаво Мила, все едно бе открила сламката, за която да се хване, преди
да потъне напълно. Алкохолът може би щеше да притъпи болката ѝ, да
неутрализира страха, да я отпусне и да ѝ позволи да помисли трезво. Мила усети
иронията в това да се отрезвява с алкохол, но сега не ѝ бе до майтап. Тя бързо отиде
до шкафа, в който държаха напитките, и измъкна почти пълната бутилка истинско
ирландско уиски, което Явор беше купил специално за нея, защото тя веднъж на 100
години решаваше, че ѝ се пие уиски, и разбира се, той се грижеше тя да пие най-
доброто. Мила взе от витрината на секцията една от кристалните чаши за уиски,
наля си малко, извади от фризера бучка лед и я сложи в питието. После занесе
чашата до малката масичка, която бе поставена до големия фотьойл в ъгъла на
хола, до прозореца – специалното ѝ място за четене и сърфиране в мрежата. Седна
на фотьойла в любимата си поза със свити крака, машинално взе лаптопа от
масичката, сложи го в скута си, включи го и докато чакаше да зареди, започна да
гълта уискито от чашата на големи глътки.
Усети моментално как топлината на питието разлива в тялото ѝ усещане за
спокойствие и ѝ се прииска да засили това чувство максимално. Разбра, че няма да
стане само с тези двайсетина грама, които си бе сипала, остави компютъра отново
на масичката, стана да вземе бутилката, пътьом сложи в една купичка още няколко
бучки лед, върна се, доля малко уиски в чашата си и зае отново мястото си на
фотьойла. Отпи още няколко глътки и усети как главата ѝ леко се замайва, въпреки

8
че ѝ се струваше, че умът ѝ се избистря в някаква странна обратнопропорционална
зависимост. Започна да забелязва в главата си контурите на някаква дума. Думата
беше „сбогом“.
Нещо трепна в стомаха на Мила – тази дума изразяваше точно обзелото я
чувство за злощастен край, който тя интуитивно усещаше, че скоро ще бележи
живота ѝ.
„Сбогом, сбогом...“ – повтори в себе си Мила няколко пъти, като ехо, търкул-
нало се по някой склон в пустошта. Последното ехо заглъхна някъде в нея и тя
остана в пълна тишина.
След малко Мила стана, отиде до антрето, взе чантата си, която бе пуснала на
пода, и извади джиесема отвътре. Измъквайки го от калъфчето, нежно прокара
палец по екрана. Още не можеше да му се нарадва. Беше скорошен подарък за
рождения ѝ ден – от Явор. Модерен и скъп апарат, оборудван с джипиес и всякакви
екстри. Когато се похвали на колежката си какъв многофункционален телефон ѝ е
подарил мъжът ѝ, онази, явно от завист, я попита има ли си и вибратор. Мила през
смях я сгълча, че говори глупости, и с очевидна гордост ѝ обясни, че не ѝ трябва
„такова нещо“, защото тя си има Явор, което колежката ѝ изкоментира така:
„Абе на тия мъже днес не може да се разчита – на всичките им трябва ускорител.
По-добре го смени – телефона де... Засега! Замени го за вибратор, но гледай да е от
стария модел, без вграден GSM. Не ти трябва да ти звъни баш на най-
интересното“. Тази случка изплува сега от съзнанието ѝ и Мила тъжно си помисли:
„Каква ирония... Онази кокошка явно е била права... Може би наистина ще трябва да
заменя телефона за вибратор... Никога вече не бих могла да правя с него любов... И не
искам да ми звъни...“ (имаше предвид Явор – не вибратора).

Ади прихна. „Както почваш, Аидке, не е ясно докъде ще я докараш“ – се смъмри

тя, но тази спонтанна глупост с вибратора толкова ѝ хареса, че сърце не ѝ даваше да я
изтрие. „И не искам да ми звъни...“ (имаше предвид Явор – не вибратора)“ – прочете
пак Ади и отново прихна.
„Добре де, хайде, остави го засега!“ – разреши си Ади великодушно и продължи
да пише.

Мила задържа апарата в ръка цяла вечност, вперила поглед в него. После
колебливо натисна бутона с цифрата 1 и набра номера на Явор – беше го вкарала в
опциите за бързо избиране, разбира се, под номер 1.
Явор обаче не вдигаше – явно не чуваше звъненето на телефона. „Може би люби
другата“. Тази мисъл проряза сърцето ѝ като с нож и болката бе неописуема –
съвсем истинска физическа болка. Мила отново се свлече на земята, опря гръб в
стената и скри лице в шепи... Нямаше да се справи... Животът ѝ бе свършил...
Тя се изправи и с несигурна крачка тръгна към банята. Влезе, затвори внима-
телно вратата зад себе си и се взря в огледалото над мивката – беше бледа и
изпита, с тъмни сенки под очите. А бе разбрала едва преди няколко часа. Научи около
16,30 ч. и едва изкара до 17 ч., когато свърши работното ѝ време, безжизнено втора-
чила поглед в екрана на компютъра, усещайки как животът бавно изтича от нея,
незнайно къде. Добре че колежката ѝ си бе взела почивен ден и не можеше да я
види – не би могла да понесе някой друг да разбере за случилото се, особено тази
завистлива патка. Как щеше да обясни, че този, за когото по цял ден ѝ говореше и се

9
хвалеше къде я е завел и какво ѝ е купил, сега ѝ бе изневерил. Не помнеше как се е
качила в колата и как е карала до вкъщи. Просто влезе, пусна ключовете и чантата
си на пода в антрето, събу си обувките по инерция, влезе в хола, стигна до прозореца
и там се разрида.
Мила обърна гръб на огледалото, отиде до тоалетната чиния и седна, забила
поглед надолу. След малко, както седеше отпусната и унила, изведнъж рязко вдигна
глава, пресегна се докрай и с голямо усилие и напрежение успя все пак да стигне
това, което искаше да вземе от етажерката. Самобръсначката на Явор.

Ади спря да пише, вдигна глава и впери поглед в тавана. Само след миг обаче тя
отново насочи вниманието си към компютъра. Отвори интернет, влезе в страницата
на групата, която бе създала преди малко повече от месец за хора, които вече бяха
участвали в семинарите с Алексей.
След малко в групата се появи нова тема с автор Tikva:
– ХИПОТЕТИЧЕН ВЪПРОС: Как бихте подходили, ако бяхте мъж и жена ви, на
която изневерявате, ви се обади и ви каже, че иска да ви види, за да си вземе сбогом с
вас?
Почти веднага започнаха да пристигат коментари:
No more shit: – Да си вземе сбогом...? В смисъл, решила е да го напусне или
планира да се самоубие? Съжалявам за тъпия въпрос, но при мен е много топло и
загрявам бавно...
Tikva: – Всъщност, доколкото разбирам, решила е да направи второто, така че
въпросът не е съвсем хипотетичен...
Fate: – Ами... ако се обажда и иска да се вижда с мъжа си, за да си взема сбогом,
може и да не се самоубие, реално. Много се дразня от такива истории... Аз, ако ще се
самоубивам, ще го направя по-тайно, за да не ме спре нещо. Тази жена обаче явно иска
да бъде спряна – може би смята, че ако се опита да я спре, това означава, че още я
обича...
No more shit: – По книгите навсякъде пише, че опитите за самоубийство са всъщ-
ност вик за внимание. И аз смятам, че ако наистина мисли да се самоубие, едва ли ще
уведомява когото и да е. Но наистина не е добра идея да се разчита само на това, да не
вземе точно пък тя да опровергае теорията...
Mamma mia: – Няма как да знаем какво става в главата на тази жена, на която
мъжът ѝ изневерява, освен че се е фиксирала много здраво в проблема, който има в
семейството – затова трябва да се направи опит да ѝ се отмести погледа встрани,
образно казано, и да ѝ се покажат различни перспективи за развитие на живота ѝ – по
възможност без този мъж в него. Това обаче едва ли ще стане като на филм: точно миг
преди да скочи от покрива, някой казва нещо и променя с един замах целия ѝ
мироглед, вовеки веков... Колцина от вас, ако разберат, че любимият им изневерява, не
биха страдали и не биха искали той по някакъв начин да осъзнае колко лошо е
постъпил?
Fate: – На мен една ми се обади така, да ми каже на кого какво да дам от
нещата ѝ, след като се самоубие... Звънях на „причината“ за самоубийството – той
каза, че не му пука (говорим за големи хора!), а точните му думи бяха: „Да се
самоубива!“. Аз ѝ предадох добросъвестно, с малко по-други думи, и я посъветвах да
не се занимава с него. Егати тъпотиите, безотговорна работа! В крайна сметка тя не се
самоуби тогава, защото чула някаква руска песен – не помня коя. Пожелавам

10
ситуацията да се разреши благополучно и в хармония с плановете на Вселената.
Нямам против хората да се самоубиват, щом го чувстват като изход и мислят, че е
правилно, но не ми се вижда ок, когато товариш околните.
Mamma mia: – Представи си, че тази жена цял живот е живяла заради другите –
мъжа си, децата... Понякога е кофти грам да не мислиш за себе си. Алън Гинсбърг 4
има един момент в едно стихотворение: „И мъката ми, че Питър не ме обича, е мъка от
това, че аз не се обичам...“ или нещо такова. Ей за това става въпрос при всички такива
страдания... Ако обичаш себе си, няма дори да страдаш, че някой е решил да ти
изневерява, камо ли пък да ти хрумне да се самоубиваш.
Sladurana: – Съгласна... Ох, освен да дръпнем една обща молитва? Не знам какво
друго можем да направим, така и така не сме там.
Синята фея: – Невинаги можем да се извадим сами от блатото, издърпвайки се за
косата като барон Мюнхаузен, не го забравяйте... Жената просто се е фиксирала много
здраво в някакво убеждение – например, че без него животът няма смисъл... Има
нужда от преименуване и от разширяване на границите – сега се е фиксирала върху
една точка и точно затова тази точка ѝ изглежда огромна. Трябва да се преименува, за
да може да разшири периметъра на виждане – тогава точката-проблем ще започне да
се смалява, а други опции, нови възможности – да се увеличават... Не е ли точно това
разширяването, за което вчера говорихме...?
Sladurana: – Дали той да не я помоли да поотложи самоубийството за след като
му помогне да пребоядисат детската стая, например..............?
Tikva: – Аха... А после? И у нас е за боядисване... Да дойдат, искам да кажа, ако
пак ѝ хрумне да се самоубива... Отлагането самò по себе си може и да реши този път
нещата – до другата седмица, или месец... Какъв е планът за спечеленото време между
двете самоубийства?
Fate: – Ако мине номерът с боядисването... Сори, ама аз лично, ако бях този мъж,
бих се изкушил да я пратя да се гръмне... Не съм на негова страна и никога не бих
искала да съм на нейното място... Но ако той е решил да изневерява, ако е спрял да я
обича, ако иска да е с друга, така ли ще го спре? Ще му се обажда, за да провокира
чувството му за вина? Любов не се гради върху чувство за вина. Или върху съжа-
ление...
Lady: – Простете, че така грубо се намесвам в очевидно тежката за много от вас
тема, но „опит за самоубийство“ не съществува. Ако някой наистина иска да се
самоубие, го прави от раз. „Опитите“, „сбогуванията“ и тям подобните са просто
завоалирано в думи търсене на внимание. Човекът има потребност да е в ролята на
слабия, на жертвата, за да му обърнат внимание...
Колкото и жестоко да прозвучи, може би най-доброто за нея би било мъжът ѝ да
не отговори на очакванията ѝ (които вероятно са той да се почувства виновен, да се
разкае и да се върне при нея) и така да я „освести“. Тя очаква на срещата да я
разубеждават – вместо това, ако той си запази границите, без да ѝ позволи да го
манипулира, може и да има ефект. Тя да се съвземе и да си поеме контрола на
живота – по бързата, болезнената процедура... Като ѝ е толкова „багажът“...
Tikva: – Аз мисля, че много изместихме въпроса – той не беше за жената и дали тя
манипулира мъжа си, а какво бихте направили вие, ако бяхте мъж, който изневерява, и
жена ви, на която изневерявате, ви се обади да се видите, за да се сбогувате, защото,
както се оказа, е решила, че единственият възможен изход за нея е самоубийството...
4
Ъруин Алън Гинсбърг е американски поет и една от водещите фигури на бийт поколението. – Б. а.

11
 Kralitsa: – Абе какво сте го замислили този мъж – той женско мнение ли търси?
Не знае какво става в главата на една жена и доколко може да рискува? И подпитва
тук, при жените, та да се ориентира какво може да очаква? Не иска да рискува и да я
отсвири, за да не му се налага после цял живот да живее с мисълта, че той е виновен за
смъртта ѝ...
Fate: – Никой не е виновен за ничия смърт – ако тя е решила да се самоубие, защо
трябва друг да е виновен? С какво нейното самоубийство е по-благородно от неговата
изневяра? И двете са манипулации...
Kralitsa: – Не мога да повярвам колко сте безчувствени... Действието на тази мила
жена изразява един вик на душата ѝ – вик за внимание и обич... Да не си обичан е най-
страшното нещо на света и лудниците са пълни с необичани хора... Това е основна
необходимост на душата!
Tikva: – Лудниците са пълни с хора, които са се вторачили в някакъв проблем и са
го направили толкова огромен, че е превзел живота им – това е фиксация на 100%,
липса на всякаква гъвкавост, на всякаква пригодност да съществуват... Живеенето е
гъвкав процес, непрекъснато пренаписване на сценарии – не може да се забиеш в един
сюжет и да дълбаеш само в него, особено ако е проблемен... Някой го беше казал
много добре: „Когато си в дупка, първото, което трябва да направиш, е да спреш да
копаеш“. А за твоя информация, Кралице, някои хора, поради това, че не са обичани,
превръщат раздаването на любов в смисъл на живота.
Kralitsa: – Така е, но в случая какво помага това?
Tikva: – Искам да кажа, че не всички отиват в лудница, когато нещо кофти им се
случи, и не всички се самоубиват – някои намират по-жизнеутвърждаващи решения,
дори и ако за момент са изгубили смисъла...
Kralitsa: – Да, зависи от много неща... Но тук става въпрос за това животът, а не
смъртта, да победи и да се спаси един човек, който иска да умре от НЕЛЮБОВ...
Tikva: – Ами... не знаем за какво става въпрос – в случая просто гадаем... А има и
едни хора, които просто не успяват да осмислят това, което им се случва... И се почват
едни тъпи импровизации на тема живот... майко мила!...
Kralitsa: – Вдигнах кръвно от тези постове, без майтап... Както съм сама, ще
взема и аз да се самоубия... с тъп нож... цикламен... на бели точки...
Tikva: – О, очертава се нещо зрелищно!!!
Kralitsa: – Оставям цялата си споделена тук мъдрост в наследство на участниците
в дискусията, с нотариално заверено пълномощно, и сега започвам да се режа откъм
ноктите на краката: бааавно, жестоооко и уверено... Първият нокът е за Tikva.
Усмивката на Ади се разля по цялото ѝ лице – тя беше пуснала темата, за да
събере гледни точки, които да я насочат за развитието на сюжета. Разговорите в тази
група обаче винаги тръгваха в непредвидима посока, обикновено такава, че колкото и
сериозна да беше темата, накрая всички се търкаляха от смях. Ади се разсмя с глас и
написа:
Tikva: – А, дай нокътя на друг – аз искам за себе си, ако може, само оня лимон,
дето ти беше в гъза, когато фуча онзи ден! Ноктите ще ги дадем в музея – нокти от
кралица. („Тя вечеряла е с пица и пораснала ѝ трета цица“... Тъкмо и нея можеш да
завещаеш на някого – на този, дето изневерява, сигурно си пада по цици.)
Kralitsa: – Вън вали, мамка му, и небето плаче за мен...
Кажете на всички, че съм ги обичалааа... Втори нокът оставям в наследство на
Fate, да го сложи в рамка и да го окачи на площада...

12
 Tikva: – Айде, приключвай вече с тия нокти... Няма да те чакаме цяла нощ да си
изрязваш ноктите...
Kralitsa: – Тъжнооо... Нокът след нокът си отиват от мен...
Tikva: – Абе ай’ стига с тия нокти – вади вече лимона, че да го продадем на търг и
спечелените пари да дарим за нуждите на асоциацията в подкрепа на хората, лишени
от чувство за хумор, и на пострадалите от сериозността... И от изневери...
Ади се превиваше от смях и едвам успяваше да пише.
Kralitsa: – Ами ако го извадя, ще се изпърдя и ще издухам някого...
Tikva: – Най-много да издухаш на някого депресията – няма да е голяма загуба.
Kralitsa: – Depression is constipation of the soooul – английска поговорка. В превод:
„Депресията е запек на душата“, или ако ви харесва повече – „Депресията е душевен
запек“.
Tikva: – А, той, Алексей, сигурно затова нарича задръстванията „транспортен
запек“...
Тъкмо си избърса сълзите от смях и надигна чашата с уиски, влезе люби-
мият ѝ.
– Охо! Тя работата била сериозна! – възкликна той и добави: – Аз се чудя
какво толкова се хили, та чак оттатък се чува, а тя наш’та се нафиркала! Не ти ли е
неудобно да си пиеш сама?
– Аз пиша книга – каза Ади с тон, който явно трябваше да обясни всичко, при
това недвусмислено.
Любимият ѝ направи физиономия, която изразяваше едновременно изненада и
колебливо недоверие и която в думи вероятно би звучала така: „Това с книгата ми е
съвсем ново, не съм се сещал досега за тази възможност, но щом казваш...“.
– Ами... добре! – изрече той с престорено примирение и попита закачливо: – И
за какво пишеш, че да трябва да се подкрепяш с уиски?
– Шшшт, тихо, че ме разсейваш, ще си забравя мисълта –отряза го Ади и абсо-
лютно изключи околната реалност. Разговорът в групата ѝ бе дал някаква идея и вече
напълно вглъбена, тя потъна в писането:

Не знаеше как може едновременно да иска да умре и в същото време да я

дразнят някакви си едва избили косъмчета по краката ѝ. Мила прокара само-
бръсначката няколко пъти от коленете надолу и издуха въображаемия мъх. „Поне
тези от траурната агенция няма да му се подиграват, че жена му е космата, ако
умра от мъка“. Дори не забеляза какви глупости ѝ минават през ума и че повече се
притеснява да не го изложи и какво ще кажат хората, ако нещо се случи с нея,
отколкото да търси изход от ситуацията. Мила стана от тоалетната, пусна
водата от казанчето, вдигна си бикините, оправи си полата и отиде до мивката да
си измие ръцете. Отново се вгледа в отражението си. В този миг чу, че
телефонът ѝ звъни.

– Какво ще вечеряме? – беше любимият, познат до болка глас.

„Я го виж ти, нахалника!“ – ядоса се Ади, но след миг осъзна, че въпросът не
идва от „кръшкача Явор“, а от нейния любим, който още се въртеше из кухнята. Беше
отворил хладилника и оглеждаше съдържанието му. Явно бе огладнял. „Леле, колко
съм изперкала“ – помисли си Ади и се изхили безмълвно, но реши да не споделя с

13
него как го е вкарала в ролята на кръшкач. Нямаше нужда да го „светва“ за подобни
варианти.
– Ау, кога стана време за вечеря! – възкликна тя, поглеждайки часовника на
екрана. – Брей, как лети това време!
Ади стана с нежелание, отиде при него до хладилника и също започна да
разглежда съдържанието му. Имаше какво да хапнат.
– Ей сега ще приготвя вечерята – само да прегледам набързо нещо – каза тя на
любимия си, сядайки отново на масата пред компютъра. Той я целуна по главата с
думите „Писателката ми тя“ и излезе.
Ади се върна в началото на текста и се зачете в това, което бе написала. На
няколко пъти тя се поспря, отбелязвайки си наум с колко шаблони е пълно съзнанието
ни. Колко често например действията ни се ръководят от въпроса „Какво ще кажат
другите?“.
След малко изключи компютъра и се зае да приготвя вечерята. Любимият ѝ
също се включи и скоро седнаха да се хранят. Той започна да превключва каналите,
търсейки нещо интересно за гледане, а Ади следеше минаващите програми, без да се
заглежда особено, потънала в мислите си. Изведнъж вниманието ѝ бе привлечено от
предаване по една от телевизиите, в което някаква жена, явно екстрасенс,
отговаряше на въпроси на зрители.
– Я, я! Върни малко назад, моля те! – обърна се тя към любимия си. – Тук, тук,
спри! – изкомандва, когато стигнаха канала, който я бе заинтригувал.
– О, не! Няма да гледам това! – възропта той, когато видя за какво става въпрос,
и понечи да премести канала отново.
– Чакай, де – само секунда, искам нещо да чуя! – спря го Ади.
„...мръсникът я остави с две деца“ – долетя реплика от телевизора по пращяща
телефонна линия.
„Мила ми госпожо, това, което виждам, е, че на дъщеря ви е направена магия от
дългокоса жена – обадете се в студиото след предаването, за да ви дам час да
дойдете при мен да развалим магията и да оправим нещата“ – извиси глас жената от
екрана.
– Не е истина! Абсолютно не можеш да ме накараш да гледам това! – въз-
противи се пак любимият, още по-категорично.
– Абсолютно няма да те карам – имитира тя интонацията му. – И аз не мога да го
гледам, можеш да го махаш вече – успокои го Ади с усмивка. Бе чула каквото ѝ тряб-
ваше.
Любимият ѝ продължи да превърта каналите, а тя се замисли за Мила и за това,
което щеше да се случи в живота ѝ и което се случваше в живота на хиляди други. Не
ставаше въпрос конкретно за изневярата (в случая тя бе само отправната точка на
историята, която Ади пишеше), а за това как, когато изпаднеха в проблемна ситуация,
хората като че ли започваха да работят за развитието на проблема, а не за
разрешаването му. Вместо да се опитват да намерят изход от него, го подхранваха,
даваха му нови и най-разнообразни възможности да се разпространява в различни
посоки, като метастази, докато „болестта“ проникнеше в целия им организъм, а те
загубваха жизнеността си и минаваха на „командно дишане“, в някаква своеобразна,
осъзнато поддържана кома.
Както обикновено се случваше в петък, нямаше нищо интересно за гледане по
телевизията. Ади хапна и се оттегли на дивана с чаша вино и с диктофона, в който си

14
беше записала последните семинари на Алексей. Искаше да използва някои от идеите,
за да покаже по-ясно как попадаме в „игротеката“. Обясненията на Алексей за това как
човек упорито и целенасочено се стреми към собственото си нещастие ѝ бяха
направили силно впечатление. Приети на доверие митове, стереотипи в ролята на
традиции, чужди модели, насадени страхове, вкоренени предубеждения, народни
„мъдрости“... Едва ли всички форми на „социостазата“ можеха да бъдат изброени, но
Ади искаше да покаже някои от най-коварните капани, намотките, с които човек
загръщаше сам себе си, мислейки, че канализира енергията на живота си в правилната
посока. На практика се оказваше, че се превръща в палач на самия себе си, в основна
причина за собствената си смърт приживе. „Най-страшното не е, че животът свършва,
а че нещо в човек умира, докато е още жив“ 5 – и Ади искаше да предупреди всички за
фаталната опасност.
Тя си сложи слушалки, пусна устройството, превъртя малко и като намери
каквото търсеше, притихна заслушана:
Книжният пазар днес е буквално наводнен от ръководства, рецепти и съвети,
които имат за цел да ни научат как да бъдем щастливи. Изглежда обаче, че на един
по-ранен или по-късен етап всички системи за щастие се провалят по една много
проста причина. Излиза, че това, към което хората явно се стремят, в крайна сметка
не е щастието, а нещастието. Психолози, психиатри, „гурута“ от различни религи-
озни системи и школи за личностно развитие тръбят, че стремежът към щастие е
основна човешка потребност и смисъл на живота. Ако погледнем опита на човечест-
вото обаче – в неговата цялост и в частност, за отделните хора, – няма как да не
забележим, че подобно твърдение е лъжа. Изглежда, че това, към което хората
наистина се стремят, при това с цялата жар, на която са способни, е да превърнат
съществуването си в един малък ад и използват всяка подадена им възможност,
всяка идея, всичко, което може да им помогне, за да постигнат заветното нещастие.
Като че ли скритият смисъл на живота е как да бъдем истински нещастни, а не
обратното, както се опитват да ни убедят...
Настъпи пауза и Ади можеше буквално да види как Алексей обхожда лицата им с
поглед, в който беше спотаен кротък смях. След миг записът продължи:
Целият този абсурд се основава на един съзнателно натрапен и поддържан мит:
че щастието е извън нас, че е нещо, което трябва да бъде преследвано...
Алексей пак направи пауза. Ади чу как в залата някой неспокойно се размърда на
стола. Когато започна да говори отново, тонът му бе топъл, но сериозен.
Щастието обаче не е цел – то е естествено състояние, в което се раждаме и
можем да пребиваваме, но вместо това целенасочено и упорито се опитваме да
изгубим през целия си живот, убедени в същото време, че се стремим към него. Този
парадокс съществува, защото в потребителското общество щастието е изнесено
извън човека. То е социализирано, социално обусловено, обвързано с толкова много
обществени условности и външни причини, че е недостоверно да бъдеш щастлив,
когато те не са налице. Това, меко казано, се счита за неадекватност или пък направо
за сериозен психологически и дори психиатричен проблем. Нещо повече: самите
хора до такава степен са приели тази му обусловеност, че трудно намират в себе си
жизнерадост, ако не са налице някои от външните основания. Има изследвания,
които ясно показват, че някъде към 10-ата година от живота социалните механизми
успяват сериозно да потиснат жизнеността на децата, а това определено не е нещо,
5
Мисъл на Алберт Айнщайн. – Б. а.

15
което ги прави щастливи – нито в момента, нито по-късно. В по-лошия случай се
стига и до възникване на сериозни проблеми, защото жизнеността, принудително
вкарана в един или друг модел, започва да се губи или да се деформира в страхове,
гняв, агресивност, загуба на смисъл, безнадеждност, различни его мании и т.н. Това
е общата причина за усещането, че постигането на щастието е нещо трудно –
щастието да се търси някъде навън, да се преследва, сякаш е дивеч или престъпник.
И понеже хората най-сериозно приемат това отношение не само към щастието, а и
към живота изобщо, шансовете им да са щастливи са по-малко от минимални.
„Точно за това става въпрос“ – помисли си Ади и спря записа.
Тя остана да лежи на дивана, потънала в мисли за Мила и за това накъде ли ще
тръгне историята на нейното преследване на нещастието. Беше се отпуснала, а до
съзнанието ѝ достигаше монотонният глас на някакъв спортен коментатор, идващ от
телевизора. Без да усети, Ади задряма. Някаква циганка се появи отнякъде и ѝ каза, че
ще си има проблеми с дългокоса жена... После видя как някаква дългокоса жена я
гледа и в мига, в който разбра, че Ади я е забелязала, хукна и се скри зад ъгъла. Ади
се втурна да я гони, зави и тя зад ъгъла и видя в тъмното, че онази я чака на края на
някаква калдъръмена уличка, под светлината на единствената лампа, и ѝ прави знаци
с ръка, като че ли примамва котка. В този миг изневиделица се появи любимият ѝ и я
дръпна встрани, предупреждавайки я да не вярва на глупости, а после ѝ каза да го
последва и тръгнаха да изкачват някакви декоративни възглавнички, които непре-
къснато се клатеха и те едвам успяха да стигнат най-отгоре. Когато най-после се
добраха, той извади джиесема си и ѝ се обади, за да ѝ обясни защо ѝ е изневерил, като
я целуваше по ръцете, докато я чакаше да отговори на обаждането, но тя не можеше
да си вземе телефона, защото той не ѝ пускаше ръцете, и така се изнерви, че се
събуди. Ади отвори очи и видя, че любимият ѝ седи до нея на дивана, хванал е
ръката ѝ и я целува.
– Защо го направи? – попита тя.
– Ами да те оставя тук да настинеш ли? – отговори той с въпрос, явно помислил,
че го пита защо я е събудил.
Отдолу издрънча трамвай и я върна в реалността. Ади потръпна, чак сега
усетила, че ѝ е станало студено. „Ако още в началото съм така, до края на тази
история сигурно ще се побъркам“ – помисли тя. На любимия си само каза:
– Заспала съм и сънувах някакви глупости.
– Видях, че спиш, но кога пък успя и да сънуваш? – отвърна той и без всъщност
да очаква отговор, добави: – Хайде, отивай на топло в леглото – и аз идвам след малко.
Ади се насили да стане. Много мразеше да заспива така на дивана и после да
трябва да се мести. Мина през банята набързо, облече си пижамата и се пъхна под
завивките. Дори не успя да дочака любимия си – сънят още не я беше напуснал и тя
веднага се унесе.

***

16
 Сутринта, още щом се събуди, разбра, че времето ще бъде дъждовно, въпреки че
бе с гръб към прозореца. Чак не ѝ се ставаше – сивото утро предразполагаше човек да
се излежава до късно. Тя протегна ръка зад гърба си, но не можа да напипа нищо.
Пробва и с крак, но той се плъзна по празното легло. В този миг усети аромат на кафе
и разбра, че любимият ѝ вече е станал.
Тъкмо се чудеше дали и тя да се надигне от леглото, или да се поизлежава още
малко, когато изведнъж историята, която бе започнала да пише вчера, се появи
отнякъде. Все едно я бе чакала цяла нощ до леглото да се събуди, та да се нахвърли
върху съзнанието ѝ с цялата комплицираност на момента, до който бе стигнала –
първия разговор между Явор и Мила, след като тя бе разбрала за изневярата му.
Телефонът на Мила звънеше и Ади започна да прехвърля наум варианти: „Дали да
вдигне? Или пък да не вдигне? Дали да не си изключи джиесема и той да се скъса да ѝ
звъни? Ама нали пък тя самата го бе набрала преди това и бе решена да му каже...
Какво да му каже? Може би че иска да се видят, за да се сбогуват... А ако тя си
изключи телефона? Тогава той най-вероятно ще се притесни и ще довтаса веднага... И
докато пристигне, ще има да се шашка какво става, дали тя е разбрала за изневярата и
какво ще направи – едно такова небрежно, гадно номерче, типично по женски, за
загрявка, така да се каже...“
„Ама тя Мила не е такава“ – изведнъж реагира Ади на собствените си мисли, като
че ли възразявайки на някого, който ѝ дава тъпи идеи за човек, когото не познава.
„Онзи“, с „тъпите идеи“, млъкна.
Ади използва момента и се измъкна от леглото. Първо влезе в кухнята, колкото да
покаже, че е станала, и да помоли любимия си да ѝ направи кафе, и отиде в банята.
После се върна пак в кухнята и седна да пие кафето, което вече я чакаше на
масата. Загледа се навън – валеше някакъв много ситен, почти невидим дъжд и Ади си
представи как се набива в дрехите и чак прониква през тялото, до душата ѝ. „И при
Мила вали“ – помисли си тя. Видя капки, наредени в редица по рамото на една стара
килната антена, като че ли изчакващи реда си да капнат една след друга. „Като
сълзи“ – не можа да избяга от образа Ади. Тя включи лаптопа си и когато той зареди,
отвори файла с историята, която бе стигнала до:
„В този миг чу, че телефонът ѝ звъни“.

Мила бързо изтича до масата, където го бе пуснала, и нетърпеливо го измъкна

от калъфчето. Той беше. Явор. Стомахът ѝ се преобърна, а сърцето ѝ лудо заблъска
в гърдите. Вече не бе толкова сигурна, че може да разговаря с него – имаше
усещането, че ако сега отговори, ще отвори кутията на Пандора, а не бе сигурна, че
има сили да понесе всички беди и нещастия, които ще изскочат отвътре.

Ади вдигна глава и застина, с поглед, вперен в картина, която само тя виждаше.
Някак безучастно надигна чашата и отпи няколко глътки от кафето си. Лицето ѝ бе
сериозно и напрегнато. След малко тя пое дълбоко въздух, издиша – като силна
въздишка, и произнесе: Alea iacta est6.
Любимият ѝ, който четеше вестник, докато си пиеше спокойно кафето, сепнато
вдигна глава.
– За какво е хвърлен жребият? – попита той.
6
Букв. „Жребият е хвърлен“ (от лат.), със смисъл на „да вземеш решение, от което няма връщане назад“ – крилата
фраза, произнесена от Юлий Цезар, когато пресича река Рубикон. – Б. а.

17
 – Аха... – отговори Ади. Тя вече пишеше и той разбра, че в този момент тя е
някъде другаде, повдигна рамена и отново се върна към вестника си.

– Ало – едва чуто произнесе Мила, усещайки гърлото си свито и пресъхнало.

– Как е моята Мила? – долетя бодрият глас на Явор. Имаше най-хубавия глас
на света – можеше да го слуша с часове. Усети болката и за момент затвори очи,
като че ли като ги стисне, щеше да ѝ мине.
– Добре съм! – чу гласа си и осъзна, че не може да каже онова, което смяташе
да изрече. Все едно че, докато не го произнесе на глас, случващото се нямаше да
бъде истина.
– Липсвам ли ти? – попита той и тя можеше да се закълне, че в гласа му
звучеше нежност и надежда тя да отговори с „да“.
– Много – излезе някъде дълбоко от нея и тя си даде сметка, че бе истина.
Много ѝ липсваше – всичко, което имаха до мига, в който получи онзи имейл.
– И ти ми липсваш, Мила моя. – Тя бе престанала да се опитва да отгатне кога
я нарича по име и кога я нарича „мила“. – Ще се опитам да си тръгна по-рано –
добави той като обещание.
Стомахът ѝ отново се сви, за миг преживявайки в съзнанието си момента на
срещата.
– Добре – успя само да отрони Мила.
– Просто „добре“? – попита Явор, но за нейно щастие не се наложи да му
отговаря. – Извинявай, мила, но някой друг ми звъни. Ще се чуем по-късно. Обичам
те. Чао! – едно след друго набързо изреди той и прекъсна връзката.
Мила остана известно време така, права, с телефона в ръка, поглаждайки с
палец екрана му. После бавно отиде до фотьойла, отпусна се в него отвисоко, все
едно едва успяла да занесе тежестта си дотам, взе чашата с уиски и отпи една
голяма глътка.
Беше изпуснала първия си шанс да направи нещо. Сега пак бе в изходно положе-
ние – все едно започваше отначало.
Мила изпита нужда да поговори с някого. Тя прехвърли в ума си варианти с кого
би могла да си поговори, но ги отхвърли един по един. Изведнъж си даде сметка, че
няма на кого да се обади в този критичен за нея момент. Мила отново усети как
отчаянието я залива и започна да ридае. Внезапно обаче спря – беше ѝ хрумнало
нещо. Тя взе лаптопа, който бе оставила включен на масичката до нея, влезе в един
женски форум, който често четеше, но рядко участваше с мнения, и пусна нова
тема: ИЗНЕВЯРА.
С цялата искреност на човек, който няма какво повече да губи, Мила написа:
Здравейте, казвам се Мила. Извинявайте, че се натрапвам така, но имам
проблем, а няма към кого да се обърна и не знам какво да правя. Днес научих, че
мъжът ми, на когото имах безкрайно доверие, с когото смятах, че имаме идеална
връзка, че много се обичаме, имаме две деца, хубав апартамент, пари, редовен
секс... абе всичко ни е „6“... даже няма за какво да се скараме... и изведнъж се
оказа, че той ми изневерява... Какво да правя? Моля, дайте съвет!
Отговорите започнаха да пристигат веднага:
– Ха, човекът има нужда от подправка, явно яденето му е безвкусно...
– Ами само не вдигай скандали!
– Ако можеш да простиш предателството...

18
 – Това се случва всеки ден, изневери али-бали... не е най-голямата драма в
живота...
– Не е най-голямата драма, ако си стигнала до едно друго осмисляне на неща-
та... За тази жена явно е... Просто ѝ се е стоварило внезапно и е обърнало целия ѝ
свят наопаки...
– Добре де – развод и добра издръжка не става ли?
– И по-готин мъж – веднага след развода, да не вземеш да страдаш много...
– Не ти завиждам, Мила... Аз предпочитам да не разбирам, но ако случайно
узная, знам, че ще последва скандал по италиански, събиране на багажи, сълзи,
раздяла... И после, като дойде да ми се моли, ще му покажа аз на него... Как ли?...
Уф, ами ще му простя, къде ще ходя...
– А после как ще живееш с това? Няма ли да ти е гадно да си представяш, че
е бил във вашето легло (най-вероятно – те срам нямат) с другата?
– Той може да е бил в леглото с другата, докато е правел и любов с жена си –
това не е ли изневяра? Само телом ли се изневерява? Може би трябва да се
скарат, да си кажат правиците и кривиците – пък после може и земетресение –
любовно, разбира се! И най-важното – да можеш да прощаваш. Нали любовта
трябва да се доказва постоянно – в радост и мъка, в щастие и тъга и т.н. А може
да е необходима и гоооляяяма промяна!
– Това, че ще простиш, означава ли, че оставаш с него? И как така се
получава – ти доказваш любовта си, пък той – нелюбовта си, и после к’во?
Единият следва правилото „заедно в радост и мъка“, пък другият – „гледам си
кефа и не ми пука“...
Мила едва успяваше да прочете коментарите – те прииждаха един след друг.
На моменти ѝ се искаше да се включи и нещо да попита – все пак темата беше
нейна, но идваше следващото мнение и тя не можеше да реагира – даже
въпросите ѝ увисваха недовършени в нея самата.
– Аз, като един телец на 40, най-после разбрах какво искам. Цял живот съм
търсила принц – и не какъвто и да е, ами Принца на бял кон. Е, сега знам, че „те
такова животно нема“. Така че, ако нищо не ми липсва, като ми е построил
двустаен малък замък и ме гледа като принцеса... Ами – ще му простя. Пък и да
ти кажа, изневярата ти дава много потентно оръжие за манипулиране на
неверника...
– Ама тя за апартаментче/замък ли е цялата работа...? Жестоко! (отвра-
тително, де)... Карай, кой както го кефи...
– С годините си промених и философията, точно защото ние, човеците, не
сме от моногамните породи и това е заложено в гените ни (заради оцеляването
на рода). Въпрос на личен избор е да извършиш или не физическа изневяра. Защото
кой от нас не си е помечтал тайничко за нещо по-различно от „нашето“? Е, това
също е изневяра, така че реших (преди около 7 години) да си живея живота
спокойно, без да вървя много-много срещу природата. Е, от някое и друго
скандалче мъжът винаги има нужда... Да не се самозабравя.
– Докато има курви да развалят на хората семействата и тъпанари, които
се връзват на курвите, ще има и изневери...
– По повод прошката и компромисите... Аз така сглупих да простя преди 5
години, след изневяра с „най-добрата“ ми приятелка. Когато се изнесох, дойде да
ме моли да се върна... Всичко било от глупост, но вече бил поумнял и разбрал

19
грешката си, вече всичко щяло да бъде по-хубаво и от преди... Обещания, мили
очи... И какво стана? Следващите 5 години: лъжи, манипулации, сълзи (от всички
страни), разочарования, мъка... Така че аз не съм за прошките...
– Аз бих простила...
– Ами какво става с доверието, след като простиш? Няма ли при всеки
получен есемес да се чудиш дали не е от някоя любовница...?
– Не, аз съм ларж, важно е какъв климат ми създава на мен – виж „Клима-
ти“ на Андре Мороа – тази книга я четох в пубертета и така ме „възпита“...
– Не помня книгата, но се чудя какъв ли климат би могъл да създаде един
кръшкач...?!?
– Съвети не мога да давам, всяка ситуация е различна и всяка от страните в
такава ситуация има своите аргументи, които бих приела. Виновни няма! Има
човешки нужди и една от тях е – разбиране!
– И аз съм телец и съм за замъка, още повече ако в замъка са ми децата –
няма да ги лиша от нормален живот само защото аз съм наранена – там ще им е
по-добре, било то и без мен. Ама че каша... От гледната точка на майка
мирогледът се променя много... Мила, мисля, че сърцето ще ти даде най-верния
отговор – потърси го!
– Крайно време е да се научим да зачитаме пространството на другия, а не
само да изискваме да ни зачитат нас! Макар и да боли понякога.
– Аз пък познавам едно семейство, в което имаше изневяра – мъжът,
естествено, поддал се бил на изкушението! Жената помисли, пострада, ама в
крайна сметка му прости. И двамата се опитаха да разберат как се е стигнало
дотам, какво се е объркало и... си поделиха вината. Никога не е виновен само
единият (макар че все се опитваме да изкараме другия крив). Нито пък се случва
като гръм от ясно небе – признаците винаги са налице, ама трябва да имаш очи да
ги видиш.
– Абе то не се знае дали мъжът е изневерил еднократно и изобщо не е ясно
какво се случва в главата му. Единственото, което е ясно, е, че прави секс с друга.
Аз, на мястото на Мила, не бих си седяла кротко в добре подредения си малък свят
с двете ми хлапета само защото го обичам и респективно – децата също го
обичат... Много е латино това, не е мой стил изобщо... Просто нещо е свършило и
е започнало друго – толкова е елементарно! И тези прошки и „щото го обичам“
изобщо не са важни. Най-важното е да сме наясно със себе си при всякакви
ситуации, а те край нямат... Това е валидно за всичко, което ни се случва, модел на
поведение и мислене.
– И моята първоначална реакция, като прочетох въпроса, беше същата – че
най-важното е човек да е наясно със себе си и принципите си и да ги отстоява.
Ако знаем какво е важно и какво не за нас, какво можем и какво не можем да
приемем и знаем как да вземаме правилните решения – ще знаем и как да
постъпим. Да, сложно е, когато в уравнението има и деца и когато сме
емоционално привързани за партньора, но все пак най-важно е да сме верни на себе
си на първо място. Има жени, които биха избрали да останат, и такива, които
биха си тръгнали. Зависи също много от конкретните хора и взаимоотношения.
Абе, индивидуално си е...
– Някои жени биха изпаднали в истерия и биха си събрали багажа, като една
моя позната. Други, напук, биха останали до този мъж, като ще се постараят

20
хубаво да му покажат какви всъщност съкровища са, както направи друга една
позната. Може би всяка жена би реагирала според това как е възпитана и какво
тя е преживяла до този момент.
Но ще ви кажа, че и двата варианта по-горе не бяха решение на проблема –
първата след време се върна при мъжа си, а втората се разведе.
И понеже прочетох по-нагоре, че трябвало да простиш и да се върнеш, за да
имат сигурност децата ти – да, първата прости и се върна до мъжа си, защото
тя сама бе израснала без баща и не искаше и детето да расте така. Да, ама
детето беше на 17, виждаше какво става около него и му бе ясно всичко, а и нека
да припомним на нашата „позната“, за която говорим, че децата в един момент
поемат по своя път (много клиширано звучи, но е факт). И какво става тогава с
нея?!?!? Остава да я тъпчат и мачкат?!?!? За какво? Защо?

Ади чу сигнал от пристигнало лично съобщение. Беше ѝ писала една от участ-

ничките в групата, с която се познаваха отдавна. Тя пишеше: „Ади, защо я пусна тази
Мила с нейните мелодраматични истории тук? Гледай какво стана – „курви“, просто-
тии, все едно съм в някой жълт вестник...“
„Споко, аз съм Мила – нарочно измислих тази история, исках да чуя малко
мнения“ – отговори Ади.
Отново дойде съобщение от приятелката ѝ: „Абе ти наред ли си да пускаш такива
неща? Гледай хората как веднага се хванаха за своите хистърита и настана някаква
„лична драма“... Аз се оттеглям, докато зачекнете нещо по-метафизично“.
„Ами тя цялата метафизика на живота е вътре в случващото се – отговори Ади и
след кратко колебание дописа: – Аз точно това искам – хората да се хванат за
„хистъритата“ си, за ценностите и опита си, за изборите, които са правили или биха
направили, или не са направили... Търся метафизичните връзки в неблагоприятните
житейски ситуации“.
„Ти все търсиш някакви щуротии“ – дойде отговор от приятелката на Ади,
съпроводен с няколко търкалящи се от смях личица.
Ади погледна дискусията – последният коментар завършваше с въпросите:

И какво става тогава с нея?!?!? Остава да я тъпчат и мачкат?!?!? За какво?

Защо?
„Защо?“ – отекна в Мила. Имаше два дни да вземе решение и да измисли някакъв
план. Явор щеше да се върне в неделя, най-вероятно вечерта. Обикновено тогава се
връщаше от тези изложения, на които ѝ бе казал, че отива сега. Заминаваше в
четвъртък и се връщаше в неделя. Мила се зачуди колко ли пъти е бил „на
изложение“ с любовницата си. И дали наистина бе на изложение, на което го
придружаваше друга жена, или самите „изложения“ бяха някаква измислица? Мила
се опита да върне лентата назад и си даде сметка, че изложенията се появиха като
служебни ангажименти по времето, когато получи повишението, с което ѝ купи
новата кола. Дали всичко бе лъжа? Дали колата бе само начин да откупи
спокойствие за гузната си съвест? Изведнъж хиляди въпроси нахлуха в главата на
Мила и замениха празнотата, която допреди малко обгръщаше съзнанието ѝ,
позволявайки на болката да се разпростре и да стигне до най-закътаните ъгълчета
на душата ѝ. Откога Явор я лъжеше? Коя беше тази жена? Къде се бяха срещнали и
защо се бе влюбил в нея? Откъде е? Как изглежда? С какво се занимава? Купува ли ѝ

21
подаръци? Държи ли я за ръка, когато се разхождат? Как се казва? Той как я
нарича? Защо се случва всичко това? Каква е тази, която изведнъж се появява и
краде живота ѝ?
Мила отново избухна в ридания. Сълзите се затъркаляха по бузите ѝ една след
друга. Зад гърба ѝ дъждът се стичаше на едри капки, образувайки мокри вади по
прозореца.
Плака дълго, толкова дълго, че остана без сили и не усети кога е заспала,
изтощена от нещастието и не без помощта на изпития алкохол. По едно време се
събуди, схваната от неудобната поза. Видя, че е полунощ. Стана да се разкърши и
закуцука с изтръпнали крака към банята. Пусна студената вода на мивката и дълго
плиска лицето си. Очите ѝ бяха подути от плача, а главата я болеше. Скри лицето си
в кърпата и усети, че сълзите рукват отново. Тя решително ги избърса и се отправи
към спалнята. „Утрото е по-мъдро от вечерта“ – прошепна тя на себе си с
надеждата, че до другия ден все нещо ще измисли, въпреки че точно в този момент ѝ
се струваше невъзможно да има решение.

Ади затвори лаптопа, без да го изключва, стана и се протегна няколко пъти – тя

също се бе схванала и имаше нужда да се разкърши. Даде си сметка, че да пишеш
история е много по-различно, отколкото да сътвориш хайку или лимерик. В прозата
имаше едни детайли, които не можеш да пропуснеш, защото без тях историята няма да
е достоверна, но някак не ѝ стигаше търпение да приключи с тях по-бързо, за да
изкара посланието, което се криеше зад случващото или неслучващото се. Нямаше как
обаче просто да извади смисъла ей така, от нищото. Пък и идеите на Алексей не бяха
сухи, теоретични конструкти, които можеха да бъдат обобщени в няколко точки,
извадени от живия живот. Напротив – те можеха да бъдат най-добре разбрани именно
поставени в контекста на реални житейски сценарии. Как да обясниш на хората, че
няма такава закономерност, в която утрото да е непременно по-мъдро от вечерта, че
дори понякога може да бъде фатално да чакаш утрото, защото така даваш възможност
на всякакви безумни идеи и варианти, за които не си се сетил вечерта, да изплуват от
дълбините на съзнанието ти. Или пък някой – най-добронамерено или не чак толкова
добронамерено – да ти подскаже изход, с който, вместо да стигнеш до решение на
проблема, можеш само да задълбочиш нещастието си. Само чрез житейска история
тези вредни вярвания – парадигми на малкия и големия социум, можеха да бъдат
показани и изобличени разбираемо. Имаше обаче и друго, което затрудняваше
представянето на идеите на Алексей в структурирано послание. Те не се вписваха в
диалектиката, на която се градеше цялата цивилизационна матрица още от времето на
Аристотел насам. „Да вземем например поговорката „Утрото е по-мъдро от вечерта“ –
разсъждаваше Ади. – Тя означава да оставиш нещата да отлежат, да имаш възможност
да помислиш по-добре, а не да действаш спонтанно. Тоест, ако споделяш тази народна
мъдрост – действаш разумно и логично. Ако ли не – действаш спонтанно и интуи-
тивно. Нима няма трети вариант?“ Съветът „Послушай сърцето си“ или „Довери се на
вътрешния си глас“ – т.е. следвай интуицията си, бе също толкова пагубен, колкото
препоръката да мислиш до сутринта. Както казваше Алексей, интуицията, въвлечена в
личност, моделирана по правилата на социума, трябваше да мине през един неверо-
ятен лабиринт от модели, тунели и калъпи, преди да се чуе гласът ѝ, вече изкривен до
неузнаваемост. Затова той предупреждаваше, че „човек може да се доверява 100% на
вътрешния си глас единствено и само когато той го информира, че е време да отиде до

22
тоалетната“. Иначе – във всички останали случаи – човек би могъл да съжалява
дълбоко, че го е послушал, освен ако не е израсъл на някоя планета без социум.
Ади изведнъж се почувства, като че ли се е захванала с мисия невъзможна. Съвре-
менният дуален свят се градеше на биполярни модели. Ляво–дясно, разум–интуиция,
материално–духовно, съзнание–подсъзнание, естествено–свръхестествено... Във
всичко имаш само две възможности: избираш едното или другото. Ако някой не слуша
гласа на разума, значи слуша сърцето си – друга опция няма. Все едната полярност
трябва да сработи, да доведе до някакъв резултат, отново полярен – добър или лош.
Алексей го бе обяснил много добре. Ади стана и отиде да вземе тефтера, където си
преписваше някои идеи от семинарите, които ѝ се струваха особено важни. Бързо
откри каквото търсеше – беше оцветила заглавието с яркожълт маркер, защото този
въпрос я бе заинтригувал особено много:

СЪЩНОСТ, ГРАНИЦИ И ВЪЗМОЖНОСТИ НА БИПОЛЯРНОТО МИСЛЕНЕ И

МОДЕЛИ. ЙО-ЙО ЕФЕКТЪТ7 В ПСИХИЧНИЯ ЖИВОТ И ЕКСТРЕМНИТЕ
ПРЕСКОЦИ ОТ СЪСТОЯНИЕ В СЪСТОЯНИЕ

Ади зачете внимателно, за да свери дали не пропуска нещо важно от това, което
им бе говорил по темата Алексей и което би могло да помогне на читателите ѝ да
преосмислят някои от убежденията си:
Биполярното мислене е мислене чрез противоположности и възниква от
Аристотеловата логика „вярно/невярно“, която позволява само тези две възмож-
ности. Във физиката това се нарича Нютонова механика, а в психологията този
принцип води до създаване на всичките ѝ биполярни градежни конструкти, според
които функционира и до днес: „нормалност–ненормалност“, „увереност–
неувереност“, „решителност– нерешителност“ и т.н. Нека излезем от абстрактите и
да разгледаме конкретен пример – да речем, човек, който е решил, че е неуверен, а
трябва да постигне увереност. Да видим какъв процес създава, поддържа и развива
подобна логика. Първо, този човек не е неуверен, такъв го прави увереността в
неговата неувереност. Второ – прякото участие на съзнанието го кара да прави
постоянно две неща:

да проверява дали е уверен или не;

да се опитва да става уверен съзнателно.

Това, което се случва, е следното – състоянието на този човек постоянно снове

между увереност и неувереност, а това е силно колебателен процес, или психо йо-йо,
който е в състояние да създава само още нови колебания. За да излезе от тях, човекът
или се пренавива и става екстремно уверен, или се отчайва и става екстремно
неуверен, с всички произтичащи за живота му последствия.
Именно това се случва, когато попаднем в капана на биполярното мислене.
Мисленето чрез възможности – напротив, работи извън този капан и създава други
модели. Например за този човек решението може да е да развива повече активност, а
увереността да се появи като „страничен ефект“, който съзнанието установява

7
Идва от наименованието на играчка, която се движи нагоре-надолу, в две крайности. Терминът „йо-йо ефект“ се
използва като нарицателно за движение от крайност в крайност в различни сфери. – Б. а.

23
постфактум. Или пък да открие обстоятелствата, при които се чувства уверен, и да
ги разшири...
Ади стана, спря по средата на стаята, вперила поглед в пода, и напълно потънала
в разсъждения, започна разсеяно да се почесва по главата.
„Ами да! Какво ще я правя сега тази девойка? Тя няма варианти в този свят. Има
един принцип в Аристотеловата логика, който напълно я обрича – „принцип за
недопустимост на противоречието“ май се наричаше. Я чакай!“ – каза сама на себе си
Ади. Бързо отиде в спалнята, качи се на табуретката и свали философския речник. Пак
се върна в кухнята и започна да го прелиства, както си беше права, докато намери
каквото търсеше: Невъзможно е едно и също да бъде и да не бъде едновременно
присъщо на едно и също и в един и същ смисъл – прочете тя. „Така... – започна да
разсъждава Ади – значи, ако в този свят изходната позиция за мъжа е, че природата го
е създала да кръшка (с обяснението, че така си пръска семето за продължаване на
рода), следователно, според принципа за недопустимостта на противоречието, той НЕ
МОЖЕ да не кръшка, ако е мъж. Какви шансове има моята Мила тогава?“
Ади рязко вдигна глава, дръпна назад стола, който бе бутнала плътно до масата
преди малко, когато ставаше, и седна отново. Измъкна един празен лист измежду
камарата вестници и рекламни брошури, взе химикал и започна да пише:
Варианти – Мила:
1. Да отрече изневярата (т.е., че Явор е мъж).
2. Да стигне (по дедуктивен път) до прозрението: „Всички мъже изневеряват (и
понеже) Явор е мъж, (следователно) Явор изневерява“.
3. Да стигне (по пътя на индукцията) до заключението: „Явор изневерява (и
понеже) Явор е мъж, (следователно) всички мъже изневеряват“.
„Ясно е, че в света на Мила вариант едно противоречи на принципа за недопусти-
мостта на противоречието, т.е. този вариант отпада – каза си Ади, задраска го,
премести показалеца на лявата си ръка под точка две и продължи да разсъждава: – Ако
хвана вариант две, мога да задълбая в драмата на отношенията между двамата –
например да търсим вариант за прошка... А ако тръгна по вариант три... – Ади
премести пръста си под следващия ред. – ...драмата на Мила става по-животообхватна:
тя се разделя с кръшкача, но не може да създаде нова връзка, защото нали „всички
мъже са еднакви“, т.е. щом един мъж е „задник“, значи всички са такива, нали така?...“
Ади вдигна глава. Един гълъб кацна на перваза и явно се подхлъзна на мокрото,
защото започна бързо да приплясква с крила, а крачетата му чевръсто заситниха по
ръба в опит да балансира, като същевременно не сваляше погледа си от нея. Беше
странно, като че ли нарочно ѝ правеше смешни номера пред прозореца, за да я
разсмее. И успя. Гълъбът, вече стъпил стабилно, продължи да ситни по перваза,
гледайки я с някакво кокетство, накланяйки глава насам-натам, все едно флиртуваше с
нея. За миг Ади се почувства странно – все едно е гълъбица и даже ѝ идваше да загука,
докато го наблюдаваше. Тя тръсна глава, придърпа един вестник, взе химикала, който
се търкаляше на масата, и бързо надраска в празното поле до ръба:

През прозореца
гълъб флиртува с мен.
Гълъбица съм.

24
 Написа го спонтанно и остана смълчана, с химикала в ръка. Допреди година Ади
имаше фобия от гълъби. Днес тя БЕ гълъбица – не отразяваше гълъб, както правеше,
когато се справяше с фобията си, а наистина бе станала гълъб. Усети го. Беше ѝ обаче
много трудно да се приеме единството на всичко и възможността за всякакви взаимо-
действия в целостта на творението – толкова трудно, че човек започваше да се чуди
дали не полудява, когато случайно успееше да преживее такъв момент.
Тя постоя така притихнала известно време, после разтърка челото и очите си и
отвори отново лаптопа. Любимият ѝ бе излязъл от стаята по някое време, но тя не бе
забелязала. Имаше да върши много неща, но нямаше търпение да продължи да пише –
писането я изпълваше с трепет, въпреки че ѝ оставяше някакво усещане за самотност,
невъзможност да сподели това, което прави. Докато чакаше компютъра да се
„събуди“, Ади си помисли: „Не мога да разбера защо всички сравняват писането с
раждането на дете... Нито съм „износвала плода“, нито ме боли да го „раждам“... Аз
по-скоро намирам много общо между писането и диарията: и двете са „самотно
занимание“, „рядко щастие“ и съдържат опасност да напълниш гащите спонтанно, без
изобщо да имаш подобно намерение или да се напъваш“. Ади се изсмя. Развеселена от
асоциацията с диарията, тя потри доволно длани, но почти веднага лицето ѝ стана
сериозно и започна да пише отново.

Мила си легна, затвори очи, но разбра, че сънят си е отишъл. Повъртя се в

леглото известно време, но мислите и картините за това къде е Явор, с коя е и какво
прави в този момент, не я оставяха на мира. Сама създаваше сценарии, развиваше ги,
водеше наум с него диалози, спореше, после си представяше как се прегръщат, как
той я целува и ѝ казва, че това не е истина, че ѝ е верен, и започваха да се любят, но
изведнъж телефонът му звънваше и до нея долиташе женски глас – вероятно на
другата, и тя започваше да крещи на Явор и да плаче... Не сънуваше, беше будна и
въпреки това не можеше да контролира въображението си. Мила решително стана
и отиде в хола. Отвори едно шкафче и извади оттам кутия с лекарства. Беше се
сетила, че преди време бяха изписали на Явор таблетки за сън, защото в един период
страдаше от безсъние и ходеше като сомнамбул по цяла нощ – пак горе-долу по
същото време, когато получи онова повишение, купи ѝ колата и тръгна по
изложения. Имаше почти цял блистер – само едно хапче липсваше от него. Мила
отиде в кухнята да си налее чаша с вода. Блистерът с приспивателното беше в
ръката ѝ. Тя остана известно време подпряна на шкафа на мивката, замислена, с
изражение като че ли вземаше решение на живот и смърт.

„Ох, Аидо, хайде стига с тия евтини номера!“ – се скара Ади на себе си. – Искаш
да я умориш, защото е по-лесно, или си мислиш, че с тия самобръсначки и хапчета
държиш читателя в напрежение?“ – продължи тя да си говори наум, задавайки въпроса
си с тон, който не позволяваше шикалкавене.
„Абе ти пък много се вживяваш! Спокойно! Това е само закачка! Не беше ли
смешно как взе самобръсначката, та накрая да си избръсне краката? И сега щях да
измисля нещо весело, ако не ме беше прекъснала“ – си отговори Ади, оправдавайки се,
и се засмя.
„Смешно е един път, ама сега, с тия хапчета, започваш да се повтаряш... А и нали
искаш да пишеш сериозна книга, за нещастието“ – изкритикува се тя.

25
 „Седни ти да пишеш сериозна книга, след като познаваш Алексей – да видиш
лесно ли е“ – си отговори Ади.
„Ами като ти е толкова трудно – не го прави бе, душко! Намери си друго
призвание! Но първо върви да си изчистиш къщата“ – атакува Ади.
„Ох, много си досадна – ей сега отивам. А за призванието – не се опитвай да ми
пускаш фитили, защото няма да се вържа – отвърна тя и добави: – Днес“.
Сега другата се засмя. После и другата. Накрая и Ади на стола се засмя. Тя
затвори лаптопа и стана с нежелание. Хич не ѝ се чистеше точно сега, но мразеше да
живее в мърсотия и разтурия, а денят напредваше. „Тъкмо ще се зануля и после ще
съм по-продуктивна“ – помъчи се да се мотивира Ади. Чистенето винаги ѝ въз-
действаше така – някак, докато вършеше домакинска работа, успяваше да се изпразни
от всякакви мисли, емоции и усещания. Превръщаше се в „ходеща нула“, както
наричаше сама състоянието, при което не бе непременно в покой, но пак пребиваваше
в пустотата. Спомняше си, че Алексей им бе казвал на семинарите, когато зациклят в
някаква ситуация, да започнат да правят нещо, което няма нищо общо с проблема – да
си поправят телевизора например. Не че бе задължително да разбират от телевизори –
бе просто достатъчно човек да отмести поглед от това, което го е фиксирало в
негативното състояние, за да може да изчисти екрана, така да се каже, да се занули и
после да изработи нов сценарий, съдържащ благоприятен изход. Много пъти бе
забелязвала, че когато усетеше някакво напрежение, притеснение, проблем, чистенето
успяваше да я изведе от състоянието ѝ и често после намираше нещо, което ѝ бе
липсвало преди това – спокойствие, различна гледна точка, интересно хрумване...
Дори и да нямаше конкретна заявка от какво точно се нуждае, чистенето винаги я
отвеждаше до по-продуктивно състояние.
Първо обаче реши да си направи маска на косата – напоследък много ѝ падаше
и изглеждаше слаба и изтощена. Ади отвори интернет и написа „домашни маски за
здрава коса“. Излязоха много резултати и тя избра произволно един линк. Имаше
най-различни рецепти, но тя веднага разпозна нейната: „Зеле и магданоз за
подхранване“. „Тъкмо довечера ще си я ползвам като салата за ракията“, засмя се
Ади. Тя откъсна едно малко листче от бялото поле на вестника, който хвана от
камарата, и записа: „Маска със зеле и магданоз за красива и здрава коса“. После
отиде до банята, взе една шапка за баня от розов найлон на бели точки, прибра
косата си, сложи листчето отгоре ѝ и нахлузи шапката върху главата си. По едно
време, както бършеше пода в кухнята, влезе любимият ѝ и отговаряйки на
въпросителния му поглед, Ади му обясни, че си е сложила маска на косата. Той като
че ли забеляза нещо странно в нея, приближи се, погледна я отблизо и каза:
– Имаш някаква хартия под шапчицата.
– Ами нали ти казах, че съм си сложила маска на косата – отвърна Ади с
престорена досада, но в гласа ѝ звучеше смях.
Любимият ѝ я погледна объркано в първия момент, но явно бързо схвана и като
поклати глава, констатира:
– Ама ти наистина си пълно куку!
Ади само се изхили доволно, докато той излизаше от стаята.
Докато приключи с чистенето и мине през банята, бе станало вече късен
следобед. Тя влезе в кухнята, намаза си филия хляб с хайвер и седна да прихапне,
защото вече умираше от глад. Любимият ѝ я викна да обядват по едно време, но тя му
отказа – не обичаше да прекъсва, докато чисти, защото после я домързяваше да

26
продължи. Докато си отхапваше от филийката, слушаше лек джаз по радиото. Започна
Dancing in the dark – парче от един от най-добрите джаз албуми 8 на всички времена,
поне според специалистите. Музиката я завладя, но по много странен начин, предиз-
виквайки отчаян копнеж по нещо неизвестно. Не знаеше откъде идва това усещане, но
то определено не ѝ хареса и за миг я накара да се почувства като в най-лошите си
моменти – изгубена, объркана и нещастна.
„Не, не, в никакъв случай!“ – сепна се Ади и бързо стана. Трябваше да реагира
веднага, за да не позволи на това чувство да я завладее. Дойде ѝ спонтанно да отвори
хладилника, издърпа навън чекмеджето за зеленчуци, сканира набързо съдържанието
му и триумфално се усмихна, като че ли намерила точно каквото ѝ трябва. Бръкна и
извади парче праз лук. Взе нож, отряза си малко и захрупа бодро, като си отхапваше и
от филийката с хайвер. В този момент започна ново изпълнение: When Lights Are Low9.
„Абсолютно! – възкликна Ади мислено. – Точно това се прави, когато не стига
светлината в душата – яде се праз на джаз“. Тя се засмя. Много харесваше такива
знаци. С Алексей бяха коментирали, че когато се появи такъв знак, все едно се
получаваше вселенско потвърждение на „щуротията“. Изведнъж обаче я осени нова
идея, защото тя присви очи в кратък размисъл, после пусна филийката, придърпа пак
вестника и написа в полето отстрани, до хайкуто с гълъба:

Аз слушам класически джаз

и хрупам листенца голям праз.
Това си го предписвам,
когато се улисвам
да давам на празен ход пълна газ.

Ади доволно се усмихна, а в следващия момент първо се опули, а после се разсмя

с глас, обърна глава към радиото и размаха пръст, все едно се заканваше на някого.
Били Холидей пееше: „Не влиза на никого в работата, ако го правя“. „Абсолютно си
прав: на никого не му влиза в работата дали си ям праза с джаз“ – потвърди Ади на
някого, вероятно на „горния“.
Скоро приключи с храненето и отвори лаптопа да провери електронната си поща.
Имаше писмо от една от жените, участвали в първия им семинар с Алексей. Всъщност
идеята на Ади за сюжет на книгата дойде от проблема на тази жена. Изневярата бе
интересна тема не само защото засягаше над петдесет процента от хората, а и защото
механизмите, които се включваха в нея, хващаха и двата социума – и външния, и
вътрешния – и можеха да се проследят много различни аспекти от процеса на
генериране на нещастие.
Съпругът на жената от семинара, с когото били женени от 17 години и тя му
имала пълно доверие, ѝ изневерил. Тя разбрала за това от любовницата му и казала на
мъжа си, че знае, а той ѝ наговорил ужасни неща и напуснал дома им. Това беше
станало седмица преди семинара и оттогава жената не бе на себе си. Опитвала да
разговаря с него, звъняла му, но той винаги ѝ затварял телефона. Жената беше дошла
на семинара, защото нейна приятелка ѝ бе пуснала по имейла информация за него и тя
се бе хванала като удавник за сламка. Не знаеше какво да очаква, но се надяваше да ѝ
помогне по някакъв начин, защото прочела, че може да е полезен на хора, изпаднали в
8
Somethin’ Else (1958) – албум на Джулиън Кенънбол Адърли, един от най-големите джаз музиканти на всички
времена. – Б. а.
9
Когато светлината е слаба (от англ.). – Б. а.

27
неблагоприятна житейска ситуация, за която не намират решение. Жената бе
споделила с Ади в една от почивките, че ѝ е за първи път да търси „такава“ помощ.
След семинара тя беше възторжена и призна на Ади, че никога не ѝ било хрумвало да
погледне по начина, за който говореше Алексей, не само на проблемите, но и на
живота си като цяло. Никога не си бе помисляла, че доброволно е приела да изпълнява
клаузи от един договор, в чието съставяне и подписване не бе участвала: социумът бе
установил норми на поведение и мислене, стандарти на „нормалността“ и я принуж-
даваше да ги следва, да се фиксира в тях, като щедро (и манипулативно) я поощряваше
да си каже и тя думата, предоставяйки ѝ възможност да ги обогатява (с поговорки,
крилати фрази, позоваване на собствен минал и чужд опит и др.), като така всъщност ѝ
помагаше да ги затвърди. Жената бе много вдъхновена след семинара и загатна на
Ади, че ѝ е хрумнала идея какво да направи във връзка с проблема си веднага щом си
отиде у дома. По-късно, още същата вечер, тя ѝ бе писала, за да ѝ разкаже какво се е
случило. Благодарение на семинара, когато се прибрала вкъщи, вместо да потъне в
мрачни мисли и сълзи, както всеки ден, откакто се бе разиграла семейната ѝ драма,
вместо „да си посипва косите с пепел от мъка“ (тя бе намерила този образ за
олицетворение на страданието си), тя първо си посипала косата с пудра захар. После
сложила пред себе си един стол, който трябвало да бъде мъжът ѝ, но вместо да му
плаче, да го моли, да го заплашва, обижда и прочее излияния от „репертоара на
жертвата“, тя започнала да му говори на глас разни откачени, безсмислени неща, дока-
то ѝ станало толкова смешно, че в един момент вече не можела да стои на крака от
смях и се пльоснала върху стола-„съпруг“, заливайки се от смях. После, като се
насмяла хубаво, тръгнала да си върши някаква домашна работа, а по-късно, за нейно
голямо изумление, видяла, че е получила есемес. Бил от мъжа ѝ, който любезно питал
дали е удобно да отиде да я види. Тя изведнъж обаче пак се бе гипсирала и усетила, че
е склонна да се подведе по някой общоприет модел, и затова молеше Ади да я насочи
какво да направи.
Ади се сети как веднъж бе питала Алексей какво да прави в някаква ситуация, в
която не можеше да вземе решение, и той ѝ бе казал да хвърля боб – не за да си гледа,
а просто ей така, като пародия, да си мята бобчета. Беше сигурен, че ще получи
някакъв знак, и Ади наистина бе открила такъв, който ѝ бе помогнал да стигне до
отговора, който търсеше. Сега тя посъветва жената същото и ѝ предложи освен това,
ако реши да се срещне с мъжа си, да напише преди това един абсурден сценарий на
срещата и изхода от ситуацията, в позитивна или негативна посока, и да се преиме-
нува – бяха правили това упражнение на семинара.
Сега Ади отвори нетърпеливо писмото на жената. Беше дълъг имейл, в който тя
подробно ѝ разказваше как започнала да хвърля боб и хвърляла, докато ѝ писнало и се
унесла в мисли. Тъкмо понечила да събере боба от масата и да го върне в буркана,
където си го държала, забелязала, че без да се усети, е изписала с бобените зърна
първата буква от името на мъжа си. Тогава осъзнала, че каквото и да изпитва към него,
дори точно в този момент да не може да го нарече любов, иска съпругът ѝ да се върне.
Изпратила му есемес с разрешение да дойде в дома им и докато го чакала, написала
сценарий. В него, вместо да посрещне мъжа си с негодувание, обвинения, скандали,
сълзи, целувки и други подобни истерични изблици, тя извадила зад гърба си един
поднос палачинки, защото той много обичал палачинки с шоколад, и се преименувала:
от „тази, която изпитва болка и огорчение от изневярата на мъжа си“, на „тази, която
прави на мъжа си палачинки с шоколад“. Когато той дошъл, тя го посрещнала

28
спокойно и ведро, точно както би постъпила тази, на която най-големият ѝ проблем в
живота е дали ще улови в тигана палачинката, докато се обръща във въздуха. Жената
беше много изненадана от тази трансформация във възприятията и чувствата си, но
онова, което я бе втрещило тотално, бе, че мъжът ѝ, влизайки у тях, вместо обяснения,
извинения или букети с цветя, ѝ бе подал торбичка, в която имало 10 яйца, литър
прясно мляко и бурканче течен шоколад, с думите: „Моля те, направи ми палачинки с
шоколад!“.
Ади чак подскочи на стола. Въпреки че вече многократно бе ставала не само
свидетел, но и участник в подобни случки, тя продължаваше да се удивлява на
невероятните и непредвидими прояви на освободения потенциал.
„Гледай колко леко и елегантно могат да се решават проблемите“ – помисли си
Ади, докато пишеше писмо да поздрави и подкрепи жената за куража да се довери на
потенциала си. В този свят, в който се поощряваше нещастието, в който трагедиите
бяха на почит, а негативизмът бе равносилен на здравомислие, беше истински кураж
да откажеш да следваш този утвърден модел, без обаче да попадаш и в другия, не по-
малко нещастен и силно манипулативен, еднакво сериозен и напълно неработещ
модел на позитивното мислене. Алексей им беше говорил, че позитивното мислене не
можеше да им бъде полезно по начина, по който се опитваха да го натресат на хората
гурутата – директно върху вековните негативни наслоения. „Това е все едно да се
опитваш да си облечеш ново палто, без да си съблякъл старото – не е комфортно,
прави те тромав и дори още повече може да възпрепятства опитите за движение“,
беше обяснявал Алексей.
Изведнъж Ади като че ли се ядоса, усети някакво настървение да разкаже въз-
можно по-скоро на хората в какви капани се вкарват, при това с тяхното дейно участие
и съзнателен избор. Тя отвори файла с книгата и започна бързо да пише:

Мила пусна водата да се източи малко, после си извади една таблетка от

блистера, изпи я и отиде в хола. Пусна телевизора – реши да погледа, докато ѝ се
приспи, за да се поразсее. Прехвърли бързо и с почти затворени очи няколко канала,
по които в това време на нощта даваха порно, като че ли се страхуваше да не види
Явор и любовницата му в някой кадър, и спря на програма, където някаква пълна
жена седеше пред голяма кристална сфера и слушаше, явно обаждане на слушател,
по телефона в ефир. Отдолу течеше надпис: дипломиран маг Анастасия.
„...мръсникът я остави с две деца“ – долетя реплика от телевизора по пращяща
телефонна линия. В първия момент Мила се стресна. Изтощеното ѝ съзнание
направи някаква странна препратка, че обсъждат нея, но след миг осъзна, че е
просто съвпадение. Тя остави дистанционното и загледа внимателно.
„Мила ми госпожо, това, което виждам, е, че на дъщеря ви е направена магия
от дългокоса жена – обадете се в студиото след предаването, за да ви дам час да
дойдете при мен да развалим магията и да оправим нещата – извиси глас жената от
екрана.
С това предаването ни за днес приключва, уважаеми зрители. Може да се
свържете с мен на изписания на екрана телефон денонощно, по всяко време.
Довиждане до следващия петък“.
Мила бързо скочи, взе лист и химикал от малката масичка, където стоеше
лаптопът ѝ, и бързо записа номера. Само това можеше да е! Магия! Нямаше друго
обяснение за поведението на Явор. Вече бе сигурна, че той не би постъпил с нея

29
така – трябва да му е била направена черна магия! Тя беше чувала такива истории.
Тези мисли трескаво се блъскаха в главата на Мила, докато с треперещи пръсти
набираше номера на ясновидката. След третото позвъняване отсреща ѝ отговори
женски глас: „Телефонът на маг Анастасия“. Мила за миг се обърка – тя очакваше
да се обади самата Анастасия.
– Ъ-ъ – заекна тя, – добър вечер, може ли да говоря с маг Анастасия?
– Това е телефонът на маг Анастасия, кажете! – отговори същият женски
глас, с лека нотка на нетърпение.
Мила се съвзе от първоначалното стъписване, но все още с притеснение, обясни
неуверено:
– Мъжът ми ми изневерява – мисля, че имам направена магия.
– Първият ни свободен час е след две седмици – уведоми я жената от другата
страна на линията.
– Утре не може ли? Нямам две седмици... – Мила прозвуча жално.
– Госпожо, маг Анастасия е много търсена – това е първата възможност и
повярвайте ми, имате голям късмет, че е толкова скоро – отвърна безчувствено
жената.
Не можеше да чака две седмици. Явор си идваше в неделя и тя трябваше
дотогава да е направила нещо. Не можеше да живее цели две седмици с това бреме.
– Ще си помисля малко и ще се обадя пак – каза Мила колебливо.
– Както желаете – но ви съветвам да не мислите твърде дълго, защото може
да останете за следващия месец – някак назидателно я посъветва жената отсреща,
явно доловила колебанието ѝ, и затвори.
Мила остави телефона и постоя известно време права, замислена, а после
започна бавно да обикаля стаята, все още разсъждавайки. След малко се насочи към
любимото си място, седна на фотьойла и взе лаптопа, все още включен, в скута си,
отвори нова страница на интернет търсачката и написа: „разваляне магии
изневяра“.
Прегледа резултатите и избра един линк: „магия против изневяра“.
Цъкна върху него и ѝ се отвори страница, на която пишеше: Обяви за Магия
против изневяра, резултати. Имаше 819 обяви. Мила започна да ги преглежда една
по една:
Най-силната магия за любов с прилеп, бърз резултат – развързвам късмета.
Развалям черни и червени магии
Много силна магия за любов с прилеп – бърз резултат отключвам късмета.
събирам разделени двойки. развалям черна и червена магия (изневяра) и магии от
ходжа. помагам при безбрачие. изчиствам проклятия. при тежки негативни
енергии – восъколеене. магия за раздяла с любовницата. може по снимка, име или
дата на раждане, от разстояние по пощата/имейла за цялата страна и чужбина.
Отговор до 24 часа, спешни поръчки отговор до 12 часа – пишете ми за тарифата.
Ясновидство и по телефона без доп. импулси за любов, брак, път, открива и
разваля магия
Последователка на Ванга, ясновидство за семейни проблеми, деца, любов, брак,
изневяра, открива и разваля всяка магия. Може и по снимка.
Ясновидство, магия, гадания
Гледам на Кафе, БОБ и Карти. Развалям лоши магии, правя бяла за любов. Спо-
делете тревожните си въпроси с мен, освободете душата си, а аз ви обещавам да

30
излекувам раните завинаги. ГЛЕДА ЗА ЛЮБОВ, БРАК, ИЗНЕВЯРА, СЪБИРА
ДВОЙКИ, ОТКРИВА И РАЗВАЛЯ МАГИЯ, ПРАВИ ЗАЩИТА, РАБОТИ И ПО
СНИМКА
Мила прегледа още няколко обяви, но те си приличаха и тя реши, че ще пише на
първите три, които работеха и по снимка и имаха имейл адрес.
Тя отвори имейла си и написа:

Здравейте,
Видях обявата ви в интернет и мисля, че вие можете да ми помогнете.
Разбрах, че мъжът ми ми изневерява, и съм сигурна, че му е направена магия,
защото той не би постъпил по този начин ей така – не е такъв, но ви моля да ми
дадете повече информация, ако може. Бих искала също така да ми кажете как
мога да разваля магията и как да направя друга магия, така че това вече никога да
не се случва със семейството ми. Изпращам ви снимка на мъжа ми и името и
датата му на раждане. Много ми е спешно, защото той се връща в неделя и аз
искам дотогава всичко да е приключило. Няма проблем за парите – само ми
кажете колко и къде да ви изпратя. Благодаря предварително! Мила

Мила изпрати писмото до тримата магове, които си бе избрала от обявите, и

почувства облекчение – вече имаше някакво разумно обяснение за случващото се и
беше предприела нещо, за да възстанови предишното статукво, в което се чувст-
ваше толкова комфортно.
Изведнъж усети, че ужасно ѝ се спи – явно хапчето бе подействало. Тя изгаси
лаптопа, отиде в спалнята, легна, прегърна възглавницата на Явор и заспа.
На сутринта, когато се събуди, за миг се почувства замаяна и някак неориен-
тирана – все едно не знаеше коя е и къде се намира, но в следващия момент се осъзна
и бързо скочи от леглото. Зави ѝ се свят и залитна – явно тревогата, сълзите,
уискито, късното лягане и приспивателното си казваха думата. Тя се подпря на
леглото навреме, за да не падне, приседна за малко, да ѝ отмине световъртежът, и
след минутка, вече по-внимателно, стана отново и се запъти към хола. Седна на
фотьойла, включи лаптопа и нетърпеливо зачака да зареди. Веднага влезе в интернет
и отвори пощата си. Имаше един отговор.
Тя го отвори и зачете:

Скъпа Мила, въз основа на снимката на мъжа ви, името и датата му на

раждане аз успях да разгледам неговата аура и oстанових, че тя е обладана от
тъмна енергия което е сигoрен показател че му е направена магия. Това което се
случва при магия е че човек се променя до неoзнаваемост. Остава единствено
опаковката. Наричаме го подменена личнос. Затова на вас ви се струва, че това не
е вашия мъж, и той наистина не е. По принцип изневярата е подобна на
астралното пътуване когато излизаме с душата от тялото си и го оставяме без
душа. Това е възможно и достъпно за всеки човек, но малцина знаят, че когато
решат да се „върнат“ във тялото си, то може вече да е заето от някой друг.
Някой чрез магически действия е потикнал вашия мъж към това астрално
пътуване. Аз си позволих да хвърля боб, за да ви дам повече информация както
помолихте. Това което излезе, е че във дъното на вашите нещастия стои дългокоса
жена. Добрата новина, е че има ритуал както, за да развалим нейната магия и

31
саответно – връзката им така и ритуал с, който да върнем неговата любов към
вас и да гарантираме че никога повече няма да преживеете подобно сатресение във
семейния си живот. В аванс бих искала само да ви оведомя че втория ритуал ще
изисква повече усилия от ваша страна, но ако следвате стрикно претписанията, и
изпълните последователностите ще бъдете щедро вазмездена за положените
старания. За да получите указания за двата ритуала е необходимо да ми
испратите посочената по-долу сума по някой от оказаните начини. Пълно
описание и инструкции ще ви бъдат изпратени до 2 часа след получаване на
сумата. Искрено ваша – МАГда“

Мила изобщо не се поколеба, стана бързо, взе чантата си, извади портмонето и
измъкна от него кредитната карта, която Явор ѝ бе направил, за да не се
притеснява за пари. Влезе в системата и плати по сметката на МАГда исканата
сума.
Докато си вземе вана, за да се освежи, и си изпие кафето, бяха минали почти
два часа. Мила седна на фотьойла до прозореца, взе лаптопа и отвори електронната
си поща със свито сърце. Имейлът я чакаше. Мила остана известно време така,
сложила мишката върху него – само едно кликване я делеше от възстановяване на
изгубеното щастие. Но някак не се радваше – може би дълбоко в себе си усещаше,
без да може да го формулира, че въздействието върху волята на любимия човек, за
да получиш обич, подменя автентичността на любовта му. Срещу това чувство
обаче се изправи целият ѝ свят – техният идеален живот, замъкът, пръстенът с
диамант за годишнината от сватбата, новата ѝ кола, предстоящата им екскурзия
до Париж и разбира се – двете им деца.
Мила кликна върху линка към имейла и след малко пред нея се разкри писмо с
размерите на ферман.
То започваше с думите:

Скъпа Мила благодаря ви за икспедитивноста. Както се оговорихме испращам

ви двата ритуала – със първия ще обесилим направената черна магия на съпруга ви
от друга жена а със втория ще предотвратим подобни инциденти в бъдеще като
ще потсигурим дълготрайноста на неговите чувства към вас. Както ви предопре-
дих втория ритуал е малко по-сложен, но нека изискванията му не ви убескура-
жават. Не се притеснявайте от декларираните съюзи със демоничните сили – в
този случаи те са по-скоро в наша услуга тъй като те ще го претпазят от по-
големия дявол така да се каже. Желая ви успех! Инструкците са доста подробни
но, ако имате някакви вапроси моля не се колебайте да се свържете за консол-
тация. Искрено ваша: МАГда

„За какви демонични сили говори?“ – мина през главата на Мила, но отдолу
следваха ритуалите и вниманието ѝ бе изцяло погълнато от последващата инфор-
мация.

32
 Ритуал за прекратяване на изневярата
Вземете билка росен (пресна или сушена). Накиснете я в меден съд пълен със
„мълчана вода“ (събрана от три чешми мълчешком. Престоява една нощ на лунна
светлина).
На сутринта при изгрев слънце над медния съд се прави кръст със сол. Със
водата се пръскат дрехите на неверния съпруг, а от билката се завързва над
съпружеското легло. След 40 дни тази вече исъхнала билка се хвърля рано сутрин в
река с думите: „Бърза вода бързо да те отнесе изневяро. Смирение и любов в
семейното ложе да донесе“.
Не се казва: „Амин“.
„Това е лесно“ – отдъхна си Мила. Нямаше никакви дяволи и ритуалът си ѝ
изглеждаше съвсем безобиден. Следваше вторият:

Ритуал за връщане на любовта на неверния съпруг при съпругата и за зъдър-

жането ѝ завинаги
В първият ден от менструалния цикъл се събира извесно количество менстру-
ална кръв (нечетен брой капки например 3,...9...). Менструалната кръв се добавя по
време на ритуала към червено вино, което обектът на въздействието следва да
изпие.
„Ау, каква гнус!“ – Мила направи отвратена физиономия, но продължи да чете,
въпреки че усети как вътрешно започва да се съпротивлява на цялата тази работа.
От три кръстопътя се взема пръст, а за откуп на всеки кръстопът се
оставят 5 монети с еднаква стойност. Кръстопътищата, от които се взема
пръстта трябва да са от черен път, където се движат пешоходци. Кръстопът-
ищата могат да бъдат гробиштни или горски. Пръстта се взема нощно време – по
възможнос преди ритуала.
Подреждат се във триъгълник 3 черни свещи. Върхът на триъгълника да е
насочен на север или запад. Пръстта се насипва в триъгълника между свещите и се
размесва със лявата ръка обратно на часовниковата стрелка като в нея се
отчертава обърнат кръст или пентаграм докато се размесва и чертае и се
повтаря три пъти следното:
„Три земи, три кръстопътя, три сили черни в една се слейте и мен в черните
дела поткрепете. Така да бъде в името на истиното Зло“.

Запалват се свещите, като се започва от тази във върха на триъгълника и се

върви в посока обратна на часовниковата стрелка.

Призив:
„Запалвам аз огън магьоснически в тъмната нощ,
Призовавам Силата на Мрака, Сила могъща, Древно зло!
Духове тъмни, на светлината непокорни, на светоста не подвласни, Вас
призовавам, на вас се покланям (поклон), приемете тоя жертвен дар (възлияние на
кръв), вас за помощ моля в магьосническите черни мои дела. Древно зло, Сила черна,
Сила могъща на светоста непокорна дай ми знак“. За възлиянието на кръв е
необходимо над пръста между свещите да бъде изляна или напръскана топла
жертвена кръв от някакво животно или птица.

33
 „Ужас! – възкликна Мила наум. – Ама трябва ли да убия животно?“ Тя на-
истина бе ужасена. Продължи да чете насила, но някаква странна тревога започна
да се надига в нея.

Ако е получен знак се продължава работата, ако не, се изпълнява отново

призивът, но не повече от 13 пъти. Знаците могат да бъдат най-различни: пукания,
тракане, температурни аномалии, усещане за присъствие, тръпки по тялото,
интоитивно разбиране и прочие.
Във съда (чаша или купа) със виното се прибавя менструалната кръв. Съдът се
поставя във триъгълника от свещи. Заклинанието което се изговаря над виното
трябва да бъде направено така, че дъха от изговореното да се удари в течноста.
Над виното се чете следното (9, 12 или 40 пъти):
„Както аз ви призовавам на помощ Сили на Мрака, както моля да ми дадете
сили нечовешки, чародейство неземно, за да мога аз (името), така да привържа с
възлите свои (името), и да не може той да ги развърже никога във вечноста, нито
нощем, нито денем, нито в тихата вечер, нито в утрото светло.
А както това вино се разлива в тялото на (името), да се разгори цялата кръв
негова, така щото да се разлее във всички негови жили и съдове, във цялото тяло
на (името), Страст огнена да го обхване към (името), за да се разгаря любовта му
към мен с всеки ден по-силно и по-горещо, да е пиян от страст по мен, както се
опива от това вино искрящо. Така е и така ще бъде“.
След като е приключено с наричането виното се прелива в бутилка или друг
съд във, който ще бъде съхранявано до исползуването му. Колкото по-скоро след
ритуала бъде исползвано толкова по-добре. Свещите се оставят да догорят.
Пръстта се исипва на кръстопът.

„Егати гадориите! Какъв мозък може да измисли тези простотии? – Ади чак
потръпна от отвращение. – Ама че изкривено съзнание! На всичкото отгоре има
наглостта да продава на хората тези извратени глупости!“ Ади не можеше да потисне
възмущението си. Физиономията, застинала на лицето ѝ, изразяваше такава погнуса,
все едно е видяла едновременно повръщано, сопол и храчка.
Тя бе извадила ритуала от някакъв форум в интернет. Не можеше да повярва, че
има хора, които вземат тези неща на сериозно. Ади реши да попита участниците в
групата как гледат на това. Тя влезе в страницата им в интернет и пусна нова тема:
Tikva: – Група, помагайте... Случвало ли ви се е да ви кажат, че ви е направена
черна магия...? Или на ваш близък...? Истории...? Коментари...? Размисли...?
Raineto: – Виждала съм на братовчед ми – откриха му магия, но бях малка.
Синята фея: – И как точно се открива магията? Да уточня – аз също вярвам, но
не и в това, че можеш физически да я установиш с абсолютна точност, а темата ми е
актуална, тъй като ми казаха, че моята малката била прилепчива за магии, било ѝ
заложено в хороскопа...
„Майко мила! – помисли си Ади. – Това пък е егати манджата с грозде – магия,
предсказана от хороскопа“.
Raineto: – Ами имаше някакви неща в една саксия, които не трябваше да са там –
малко глупаво звучи, ама...

34
 Синята фея: – Да, и аз съм чувала за яйца със запъртъци и пр., но това все пак са
само някакви материални носители на нещо, което все пак се случва на едно друго,
енергийно ниво... И точно то няма как да се види, поне според мен.
Smirena: – Хич не е глупаво... Мой близък загина от това... Той сам намери онова
навързано, усукано и ужасно нещо... Има едни... Киприановите молитви против магии
и уроки... Щом Църквата се бори срещу това, значи признава, че съществува...
„Много ясно, оставаше и да не признава – нали на това се крепи, на бесовете у
хората“ – коментира наум Ади мимоходом и продължи да чете.
Синята фея: – Но според мен съществува и нещо като „предразположеност“ към
магиите...
„Дааа – въздъхна Ади. – Много хора, като не могат да се похвалят с някаква
сериозна медицинска диагноза, се надяват поне да им открият някоя предраз-
положеност към нещо гадно – магии например. Това прилича на отчаян вопъл да им
бъде признато правото на „нещастие“. Със сигурност съществува предразположеност
към магии – за същия тип хора, които са предразположени към депресия, болести,
лошо настроение, проблеми в личния живот, в работата и всеки друг аспект на живота
им... А има и едни други хора, които като че ли нищо не ги лови, никакви магии и
уроки, ако щ всички вещици да се изядат от яд“. Ади се засмя – представи си как
някаква развилняла се вещица си скубе косата от яд, че е безсилна.
Sladurana: – Има хора, които си мислят, че им е направена черна магия, и
постоянно за това говорят и смятат, че всичко, което им се случва, е вследствие на
тази „черна магия“. Аз си го обяснявам като това да видиш черна котка или в поне-
делник сутрин нещо да не потръгне както трябва. Докато мислиш, че черната котка е
лош знак и това, че след като в началото на седмицата нещата не са ок, то така и ще
бъде. Аз, като видя черна котка, се усмихвам широко и си мисля как ми носи късмет,
след което се хващам за нещо елементарно и малко и си казвам: „Ето го хубавото!“
(независимо дали е падащо листо или усмихващо ми се насреща детенце) – намирам
си нещо, за което да се хвана. Така е и в понеделник сутрин, като се събудя в „лайняно
настроение“: вместо да мисля колко ще е скапана седмицата, си мисля колко хубави
неща ми предстоят, и то взело, че се случило наистина да е толкова хубаво...
Тааа, за черната магия: докато само за това мислим, говорим и обвиняваме за
всичко, което ни се случва, без да осъзнаваме, че всичко е горе, в акъла, където е
високо и много ветровито, няма как да ни се случи нещо хубаво...
Smirena: – Това наистина е енергийно въздействие, понякога с предметни носи-
тели, и го има от векове... Наивно е да си мислим, че е самовнушение, когато хора,
съвсем ненастроени на тази вълна, са потърпевши. Само че, когато отидеш „да ти
развалят магията“, тогава всъщност се прави друга – за успех или съблазън или
каквото там искаш и се получава натрупване на тези влияния. Само чрез молитви
може да се очисти човек – самият Киприян е бил върховен жрец и правил точно такива
магии... И победен от молитвите, се осъзнал и обърнал...
Синята фея: – Съгласна съм, че на магия няма как да се въздейства с нова магия,
било то и т.нар. бяла.
Smirena: – Тя само тъй е наречена... Но нали пак е въздействие над човека – как да
е бяла!?!?
Синята фея: – Именно, „бяла“ е само за успокоението на нечия съвест.
Ан-Мари: – Аз си мисля, че черната магия е същото нещо като вярването в
чудотворно материализиране на хубави мисли, само че с обратен знак; ако някой има

35
силата да привлича желаните събития (и да твори чудеса със себе си и околните), то
значи, за да направи черна магия, му е нужно само да е достатъчно психически
извратен, че да го иска...
„Абсолютно“ – съгласи се Ади. Други обаче не мислеха така.
Smirena: – Не е така, Ан-Мари, но дано не го усетиш никога! Ако нещо ти е
направено и ти не знаеш – как да си го мислиш, че ти е направено?!? Самонавивачката
е нещо различно – нещо като самоомагьосване, със знак плюс или минус. А когато
това въздействие е насочено към нищо неподозиращ човек...?!?
Ан-Мари: – Ами ако живееш в хармония със себе си и вярваш, че привличаш и
заслужаваш само хубави неща, не мисля, че ще ти са необходими конци, копчета или
каквито и да е било предмети, за да ти изградят енергийна защита. А ако нищо не
подозираш и ти се случат кошмарни неща, може би това е един вид аларма, че нещо с
теб не е както трябва.
Синята фея: – Да, има някакъв резон в думите на Ан-Мари. Май точно това се
опитвах да кажа... Всъщност, когато има някакъв отрицателен енергиен заряд някъде
около теб, той ще се задейства от твоите негативни мисли. Затова се случва и точно
това, което ни наранява, а не просто нещо да ни се случва... Дори в лошото има въпрос
на гледна точка.
Smirena: – Момичета, ние говорим за философско-теоретични хубави неща...
Само че онези, демоничните сили, си работят, или ще кажете, че сатанинските сили не
съществуват? Това би им дошло много добре – да забравим, че ги има, и да не се
предпазваме... Колкото и да се самоусъвършенстваме, учим и подкрепяме, ако не се
осланяме на Божията закрила – нищо не сме...
No more shit: – Магия хваща само хора, които вярват, че може да им се направи.
Бяха „направили“ на майка ми много отдавна и се оказа, че „хващала“ и мен.
Развалиха я и честно казано, оттогава се чувстваме много добре, може и всичко да е на
психическа основа, то нали всичко е в главата, така че, ако вярва някой, че има, трябва
да отиде да му я „развалят“, без значение дали наистина съществува или не магията.
Въпросът е дали ти вярваш в това. По същия начин ще повярваш и като ти я
„развалят“... И настъпва мир в душата отново...
Синята фея: – Ами пък на мен ми казаха, че докато съм била бременна, съм била
буквално „засипана“ с магии, но тъй като точно към онзи момент аз работех върху
цялостното ми пречистване, явно съм я елиминирала. От друга страна пък, както
споменах и по-горе, детето ми било прилепчиво и трябвало да обърна внимание върху
нея, защото била поела и моите... Това последното още си го изяснявам как се случва...
Lady: – В главата, мила – така се случва. Сугестия се нарича в психологията, а във
фармацията – плацебо ефект. Там цялата битка е за 10%.
Синята фея: – Какви 10%?
Lady: – Ами, когато се правят клинични изпитвания дали дадено лекарство е
ефикасно за хората, се тества, като доброволци се разделят на две групи – на едната
дават плацебо (тоест вещество, което не действа), а на другата група – истинското
лекарство. И на двете групи е казано, че пият лекарство. Най-интересното е, че много
често отчетеният ефект след приема на лекарството – за едните истинско, за другите –
фалшиво, е почти еднакъв. Да кажем, че става въпрос за лекарство против главо-
болие – и на двете групи им минава главата... Това е сугестията – внушението, че ти се
е случило еди-какво си... Ако разликата в полза на истинското лекарство в сравнение с
плацебото е над 10%, то се счита, че лекарството е ефикасно.

36
 Ан-Мари: – Smirena, аз лично не отричам ничие съществуване – дори и на дявола.
Но си мисля, че по някакъв начин и по някаква основателна причина (карма, да речем)
човек сам отваря вратата към своя свят на всичко онова, което иска да влезе – хубаво
или лошо...
Smirena: – Да – ние сме мисли, думи и действия... Другите също са... И затова,
поради несъвършенствата на човешката същност, аз поне се надявам на волята Му!
Sladurana: – По отношение на това дали на мен или на някой близък му се е
случвало, мога да добавя следното: Моя приятелка ходеше по разни врачки и гледачки
във връзка с изневяра на мъжа ѝ... Толкова много неща ѝ казваха, включително и че ѝ
е била направена магия (дали черна или не, не съм се интересувала). То беше тичане
по едни реки, пък то бистри, пък то мътни, пък бързотечащи, бавнотечащи... Абе с
една дума – беше откачила да ходи да хвърля разни вързопи насам-натам.
Да ви кажа обаче, че след всичките тези неща мъжът ѝ и до ден днешен продъл-
жава да си кръшка най-безцеремонно – и безнаказано... Сега се замислям всъщност
защо нещата продължават да са си същите: дали защото вярва в тези неща и прави
всичко възможно да ги развали, или пък защото не вярва достатъчно силно в тях?!?
Smirena: – Няма механизъм за разваляне на магия – има нова, налепваща се
отгоре магия, която трябва да е по-силна, за да се вижда нейното действие... Така ми
обясни една от „много знаещите“. А това с хойкането му може да си е било просто в
характерчето на мъжа...
Момичета, напускам фронта – имам си много работа. Ще ми е интересно после
докъде сме я избистрили тая тема... И Ади да не се спотайва....
Tikva: – Тук съм – чета и размишлявам :-). Но за последното ще реагирам вед-
нага – аз отказвам да оправдавам някого с „такова му било характерчето“ – за оня,
дето кръшкал, говоря. Сладуранке, дай още детайли, моля, че точно този сценарий
много ме интересува – какво е правила приятелката ти с изневярата – какво са ѝ казали
„магьосниците“...
Sladurana: – Ами какво е правила – семена от червени чушки се търсеха, вързопи
се правеха, снимки – в профил, анфас, чорапи – стари :). Цирк страшен, едвам се удър-
жах да не ѝ се смея, защото са ми малко фантастични всички тези неща. А тя,
горката – толкова въодушевена и ентусиазирана, че сега, видиш ли, като овърже и
запрати по реката цялата сюрия от предмети – и край... Проблемите ѝ са решени.
Нямам думи! Сега се сещам също, че семето от червените чушки май трябваше да се
сложи под възглавницата на мъжа, увито в листа от тиква, заедно с едни нови чорапи
(нали старите и мръсни са запратени нейде си) и разни други неща. Новите чорапи са
най-важните в ритуала, защото с тях идва новото начало на любовта – обува чисти
чорапи и тръгва по правия път на брачното целомъдрие. Демек, както вечерта е имало
джиджи-биджи с любовницата, на сутринта се събужда човекът чисто нов и едва ли не
девствен, перва се по челото и си казва: „Леле, тая моята жена к'во е парче, аз къде съм
хукнал да гоня Михаля!" – и нещата тръгват по чисти чорапи и ново семе :)))).
Обаче ако мъжът има навика да си хвърля възглавницата настрани или на пода, не
знам какво се случва...
Tikva: – Това ми хареса – да си вдигне мъжът възглавницата и да намери там
миш-маш с червени чушки и чорапи, всичко прилежно свито в листо от тиква... Ама че
смешно... Представям си го как мига на парцали... Какво да му обясняваш? Хайде, ако
нямаше чорапи, може да му кажеш, че му оставяш миш-маш в леглото, в случай че
огладнее през нощта... Ама с тия чорапи и тиквени листа – нямам идея...

37
 Angela: – Не знам много за черната магия от първа ръка, но представа си нямате
колко жени извършват всевъзможни ритуали, за да спечелят или запазят нечия любов.
Аз знам за хиляди. Обикновено са свързани с вода, вещи или снимки на любимия.
Независимо бяла или черна, магията си е енергийно въздействие и колкото по-слаб е
човек, толкова повече се поддава. Виждала съм и „зомбирани“ мъже. Според мен
самото събиране на различни вещи и извършването на определени действия е начин за
концентриране на мислите върху даден човек или взаимоотношения, такива мисли
имат голяма сила. Но такива „нагласени“ взаимоотношения обикновено не траят
дълго. И докато доскоро магиите бяха напълно отричани, сега дори по бензино-
станциите съм виждала наръчници: „Как да се предпазим от уроки“ и други подобни.
Наскоро пък научих, че на о-в Бали магията е нещо много популярно и се практикува
масово, като за „добър ден“. Така наивният турист изведнъж си купува купчина
джунджурии, без да има ни най-малка представа как е станало това. Единственото
спасение е да бъдем осъзнати.
„Единственото спасение е да бъдем осъзнати. Да!“ – възкликна мислено Ади,
която четеше внимателно коментарите. Много ѝ хареса един извод, който беше
направила Ан-Мари: „Човек сам отваря вратата към своя свят на всичко онова, което
иска да влезе – хубаво или лошо...“ Точно затова Ади пишеше тази книга. Магията,
както и всичко останало, включително и това, което правеха на семинарите с Алексей,
бе истинска – като възможност, която можеше да бъде или да не бъде част от живота
на човек. Реалността заемаше формите, които ние ѝ подадем10.
Ади видя, че няма нови коментари по темата, и започна да пише:
Tikva: – На семинарите Алексей винаги е разграничавал това, с което ние се
занимаваме, от магията. Мисля, че мога да извлека няколко основни момента, по които
неговият подход се отличава от магическите ритуали.
1. Магията е изключително сериозна: целият ритуал, с безумната му сложност,
като че ли идва нарочно да подчертае колко сериозен е проблемът, с който човекът се
е сблъскал, докато техниките на Алексей имат за основна цел обратното – да отнемат
сериозността и да разфиксират съзнанието от проблема.
2. Като следствие от сериозността, всички ритуални магически действия трябва да
бъдат изпълнени много точно според изискванията, които, от своя страна, често са на
границата на възможното. Импровизациите и промените са абсолютно недопустими.
Целта тук е, когато магията не сработи, да се открие пропуск в изпълнението, което
изобщо не е трудно. Алексей – напротив, поощрява гъвкавото адаптиране и
доразвиване на предложените „ритуали“ и насърчава хората да се опитват да
разпознават това, което би проработило за тях. То се познава много лесно – носи
усещане за лекота, за радост и забавление от това, което предстои да направиш
(например да дъвчеш мушамата на всеки 20 минути, ако ти е излязъл цирей), а не,
както при магията, да тръпнеш от страх и ужас от това, което трябва да изпълниш
(например, да трябва да си в полунощ на гробището и да откъснеш 5 стръка коприва в
непосредствена близост до гроб на прясно заровен мъртвец).
3. Въздействието на магията се дължи на външни сили, изнесени извън човек и
управлявани по негова воля срещу волята на друг човек. В метода на Алексей няма
принуда от никакъв род, нито външни сили, нито воля – нещата се случват чрез
проявата на потенциала като намерение, което изхожда от самия човек. Самият човек
се изнася някак в позиция извън познатия му биполярен модел, в който свръх-
10
Тази идея е разгледана по-подробно в първата книгата „Животът може да е чудо“ (ИК „Хермес“, 2011 г.). – Б. а.

38
естественото е отделено от естественото, съзнанието – от подсъзнанието, свободата –
от подчинението, доброто – от злото, Бог – от дявола, бялото – от черното. Единствено
в такава дуална матрица магията би могла да намери почва.
4. Магията е един много лукав организатор на човешките страхове, предубеж-
дения, вярвания и суеверия – тя хитро ги потвърждава и фиксира, без хората дори да
се усетят. И използва естествената склонност на човека да търси причините за
проблемите и нещастията в живота си извън себе си, отдавайки ги на външни сили,
обстоятелства и хора. Методът на Алексей, напротив, разбърква менталните стерео-
типи у човека, довеждайки ги до абсурдност, най-често увенчана от бурен смях. Освен
това той провокира човек да погледне на нещата от различна перспектива – не да
дефинира себе си и света проблематично, а да разширява себе си и света ресурсно –
като открива нови ресурси, които не е осъзнавал, че притежава, че съществуват и че
могат да бъдат използвани за създаване на нови, положителни варианти в живота му.
Ади погледна часовника на монитора и видя, че времето пак е напреднало доста.
Тя затвори лаптопа и се замисли. Не знаеше още какво ще направи Мила сега, след
като вече разполагаше с магическите ритуали. Усещаше, че се колебае и не е сигурна –
въпреки първоначалната увереност, че точно това е решението.
„Мислиш ли, че ще го направи?“ – обърна се Ади към себе си.
„Ами не знам... Доста е отчаяна“ – отговори си тя сама.
„И откога „отчаяна“ е синоним на „извратена“ или „откачена“? Ти, колкото и да
си отчаяна, би ли сложила менструална кръв във виното на човека?“ – запита се Ади.
„Ами, честно казано – не бих могла, ако виното е чилийска сира. Не мога да
съсипя такова вино. – Ади се изкиска. Започнала веднъж, вече не можеше да се
удържи: – Ама всъщност виното какво трябва да е? Не може да няма значение поне
какъв сорт е и дали е старо или младо. За младото вино май съм чувала, че се пресича
от менструална кръв, особено ако е след третия ден на менструацията. О-хо!! Я
чакай – тук май лъсват доста пропуски! В кой ден от менструацията се събира кръвта?
Сутринта или вечерта? А къде е расло гроздето? Защото, ако под лозето, от което е
брано гроздето за виното, в което ще се капе кръвта, има старо гробище или заровено
злато, магията няма да стане – това го знае всяка уважаваща себе си вещица!“ –
Усмихнатото лице на Ади се отразяваше в стъклото на прозореца.
„Ох, Аидо, ама ако така несериозно подхождаш към възможностите за решение
на проблема на жената, нищо няма да напишеш“ – упрекна се Ади.
„Жената“ е главната ми героиня! А тя е нормален човек, а не клиничен случай,
нали? – Отговор не дойде и след малко Ади се запита, като че ли не си вярваше и
търсеше потвърждение: – Нали няма да пиша книга за откачалки?“
Изведнъж лицето ѝ, както бе усмихнато, се натъжи. „Не – отговори Ади на себе
си, – няма да пиша книга за „откачалки“. Ще пиша за нормални, обикновени хора,
които социумът кара да се държат като откачалки“.
Тя стана и все още със замислено изражение, излезе от кухнята и отиде в хола при
любимия си да му напомни, че е време да се приготвят – бяха се разбрали да се видят с
приятели в едно заведение.
Докато се решеше пред огледалото, ѝ направи впечатление, че косата ѝ има
необичаен блясък. „Брей, виж ти как живна от една маска!“ – със задоволство
отбеляза Ади.
– Хубава ли е косата ми? – попита Ади любимия си.
– Много! – потвърди той, като я помилва.

39
 – От маската е! – отвърна Ади, а очите ѝ се смееха.
– Аха! Щом става така, да взема да сложа на кантара бележка, че съм с 5 кг по-
лек! – отговори любимият.
– Според Алексей сработва това, което сме решили, че сработва – тъй че, ако си
решил, че така ще стане, действай! – му отвърна Ади и добави конспиративно,
снижавайки гласа си: – Обещавам, че няма да те изкажа на никого!
Тя се разсмя весело, защото си представи как биха реагирали сериозните
приятели на любимия ѝ, ако им каже, че той лепи бележки на кантара да му подскаже
кое е „правилното“ тегло. Любимият ѝ само поклати глава с израз, който означаваше,
че с нея няма оправия.
„Ще ми увехне салатата със зеле и магданоз“ – помисли си Ади на излизане.
След половин час бяха на мястото на срещата – приятелите им вече бяха там и ги
чакаха.
Бяха любопитни да разберат как вървят семинарите, за които Ади им бе
разказвала много пъти.
– О, всичко е идеално. Носи ни се славата вече много сериозно, само след няколко
изпълнения – заяви Ади с гордост.
Приятелите полюбопитстваха какво има предвид и Ади им разказа няколко
весели истории.
Едната се бе случила по време на един от семинарите. Разиграваха упражнение, в
което всеки трябваше да направи няколко неща, които никога не е правил. Целта на
упражнението бе да разчупят рутинното си поведение с непривични действия. Една от
участничките беше застанала „на четири крака“, заявявайки, че никога не се е
преструвала на куче, и бе започнала да обикаля така стаята, джафкайки. В един
момент, стигайки до някакъв контакт на стената, ѝ бе дошло спонтанно да извика в
него и тя бе викнала с пълен глас: „Има ли няяякоййй?“. За всеобщо изумление и неин
потрес, от стената беше дошъл отговор: „Има, има, как да нема!“. След секунда от
една странична врата се бе подала жена от персонала на сградата, за която никой не
подозираше, че е там. Всички се бяха изпонатъркаляли от смях, включително жената с
глас „зад кадър“, а главната участничка беше заявила, че след това преживяване
повече никога няма да се чувства сама във Вселената.
После Ади им разправи история, на която самата тя се бе смяла няколко дни.
Беше ѝ я разказала друга участничка в семинара, а историята всъщност се бе случила с
неин приятел, който също бил на семинар преди това. Отишъл този човек на гости
след семинара и споделил с домакините къде е бил и част от нещата, които е правил
там. Домакините още от самото начало започнали да му мятат странни погледи и да
пускат от онези многозначителни възклицания: „О!“, „Я виж ти!“, които всъщност в
прав текст вероятно биха звучали по-скоро така: „Абе к’ви са тия откачени семи-
нари?!?“. Малко по-късно, когато седнали да вечерят, кучето на домакините се
мушнало под масата, отишло до гостенина, сложило глава на коляното му и го зяпнало
с онзи трогателен кучешки поглед, който може да накара човек да му даде и последния
си залък. Като възпитан човек, на госта му било неудобно да изгони кучето и за да се
докара пред домакините, започнал да му говори: „Ах, какъв си сладък! Душичка!
Какво си ме зяпнал с тия влажни очички? Ще те изпапкам!“. По едно време човекът
усетил, че около него е странно тихо, вдигнал глава и установил, че всички са
замръзнали с вилиците във въздуха и го зяпат с увиснали ченета. После се изяснило,

40
че никой не разбрал, че кучето е там – просто всички видели насочения надолу поглед
на човека и отстрани изглеждало, че говори на шницела в чинията пред него.
Приятелите на Ади се превиваха от смях – не само от историите, но и от начина,
по който тя ги разказваше. Тя обаче не беше свършила; беше ѝ дошло вдъхновението.
Когато смехът поутихна, им разказа историята на две дами, които бяха решили да
използват един от любимите „номера“ на Ади: да пише глупости с бяло между редо-
вете на важни документи или да изпраща „невидими“ писма, на които буквите също
бяха бели и те изглеждаха като празни листове, а всъщност обикновено съдържаха
пълни небивалици. Та въпросните дами кандидатствали за спонсорство от една от най-
маститите корпорации в страната. И за да „подсилят“ кандидатурата си, решили да
вкарат в имейла малко по-шантаво съдържание, което маскирали с бяло. Невидимата
част от молбата им звучала така: „Сладурчета мили, наши любими гушколинзерчета,
много ви обичкаме и като ви благодарим за това, че ни слагате първи в списъка и
нямате търпение да ни дадете тази сума, която ви искаме, че даже и повече, ви
подаряваме бебешката шапчица на Червената шапчица, косъм от бабата и един зъб от
вълка“. Не щеш ли обаче, оказало се, че на смартфоните, модерните телефонни
апарати, които вече всички ползват в големите корпорации, включително и за отва-
ряне на имейли, номерът с белите букви не вървял. Момичетата обаче бяха установили
това малко късно – чак след като те самите бяха получили копие на собствения си
имейл на такъв телефон и бяха установили, че „невидимият“ им увод е всъщност 100%
видим... Случката бе съвсем прясна и още нямаше ответен отговор.
Приятелите на Ади вече се захласваха от смях, но тя беше решила да ги довърши
и им разказа любимата си откачена история с Алексей.
Веднъж приятел на Алексей му се обадил спешно за помощ, защото му открад-
нали колата. Алексей трябвало да излиза в този момент и казал на приятеля си, че ще
му звънне след малко, за да му даде мантра. Успял да се обади, докато чакал метрото,
и прошепнал на разтревожения собственик на откраднатия автомобил: „Ментов
кактус Кинг“. Приятелят обаче – дали защото не чул добре, или защото му
прозвучало необичайно – го помолил да повтори и Алексей изрекъл високо: „Ментов
кактус Кинг“. Когато приключили разговора, една жена, която седяла до Алексей и
също чакала метрото, го заговорила:
– Извинете, господине, не съм подслушвала, но чух да споменавате някакъв
кактус. Аз колекционирам кактуси, но този ми е напълно непознат. Бихте ли
повторили името, за да си го запиша?
Алексей, разбира се, най-любезно ѝ го продиктувал и я уверил, че със сигурност
може да го намери.
Мантрата всъщност му хрумнала в движение – мярнал някакви ментови капки, в
същото време чул нещо за кактус, докато вадел цигара от кутия с надпис „Кинг“, и
така тя сама си излязла. Случката с жената обаче, според Алексей, беше от този тип
знаци, които недвусмислено потвърждават, че мантрата е точна и ще сработи. В този
случай откраднатата кола бе намерена след час и половина, при това непокътната.
Цялата вечеря премина в хилене, приятелите почти не успяха да хапнат от смях, а
вечерта, когато си легна, Ади дълго имаше смешни пристъпи, този път споделени и от
любимия ѝ.

***

41
 Сънува нещо много смешно. Разглеждаше някакви намалени стоки и видя един
интересен фотьойл, който реши да си купи, но процедурата се оказа ужасно сложна.
Тя попита продавача, който беше много излъскан и любезен, но в държането му се
усещаше мазна и фалшива нотка, дали не може да стане по-просто, но той „най-
любезно“ ѝ отговори, че се НАЛАГА да е сложно. Ади се престори, че уж се прими-
рява с това, но като се надвеси през тезгяха, насочи заканително пръст към продавача
и му заяви съвсем сериозно: „Дано този фотьойл да си заслужава мъките, защото
иначе ще го подаря на някой пръдльо“. Човекът отсреща не беше подготвен за
подобна закана и така се опули, че Ади прихна силно и се събуди от смеха си.
Тя отвори весело очи и установи, че навън вече е светло. Погледна часовника и
осъзна, че ако не стане веднага, ще закъснее за семинара. Ади редовно присъстваше на
семинарите на Алексей, защото това я мотивираше да не се отпуска, а да продължава с
помощта на различни упражнения да се държи будна за капаните на социума. Един от
акцентите на Алексей бе да накара хората да започнат да правят действително нещата,
за които той даваше насоки на семинара, защото, както казваше той, „няма как да
накараме потенциала да заработи по умозрителен път“. Той поощряваше хората по-
малко да търсят и да дават обяснения и повече да наблегнат на правенето.
Предупреждаваше, че обясненията ни карат да ставаме сериозни, а станем ли
прекалено сериозни, слагаме преграда пред природното си аз и възпрепятстваме
проявата на потенциала чрез себе си, защото сериозното отношение води до ригид-
ност. Затова и семинарите преминаваха предимно в практически занимания, с много
смях и забавление, като основната цел бе да помогнат за освобождаване от придо-
битата вцепененост на социумното съществуване. Днес щяха да правят едно от
любимите упражнения на Ади, което Алексей бе нарекъл „обяснявкане“. Упраж-
нението се състоеше в това, че той им даваше някакви абсурдни твърдения, като
например „защо е на късмет да те препикае куче“, и после караше участниците в
семинара да измислят аргументирани, сериозни обяснения. Раждаха се абсолютни
шедьоври и всички много се смееха – до момента, в който си дадяха сметка, че много
от обясненията, които използват в живота си, често дори като водещи принципи, бяха
не по-малко абсурдно тъпи и неправдоподобни.
След семинара всички седнаха да пият по едно неделно мързеливо кафе и да
поразговарят в неформална обстановка с Алексей. Когато Ади се прибра, бе станало
вече ранен следобед. Любимият ѝ я посрещна с топла супа, която бе сготвил сам в
нейно отсъствие, хапнаха и седнаха в хола – той да гледа първото за сезона състезание
по ски, а Ади включи компютъра си. Първо влезе да види има ли нещо ново в групата.
Някой беше пуснал таблица с уж японската азбука, в която срещу всяка буква бе
посочена „японска“ сричка, и хората се забавляваха да си пишат имената на
„японски“. „Японското“ име на Ади според тази таблица беше „Какитека“ и това
много я разсмя. В момента онлайн беше и една жена, която веднъж, по време на
семинар, бе споделила, че е зациклила в работата си, и Алексей ѝ бе дал „мантра“, с
която да се преименува: „таралеж бръсне пиано“. На другия ден жената бе пуснала в
групата снимки, на които се виждаше как се е направила на таралеж – с изправена
нагоре коса и начернени нос и брадичка, държи самобръсначка и се кани да започне
да бръсне нарисувано на лист хартия пиано. Оттогава започнаха да я наричат шего-
вито „Таралежиева“. Ситуацията с работата ѝ се бе отприщила след онази мантра и
начина, по който тя я разигра, но предишния ден Таралежиева отново се бе оплакала,

42
 че няма нито един отговор на имейлите, които е изпратила до потенциални клиенти,
и молеше за идеи какво да направи, за да пораздвижи малко нещата. Ади веднага
откликна:
– Защо не пробваш да си слагаш невидимо името „Таралежиева“, но на „япон-
ски“, когато пращаш оферти? Мисля, че ще привлечеш доста клиенти – всеки би
повярвал на един японски таралеж... Чуй само как звучи „Таралежиева“: Чикаши-
катакусукикурука... Ха-ха!... Много е яко, че и благозвучно даже... Пък и никой няма
да разбере какво е, дори да е видимо. Аз смятам да си ползвам моето японско име като
псевдоним, когато пиша хайку.
Жената веднага прие идеята и се включи в шегата:
– И аз съм чувала, между другото, че японските таралежи се ползват с ОГРОМНО
доверие по цял свят, което хвърля в недоумение изследователите и все още не е
намерило разумно обяснение... Но си е факт.
„Голяма синхронизация“ – помисли си Ади.
– О, то със сигурност си има обяснение защо е вярно и защо ще проработи при
теб! – отговори Ади и допълни, преди да пусне съобщението:
– Това ми е любимото упражнение при Алексей – „обяснявкане“-то :-). Тъкмо се
връщам от семинар по обяснявкане и съм готова да продължа. Пускам нова тема – ей
сега ще извадим сто аргумента за твоите клиенти, ако случайно имат някакви
съмнения защо могат да се доверят 100% на един японски таралеж...
След миг в страницата се появи нова тема, с автор Tikva:
– Хора, моля помагайте с „разумните“ аргументи: Защо според вас японските
таралежи се ползват с ОГРОМНО доверие по цял свят :-)?
Sladurana: – Аз съм чувала, че японските таралежи носят японски часовници и
затова не закъсняват никога и съответно се ползват с огромно доверие...
Fate: – Аз мисля, че ако си същество, надарено със синкави бодли и замислено
изражение, хората са склонни по-скоро да ти вярват, отколкото не – и това трябва да е
причината.
No more shit: – Аз четох последните проучвания, които показват, че японските
таралежи са с по една бодличка повече, а нали бодлите правят таралежа – затова
естествено ще вярваш на таралеж с повече бодли!
Mamma mia: – Освен това винаги носят фотоапарати и документират, а това
поражда доверие.
Келеш: – И папат змии... как да не им вярваш?
Fate: – Освен това бузките им са сбръчкани, погледът – мъдър, а носът – леко
зацапан с мастило – всеки, който претендира, че заслужава доверие, изглежда точно
така.
Tikva: – При това пият саке, а оризът доказано съдържа хормони на доверието.
Следователно – винаги можеш да разчиташ на един накъркан японски таралеж.
No more shit: – Никак не е за пренебрегване и фактът, че японските таралежи са
боядисани отдолу със специална водонепромокаема боя, която ги прави значително
по-трайни и платежоспособни от останалите им колеги по цял свят.
Lady: – Трябва да се отбележи и че едно време японските таралежи са били
любимите питомци на всеки уважаващ себе си самурай. Затова и еволюционно всяка
бодличка се е развила във формата на миниатюрна нагината 11. Днес японските
таралежи са най-уважаваните и смели воини сред всички таралежи по света.
11
Японски меч, с който се биели самураите. – Б. а.

43
 Tikva: – А аз сега се сещам, че в шинтоистките светилища задължително се
раздават японски таралежи по време на мацури12...
Галето: – Освен това ходят боси и стъпват така безшумно, че в никакъв случай не
могат да стреснат когото и да било. А това, че едно същество никога не стряска,
съответно не стресира другите, винаги поражда доверие!
Lady: – А някой спомена ли, че изкуството на икебана всъщност произтича от
съзерцание на японски таралежи, което означава, че може да им се има доверие – като
арт вдъхновители и ценители на красотата, така че винаги, когато си избирате нещо –
от бельо до градинско обзавеждане, може спокойно да се допитвате до японските
таралежи...
Sladurana: – Да не споменавам, че първото оригами е на японски таралеж –
направено с бодличките му – мечове...
Tikva: – А и първото хайку е на японски таралеж...
Ади бързо започна да свива пръсти, броейки срички. След миг написа:

Зазоряване.
Таралеж и самурай
гледат изгрева.

(Това хайку е патриотично възпяване на Страната на изгряващото слънце – затова

може да имате доверие на японски таралеж – еж, който си обича родината, е достоен
за доверието ни.)
Fate: – Уникално! А тук ми подсказват, че японските таралежи се използват и за
правене на суши – с тях (с бодлите) се режат водораслите за сушито на ивици, а после
таралежите се използват вместо клечки за хранене – т.е. набождаш си няколко сушита
на таралежа и си хапваш, а щом може да ядеш суши с таралеж, значи може да му имаш
доверие...
Коментарите секнаха. Явно хората се бяха поизчерпали на аргументи, но се бяха
позабавлявали доста. Получи се страхотно упражнение по обяснявкане и Ади се
надяваше, че всички си дават сметка колко лесно можеше да се изфабрикува
всякакво обяснение. А дори не беше ясно дали в Япония има таралежи. Тя написа в
„Гугъл“: „японски таралеж“, но намери информация само за риба таралеж. След това
Ади изрови клип на Big in Japan13, сложи го накрая на коментарите по темата за
таралежите и написа:
– Знаете ли кое се оказва най-голямото нещо в Япония? Душите на малките
японски таралежчета. Поздравявам ви с техния химн, който всички японски таралежи
са длъжни да слушат всяка сутрин, докато правят гимнастика. Хайде и ние да се
поразкършим!
Последваха няколко усмихнати личица, а самата Ади си пусна песента, която ѝ
беше любима от времето, когато ходеше по дискотеки, стана от дивана и се
разтанцува. Любимият ѝ само се засмя и завъртя красноречиво ръка, все едно навива
крушка. След като песента свърши, Ади се върна на дивана, но почти веднага пак
стана и се засуети. Беше видяла колко е часът и си даде сметка, че трябва да побърза,
защото след половин час имаше среща с приятелка в една бирария наблизо.
Излезе от къщи и забърза в студената привечер към мястото на срещата.

12
Религиозни празници за благодарност и освещаване на всичко, което прави живота на хората щастлив. – Б. а.
13
Дебютният сингъл на група „Алфавил“ от албума Forever Young (1984). – Б. а.

44
 С тази ѝ приятелка някак странно се привличаха и въпреки че бяха доста
различни като начин на живот, на едно по-дълбоко ниво много си приличаха. Срещите
им често добиваха сюрреалистични нюанси още преди да бяха изпили дори половин
каничка вино, защото и двете не носеха много на алкохол, а имаха навика да
задълбават в теми, за които думите не стигат, дори и при напълно трезва глава. Ади
стигна в заведението в уговорения час. Приятелката ѝ я нямаше още, затова тя избра
маса и седна, а сервитьорът дойде веднага, запали свещта на масата и я попита дали
ще поръча нещо. Ади го отпрати, казвайки му, че ще изчака малко, и се загледа в
крехкото пламъче. Скоро то се разшири и тя усети, че започва да потъва в нищото.
„Не, не – няма да се занулявам сега“ – каза си тя и разтръска леко глава, за да излезе от
започващото да я обзема състояние на релакс. Въпреки че се докосна само за секунди
до небитието, успя да си създаде преживяване, което не можеше да дефинира, но то се
самоописа в поредното хайку. Тя извади тетрадката си и с леко отнесен вид и забавено
мърдане на пръстите, докато броеше сричките, написа:

Запалена свещ.
Мракът в душата ми
гони духове.

Тъкмо прибираше обратно тетрадката в чантата си и приятелката ѝ дойде. Двете

се разцелуваха и без да губят време, си поръчаха на моментално появилия се
сервитьор половинка червено вино и някакви хапки „за мезе“, както обикновено.
– Ей, доживяхме да се видим! – отбеляза приятелката с тон, който трябваше да
изразява добронамерен упрек за това, че Ади все не намира време да се срещнат.
– Да бе, голяма лудница – разбра и прие „забележката“ Ади и добави
самокритично: – На всичкото отгоре, като че ли другото не ми стига, започнах да
пиша книга.
– О! Браво! – възкликна приятелката. – Това свързано ли е с драмата за смисъла
на живота? – попита тя с усмивка. Бе в течение на терзанията на Ади с търсенето на
призванието ѝ.
– Ами за момента драмата приключи – заяви Ади и направи театрално поклон,
като че ли очакваше аплодисменти.
– Браво! – възкликна пак приятелката ѝ, също така театрално, ръкопляскайки. –
Имаме си призвание, значи? – попита тя, след като спря с аплодисментите, за да е
сигурна, че е разбрала правилно.
– Може и така да излезе, но е доста шантаво – отговори Ади.
– Изобщо не се и съмнявам, че е шантаво – реагира приятелката ѝ с одобрение и
я подкани нетърпеливо: – Разказвай де!
– Ще разказвам, ама първо искам да те питам какво мислиш по един въпрос –
става дума за книгата.
– Добре – съгласи се заинтригувана приятелката.
– Първо да ти обясня какво пиша. С две думи, идеята ми е да покажа как хората,
мислейки, че градят щастието си, всъщност съграждат нещастието си.
– Как така? – попита приятелката.
– Сега ще се опитам да поясня – каза Ади и започна: – Книгата разказва
историята на една жена, която вярва, че е сбъднала приказката за принцесата, за
която мечтае всяко момиченце. Животът ѝ изглежда супер, особено на снимките:

45
 омъжена е за красив, добър и умен мъж, който я осигурява материално, дарил я е с
две деца, ходят по екскурзии, правят редовно секс, купува ѝ подаръци, живеят в
хубаво жилище... абе с две думи, всичко им е „на шест“ по съвременните критерии за
щастлив живот. В един момент обаче тя разбира, че той ѝ изневерява...
– А, да – това е редовен номер... – прекъсна я приятелката, махвайки с ръка –
жест, който може би искаше да каже, че в наши дни всички карат „през просото“.
– Всъщност мен този „номер“ изобщо не ме интересува – прекъсна я на свой ред
Ади и допълни: – Използвам го само защото е наистина „редовен“, както се изрази.
Случва се непрекъснато и като че ли всеки или сам е преминал през подобно
изпитание, или има близък, който го е преживял.
– И? – на приятелката хич не ѝ просветваше накъде бие Ади.
– Искам чрез една банална житейска драма, която много хора добре познават, да
извадя някои често срещани модели, които следваме, защото вярваме, че са за наше
добро. А те правят точно обратното – вкарват ни в неблагоприятни, а понякога и
направо злощастни житейски сценарии. Разбираш ли? – попита Ади, впила
внимателно очи в приятелката си, за да улови реакцията ѝ.
– Това щуротиите на Алексей ли са? – отговори на въпроса с въпрос жената.
И двете се разсмяха. Ади многократно ѝ бе разказвала за Алексей и семинарите
им и често сюрреалистичните нюанси в срещите им се появяваха именно следствие
от въпросите, които тези разкази провокираха.
– „Щуротиите на Алексей“ ми помогнаха в голяма степен да достигна до
осмисляне на живота, до което не знам дали бих стигнала без него. Ако щеш ми
вярвай, но сега разбирам дори Библията по-добре.
– Твоите професори сигурно много ще се зарадват да го чуят – вметна
приятелката с усмивка.
– Вероятно! – иронично потвърди Ади. За момент тя замълча с унесен поглед и
след малко отново подхвана: – Знаеш ли, точно сега си давам сметка, че въпросът, на
който съвременните гурута настояват да дадем отговор, за да започнем да живеем
щастливо, а именно: „Кой съм аз“, е един от най-подвеждащите и вредящи въпроси,
който всъщност трябва да избягваме на всяка цена.
– А то има ли изобщо отговор на този въпрос? – попита приятелката.
– Най-лошото е, че в тази линейна, вербална и локална реалност, в която живеем,
има не един, а много отговори, които ние се опитваме да навържем в някакво
смислено цяло: аз съм принцесата от приказките, аз съм карък, аз съм травмиран от
развода на родителите си в детството и затова съм лош родител, аз съм инат (защото
съм зодия овен), аз съм предразположен към еди-какво си заболяване по наследство и
т.н. Всеки отговор е потенциалното „липсващо парченце“ в някакъв си пъзел на твоята
личност... Просто полудявам с това парчетосване! – възкликна Ади, като че ли
изведнъж се ядоса, и красноречиво извъртя очи: – Не разбирам какво всички са се
хванали да търсят някакви липсващи парченца и да напасват някакви пъзели,
придавайки на това налудничаво занимание жизненоважно значение. Само помисли:
ти си по природа едно пъстро цяло, една интегрирана различност, която е в естествена
хармония и синергия и няма нужда от никакви логики да я подреждат. Обаче
изведнъж се явява съвременният социум, разкроява същностното ни цяло на някакви
логически изкилиферчени парчетии, слага им надписи и етикети, разджурква ги добре,
изсипва ги пред стъписаната ти душа и ти задава нагло въпроса: „Ха сега, познай кой
си?“. Ти гледаш камарата криви парченца и нямаш никаква представа... Вземаш едно

46
парченце от раздробеното си „аз“, но изобщо не можеш да го разпознаеш, защото то
вече същностно не е твоето „аз“, а нещо съвсем друго. Но на теб ти се налага да го
припознаеш... И започваш едно безумно подреждане на някакъв „аз“-пъзел, който
никога не би трябвало да подреждаш. Защото то не е било нужно – ти си си съще-
ствувал винаги в безусловно знание за себе си и не ти е било необходимо да си даваш
имена, нито са ти трябвали характеристики, за да си себе си. Затова ти казвам, мила, че
вече разбирам Библията по-добре. Чак сега, осмисляйки съществуването през
„щуротиите на Алексей“, разбрах защо Бог, когато Мойсей е поискал да му каже
името Си, му е отговорил: „Аз съм вечно Съществуващият“. Защото ти си си ти, отвъд
реалността, която познаваш, и дори въпреки нея, с линейното ѝ време и пространство,
и няма етикет или категория, които да те опишат. Сложиш ли си такива, веднага
ставаш тъп линеен пъзел с ограничителна рамка, в който винаги ще има липсващо
парче.
Ади замълча само за миг, колкото да отпие от виното, и продължи:
– А всъщност, като се позамисля още малко, то май изобщо няма никаква
същност – нито оригинална, нито подменена. „Аз съм вечно СЪЩЕСТВУВАЩИЯТ“,
казва Бог, а не „Аз съм вечната СЪЩНОСТ“. Или с думите на екзистенциалистите,
„съществуването предшества същността“ – т.е. ние първо съществуваме, а всички тези
„същности“, с които обозначаваме себе си и другите, са етикети, с които създаваме
някакво измислено „его“. Формираме някакъв фалшив „аз“, като така всъщност
пречим на проявлението на това, което Алексей нарича „природно аз“... Всеки сам
сътворява себе си – няма някакви готови модели, които да заварваме, когато се родим.
Ние сме това, което сме в действията си и изборите си, а не „по природа“...
Ади замълча, явно осмисляйки си нещо, зареяла поглед някъде нависоко, докато
се почесваше небрежно по главата.
Разговорът вече бе започнал да придобива характерните за срещите им
сюрреалистични нюанси. Ади вдигна чашата си и отпи от виното бавно и замислено.
Приятелката ѝ я гледаше с интерес и нещо като респект, предъвквайки хапката,
която бе лапнала. След малко прекъсна съзерцанието на Ади, връщайки я към
пъзелите:
– Добре де, пъзелите нали все пак могат да се подредят? И понякога се
получават много хубави картинки... Имах един пъзел като малка, който обожавах –
сигурно съм го редила хиляда пъти, мисля, че и със затворени очи бих могла да го
наредя, а картинката страшно ми харесваше...
– Ами да, разбира се! – реагира живо Ади на въпроса на приятелката си. – Но аз
мисля, че това е дори по-лошо, отколкото да не си намираш липсващото парченце. В
подобна ситуация поне има вероятност дупката от него да се окаже пролуката, през
която да започнеш да се разширяваш така, че в един момент да пръснеш целия този
безумен „аз“-пъзел, който се опитваш да наредиш. Ако обаче напаснеш цялата
картина, че пък тя вземе и ти хареса, тогава май наистина става страшно – свършен
си, край, слагаш се в рамка, окачваш си се на стената и започваш да си се радваш
колко добре изглеждаш отстрани. Точно това се случва с моята героиня – тя си е
подредила пъзела, напаснали ѝ са се всички парченца, прекъснала е процеса... Обаче
един ден някаква друга принцеса, която си реди своя пъзел, решава, че онази ѝ е
взела парченцето с „принца“, и просто отива, взема си го и си го слага в нейната
картинка...
– И какво става тогава? –заинтригувано попита приятелката.

47
 – Тогава, на житейско ниво, двете могат да започнат да си скубят косите една на
друга. – Двете се засмяха. – Ами да, може да е смешно, но само ако не е парченце от
твоя пъзел, което си напаснала с толкова зор, а някаква Барби се появява отнякъде и
ти го отмъква – добави Ади с усмивка.
– Права си – съгласи се приятелката ѝ.
– На метафизично ниво обаче – продължи Ади – проблемът всъщност може да
се окаже най-хубавото нещо, което се е случвало на тази жена – защото ѝ е отворил
възможност да се разшири чрез него отвъд собствените си граници, да подложи на
съмнение тази карта-пъзел, която си е подредила, и да поднови самосъздаването си.
– Добре де, какво значение има в крайна сметка, че пъзелът ѝ е напаснат и тя го
е приела за себе си като даденост, въпреки че може и да не е. Жената е щастлива, а
нали точно към това се стремим всички? – включи се с разсъждения приятелката.
– Знаеш ли какво става с тази жена, когато научава за изневярата на съпруга
си? – Ади ѝ зададе въпрос, вместо да ѝ даде отговор.
– Какво? – попита с любопитство жената, предположила, че щом Ади пише
историята, най-вероятно става нещо интересно.
– Тя рухва – каза Ади тържествено, все едно съобщава нечувана новина, и си
бодна едно сиренце. Приятелката ѝ обаче изглеждаше малко разочарована.
– Ами... нормално. Ти не би ли рухнала? – реагира тя.
– Не – спокойно заяви Ади. Приятелката ѝ не каза нищо, но красноречиво
повдигна вежди, изразявайки така скептицизма си. Ади продължи: – Вероятно ще ми
е тъжно, но няма да рухна. Защото аз, за разлика от нея, не бих вменила моето
щастие в отговорност на друг човек и не бих се поставила в такава зависимост и в
такава рамка. Има и още нещо, което сме коментирали с Алексей, и то е много
важно: съвременният социум е социализирал и щастието, обвързал го е изключи-
телно с външни причини. Нашето крайно комерсиално общество е изнесло щастието
извън нас и ни го продава – под формата на къщи, коли, круизи, престижни, добре
платени служби, модели за „идеален мъж“ (или жена), храна, деца... Всякакви
модели, представени и опаковани като липсващото парченце от собствения ни пъзел,
което, ако го добавим, най-накрая ще станем щастливи. Но знаеш ли какво се
случва?
– Мисля, че се сещам, но ми е интересно да чуя какво казва Алексей – каза
приятелката.
Ади кимна и продължи:
– Случва се така, че когато си изнесъл щастието си извън себе си, когато си го
обусловил от външни обстоятелства, ти на практика си извадил и смисъла на
съществуването си извън себе си, вменил си го в отговорност на другиго. И когато
той не отговори на очакванията ти или те прати по дяволите, естествено рухваш.
– Добре де, но нали все пак една връзка те прави щастлив? По думите ти излиза,
че едва ли не нищо извън теб не може да те направи щастлив – провокира я
приятелката ѝ.
Ади отпи от виното, присви очи, втренчена в нещо, което само тя виждаше, но
след миг погледна пак приятелката си и каза:
– Мисля, че парите, къщите, колите И МЪЖЕТЕ... – Ади многозначително и с
усмивка натърти на „и мъжете“. – ...могат да добавят нюанси или нови аспекти към
твоето съществуващо вече усещане за щастие, но не могат да те направят от
нещастен – щастлив. Точно затова моята Мила, въпреки всичко, което има, не е

48
щастлива, а само задоволена. Подредила си е един външно прекрасен, съвременен 3D
пъзел, който обаче отвътре е кух. Тя е една Рапунцел, която само си мисли, че принцът
я е спасил от затвора на тъмната кула, а всъщност си остава завинаги там.
Настъпи мълчание. Ади и жената срещу нея гледаха замислено в различни
посоки. Приятелката първа наруши мълчанието:
– Ти като че ли можеш да се чувстваш добре и без някого до себе си – заяви
изведнъж и добави, някак примирено: – При мен не е така, аз не съм толкова силна –
имам чувството, че ако ми се случи нещо такова, като на твоята героиня, ще умра.
– Да бе! – засмя се Ади невярващо.
Приятелката ѝ обаче не се шегуваше.
– Сериозно ти казвам – каза тя. – Всичките ни семейни приятели се изпонараз-
ведоха заради изневери. Вече си мисля, че може би е заразно, и направо ме е страх да
не прихванем и в нашата къща. Даже толкова съм се вживяла, че непрекъснато
сънувам как мъжа ми ми изневерява и като се събудя сутрин, му се сърдя по цял ден –
все едно наистина го е направил.
В усмивката на жената имаше самосъжаление. Ади се засмя, но почти веднага
лицето ѝ стана сериозно и загрижено.
– Ама ти, ако продължаваш така настойчиво да я възнамеряваш тази изневяра,
като нищо ще си я случиш – отбеляза тя.
– Знам, но не мога да се владея. Много ме е страх.
– От какво? – попита Ади с интонация, която все едно искаше да я увери, че
няма нищо страшно.
– Аз не съм като теб. Ти си някак... като че ли самодостатъчна. – Приятелката ѝ
я погледна притеснено, да не би да я е обидила.
– Да, и аз така се чувствам – потвърди Ади, за да покаже, че приема този
коментар.
Приятелката ѝ кимна и констатира:
– А аз нямам идея как ще се справя, ако остана сама, и колкото повече време
минава и аз остарявам, толкова повече се засилват страховете ми.
Ади мълчеше. Когато започна да пише историята, не си бе дала сметка колко е
дълбок всъщност този проблем, разкриващ един здраво насаден модел на еготична
зависимост, в чиято основа стояха насаждани от социума убеждения и страхове.
Убеждения като това, че „светът е за двама“. И страх. Страх да поемеш отговорност за
себе си, чувство на непълноценност, очакване друг да се погрижи да задоволи нуждите
ти. В социума като че ли и любовта не беше любов, а някаква странна форма на
егоизъм за двама. Условна размяна на някакви неща, които единият можеше да даде на
другия, задоволявайки негови липси, а в замяна реципрочно получаваше това, от което
той самият се нуждаеше, запълвайки собствените си дефицити.
Ади понечи да отпие от чашата, но установи, че е празна. Погледна каничката,
но виждайки, че и тя е празна, хвърли поглед на часовника си, леко притеснена, че са
изпили виното за отрицателно време, но с изненада констатира, че неусетно са се
изнизали два часа.
– Аууу! – възкликна тя. – Кога стана толкова часът? Трябва да тръгвам, а изобщо
не успях да те попитам каквото исках – добави със съжаление.
Приятелката ѝ също си погледна часовника и се разцъка с език недоволно.
Двете се засуетиха да си платят сметката и да се приготвят за тръгване, като се
разбраха следващия път да се видят по-скоро.

49
 Ади си тръгна към дома с някакво кофти усещане, като че ли е виновна за това, че
се чувства самодостатъчна. Спомни си как на един от първите семинари трябваше да
си напишат по няколко положителни и отрицателни черти и тя тогава доста се чуди в
коя графа да сложи „самодостатъчна“. Повечето хора възприемаха това определение
като негативна информация – все едно им съобщаваха, че някой е надут егоцентрик,
който има нахалството да отказва да е зависим от другите. Тогава, на семинара, Ади
все пак бе решила, че за нея „самодостатъчна“ е по-скоро положителна характерис-
тика, но сега изведнъж някак се разколеба.
Докато вървеше към къщи, звънна телефонът ѝ – беше любимият ѝ. Каза, че се
наложило да излезе, за да се срещне с някого, и щял да се забави – да не го чака за
вечеря. „Язък, че толкова бързах“, помисли си в първия момент малко разочарована
Ади, но пък веднага след това си даде сметка, че ще има време да поговори с хората от
групата в интернет по въпроса. Щом се прибра, първо пусна компютъра и когато
зареди, влезе в страницата с намерение да попита участниците какво мислят за
самодостатъчността.
Видя обаче, че има получено съобщение, и отвори да види от кого и за какво е.
Беше от една млада, симпатична и умна жена, която бе идвала на семинар и неколко-
кратно бе намеквала на Ади, че много иска да се задоми и да си има вече детенце, но
приятелят ѝ не откликвал на тези ѝ желания. Сега момичето признаваше, че е като
обсебено от мисълта да се омъжи точно за този човек, и то възможно най-скоро, и
молеше Ади да ѝ даде насока как да се освободи от тази си фикс идея. Младата жена
бе достатъчно интелигентна да осъзнава, че сама се вкарва в забранителен режим, като
натяга ситуацията с очакванията си и със сериозното си, напрегнато отношение.
Това, според Алексей, беше една от основните пречки пред проявата на потен-
циала: създаването на очаквания как трябва да действа той, насилие над него да се
проявява в точно определена посока, което идваше от това, че сме предоставили
главната роля в живота си на егото. А егото, казваше Алексей, е голям изолатор, то ни
отделя от света, от другите и най-вече от природното ни „аз“, което знае много добре
решенията. Може да познаем дали действаме от позицията на егото, казваше Алексей,
по това дали имаме чувството, че си го „мерим“, че водим борба за налагане, за
спечелване на „битката“ в дадена ситуация, като така всъщност възпрепятстваме
проявата на потенциала. Целта на всички щуротии, които правеха на семинара, бе да
„препънат“ чрез „абсурдно“ поведение егото, което е много сериозно и ригидно и не
търпи подобно „фриволно“ отношение. По този начин щяха да достигнат до
природното „аз“, където бяха всички знания, нужни да живееш леко и радостно, в
хармония с Вселената.
Ади обаче беше на малко по-различна вълна в момента и за разлика от друг път
никаква идея не ѝ хрумна веднага, поради което тя реши да пусне заявката на жената в
групата, за да види какво ще предложат другите.
Tikva: – Група, моля да помогнем на една млада дама, която смята, че е стиснала
потенциала за гърлото – станало ѝ е нещо като „фикс идея“ да бъде с определен
човек... Дайте предложения как да отпусне хватката и да влезе в разрешителен режим.
Може пък този мъж в крайна сметка да се окаже МЪЖЪТ, но да ѝ помогнем да се
чувства ОК дори и да не е той...
След малко, за радост на Ади, дойде коментар от Кръстницата – нейните идеи
винаги бяха забавни, свежи и оригинални. Сега тя пишеше:

50
 – Трябва непременно да направи нещо щуро. Идиотско даже. Примерно да се
врече във вярност на някой пантоф, да се разбере с него да си дават свобода и
наистина да си го сложи в чантата, да му говори, пък от време на време да го пуска с
приятели на сбирки или да го оставя в къщи да я чака с разни заръки. Това е само
пример... Трябва да излезе от релсите, от рамките, да се смее, когато се сети за това. Аз
много ги ползвам пантофите, да ви кажа. Когато нещо ми влезе под кожата, примерно,
и се дразня, ходя с единия чехъл само поне половин час – това ме вади от ситуацията...
А веднъж с една салфетка си проведохме задълбочен разговор на чаша вино и френско
сирене, като през цялото време си говорихме на Вие и много любезно, сякаш съм на
дипломатически прием. И нещата се кротнаха веднага – още на следващия ден.
„Страхотно! – възхити се Ади. – Пантоф в чантата, разговор на Вие със салфет-
ка... Просто нямам думи, уникално!!!“ – продължи тя да се захласва по идеите на
Кръстницата. Предложенията ѝ я вдъхновиха и Ади написа:
– Ей за т’ва ставаше въпрос! Супер си, Кръстнице! Направо ме вдъхнови! Сега ми
хрумва, че тя може да пренесе тази проблемна фиксация върху нещо друго – и пантоф
става или някоя бутилка ракия, вратовръзка, чорап, презерватив... Нещо „мъжко“ да е.
И да назначи този мъжки атрибут да играе ролята на нейния възлюбен, като се държи с
„атрибута“ така, както се държи с човека – да си ляга с него, да го прегръща, целува,
да си прави романтични вечери с него, да му се обяснява, да му се моли да се ожени за
нея, да му пише любовни писма, да му се кара, да разглеждат екзотични дестинации за
меден месец, да ходи на разходки и да го вади от чантата, за да види „той“ колко са
сладки бебетата в количките, да му разказва как е минало в службата... Това, ако я
изкара от сериозността, може да отвлече вниманието от конкретния човек и да насочи
намерението към истинската цел – да се омъжи и да има дете... А то намерението ще
си намери човека... Така си мисля...
Ади не чака повече, а веднага писа на жената за идеите, които бяха излезли.
Доволна, че са помогнали, тя се върна към мислите си отпреди това дали човек може
да е самодостатъчен. „Всъщност – каза си Ади – проблемът, в крайна сметка, винаги е
един и същ! Хората се боят да бъдат самодостатъчни, изнасят щастието си извън себе
си, възлагат го на други хора или обстоятелства и стават зависими от тях... Хм!“ –
възкликна тя, поклати глава и със сериозно изражение написа в страницата на групата:
Tikva: – Тема за размисъл и коментари, провокирана от един разговор: мислите
ли, че човек може да си бъде самодостатъчен, в смисъл вътрешният му мир и щастие
да не зависят от присъствието/отсъствието на други хора, особено любими (деца,
родители, партньори)... Възможно ли е да нямаш нужда от никого?
Докато чакаше отговори, набързо си наряза един голям домат – от последните от
градината на баща ѝ, които си бе донесла при скорошното си посещение в родния
град. Сложи си в една чинийка сиренце, отчупи си парче от царевичната питка, която
бе купила пътьом от една фурна близо до тях, и се върна пред компютъра. Вече имаше
отговори:
DJ: – Абсолютно!
Sladurana: – Може да си си самодостатъчен, но само в определени моменти, да
кажем, във WC-то например :). Но това не може да е винаги и във всяко едно
отношение. Със сигурност всеки от нас има нужда от човек до себе си, най-малко за да
сподели с него и хубавото, и лошото, поне според мен. А що се отнася до това да
градиш нещо голямо по пътя на живота си, не мога да се сетя за някого, който би се
справил съвсем сам, колкото и за самодостатъчен да се смята. Още повече че, когато

51
паднеш, се налага някой да ти подаде ръка, за да се изправиш в зависимост от това
колко силно си се ударил, както се случва при малките деца, когато, тичайки, се
спъват и падат.
Синята фея: – Аз да питам: а тогава какъв ще е смисълът от живота на този
човек? Според мен човек израства на база на взаимодействието си с околната среда,
която включва и другите.
И съвсем риторичен контравъпрос: Той в гората ли ще живее, за да може да си
осигури необходимите условия да си е самодостатъчен?
Ади отхапа от хляба, боцна си първо от сиренцето, после и от домата и докато
дъвчеше, наслаждавайки се на истинския вкус на тази семпла храна, дообясни въпроса
си:
Tikva: – По-скоро става въпрос за това, ако си сам – по твой избор или по
стечение на обстоятелствата, да си ок с това; ако децата ти не те търсят – да си ок, да
не се вкопчваш в тях, за да си придаваш смисъл на живота – да намираш смисъл и да
си ок със себе си, когато техният избор е да не са при теб... НУЖДАТА не е ли
всъщност капан? Не е ли проява на егото? Може ли да си с хората, без да си движен от
нуждата? Аз не разбирам самодостатъчен като изолирал се от другите човек в някакво
нарцистично самодоволство, а като човек, който ще се справи дори и да няма кой да
му подаде ръка и това няма да го озлоби или депресира... Мисля, че можеш да си с
другите и пак да си самодостатъчен и така дори им улесняваш живота – не ги караш да
ти се чувстват длъжни...
Lady: – Разбирам самодостатъчността като липса на натрапчива нужда да си
непрекъснато сред хора, в компания, или да имаш партньор до себе си. Т.е. аз се
чувствам добре и сама, не досаждам на никого и не търся отчаяно компания, но когато
имам хора около себе си, също се чувствам много добре, защото според мен част от
смисъла на човешкия живот е да споделяш, да общуваш и да СЪтворяваш
(СЪвместно).
Mesechinkata: – Супер е да си си самодостатъчен, ама ми се струва, че има една
малка подробност: трябва да се навърта някой около теб, та да му се фукаш колко си
независим. Ония, дето се бият в гърдите как нямат нужда от никого, всъщност
изпитват потребност от хората, та непрекъснато да им доказват или да си доказват
колко са самодостатъчни.
DJ: – За вътрешно състояние на духа говорим.
Lady: – Ади, пишем по едно и също време, явно. Мисля, че точно нуждата е
ключовата дума – т.е. „хубаво ми е с теб, искам да съм с теб, но не се НУЖДАЯ от
теб“. Нуждата отчасти е породена и от илюзията за отделност. Ние всички сме едно.
Как може да ти липсва някой или да мислиш, че те е изоставил, ако в същия момент на
други нива си свързан с него? И дори и неговата его-същност да ти е крещяла и да те е
зарязала, неговото Висше Аз е от същото „тесто“ като твоето и те са в неразривна
хармония. И те, и тези на всяко друго човешко същество. И когато си казваш „Еди-кой
си ме изостави“, отговори си... „А аз изоставих ли себе си?“
Синята фея: – Мисля, че между това да си самодостатъчен и да не се вкопчваш в
някого около теб има разлика.
Tikva: – Може би самата дума е натоварена с негативен смисъл – звучи малко
като престъпление... Ама не е – даже мисля, че е от ключово значение да можеш да си
самодостатъчен, за да имаш здрави отношения с хората, които претендираш, че
обичаш – може би често неспособността да сме ок сами със себе си води до тези

52
патологии в общуването. И да, DJ, и аз мисля, че е състояние, или по-скоро
отношение, нагласа; да, Lady, мисля, че нуждата е ключовата дума – и всъщност
истинският проблем е нуждата, а не това да си самодостатъчен...? Фейче, аз не
разбирам самодостатъчността като липса или невъзможност за пълноценно общуване
с околните. Даже си мисля, че колкото си по-самодостатъчен, толкова по-истински
чувства можеш да изпитваш, някак пречистени, ненатоварени с изисквания.
Същевременно ще си много по-малко подвластен на манипулации. А нуждата, все пак,
май може да се степенува: малка нужда, голяма нужда, вкопчване, смукане на енергия,
пиене на кръв...
Синята фея: – Ади, мисля, че разбирам какво имаш предвид под „самодоста-
тъчност“. На мен самата също ми е много трудно да я дефинирам като дума или да я
обясня като ситуация.
Мисля, че говориш за това човек сам да може да си осигури емоционалния ком-
форт: забавление, отношение, насърчение и т.н. Изразява се и в това сам да си осигури
любовта към себе си. Ако мога така да се изразя – да събере в себе си цялата вселена
от отношения и емоции, така че да не е зависим от благоразположението на околните.
Правилно ли съм те разбрала?
Tikva: – Тази дефиниция си заслужава да влезе в речниците, Фейче :-). Много ме
кефиш как систематизирано подреждаш нещата и ги анализираш – тук фърчат няк’ви
идеи, а нашата добра фея ги изяснява и подрежда, да е ясно за какво става дума :-)))!!!
Да, в общи линии това влагам като смисъл, но самодостатъчността не я развивам като
предпазен механизъм (да не завися от благоразположението на останалите), а като
израстване, личностно съзряване. И в никакъв случай да си самодостатъчен не
означава стремеж към отделяне от другите!
Kralitsa: – Я и аз след търчането цял ден да изкажа едно скромно мнение по така
вълнуващия проблем, очевидно докоснал много хора. Ние живеем в така наречения от
мистиците дуален свят, всичко има начало и край. Това се случва след бунта на
падналия ангел Луцифер, което предание е една грандиозна метафора на космическо
състояние. Така че в нашия земен свят всяко желание води до привързване, абсолютно
всяко! Ето защо всички древни големи мистични учения казват, че човек може да бъде
свободен само тогава, когато се освободи от желанията на личността, чийто център е
егото. Това се случва само след като премине през многобройни посвещения и
специални практики, когато човек иска да спре реинкарнацията и да живее, както
казват розенкройцерите, „в този свят, но да не е от този свят“. На субатомно равнище
се променя цялата структура на човека и той е в състояние да приема вече енергията
от други нива. А когато все още има желания, каквито и да са те, той е свързан с
ниските вибрации на материята и не може да бъде свободен никога. Тези специални
практики са били наричани инициации и са били достъпни за малцина. Сега ние сме в
период на нова космическа констелация и всички процеси са ускорени – и в нас, и
около нас, така че се разкриват много възможности за освобождаване от терора на
егото. Какво означава това на житейско ниво?! Когато човек обича някого, дори и с
най-чистата, безкористна и светла обич, независимо дали майчинска или любовна, то
той е абсолютно обвързан с тази обич дори когато е жертвоготовна. Какво значи това?
Значи, че от обичта човекът получава ЕНЕРГИЯ. Той може да не е обвързан и да
обича платонично, но това подрежда неговия личен свят в порядък на зависимост от
тази обич. Дори религиозните фанатици от официалните вероизповедания, които често
се посвещават на религиозно служене, изпитват дълбоко душевно задоволство от

53
лишенията и вътрешно се отделят от другите в този свой свят. Големите мислители и
мистици обаче не считат това за пътя към истинското освобождение, а за постигане на
рая. Което не е едно и също. Това все още е преходно състояние. Великите мистици на
човечеството, още от времето на Хермес Трисмегист14, повеляват храма на човека,
запътил се към истинската свобода, да е самият социум, пътят му да е сред хората.
Подобно е било и веруюто на нашите богомили – те също са търсили пряка връзка с
Бога.
Fate: – Отговарям на най-първия постинг: аз съм твърдо за такава „самодоста-
тъчност“. Когато имаш това, имаш всичко – и умението да обичаш, включително. В
момента, в който кажеш на някого, че имаш нужда от него, това вече не е любов, а
увисване на врата, независимо дали става дума за любим, дете или който и да е друг.
DJ: – Шшшт, тихо, че ще изтърва нишката и ще се омотая здраво.
Kralitsa: – Всички посредници обвързват и подчиняват!!! Какво значи това за
нашата житейска любов? Дали човек може да бъде самодостатъчен? Може, ако
сериозно е преминал през страданието и не се връща назад към черпенето на енергия
от своята земна обич... Вие всички знаете колко енергизиран е човек, когато е
влюбен – той направо лети! В този свят цялата Вселена живее в една непрестанна
битка за енергия: храната, въздухът, емоциите, обвързаностите – всичко е енергия!
Парите, удоволствията, властта – това е все енергия, която прави човека привидно
могъщ и силен, какъвто той всъщност не е, защото е смъртен. Всяка наша клетка се
бори за енергия в организма, всеки атом се стреми да задържи ядрената си структура
от протони и неутрони, т.е. своята енергия. Излиза, че всяка система трябва да се
подхранва, за да съществува, както естествено и да отделя, което в науката се нарича
ентропия.
Колкото по сложна е системата, толкова повече е обвързана с външни източници,
които са ѝ нужни, за да се поддържа. В нашия случай човекът има нужда от обич,
защото обичта е божественото проявление на всичко и тя винаги обединява, подрежа,
хармонизира и тогава системата заработва на пълни обороти. Човек в земното си
проявление не може без обич и контакти – той така се храни. Чрез обратната връзка на
контактите вижда себе си и се развива, усеща своя живот и го осмисля. Защото
„другите, това съм аз“, казват френските философи.
Tikva: – За какво говориш, Кралице, че малко ми се зави свят...
Kralitsa: – Имам предвид специално Ричард Рорти 15. Най-голямото наказание в
Древна Гърция е била изолацията, наречена остракизъм – така са наказвали по-
жестоко от смъртта.
Tikva: – Не питах това, ама карай... А този Рорти не е ли американец? Аз от
френските философи помня само Сартр, който обаче твърдеше точно обратното:
„Адът – това са другите“... Не че има значение – аз лично и с двете не съм съгласна...
Fate: – Между другото, остракизмът е по-скоро политическо изгнание, отколкото
изолация.
Kralitsa: – Ако човек не е пълен аскет, той винаги е обвързан и не е само-
достатъчен.
14
Хермес Трисмегист (на гръцки – Ερμής ο Τρισμέγιστος, Хермес Триждивеликия; на латински – Mercurius ter Maximus)
е синкретизъм на гръцкия бог Хермес и египетския Тот. Тот и Хермес били богове на писането и магията в съответните
си култури. Така гръцкият бог на интерпретираната комуникация бил комбиниран с египетския бог на мъдростта и
станал покровител на астрологията и алхимията. В допълнение, двата бога били водачи на душите в задгробния живот. –
Б. а.
15
Ричард Рорти (1931–2007 г.) – американски философ, който добива известност през осемдесетте години на ХХ в. с
книгата си „Философията и огледалото на природата“. – Б. а.

54
 Lady: – Аз много не разбрах защо трябваше да тръгнеш от Луцифер и да минеш
през розенкройцерите, Хермес Трисмегист и Ричард Рорти, за да кажеш горното?
Tikva: – Тихо, лейди, че Кралица ей сега ще те метне и теб на клона, при
Луцифер. Освен това още не са минали Баба Яга и Дядо Торбалан.
Появиха се няколко усмихнати личица.
Kralitsa: – Днешното състояние на края на прецесията дава възможност човекът
сам да избира и контролира своите източници на енергия... Дали ще си вкарва енергия
от любов, храна, удоволствия, религиозна вяра – изборът си е негов!!! Обаче!!! Нужно
е ОСЪЗНАВАНЕ накъде върви човекът. Лично осъзнаване, а то зависи от културата
му, от духовното му израстване, от всеки негов избор във всяка една секунда.
Метафората за пътя по Вия Долороса, където Христос носи кръста си към Голгота, е
велика метафора всъщност за личния избор на човек.
Fate: – Прецесия или рецесия?16
Kralitsa: – Ние вървим по Via Dolorosa всеки миг, когато правим избора си дали
да се храним с желания, или да ги изоставяме. Това винаги е личен избор. Но този път
е описан като най-сложния, защото егото дърпа назад и всяко въздържане от желание
е болка и мъка, защото е като късане на живо месо от плътта ни. Ако някой е
самодостатъчен и не изпитва от това болка, той е по някакъв начин на Пътя, но дали е
осъзнат, той си знае. Много хора от гордост се лишават от контакти и преживяват в
главите си сложни неща.
Fate: – Английската дума alone („сам“) идва от all one („всичко едно“) и не е
имала негативното звучене на „сам“ като „самотен“, а по-скоро е значела това, за
което говори Ади – „цялостен, всичко в едно, в себе си“. И оттам нататък следва
пълноценен живот, изпълнен с мир и любов – когато имаш всичко, не искаш нищо
(като в Дао Дъ Дзин17) и само даваш. А когато даваш, както всички знаем –
получаваш :)).
Kralitsa: – Когато сме осъзнати, ние разпознаваме знаците около себе си. Аске-
тите неслучайно се лишават от всичко, а тези в Индия практикуват брахмачария –
лишаване от секс, защото сексът винаги е най-могъщата енергия на свързване,
независимо дали е с любов или не.
Синята фея: – Брахмачария, според Ошо, не е лишаване от секс, а секс, сведен до
покой...
Tikva: – Знаех си, че ще стигнем до секса, макар и в покой...
Ади посегна към мястото, където беше хлябът, но се оказа, че го е изяла, без да
усети. Нямаше възможност обаче да стане за още, защото Кралица пусна нов пост.
Kralitsa: – Така че, според розенкройцерите и Църквата, ХРАМЪТ Е МЕЖДУ
ХОРАТА: там човек се оглежда, контактува, върши своите избори и продължава по
пътя си. Ние нямаме пряка връзка с нашето подсъзнание и затова се оглеждаме в
другите хора, които някак си се превръщат в наша собствена проекция.
Tikva: – Да, и затова картите ни за света са все чужди, защото преписваме от
другарчето... И как пък го измисли, че нямаме пряка връзка с подсъзнанието си???
Kralitsa: – Това е основополагащ принцип в психологията, просто е факт. Всички
символи служат като посланици към подсъзнанието, ако искаш, питай Алексей!

16
Прецесия – промяна на наклона на оста (оттам и на равнината) на въртене на едно тяло. Рецесия – период на
временно спадане на производството и увеличаване на безработицата в резултат на продължителна инфлация, упадък;
като специализиран термин – бавно изчезване на някои наследствени признаци в организма. – Б. а.
17
Дао Дъ Дзин, или Тао Те Чинг, е единствената книга на Лаодзъ и един от най-популярните трактати в китайската
философия. Тя е основното произведение, в което е изложена философията на даоизма. – Б. а.

55
 Tikva: – Няма нужда да го питам – веднага ще ви цитирам какво казва Алексей за
съзнанието и подсъзнанието – имам мнението му на файл в компютъра...
Ади влезе в една директория, която се казваше „Алексей“, и веднага намери
файла, който търсеше. Набързо „сканира“ текста, маркира частта, която ѝ трябваше, и
я копира в полето с коментара си:
„Природният естествен процес на взаимодействие на съзнание и подсъзнание,
поставен в изкуствения социален дуализъм, започва да дава дефекти, а не ефекти.
Неадекватната мисия, в която се оказва въвлечено съзнанието, произтича от
разбирането на цивилизационната матрица за мястото и ролята му. Според нея
съзнанието трябва да управлява и контролира всичко чрез разбиране и осъзнаване.
Това обаче е „мисия невъзможна“: съзнанието няма такива възможности в тази
рамка, нито има нужния капацитет да го направи. Проблемът се състои в това, че
разбирането и осъзнаването са резултат от цялостното взаимодействие между съзна-
ние и подсъзнание, в което над 90% от процесите са подсъзнателни, включително и
тези, които правят възможни каквито и да било външни резултати. Цялата
„невъзможност“ на мисията идва от изкуственото разделяне на съзнание и подсъз-
нание – съзнанието се оказва принудително отделено от подсъзнанието и се явява
някаква същност на чисто съзнание, каквато не само не съществува, но и е
невъзможна. Можем да имаме много ясно съзнание и мислене, но това не е чисто
съзнание, а плод на изключително комплексни процеси във взаимодействие. Тоест –
чисто съзнание без подсъзнание е невъзможно, тъй като съзнанието и осъзнатостта
са просто една от многото възможности на подсъзнанието, които са получили
реализация. Същевременно нито един съзнателен процес не е възможен без
участието на подсъзнанието. Можете да загубите съзнание, и какво ще стане? След
време съзнанието просто се връща. Загубата на подсъзнание е нещо принципно
различно и се нарича смърт“.
Kralitsa обаче се бе разпалила и явно изобщо не я интересуваха коментарите на
останалите. Пристигна следващият ѝ пост:
Kralitsa: – Така че самодостатъчността при липса на осъзнатост в повечето случаи
е нова поза или ново удобство. Ако човек не е инкарниран с мисия на тази земя, той
никога не е самодостатъчен. Кармата затова е карма – да се даде възможност да се
намеси човек сам в поправянето на своите вибрационни изкривявания. Ако има око и
ум за това разпознаване, иначе може да си кюта още сто живота, докато му дойде
акълът чрез проба-грешка.
DJ: – Тоя пост върви като касова бележка :). Ще взема да натисна погрешка да го
принтирам на фискалния принтер... Ха-ха-ха-ха!
Kralitsa: – Няма такова нещо като човек в мир и покой, това е най-тъпата идея,
която съм чувала. „Доволен и имащ всичко“ – това си е направо оксиморон. Няма
такъв човек, затова и Юнг пише за маската18.
Fate: – Еее, стига де, аз познавам такива хора...
DJ: – Да придобиеш душевен мир е едно от най-важните неща в православното
християнство, така бива привлечена благодатта, има, и то безброй много хора, които
постигат това...
Kralitsa: – Ама моля ти се, DJ, каква Църква и какво православно християнство,
не се шегувай! Това е институция за контрол.

18
Карл Юнг, швейцарски психолог и психиатър, който изгражда термина „персона“ – маската, която прикрива
истинската личност, социалния образ, който човек приема, и ролята, с която се отъждествява. – Б. а.

56
 Tikva: – За мен именно мирясването (така викам на постигането на душевен мир)
е целта на живота – да се отървеш от страстите и желанията, а това ще го постигнеш,
станеш ли си самодостатъчен...
Fate: – И не само в православното християнство – май навсякъде, ама с други
думи, а и да не намесваме световните религии, че имиджът им не е каквото беше :)).
Ето, Кралица вече реагира ;).
Tikva: – Църквата е институция, идеите не са.
DJ: – За институцията не става и въпрос, а за същността.
Fate: – DJ не говори за институцията, а за вътрешните принципи, които, макар и
заровени надълбоко и надалеко, си ги има...
Tikva: – На мен този разговор малко ми заприлича на тюрлюгювеч :-).
Fate: – Егати каква манджа с грозде стана!
DJ: – Само на мен ли ми замяза на миш-маш :-)?
Fate: – Ха-ха-ха, всички пишем едновременно едно и също, ама че смешно,
викам, това да си седи за куриоз :).
Kralitsa: – На Великден всички пеят като гламави „смертию смерт поправ“, без да
разбират, че смъртта на тленното поправя изобщо смъртта – тоест светът на времето и
пространството, или дуалния свят...
DJ: – Ади, направи отделен пост за размисли и страсти на тема вярата в Бог.
Ади чу, че любимият ѝ отключва вратата.
Tikva: – Добре, ама друг път! Ей сега се връщам.
Разговорът се получи супер и въпреки че мненията бяха противоположни, някак ѝ
олекна, че имаше хора, които разбират какво чувства и също са отделили много време
да осмислят себе си и живота си. Ади излезе в антрето да посрещне любимия си. Той
беше хапнал нещо навън. Каза ѝ, че трябвало да проведе някакви разговори, и влезе в
хола, а Ади пак седна пред компютъра. Явно Кралица беше „яхнала метлата“, защото
продължаваше:
Kralitsa: – На определено ниво нещата не стават само с шегички... Трябва човек
да е прочел това-онова и да поназнайва нещичко...
Tikva: – Споко, аз ще извадя тази забележителна реч на Кралицата на отделен
файл и моля всички да я научат наизуст.
Kralitsa: – Ади, очаквах от теб по-различно отношение, а не да подвеждаш
хората, защото пътят до чудесата е сложен, това наистина не е простичка игра и пръц-
пръц, иначе бихме оправили света набързичко... Не мислиш ли?!?
Tikva: – Не, не мисля. И не виждам как сложните анализи, теории и интер-
претации помагат на практика на хората да живеят живота си по-добре и да „оправят“
света. На мен ми е писнало от теории и ако можех, бих взела една гумичка и бих
изтрила от главата си всичко, което някога съм знаела, с изключение може би на
„Пърдиада“-та, за да не ми се налага да я уча втори път. Защото аз лично предпочитам
да е „пръц-пръц“, на мен ми се получава по този начин и ми е забавно. И мисля, че
именно защото сме свикнали да е сложно, ни се струва невероятно, че всъщност
изобщо не е. Но явно ВАЖНОСТТА влече хората към сложни умения и тайни знания,
към конспирации и средновековни псевдомистерии... Не може да си важен, ако всичко
е лесно и просто – трябва да е трудно и сложно, та да се чувстваш умен, значим,
избран и посветен в „тайната“... Да, може би провокиран именно от подобно
отношение, Айнщайн е казал: „Всеки интелигентен глупак може да направи нещата
по-големи, по-сложни и по-важни. Иска се малко гениалност – и много кураж, – за да

57
вървиш в обратната посока“. Ето още един начин да обясня причината, поради която
толкова харесвам метода на Алексей – защото ме вади от матрицата на Via Dolorosa и
ми показва, че съществува и Via Miraculosa, където винаги има вариант, различен от
агонията на невъзможните избори. И много извинявай, че отказвам да гледам на
метода на Алексей като на „часът на Мунчо“, в който да се разведря малко от
„истинските, сериозни неща“, надробени от Луцифер, към които пак ще се върна,
когато се понахиля. А между впрочем, да живееш „пръц-пръц“ изобщо не е елемен-
тарно. Това е т.нар. латерално мислене, непрекъснато писане върху бял лист, непре-
къснато създаване на ново съдържание, 100% лично автентично творчество на живота.
Нещо, което не можеш да правиш, ако си тъп, следвайки инструкции, пътища или
пътеки дори, защото такива няма. При този начин на възприемане и пресъздаване на
реалността винаги има новост, момент на изненада, на откритие, еврика-момент. Това
е истинското живеене, мисля аз...
Ивето: – Eто точно това ми трябва! Още веднъж благодаря на „случайността“,
която ме доведе дотук! И чакам с нетърпение вдругиден да се видим на семинара!
Kralitsa: – Сега съм много уморена, утре ще попиша малко по отношение на
темата за сладките противоречия между представеното латерално мислене и бунта
срещу знания, теории и усилия... Леле, ми к’во да пра’йм сега, направо да взема да
ходя по дяволите аз, к’во се мотам... И да поплача върху толкова ненужните неща,
които знам и се страхувам да не отидат по дяволите... Ей, голям срам било бе; тези
знания ме лишават от чувство за хумор, от обич към живота, от творчески хрумвания,
от любов и чукане, от пари и социален успех и ме правят тъпа и мудна. Чудех се къде
ми е проблемът и ето че го открих... Но я да видим мери ли си някой пишката с
някого?
Като тласнеш някого по пътя на чудесата, носиш морална отговорност към хората
да им обясниш какво става нататък, защо не се получава понякога, а и защо стават
изобщо тези неща...
DJ: – Абе, Кралице, защо винаги, когато някой изкаже мнение, различно от
твоето, го приемаш като лична обида и започваш да нападаш?
Tikva: – Кралице, говориш пълни глупости. Никой от нас не поставя под
съмнение твоя опит, интелект, чар и знания – ако имаш усещане, че някой го прави,
най-вероятно си ти самата. Затова може би изпитваш нужда да го потвърдиш – пред
себе си и пред другите. Аз просто казвам, че според мен разните знания и теории
могат да ни бъдат полезни, доколкото са някакви маркери по пътя, но те не са пътят,
нито пък е задължително да ги ползваме. Дори да научиш всички съществуващи
теории наизуст и да ги рецитираш отпред назад и отзад напред, няма да промениш
живота си ни на йота, както и ако научиш всичките двеста дефиниции за щастие – те
няма да те направят щастлива. Няма такова нещо, че чудесата не работят – не работят
ТЕОРИИТЕ за чудесата. Защото такова разделение на чудеса и ежедневие няма – това
е социумно клише. Оттук идва и усещането, че чудесата не работят – защото сме
приели безчудесното за норма, а чудесното за изключение, за тайна някаква, за
специално знание, за нещо много сложно и мистично, до което се стига (в зависимост
от „романа“, който четеш) по най-различни, но винаги много трудни пътища... Това е
тинтири-минтири, така мисля аз, защото в крайна сметка не стигаш доникъде. Затова
аз вярвам, че докато всеки от нас не се престраши в един момент да сложи настрана
теориите и дефинициите, за да заеме авторската позиция за живота си и да седне пред

58
бял лист, а продължава да търси модел, който да копира, ще има да се лута, да се
вдъхновява от този и онзи и после да се разочарова, че и това не е отговорът...
Kralitsa: – Аз нямам нищо против чудесата, нито против системата на Алексей, но
ти много сериозно водиш някаква честолюбива битка, обвиняваш, заклеймяваш,
обиждаш, даваш квалификации... Не знам докъде можеш да стигнеш с обидите и
нападките...
Следваше някакъв ужасно дълъг пост от Кралица, който едва ли някой би имал
търпението да прочете докрай. Ади изчете донякъде, но към средата вече не издържа и
се отказа – беше някаква странна тирада, половината от която съдържаше обвинения
срещу Ади и себичността ѝ, а другата половина – обяснения колко е щедра Кралица да
споделя знанията си.
На Ади ѝ стана неприятно. Понечи да ѝ отговори, но си даде сметка, че по този
начин ще се въвлече в нейната игра и кой знае докъде щеше да се стигне. „Лимерик“ –
сети се Ади. Придърпа вестника, взе търкалящия се наоколо химикал, замисли се за
момент, а пръстите ѝ ритмично се сгъваха, отброявайки сричките. После записа в
полето на вестника:

На всяка манджа мерудия –

аман от тая гювендия!
Вечно тя нарежда,
все света подрежда
и вдига страшна гюрултия!

Ади се засмя и усети как напрежението я напуска. Видя, че бяха дошли нови
коментари.
Първа беше реагирала DJ:
– Аз това посмъртно няма да го прочета, много е дълго, сори.
После се беше включила и Mysterious:
– Ако можех да надскоча себе си, щях да прескоча Бездната, в която са Другите.
Ако можех да прочета за всички Учения на този свят, щях да си клатя краката над Нея.
Ако можех да направя и една хилядна част от това, което се говори в Книгите, щях да
скоча и да се надявам, че не е толкова дълбока... Аз си се надявам, пък може някой ден
да ми се отвори я окото, я парашутът и да спра да викам по пътя надолу... Шумно е и
Кънти... Ехото.
Ади мислеше изобщо да не отговаря, след като написа лимерика, но след
реакцията на DJ и Mysterious реши, че е редно да каже нещо и тя:
– Кралице, извинявай, ако те разочаровам, но аз в този филм няма да вляза...
Говори си, щом ти олеква. Но наистина е шумно и кънти...
Kralitsa: – И гъзът ми кънти, та дрънка – и без това е дебел, но... няма пощада,
посиня горкият ми гъз от щипане, сега искам мазило и масаж!!!
Ади не се сдържа и се изхили. „Я виж ти, как се промени и нейната нагласа!“ –
помисли си тя и реши, че това е достоен финал на станалия доста абсурден разговор.
Освен това забеляза, че е дошло времето ѝ за лягане, и тръгна да се приготвя за
сън. Любимият ѝ се бе опънал на дивана и гледаше телевизия. Ади си легна, почете
малко, както обикновено, после изгаси нощната лампа и затвори очи. Мислите ѝ обаче
заподскачаха насам-натам – мозъкът ѝ явно бе превъзбуден. Започна да се върти – ту ѝ
бе горещо, ту ѝ бе студено, завиваше се, отвиваше се, пи вода, но сънят не идваше.

59
Ади пробва разни техники, като например да се съгласява с всяка мисъл, която
минаваше през ума ѝ, реагирайки ѝ: „Да, да, така е!“, както и парадоксалния метод за
„предписване на симптома“, като си заповяда в никакъв случай да не заспива. За нейно
голямо разочарование дори и тези, иначе изключително ефективни техники, не
сработиха. Накрая Ади реши да пробва и идеята на един от участниците в групата,
която ѝ се бе сторила интересна. Този младеж, ученик на Алексей, веднъж не могъл да
заспи и започнал да се преименува с предметите в стаята си. Казвал си: „Той не може
да заспи като... лампата“, „Той не може да заспи като... стената“, „Той не може да
заспи като... бюрото“, „Той не може да заспи като... шкафа“, „Той не може да заспи
като... чаршафа“, „Той не може да заспи като... кутията“, „Той не може да заспи като...
тавана“... Това продължило до един момент на насищане, когато усетил, че му е
омръзнало и е изчерпал ситуацията, като последният образ бил: „Той не може да заспи
като... бутилката“. След което той се „заиграл“ с този образ на бутилката и започнал да
мисли какво друго може да бъде това, ако не е бутилка. Първата асоциация, която му
хрумнала, била „ракета“ и спонтанно добавил към нея движението „припка“. Така се
получила фразата мантра: „Ракетата припка“, която той започнал да си повтаря и на
сутринта си дал сметка, че ракетата доста бързо го е отнесла в страната на сънищата.
На Ади обаче не ѝ се получи. Без да го мисли, веднага ѝ дойде образът: „Тя не
може да заспи като луната“, и изведнъж се случи нещо странно – все едно някаква
луда се разкрещя в главата ѝ: „Тя не може да заспи като луната, тя не може да заспи
като луната...“, без да спира и без да ѝ остави възможност да си помисли за някакъв
друг образ, с който да се преименува. После изведнъж, сред крясъците на „лудата“,
един глас запя: „Луната спи, а някой краде жици“, и двамата с лудата започнаха да се
надвикват. Ади се изнерви ужасно – хем се опитваше да надвика лудата, хем се
опитваше да коригира „певеца“, че никой не краде „жици“, а „птици“, хем се мъчеше
да обясни – вече неясно на кого, че всъщност луната не спи и че това е номер, та тя
самата да заспи, и в цялата тази лудница някакъв четвърти глас изведнъж буквално
изригна отнякъде и започна да вика на луната: „Ти ’що спиш, ма!?! Я ставай бързо!“,
при което Ади вече не издържа, отвори очите си, които стискаше до болка, и седна в
леглото, задъхана, като едва удържаше импулса си да се разкрещи и да заблъска
където свари, та да не полудее. Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои,
после решително се измъкна от леглото, пътьом си взе жилетката, която бе метната на
един стол, излезе от спалнята и тръгна към кухнята, следвана от изненадания поглед
на любимия си. Светна малката лампичка над мивката, защото не искаше силна
светлина, и тъкмо се настаняваше на стола пред масата, където бе оставила лаптопа си
по-рано, и си остана така – в полуседнала поза. Бе я видяла през прозореца, над
покривите с комините и антените. Луната. Изглеждаше призрачна, огромна, ярка и
кръгла, виснала като че ли насред нищото, а през нея драматично минаваха черни
дантелени облаци, като воали на вдовица. „А сега върви обяснявай как „случайно“ ми
се появи тази луна и щеше да ме побърка! Много ясно, че няма да мога да заспя, като
се преименувам в царицата на всички сомнамбули, караконджули и откачалки“ –
помисли си Ади.
Хайкуто се появи спонтанно:

Луна срещу мен

осветява нищото.
Отразява ме.

60
 Записа го пак в бялото поле на един вестник, мислейки си, че не е лошо да си
препише в тетрадката всички хайку, които бе надраскала по вестниците, преди да
отидат в боклука. „Ще ми рециклират хайкутата“ – ѝ хрумна и тя се изсмя при
мисълта как издава стихосбирка с „рециклирани хайку“.
„Тази облещена луна, освен за хайку, е идеална за правене на черни магии“ –
отбеляза Ади наум и пусна компютъра. Искаше да продължи историята на Мила, но
първо влезе да види дали няма нови коментари по темата за самодостатъчността.
Нямаше. Докато проверяваше обаче, се появи нов постинг.
Desert Rose: – Нещо шантаво против любовна мъка, моля!!! Любимият ме
изостави, а аз не съм готова да продължа...
„Ох! Много тематично!“ – възкликна Ади наум и без да се двоуми, веднага се
отзова, въпреки че DJ вече я бе изпреварила с коментара:
– Мъжете са станали големи смотаняци в последно време...
Ади не можа да се сдържи да не се разсмее – знаеше, че DJ се опитва да ободри
жената и изказана от нея, тази смешна реплика наистина звучеше утешително и топло.
Иначе за всички бе ясно, че мъжете не са станали смотаняци (напоследък).
Ади започна да пише и лицето ѝ прие сериозно, изпълнено със съчувствие
изражение.
Tikva: – Ох, милата... Аз първо бих се заела с нещо за зануляване – да ми помогне
да си отклоня вниманието от ситуацията и да се разширя малко – боядисване,
шкурене, пране на ръка, готвене, ремонтиране, чистене – каквото подейства, а след
това бих се преименувала чрез пренаписване на сценария. Можеш да го развиеш в
някаква посока – положителна или отрицателна, и непременно си извади ново име – от
„Тази, която е изоставена от любимия“, на някоя съвсем друга... Ако, да речем,
сценарият ти разказва как си плакала, плакала, а сълзите ти падали върху някакво
зелено стръкче, което се оказало нов сорт домат – син на розови точки, който пък бил
специална разработка на извънземни мацки за разпознаване и привличане на
първокласни мъже от Земята, а те взели, че изтървали семенце и сега то пораснало до
теб и изведнъж едни суперяки пичове започнали да те наобикалят и да ти се обясняват
в любов и... Тогава вече ставаш „Тази, на която най-готините пичове ѝ се обясняват в
любов“... Достатъчно шантаво ли е?
Приятелка: – Ако от това, че на всички ни се случва, ще ти олекне, тогава вече
трябва да ти е много по-леко... Според мен ние всички, с малки изключения, сме
абсолютни гъски, като се влюбим – допускаме едни и същи грешки, забравяме, че вече
сме ги допускали, и пак ги повтаряме... Има едни книги за това как да бъдем „кучки“ –
мъжете не изоставяли кучките!!!
Кръстницата: – Ето как аз излекувах разбитото си сърце: нарисувах го. На един
голям кадастрон с черен и червен маркер. Почнах, без да мисля много-много, и
нарисувах легнал мъж, после „го прострелях“ в сърцето и нарисувах как кръвта му
изтича... После изографисах красива жена (доколкото можах, де) с горда осанка как
минава покрай него с високо вдигната глава, а той гледа жално подире ѝ от локвата с
кръв и рони крокодилски сълзи... И накрая в дамата – едно голямо здраво червено
сърце. И като привърших, след три часа, бях го преживяла вече. После тази картина
беше сгъната на две, на четири, на осем и сложена зад кревата. А аз продължавам да
рисувам... Вече няма убити, но има такива, които гледат дамата с копнеж, и такива,
които ѝ се молят и вървят подире ѝ, и даже на последната има един господин, който

61
държи ръката на дамата, и сърцата и на двамата са огромни, червени и туптящи...
Мммдам...
Desert Rose: – Благодаря ви много на всички. Аз, за да си отвлека вниманието,
взех, че паднах по стълбите и така си усуках кръста, че сега не мога крачка да направя,
без да охна. Много съм добра в зануляването!!! Иначе, Ади, сценарият е супер, ама ако
може тия суперпичове да ми звъннат веднага на вратата... А книжките за кучките съм
ги чела, ама то като не ми идва отвътре... Аз все котанка искам да бъда и да се галя на
някого в краката...
DJ: – Гледай да не се пребиваш чак толкова, докато се зануляваш!!
Tikva: – Много ми харесва една строфа от тази песен: „...и супермен не може да
ме извади от равновесие“ :-). Поздрав за Desert Rose!
Ади пусна линк към песента на Бони Тейлър I Need a Hero19.
Desert Rose: – Да... непоклатима съм :). Благодаря, Ади! Тази песен ще е
саундтрак на новия ми сценарий. Нали виждате как лети към мен един супер-
интелигентен, емоционално зрял Херкулес?
Stranger: – Аз може би малко не на място, но искам да вметна нещо по темата.
Desert Rose, може би тази мъка също е нещо хубаво и трябва да се преживее. Тя
помага да навлезеш по-дълбоко в себе си, поплаквайки си, да се освободиш от
заседнали емоции... Надявам се, че това се е случило преди зануляването и чудния
сценарий на Ади. И после, да, всички други супермени те чакат.
Приятелка: – Освен това, понеже мисълта зацикля и ни връща все при НЕГО, е
добре да не оставаш сама. Кръчма, концерт, театър, приятелки с други или подобни
проблеми и... приятели. Със сигурност има такива, които мечтаят да прекарат известно
време с теб, макар да знаят, че са в графата „няма шанс“! Влез и в някои от тези групи,
които все за любовта пишат – човек попада в такива моменти на невероятно под-
ходящи публикации! А след почивните дни, ако още много боли – казвай. Може да
пием кафе и да измислим друг план!
Smirena: – И един практичен психологодревнейший съвет – реве се с „изплюващ“
глас – не зная как да ти го обясня... Не хлипаш, дърпайки навътре воплите си, а ги
изхвърляш навън, дори и насила в началото. Това, между впрочем, е съвет от
психиатърка, която била в подобна ситуация, почти платила със здравето и живота си,
но осъзнала какво се случва и че няма сили да се справи сама и отишла „на ремонт“ до
Санкт Петербург, при колегите си. Оправила се е и сега работи само с жени. Та тя ме
учеше и да бия възглавница! Много смешно, но помага!
Gothic baby: – Desert Rose, ще ти кажа на мен какво ми помага в такива моменти –
направи си плановете така, че винаги в рамките на 2-3 дни да те очаква нещо хубаво,
което да чакаш с нетърпение: ходене на театър, кино, изложба, биропиене/кофеино-
смукане с близки приятели... някакви ей такива малки мероприятия и мероприятийца.
Ивето: – Бъди здрава, ти и всички твои близки, всичко друго е преход, през който
просто преминаваме... Нали знаеш какво e казал мъдрецът: И ТОВА ЩЕ МИНЕ. А на
сутринта, ако не се чувстваш добре, когато се събудиш, си вземи една лъжичка
„майната му“... Приема се на гладно, не води до пристрастяване и няма странични
ефекти.
„Ех, ако имаше и на моята Мила кой да ѝ даде съвет“ – помисли Ади и в същия
миг замря: беше я осенила идея. Тя заряза разговора в групата, отвори файла с книгата
и започна да пише.
19
Нуждая се от герой (от англ.). – Б. а.

62
 Мила зачете отново указанията за магията и усети как я полазват тръпки.
Стана ѝ лошо и тя не бе сигурна дали от отвращение от прочетеното или от
отчаянието, което бе свило стомаха ѝ на топка. В един момент ѝ мина мисълта, че
не е необходимо да взема решение сега, тъй като не беше в цикъл и съответно –
нямаше как да направи магията, и това като че ли ѝ донесе известно облекчение.
След още миг вече бе сигурна, че дори и да беше, никога не би направила подобно
нещо. Мила затвори имейла си, остави компютъра на масичката и се сви на
фотьойла: усещаше се странно – хем празна и като в безтегловност, хем ѝ се
струваше, че ще се пръсне от бушуващите в нея объркани мисли и чувства. Терзаеха
я странни въпроси и мъчителни догадки; болезнени усещания, за които не бе сигурна
дали идват от душата или от тялото ѝ. На моменти си казваше, че това не е
истина, а някакъв кошмар, от който скоро ще се събуди и всичко ще си бъде както
преди, след това мислите ѝ изведнъж превключваха в съвсем различна плоскост и тя
започваше да си задава въпроса къде е сбъркала. След това се сещаше за децата и
изтръпваше цялата, после я заливаше гняв, който обаче бързо се примесваше с
чувство на безсилие и това я караше да избухва в сълзи. В душата ѝ наистина цареше
нещо като безкраен и студен черен хаос, което за човек като Мила, свикнал светът
му да е ясен, подреден, топъл, светъл и уютен, беше непознато, мъчително усещане,
от което тя искаше час по-скоро да се освободи.

Телефонът на Ади звънна и така я стресна, че сърцето ѝ прескочи. Освен това за

момент я заля притеснение кой и защо ще ѝ звъни в такъв късен час и тя трескаво
вдигна апарата, за да погледне номера на дисплея. Беше любимият ѝ. Ади го сиктероса
наум, но все пак стана и макар с нежелание, отиде в хола, където трябваше да е той,
допускайки, че съществува, макар и малка вероятност той да има друга причина, освен
мързела, да ѝ звъни.
Оказа се, че няма: искал да ѝ каже, че си ляга. Ади натупа любимия си уж на
шега, обяснявайки му, докато го налагаше с една от възглавничките от дивана, че боят
не е за наказание, а е проверена техника, за да спи като „къпан“. После, нетърпелива
да продължи с писането, се върна в кухнята, успокоявайки се, че звънът на любимия ѝ
поне ѝ бе дал идея как да продължи повествованието.

Телефонът ѝ звънна и сърцето ѝ прескочи. После си даде сметка, че мелодията, с

която звънеше, не беше на Явор, а на най-добрата ѝ приятелка. За момент Мила се
поколеба дали да отговори. Първоначално не мислеше да споделя с никого какво се
случва, но сега, докато гледаше името ѝ изписано на дисплея, изведнъж силно ѝ се
прииска да поговори с някой близък – имаше чувството, че това ще разтовари част
от тежестта, която я смазваше. Тя взе телефона от масичката и натисна
бутончето със зелената слушалка.
Приятелката ѝ веднага усети, че нещо не е наред.
– Добре ли си, мила? – попита тя.
Усетила човешка загриженост, Мила се разрида в слушалката.
– Мила, ало, какво става, къде си, вкъщи ли си, случило ли се е нещо? –
притеснено започна да пита жената от другата страна на линията.
– Дааа – провлече Мила сред риданията.

63
 – Не мърдай, идвам до 15 минути – каза жената и попита пак за по-сигурно: –
Вкъщи ли си?
– Дааа – пак проплака Мила и затвори телефона.
Приятелката ѝ наистина пристигна след 15 минути и започна настойчиво да
звъни на входната врата. Мила отвори и още на прага се хвърли на врата ѝ и
започна да ридае.
– Какво се е случило, миличка, кажи? – Приятелката ѝ наистина се изплаши.
Очакваше да чуе едва ли не най-лошото.
– Явор... – едва успя да изрече Мила и пак избухна в ридания – явно присъствието
на близък човек я демобилизира напълно и тя вече не можеше да се владее.
– Какво Явор? Какво е станало? – Приятелката ѝ вече беше сигурна, че нещо
ужасно се е случило, при това с най-скъпия човек на Мила – Явор.
Мила се освободи от прегръдката на приятелката си и тръгна навътре.
Приятелката ѝ мълчаливо я последва. Мила влезе в хола, взе чантата си и започна
да тършува в нея с трепереща ръка. Хлипането ѝ запълваше тишината в
жилището. След малко тя извади един лист и го подаде на жената. Тя го разгъна и
започна да го чете с физиономия, застинала в тих ужас пред неизвестната лоша
новина. След миг обаче лицето ѝ се отпусна почти до усмивка.
– Боже, това ли било? А аз помислих, че е умрял! – възкликна тя.
Тази реплика подейства на Мила като шамар, който я изтръгна от
състоянието ѝ. Тя изведнъж спря да хлипа и се втренчи в приятелката си.
– Извинявай, мила – опита да замаже реакцията си жената, – помислих си, че
се е случило нещо наистина ужасно... Искам да кажа, че щом няма умрял човек,
всичко друго е поправимо, нали? – потърси тя потвърждение. Отговор обаче не
последва. – Кога получи това? – попита сега жената, решила да мине директно към
изясняване на въпроса.
– Вчера – отвърна тихо Мила.
– И защо не ми се обади? – попита приятелката с лек укор.
– Не знам – каза пак тихо Мила и допълни, почти шепнешком: – Всичко ми е
толкова странно, като насън.
– Направо нямам думи! – заклати глава приятелката, докато подаваше обратно
писмото на Мила. – „Никога не вярвай на мъж“ – така казват всички, но аз все таях
надежда, че грешат. И знаеш ли защо? – попита риторично тя и си отговори
сама: – Заради твоя Явор. Винаги съм била сигурна, че обича само теб, и все си
мислех, че и аз може един ден да срещна толкова всеотдаен и верен мъж... А той
излезе поредното лайно, задник, долен кръшкач, мръсник, глупак, егоист, както
всички мъже – направи финалното заключение жената.
Мила беше седнала на дивана и мълчеше. Приятелката ѝ реши, че явно трябва да
вземе нещата в свои ръце. Тя отиде и седна до Мила.
– Слушай, мила – това не е краят на света! – заяви тя. – Няма да се оставяш да
те прави на глупачка! – каза тя категорично.
– Какво да правя? – попита несигурно Мила.
– Ще ти кажа! – Това прозвуча компетентно, все едно приятелката имаше
натрупан богат опит в тези неща. – „Каквото повикало – такова се обадило“ –
цитира тя народната поговорка с многозначителна интонация и назидателно
каза: – Значи, той ще ми се забавлява, пък ти ще ми ревеш? Няма такъв филм! –

64
произнесе бавно и натъртено и наставнически нареди: – Сега ще се измиеш, ще си
оправиш грима, ще се накиприш и отиваме по живот!
– Никъде не ми се ходи – проплака Мила.
– Няма такъв вариант! – отсече приятелката. – Довери ми се! Един готин пич
ще ти се отрази идеално.
– Не искам друг мъж – искам Явор – отново проплака Мила.
– Стига де! – скастри я жената. – Ставай и отивай в банята! – настоя тя с
нетърпящ възражение тон.
Мила я погледна и увереността на приятелката ѝ, че знае какво трябва да се
направи, я накара да превъзмогне колебанията си и да последва инструкциите ѝ.
– Добре – каза тя неохотно, но стана. – Дай ми 20 минути – добави, отправяйки
се към банята.
Бързо си взе душ, като изми лицето си със студена вода, за да успокои подутите
от сълзите очи, после се гримира прилежно и отиде да си избере дрехи от
гардероба. Сложи си тесен спортен панталон и мека блуза с деколте, което
приятно подчертаваше гърдите ѝ, и когато се яви пред приятелката си след 20
минути, тя изръкопляска. Самата Мила като че ли се чувстваше по-добре – най-
малкото, защото нещо правеше, а не седеше сама, потънала в мрачни мисли.
– Къде отиваме? – попита тя.
– В един клуб – отвърна приятелката ѝ и добави: – Даже времето е с нас – този
дъжд предразполага към романтични преживявания „на чашка“, в интимна
обстановка с приглушена светлина. Докато ти се приготвяше, аз уредих среща с
двама суууперяки пичове – довърши гордо тя, подчертавайки драматично думите си.
Мила дори успя да се засмее. Ентусиазмът на приятелката ѝ я разведри – поне за
момента – и тя напусна апартамента почти с облекчение.
Барът се намираше на малка уличка в центъра на града. Двете приятелки решиха
да отидат с такси, за да не бъдат „вързани“ с колите си. След половин час бяха в
заведението. Мила вървеше зад приятелката си, едва ли не криейки се зад гърба ѝ.
Чувстваше странна смесица от вълнение, като при първа среща, и притеснение –
сякаш вършеше нещо нередно. Видя, че в заведението няма никого, което бе нормално
по това време, освен двама мъже в сепарето в дъното. Единият мъж стана, щом ги
видя, и тръгна към тях усмихнат и с разтворени обятия. Приятелката ѝ също
разпери ръце, готова за прегръдка, и започна да надава радостни възгласи. Срещнаха
се по средата на пътеката между вратата и масата, където бяха седнали,
прегърнаха се, целунаха се доста интимно, след което приятелката ѝ я запозна с
мъжа. Тримата отидоха до масата, където ги очакваше другият мъж, който се
изправи, за да ги приветства. Беше висок, с хубаво мъжествено телосложение,
артистично излъчване и сияйна усмивка. На Мила ѝ се стори доста млад, но
осветлението бе слабо. Той задържа ръката ѝ малко по-дълго от необходимото и тя
установи, че я гледа някак изучаващо, докато ѝ помагаше да се настани, което
засили чувството на възбуда и вина. За момент се зачуди какво ли бе казала
приятелката ѝ за нея и дали той знаеше какъв проблем има.
Мъжете пиеха уиски и замезваха с ядки и двете жени решиха да си поръчат
същото. Мила си помисли със самоирония, че от вчера насам уискито играе много
важна роля в живота ѝ. Щом им сервираха и си казаха „Наздраве!“, тя отпи голяма
глътка и усети как се разлива приятно по тялото ѝ и я сгрява отвътре. Много скоро
разбра, че алкохолът я „хваща“, но нямаше нищо против – стана ѝ някак леко и дори

65
се чу как се смее на вица със сексуален подтекст, който разказваше мъжът до нея.
Нямаше представа колко време е минало, откакто са дошли, и не бе сигурна колко
пъти поръчваха нови питиета, но тя се смееше и това, че може да се смее, въпреки
че Явор бе с друга в любимия им морски хотел, някак я окуражаваше. Чувстваше се
по-малко уплашена, дори добиваше странната увереност, че всеки ще си получи
заслуженото. По едно време видя как другият мъж придърпа приятелката ѝ и тя се
гушна в него, а след миг усети ръката на мъжа до нея внимателно да обгръща
ханша ѝ. През цялото ѝ тяло пролази тръпка и тя изведнъж чу дишането си – беше
станало по-тежко и шумно. Мила нервно надигна чашата и отпи поредната голяма
глътка от уискито. Хвърли поглед към приятелката си и изненадано установи, че тя
се е награбила страстно с мъжа до нея и така разгорещено се целуват, все едно
щяха да се изядат. Уж небрежно, Мила погледна мъжа до себе си и видя, че той я
гледа настойчиво, с недвусмислена усмивка. Тя също му се усмихна, по-скоро
несъзнателно, и това явно го окуражи, защото в следващия момент усети как
ръката около ханша ѝ я притиска по-настоятелно, придърпвайки я към него. После я
прегърна със свободната си ръка и я привлече към себе си, същевременно накланяйки
глава към нея. В следващия момент, без да успее да реагира, Мила усети как езикът
му дръзко и уверено се плъзва в устата ѝ. Тя усети миризмата на тялото му и
аромата на дъха му – беше различен от този на Явор, както и усещането от допира
и целувката. Няколко секунди остана като вцепенена, опитвайки се да осмисли
случващото се и да вземе решение, но или нещата бяха твърде сложни, или
алкохолът си бе „казал думата“ вече. След миг усещането, че много ѝ харесва да
бъде в тази здрава мъжка прегръдка, надделя и тя се предаде.
На сутринта Мила се събуди и първото, което усети, бе, че главата ѝ ужасно
тежи. После чу дълбокото, леко хъркащо мъжко дишане до себе си, което ѝ се
стори някак непознато. Тя понечи да се обърне, тъй като бе с гръб, и си даде сметка,
че е гола. Спря, после леко се размърда и изведнъж без грам съмнение разбра, че е
правила секс. Сърцето ѝ заблъска, тя се разтрепери, но с усилие на волята успя да се
извърти леко и да надигне натежалата си глава. Там, до нея, на леглото, лежеше
непознат гол мъж, при това красив.

„Дай боже всекиму тоз късмет!“ – Мисълта мина спонтанно през ума на Ади и тя
се засмя. „Аидо, нещо се размечта – я се дръж сериозно!“ – скастри се шеговито сама и
продължи да пише.

Мъжът усети, че тя се раздвижи, и вероятно по инстинкт я обгърна с ръка,

като в хватка, за да не му се изплъзне. Мила затаи дъх. В момента изобщо не
можеше да осмисли какво става. Нямаше обаче и възможност да помисли, защото
мъжът, явно получил сутрешна ерекция от допира с голото ѝ тяло, с едно движение
я намести така, че да му е удобно, и без прелюдия, силно и рязко проникна в нея. Тя
понечи да изкрещи в първия момент, но в следващия я заля вълна от сласт,
избликнала незнайно откъде, и тя само изпъшка, което той възприе като стимул да
продължи. Скоро всичко свърши и този кратък акт бе най-шокиращото
преживяване, което Мила бе имала в живота си. Тласъците на мъжа като че ли
върнаха паметта ѝ: тя си спомни бара, уискито, целувките, натискането на
задната седалка на някакво такси, чу смеха си, докато той я разсъбличаше в
асансьора, после я внесе в някакъв апартамент – полугола, сложи я на някаква спалня

66
и правиха... Мила не можеше да повярва какво е правила – в спомените ѝ изплуваха
сцени, които бяха невъзможни за нея, караха я да се чувства като безсрамна
уличница и същевременно я възбуждаха до върха на косата, караха я да се мрази и
презира и едновременно да копнее за още от това усещане.
„Явор“ – изплува като стон някъде от дълбините на съзнанието ѝ и тя усети,
че ѝ потичат сълзи, но не знаеше дали заради това, което той ѝ бе сторил, или
заради това, което тя сама си беше причинила. Искаше да се почувства отмъстена,
да усети задоволство, че си е уредила сметките и си е върнала за стореното от него,
но това, което наистина изживяваше в този момент, нямаше нищо общо. Беше
едновременно наслада и отвращение, някаква дива възбуда и омерзение, желание да
стане и да избяга и да остане завинаги... Все едно два звяра се бореха вътре в нея, но
каквато и да бе причината за тази странна двойственост, тя нямаше нищо общо с
онова, което Явор бе направил.

Ади вдигна глава.

„Това, със секссцената, не е ли малко излишно?“ – несигурно се запита тя.
„Защо?“ – потърси в себе си обосновка на притеснението си Ади.
„Ами защото е ясно, че е правила секс – не е нужно да го описваш“ – намери
някакъв отговор, макар да ѝ прозвуча малко неубедително.
„Абе... ти не си ли чувала, че „сексът продава“?“ – потърси довод да защити
оставането на сцената в историята.
„А помисли ли, че тази книга ще я четат майка ти и баща ти...?“ – „закопа“ я с
въпроса си „другата“.
„Леле, вярно! Съвсем бях изключила...“ – Ади изведнъж се сепна, а отнякъде
„услужливо“ ѝ изплува спомен как в пети клас едно момче от блока им я учеше на
мръсни думи. Ади пък, като старателна ученичка, прилежно си ги записваше, за да не
ги забрави, и дори съставяше с тях изречения, за да осмисли добре приложението им.
Беше скрила „мръсните“ си литературни опити между страниците на някаква книга, но
един ден майка ѝ решила да почисти основно библиотеката и бе извадила и отваряла
всички книги, една по една. Ади не знаеше за това и когато един ден се върна от
училище, установи, че родителите ѝ се държат странно – не ѝ говорят, нищо не я
питат, отбягват я, а когато искат да ѝ кажат нещо, се обръщат към нея много
официално с „Аида“, вместо с „Ади“. Въпреки че такова нещо се случваше за първи
път в живота ѝ, тя разбра без грам съмнение, че здраво е сгазила лука. Нямаше обаче
идея как точно се е „издънила“. След цяла седмица терзания не издържа и се
престраши да попита какво толкова е направила, а майка ѝ само ѝ подаде листовете,
гъсто изписани с още разкривения ѝ по детски почерк, с отвратителни „мръсни“ думи
и изречения.
„Ами да го махна тоя пасаж, а?“ – запита се Ади и прочете текста отново. Ръка-
та ѝ, готова да го маркира, за да го изтрие, се отпусна.
„Не, не мога да го махна – каза си тя и си обясни защо, сякаш да убеди сама себе
си: – Много добър акцент ми се е получил, който подчертава важен драматичен
преход... Самият акт съдържа цялото противоречие, което Мила преживява на емоцио-
нално ниво: грубост и сласт в акта – отвращение и наслада в душата ѝ... Хайде де,
стига си се излагала – майка ти и баща ти да не са паднали от луната? Откъде ли си се
пръкнала ти тогава? Че от време на време си лунатичка, спор няма, ама чак пък
толкова! Май робуваш на същите тези модели, които разобличаваш – децата не могат

67
спокойно да говорят за „тези неща“ пред родителите си, защото е „срамота“ –
изведнъж се нахока тя.
„А! Като каза „срамота“, се сетих за едно упражнение, което сме правили още на
първия семинар – я чакай да видя какво беше“.
Ади стана и тихо отиде до библиотеката в хола, където държеше тетрадките си
със записки от семинарите. Извади една от тях и започна да я прелиства. Скоро намери
каквото търсеше и зачете бележките си.
Упражнението се казваше „Социална драматизация“ и се състоеше в разиграване
на сценка. Двама души играеха ролята на съзнанието и подсъзнанието и заставаха във
възможно най-отдалечените краища на залата. Като демонстрация на изкуственото им
разделение от социума те се опитваха да водят диалог помежду си, докато между тях
стояха скупчени няколко души, всеки от които играеше ролята на социумен
„манипулатор“. Задачата им бе всеки да вика с цяло гърло своята си истина, налагайки
по този начин определени модели на поведение и живот и заглушавайки с врявата си
опита за комуникация между съзнанието и подсъзнанието. Например:
Родители: „Стига си летяла в облаците! Не прави така! Срамота е!“.
„Ето това имах предвид!“ – отбеляза Ади мислено.
Приятели: „Не ставай смешна – всички правят така!“.
„Точно така реагира приятелката на Мила!“ – изтъкна тя наум.
Ади бързо прокара поглед през останалите манипулатори, които включваха
различни институции – като училището, Църквата, здравеопазването и други, и мина
на обяснението под упражнението:
„Нашето вътреличностно пространство е запълнено с бог знае какво и ние
считаме, че това е нашият характер, личност, мироглед и пр. Това са т.нар.
„метапрограми“, или живот с чужди модели, чийто наем винаги е много висок и се
плаща с най-скъпата валута – нашата жизнена енергия. Всеки от нас пише като че ли
свой собствен сценарий на живота, без да забелязва, че го пише под чужда диктовка
или дори – преписвайки от услужливо отворени чернови на чужд сценарий. И с това
създава не просто набор от постъпки, а цяла система, начин на съществуване и
мислене, който не отговаря на собствената ни природа. Именно затова ни е нужно да
достигнем до потенциала – той ни дава възможността да надскочим ограниченията
на средата и социалните модели, да заемем авторовата позиция и сами да оформим
карта на нашата реалност, която да е адекватна на нашите потребности и да показва
собствения ни път през територията на живота“.
Ади сложи тефтера на мястото му и се върна в кухнята. Реши да остави напи-
саното за Мила както си е, за да го осмисли. Историята бе взела малко неочакван
обрат дори за самата нея. Сцената с приятелката първоначално бе включена с идеята
да покаже как манипулацията може да дойде от уж най-добронамерените и готови да
ни помогнат хора – нашите приятели. Тяхната „помощ“ обаче беше според тяхната
карта за света, а това означаваше, че нещо, което е проработило за тях, не е
задължително да проработи и за нас. А поради особената връзка на доверие, в някои
ситуации добронамерената манипулация от приятели можеше да се окаже особено
вредна. При Мила обаче се разкриха едни други аспекти, които Ади искаше да
разработи. Първо, Мила не реагира според очакванията на Ади. Според тях, тя по-
скоро трябваше да се отврати от близостта на чуждия мъж и това още повече да
задълбочи и подчертае драмата ѝ с изневеряващия Явор, с когото единствено би
искала да е близка. Мила обаче се напи и спря да мисли. И като спря да мисли, се

68
оказа, че има и друг вариант, в който ѝ бе добре, макар че в него бе различна от себе
си такава, каквато се познаваше. А когато се събуди, познатата и непознатата Мила
бяха заедно и тя не знаеше с коя да остане, нито пък можеше да ги събере в едно. Не
че Мила осъзнаваше това – Ади ясно виждаше как крайчетата на някои от парченцата
на пъзела ѝ „цъфнаха“ и под шарената лъскава картинка не беше ясно какво има.
Освен това Ади съзря една друга възможност за конфликт. Какво щеше да стане с
подредения пъзел, ако се появи още едно парченце с принц? Щеше ли да се окаже
облекчение за Мила, че за първото парченце вече има друга кандидатка, или щеше да
захвърли новото. Или пък щеше да се опита да намести и двете, с риск да изкриви
цялата картина?
Ади погледна часовника на монитора – бе забравила, че има такова нещо като
време. Направо ѝ прилоша, като видя, че е станало три часът след полунощ – даже на
Нова година не си лягаше толкова късно. Бързо изгаси компютъра, влезе тихо в
спалнята и лекичко се промъкна в леглото. Знаеше, че на следващия ден ще е като
пребита, и щом затвори очи, мисълта, че няма време да се наспи, започна да я атакува
и тя, в стремежа си да заспи по-бързо, усети, че отново се вкарва в капана на без-
сънието. Ади обаче го осъзна и си каза, че няма да позволи на превъзбудения си мозък
да ѝ попречи да заспи. В този момент долови тишината – беше невероятно спокойно
по това време на нощта, никога не бе чувала да е толкова тихо в големия град, а още
по-малко – в техния апартамент. Това се случваше само в родния ѝ град. Сещайки се
за родната си къща, тя се сети и за щурците, изнасящи концерт в тихата тъмнина на
нощта, като че ли пред онемяла от възторг публика. Ади някак успя да ги извика в
съзнанието си, заслуша се в песента им и без да усети, заспа, сънувайки цветни
поляни.

***
Когато звънна алармата сутринта, Ади се почувства като размазана – едвам
отвори очи и с голямо усилие на волята стана от леглото. Толкова ѝ беше зле, че
насила изпи две-три глътки кафе, въпреки че ѝ се гадеше. Стомахът я присви и тя
бързо се отправи към тоалетната. Беше получила ужасно разстройство. Краката ѝ
вече трепереха, челото ѝ гореше и тя разбра, че не е в състояние да отиде на работа.
Може би беше изстинала през нощта, а може би тялото ѝ просто услужливо ѝ
предлагаше вариант да си остане вкъщи и да се наспи. Тя още се чудеше какво да
направи – дали все пак да не опита да се „стегне“ (буквално и преносно) и да тръгне
към офиса, но второто посещение на тоалетната разпръсна колебанията ѝ. Тя реши,
че ще се обади по-късно да предупреди, че няма да отиде в службата, и се върна в
леглото в момента, в който любимият ѝ ставаше. Явно изглеждаше ужасно, защото
той попита разтревожено:
– Какво ти е, Ади?
– Имам разстройство и температура – отвърна тя и се пъхна под завивките. Той
внимателно ги оправи, подпъхвайки ги от всички страни около нея, за да не ѝ влиза
студено, целуна я по челото и ѝ каза, ако има нужда от нещо, да му звънне по
джиесема.
Ади измъчено се усмихна, сещайки се как той ѝ бе призвънял вечерта. Колкото и
да бе изтощена обаче, Ади реши, че поне може да изпрати вируса някъде – например в
МОЛ-а, но пък изведнъж се притесни да не вземат да се изпонадрискат хората там и се

69
отказа. Помисли малко и стигна до заключение, че Разстройство и Температура трябва
да са младоженци, които явно са си харесали нейното тяло за ресторант за купона. Тя
се пресегна над главата си, напипа тетрадката и химикала, които винаги стояха там, и
както си беше легнала, само отвори на някаква празна страница и написа разкривено:

ВАУЧЕР
За сватбено пътешествие до остров Голяма любов,
в петзвезден хотел, all inclusive
От името на: Аида
В полза на: сем. Разстройство и Температура Гадни
Валидност до: безсрочен

Ади сложи датата, подписа се, откъсна листа, пъхна го някъде под завивките до
себе си и напълно изтощена, моментално заспа.
Събуди се по обяд от шума на улицата. Взе телефона, обади се да предупреди
шефа си, че не е в състояние да отиде на работа, и стана да си направи чай. Не
усещаше да има температура, а стомахът ѝ явно се бе поуспокоил, защото не беше
ставала до тоалетна от сутринта. Тя обаче реши да не рискува и въпреки че беше
гладна като за трима, си препече само две филийки хляб и ги хапна с малко сирене.
Изпи и един чай от мента, която си бе набрала лятото в планината, и вече се
почувства съвсем ободрена. Взе си лаптопа от кухненската маса и се върна с него в
леглото. Включи го, настани се удобно, слагайки компютъра в скута си, и влезе в
групата. Ан-Мари бе пуснала по-рано поздрав за успешна седмица с едно страхотно
парче на Каро Емералд20 и Ади започна да се кълчоти под завивките, както си седеше
в леглото. „Идеално ми се получи! – помисли си тя. – Хем се прочистих, хем се
наспах, хем ще мога да си попиша спокойно, и то – в леглото“. Настроението ѝ
изведнъж стана игриво и тя пусна в групата следната заявка:
– Някой да има излишен готин пич подръка? Пиша една сцена с непознат гол
красив мъж в леглото, но може би е по-добре да го преживея лично, за да съм автен-
тична. Така и така съм в леглото днес... :-)
Веднага пристигна отговор:
Mysterious: – Какъв тип ти трябва?
Tikva: – Мачо – няма да говори, само за секс е... Притеснявам се въображението
ми да не ме подведе...
Mysterious: – Мачото е предвидим, така че каквото и да напишеш, няма да
сбъркаш – на тях им липсва въображение. Виж, ако е художник на свободна практика,
това вече е друго – „само с виждане става“ :).
Tikva: – Ясно... Ами тогава, щом като никой няма мачо за даване (за проба) и щом
казваш, че са предвидими, няма как – ще я карам на въображение... А моята героиня
така се е омотала, че един художник на свободна практика би я довършил... Така че –
един прост готин мачо ѝ стига засега, даже май ще ѝ артиса, като я гледам... :-) Има
да ѝ държи влага (във всеки смисъл). Моля, децата под 18 да си затиснат очите и
ушите.
DJ: – Ужас :).
Tikva: – Голям! (ужас, имам предвид)

20
Caro Emerald (Caroline Esmeralda van der Leeuw) – холандска джаз певица. – Б. а.

70
 Mysterious: – Забравих да спомена, че за тази работа ще трябва да е с минимум
десет години по-млад – така е посочено в „дъ бест практис“ 21 за употреба на
мачовци :).
Mamma Mia: – Ади, трябва да ти кажа, че мъжете напоследък доста се сърдят, ако
им кажеш, че са ти само за секс. Те искат да се гушкат! Не знам какво им става. Дори и
мачовците ;)!!!
Синята фея: – А защо не съчетаеш: мачо художник (на свободна практика)?
Tikva: – Абе вие само акъл ли ще давате – аз исках един прост мачо само... :-)
В следващия момент обаче на Ади ѝ хрумна нещо. „О-хо!“ – възкликна тя наум.
Изведнъж идеята на „феята“ ѝ се стори много интересна. Ади отговори:
Tikva: – Между впрочем, Фейче, идеята е супер... Благодаря :-)! Много интересно
може да се получи с такъв един вариант, ще го пробвам... :-) Знам си аз, че мога да
разчитам, ако не на друго, то – на акъл със сигурност :-).
Ади взе тетрадката от шкафчето до леглото и си записа:

Оказва се, че готиният пич не е просто някакъв мачо за еднократен секс, а

(евентуално) интелигентен художник – дали пък Мила да не му стане модел?
Страст-любов-обсебеност – някакви такива заплетанки.
Нов конфликт – той се оказва по-млад, а в нейната карта (като майка) това е
неприемливо – струва ѝ се перверзно?

Ади се размърда и чу, че нещо прошумоля някъде под нея. Тя бръкна с една ръка
под завивките и напипа някакъв лист. Измъкна го, мислейки, че е ваучерът, който
написа за сватбеното пътешествие на Разстройство и Температура, но за нейна
изненада видя бележка от любимия си:

Ади, трябва да тръгвам, звънни ми, ако имаш нужда от нещо.

Ще се прибера възможно най-скоро.
Обичам те!

Нямаше представа как се е озовала под одеялото – сигурно любимият ѝ я е бил

сложил на леглото до нея.
„Ах, Аидо, Аидо, не те ли е срам! Самата любов лежи в леглото ти, пък ти си
ревнала за гол мачо!“ – каза си тя уж шеговито, но изведнъж ѝ стана мъчно. Даде си
сметка колко лесно хората свикват с любовта и започват да приемат за даденост това,
което преди ги е пленило и заради което всъщност са избрали да бъдат с определен
човек.
Тя отвори youtube и си пусна Only you на Елвис Пресли. Покани възглавницата на
любимия си на танц, сложи глава на нея, все едно я е склонила на рамото му, и се
заклати в ритъма на песента, като си припяваше текста: Only you can make all this
world seem right...22
Когато песента свърши, тя се отпусна на леглото заедно с възглавницата и остана
известно време така, притихнала, с поглед зареян някъде навън, през прозореца. След
малко се надигна, намести се пак, така че да ѝ е удобно, нагласи си лаптопа, който
също се беше килнал настрани, и се съсредоточи в историята, която пишеше.
21
Вest practice (англ.) – буквално „най-добра практика“ – техника, която последователно и без изключения е показала
резултати, по-добри от тези, постигнати с други средства или по-друг начин. – Б. а.
22
„Само ти можеш да накараш света да изглежда добро място...“ (от англ.). – Б. а.

71
 Мила усети, че ѝ се повдига, изтръгна се от прегръдката на мъжа до нея,
буквално скочи от леглото и хукна към вратата. Излезе в коридора и си даде сметка,
че не знае къде е тоалетната, огледа се ужасено, но за нейно облекчение тя бе
обозначена с табелка на пикаещо момченце, бързо влезе и се наведе над практично
оставената отворена тоалетна чиния.

Ади изруга наум. Почеса се, но не се сети къде може да провери и срам не срам,
се обърна към групата:
Tikva: – Извинете за гадния въпрос, особено ако се храните, но някой знае ли как
повръщат бременните? В смисъл – еднократно ли се избълва или на няколко
пъти... :- ))
В следващите няколко секунди не дойде никакъв отговор. „Абе тези хора не са ли
повръщали?“ – взе да става нетърпелива Ади.
Tikva: – Моля, спешно е! Аз не съм повръщала и не знам... И „Гугъл“ закъса по
въпроса...
Едит Пиаф: – Ха-ха-ха, май някои еднократно, а на други им става лошо и
драйфат на няколко пъти!
Tikva: – Мерси, Едитко!
На Ади ѝ бе достатъчно и това. Тя се върна на текста и продължи да пише бързо:

Повърна на няколко пъти – беше мъчително, остана без въздух и стомахът я

заболя от напъните. „Явно доста уиски съм изпила снощи“ – ѝ мина през ума. След
малко напъните спряха, тя усети, че стомахът ѝ се поуспокои, и като изчака още
малко, за всеки случай, се изправи. Отиде до мивката, пусна водата и си изми
лицето и устата. Намери някаква паста за зъби и си натърка с пръст зъбите, за да
си оправи неприятния вкус. Погледна се в огледалото и видя, че е доста бледа, с
тъмни кръгове под очите. В този миг си даде сметка, че е гола. Огледа се, видя на
закачалката на стената някаква хавлиена кърпа, откачи я, прикри се колкото
можа, предимно отпред, и придържайки я и стъпвайки на пръсти, се върна в
спалнята.
– Добре ли си? – я посрещна гласът на мъжа от леглото. Това беше първият
път от снощи, в който той проговаряше. Не беше свикнала с гласа му, беше различен
от този на Явор – някак силен и мелодичен, и на нея ѝ хареса. Всъщност не бе
свикнала с никакъв друг глас в спалнята, освен този на съпруга ѝ.
Мила само кимна.
– Ела – протегна той ръка към нея.
Тя само поклати отрицателно глава и започна да търси и събира пръснатите
си по пода дрехи, като внимаваше да не обръща към него задната част на тялото
си, останала непокрита от кърпата.
– Нещо лошо ли направих? – попита той.
Тя го погледна за момент, после спонтанно сви рамене, все едно искаше да
каже, че не знае, но след това енергично заклати глава в отрицание.
– Искаш да си тръгнеш ли? – попита той.
– Да – осмели се да каже Мила, но гласът ѝ едва се чу.

72
 – Добре, щом така си решила – каза мъжът, стана от леглото и без изобщо да
се стеснява от голотата си, отиде да си вземе телефона и докато търсеше номера,
добави: – Ще ти извикам такси.
Мила използва факта, че се е залисал с телефона, за да обуе бикините си и да си
сложи бързо сутиена. Изведнъж се почувства защитена на някакво базисно ниво.
Той вече даваше поръчката и в следващия момент я попита:
– На какъв адрес?
Мила му каза адреса си и набързо навлече панталона и блузата си. Обуваше
обувките си, когато телефонът му звънна – таксито чакаше пред блока. Мила
грабна пътьом чантата си и бързо заситни към вратата. Тъкмо се опитваше да я
отвори, той отмести нежно ръката ѝ, отключи спокойно и ѝ направи път да мине.
Тя тръгна да излиза, но той я хвана за ръката и тя се обърна към него, разбрала, че
историята няма да приключи така, както ѝ се искаше – сякаш нищо не се е случило.
– Беше страхотно. Искам да те видя отново – каза той, като я гледаше с
дълбок, пронизващ поглед. И добави, без да отмества очи: – И искам да те
нарисувам.
Тя усети отново онази тръпка, която пронизва всяка клетка от тялото в
сладостен копнеж, и затвори за миг очи. Сетне ги отвори, погледна го объркано,
изтръгна ръката си, обърна се и буквално хукна надолу по стълбите – не можеше да
чака асансьора.
В таксито остана вцепенена през цялото пътуване до дома, впила невиждащ
поглед през прозореца. В главата ѝ нямаше нищо, освен последното, което чу:
„Искам да те нарисувам“. Умът ѝ повтори репликата няколко пъти – все едно се
опитваше да си припомни нещо и не след дълго то се появи – беше рефрен от една
позабравена песен: „Искам да те нарисувам, не със четка, не със молив – с устни да
те нарисувам...“. Изпълнението, странно, звучеше с неговия глас и той повтори
куплета няколко пъти, а всеки път, като изпяваше „с устни да те нарисувам“, през
тялото на Мила минаваше топла тръпка на възбуда.
Мила машинално подаде парите на шофьора, когато стигнаха пред жили-
щето ѝ. Също така машинално слезе, изкачи стълбите до третия етаж, отключи и
влезе. И замръзна. Обувките и куфарът на Явор бяха в антрето.

„Майко мила! Ами сега?“ – Ади изтръпна вътрешно. Изведнъж много ясно се
почувства на мястото на Мила. Направо усети, даже чу Явор в коридора. След миг
обаче осъзна, че това, което чува, идва от техния коридор, а след секунда вратата на
спалнята се отвори предпазливо и тя видя любимия си да наднича през открехнатата
врата с тревожна физиономия, явно стараейки се да бъде тих, за да не я събуди. Като
видя обаче, че тя не спи, отвори вратата широко и влезе, а лицето му се отпусна в
усмивка.
– Я, моята любима е по-добре? – попита той риторично.
Ади се усмихна, малко разсеяно, в отговор.
Той седна на леглото до нея, а тя отмести лаптопа и протегна ръце за прегръдка.
Той веднага се отзова, но каза полу на шега, полу на сериозно:
– Не ме целувай, че нямам време да се осирам точно сега.
– Споко, те Разстройство и Температура са на сватбено пътешествие и едва ли ще
се върнат скоро – отвърна Ади с увереността на човек, който е 100% сигурен в това,
което говори.

73
 Любимият ѝ я плесна леко по тила, както я беше прегърнал, с думите:
– Ама пък какви ги измисляш... Искаш ли нещо? Чай? – предложи той, докато се
измъкваше от прегръдката ѝ.
– Не, благодаря, пих вече – отказа му любезно Ади.
– Добре, аз ще седна оттатък, че имам да свърша една работа, а ти, ако искаш
нещо, само ми извикай – каза той и стана.
– Добре – усмихна се Ади, но погледът ѝ бе вече съвсем отнесен. В мига, в който
любимият ѝ излезе от стаята, тя намести лаптопа върху скута си и продължи да пише.

След миг самият той се появи от хола – стройно и спретнато юпи, а хубавото
му лице грееше в усмивка. Явор тръгна към нея, а ръцете му бяха скрити зад гърба.
– Ето я и моята принцеса мила – тъкмо вече щях да ти звъня! Нали ти казах, че
ще направя всичко възможно да си дойда по-рано – говореше той, докато я
приближаваше.
Мила не помръдваше от мястото си. Той явно го възприе като реакция на
неочакваната радостна изненада. На две крачки от нея извади ръцете си зад
гърба – в едната държеше красив букет, а в другата – някакъв пакет. Подаде ѝ ги и
тя ги пое като че ли някой кукловод движеше ръцете ѝ, дърпайки ги в съответните
посоки. Очите ѝ бяха широко отворени и плувнали в сълзи, които тя не усещаше.
Той я грабна на ръце ѝ я понесе навътре.
– Ах, милата ми – не плачи, любов моя, тук съм! Ех, колко е хубаво да се
прибереш у дома, при любимата жена.
„Лицемер“ – чу Мила глас в главата си и тъкмо щеше да го изрече на глас,
когато се сети откъде се бе прибрала самата тя току-що.
Явор седна на дивана, намести я в скута си и започна да милва косата ѝ,
като ѝ говореше:
– Ти сигурно си ходила по магазини... В МОЛ-а ли беше? Ох, на мен ми се
повръща вече от МОЛ-ове – два дни изложение в онзи МОЛ, едвам издържах.
Направо ми се взе здравето, имам чувството, че яко бях останал още пет минути,
щях да се побъркам вече. По едно време викам на моите хора: „Аз тръгвам, защото
трябва да мина през един от нашите обекти по пътя“. Не знам дали се вързаха,
казах им да останат до 16 часа на щанда и да се прибират. За четири часа и
половина съм взел разстоянието – добре че днес движението не е натоварено и в
това гнусно време полицаите мразят да стоят навън. Те, другите, бяха от местния
офис, всяка вечер се прибираха по домовете си, а аз сам в този хотел – нищо че беше
„нашият“, даже ми беше още по-гадно да съм там и да гледам този вълшебен изглед
без теб... Ох, имам чувството, че съм хванал някакво гадно МОЛ-ско покритие –
нали знаеш как мирише по тия МОЛ-ове, едно такова ароматизирано, изкуствено...
Искаш ли да си вземем двамата вана и после... – Тук той спря за миг, колкото да я
погледне с многозначителна усмивка, и добави: – Я виж какво съм ти донесъл...
„Кукловодът“ дръпна конците и Мила, която още държеше и букета, и пакета,
пусна букета на дивана до себе си и започна да разкъсва хартията на пакета. Беше
книга – за еротични масажи. Тя я разтвори наслуки. Имаше много цветни картинки
и подробни инструкции. Явно Явор още не си даваше сметка, че Мила не е промъл-
вила и дума, откакто са се видели.
– Купих я от книжарницата в МОЛ-а. По едно време продавачката взе да ме
гледа странно, защото разгледах всички еротични книги, които имаше. Горката,

74
какво ли си е помислила? „Тоя извратеняк...“ – Тук той се засмя, а когато продължи,
гласът му бе пълен с нежност. – Аз пък си мислих за теб през цялото време, много ми
липсваше и страшно много исках да си до мен. – Той се наведе и я целуна нежно по
устните, после повтори и този път не спря. Мила беше толкова не на себе си, че не
се възпротиви, а отвърна на целувката му така, както преди малко пусна букета и
отвори пакета – съвсем машинално. Той обаче не усети – явно бе много увлечен от
собствените си желания. Целува я дълго, много дълго. В един момент тя разбра, че
той е готов да продължат по-нататък, и някъде, много назад в съзнанието ѝ, мина
мисълта, че никога през живота си не е правила секс с двама различни мъже в един и
същи ден, при това без дори да е измила следите от първия. В този момент Явор се
дръпна и каза с леко пресипнал от желание глас: – Отивам да напълня ваната.
Стана и както я държеше на ръце, я сложи нежно на дивана. Целуна я по
главата и тръгна към банята. В момента, в който влезе там и тя чу, че пуска
водата, чу и звъненето на джиесема си. Мила стана и тръгна по посока на звъна
към коридора – явно бе пуснала чантата си там, когато влезе. Успя да го извади и
да отговори:
– Тъкмо щях да затварям – каза приятелката ѝ.
– Извинявай, телефонът ми беше далеч – отвърна Мила.
– Как си, палавнице? – попита приятелката ѝ многозначително с една такава
игрива интонация, все едно знаеше нещо забавно.
– Не питай – отговори Мила. – Явор ще излезе всеки момент от банята, така
че може да ти затворя внезапно, да знаеш – предупреди тя.
– А, той дойде ли си? – попита приятелката и добави, без да дочака очевидния
отговор: – Отвори ли му широко вратата, да не си счупи рогата, като влиза? –
Жената се изсмя гадно, явно много доволна от остроумието си.
– Беше тук, когато си дойдох – отвърна Мила.
– Така ли? – каза жената, но не изглеждаше впечатлена, а по-скоро
нетърпелива да сподели информацията си: – А тропкаше ли по теракота? Защото,
доколкото разбрах, си му сложила не само рога, а и копитца. Много те похвалиха!
– Престани! – Мила като че ли започна да излиза от дебилното си състояние. –
Какво са ти казали? – попита тя и усети отново онази особена вълна на възбуда
при мисълта за другия мъж.
– О, нищо особено – отвърна приятелката, готова да я дразни, но вероятно се
сети, че няма много време, и обясни: – Твоят човек се обадил на моя преди малко и му
казал, че си му скрила топките, вече е влюбен в теб и изглежда, си новата му муза –
искал да те рисува!
Мила трепна и усети как ѝ омекват краката.
– Той ми каза – успя да реагира само толкова.
– Мила, аз нямах представа, но той май е някакъв известен художник.

Една мисъл мина през главата на Ади и тя спря писането.

„А защо трябва да е известен художник? Не е ли по-добре да е просто добър
художник, много различен от Явор – човек, за когото са важни други приоритети –
наясно е със себе си и не иска да прави компромиси както със собствените си прин-
ципи, така и с това, което счита за свое призвание. Не е склонен да „ближе задници“
нито за пари, нито заради социално благополучие“. Ади зарея поглед през прозореца.

75
 „Но защо да не е известен и богат художник и едновременно с това – готин човек?
Не е ли също стереотип, че за да си свестен, не трябва да си социално успял?“ – запита
се тя и си отговори:
„Не, Ади, може и да е успял и пак да е готин, но пък тя има да пренарежда пъзел –
хайде дай да я видим какво ще направи, ако се влюби във втория брат: принца, който
не наследява замъка, но пак е щастлив – просто да живее по своите правила и да си
прави разни неща за душата, а не да притежава богатства“.
След миг обаче Ади реагира като че ли с леко раздразнение:
„Чакай сега! Ние всъщност ще я спасяваме ли? Защото идеята май беше по-
различна...“
„Уф! Вярно... Добре де, хайде да я видим как ще се справи в този конфликт.
Горката...“ – съгласи се Ади със собствените си аргументи.
Погледна часовника – времето беше напреднало, трябваше да помисли за
вечерята. Ади стана от леглото, обу си дебели чорапи, облече си жилетката върху
пижамата и отиде в кухнята. Отвори хладилника и извади храната, която бе останала
от предната вечер, и я сложи да се затопли. После извади и зеленчуци, изми ги, но се
сети, че е имала разстройство сутринта, и си каза, че може би е по-благоразумно да си
даде почивка на стомаха, поради което се отказа да прави салата. Наряза само малко
краставица за любимия си. Храната още не се бе стоплила и Ади се върна в спалнята.
Седна по турски на леглото, отгоре върху завивките, придърпа лаптопа пред себе си и
включи екрана. Имаше намерение да си погледне текста, който пишеше, но видя, че е
получила лично съобщение от една от участничките в групата. Много хора от
групата ѝ пишеха, за да им даде идея какво биха могли да направят в конкретна
проблематична ситуация, и Ади винаги се радваше да помогне – ако не с конкретно
предложение, то поне като ги провокира да погледнат от друг ъгъл на ситуацията и да
открият свое работещо решение.
Писмото гласеше:

Ади, здравей!
Не ми се искаше да те занимавам с лични мои въпроси, но ми е трудно да
формулирам някаква по-глобална постановка, която да поставя в групата. Затова
все пак реших да ти пиша в опит да ти обясня за какво става въпрос, а пък ако
имаш някаква идея как може да изляза от ситуацията, или пък най-малкото
откъде да тръгна, ще бъда много благодарна!
Става въпрос за следното:
Ходя на индивидуална психотерапия. При последния ми сеанс успяхме по-ясно
да формулираме с терапевта един мой голям проблем. Ако мога образно да
обрисувам себе си във взаимоотношенията си с околните, мога да се нарека „Край-
пътен мотел“, през който много хора минават, поспират, похапват, отдъхват...
Предлагам им уют, комфорт, изслушвам ги, успокоявам ги, помагам им да се изпра-
вят на крака... И после те си тръгват. Рано или късно. Проблемът е как този
крайпътен мотел да се превърне в уютен дом за двама. Знам, че отговорът е в мен
самата, но не мога да намеря правилния подход в момента, за да го извадя наяве.

Предварително благодаря за отделеното време!

Когато и да дойде идея, ще я приема с удоволствие!
Приятна седмица!

76
 Ади поклати глава. Получи поредното потвърждение на думите на Алексей – как
често конвенционалната психология превръща хората в експерти в обясняване на
проблемите си, без да бъде в състояние да им помогне да намерят изход от тях с
конкретни работещи решения. Точно затова на семинарите той обръщаше специално
внимание на този казус: „проблем–решение“. Казваше, че един от абсурдите на линей-
ното мислене и логика е, че противопоставят решението и проблема: сякаш решението
е обратната страна на проблема, или просто липсата му, изчезването му, неговото
елиминиране. „Това обаче е невъзможно – казваше Алексей – най-малкото защото в
природата няма отрицание – то е езиково явление. Кое е обратното на кокичето, на
слона, на желязото? – питаше риторично той. – Освен това – обясняваше още
Алексей – не може решението да се поставя в пряка зависимост от определянето на
проблема. Защото, ако е така, се получава, че проблемът „решава“ решението, вместо
да е обратното. Или с други думи, опитват се чрез обяснението на проблема да
намерят неговото разрешение“. Докато се разсъждаваше и действаше от тази
постановка, беше много трудно, а често и невъзможно, да се стигне до работещи
решения. И всички, попаднали и въвлечени в тази умствена конструкция, се оказваха
завихрени в омагьосана система, в която не можеше да се намери изход, независимо от
добрите намерения на всички участници в процеса: и „терапевти“, и пациенти.
Ади натисна „отговор“ и започна да пише. Идеята я осени още докато четеше –
видя я в текста на писмото.
Привет, веднага ми хрумва нещо! Защо просто не смениш „табелата“, която си
сложила на вратата си? Имам предвид вместо „Крайпътен мотел“ да се преименуваш
на „Образцов дом – семейство Вечна Любов“. И може също да сложиш бележка, на
която пише, че „мотелът“ вече не е на този адрес? Нещо такова:

ОБРАЗЦОВ ДОМ
Сем. Вечна Любов

И отдолу – бележката:

Уважаеми клиенти на крайпътния мотел,

уведомяваме ви, че мотелът се премести на друг адрес. Умоляваме ви да не
чукате повече на вратата.
Благодарим за разбирането.

Ти си го адаптирай, както ти пасне. Това като начало, ако ти допада :-))?

Отговорът дойде веднага:
Чудесна идея! Пристъпвам към изпълнение! Благодаря, Ади!
Ади се усмихна. Много драго ѝ ставаше, когато успееше да помогне на някого да
смени перспективата, от която гледаше на проблема си – да потърси решение отвъд
обичайната логика. Както казва Алексей: „Хората най-често зациклят в търсенето на
решения, изхождайки от дефиницията на проблема, и така се фиксират върху
проблема още повече. Стига се дотам, че правят отчаяни и изтощителни опити да
стигнат чрез обяснение до разрешение на проблема...“ Но това е невъзможно. Да знаеш
какъв ти е проблемът не води автоматично до решаването му.

77
 Тъкмо си помисли това и видя, че има нов пост в групата. Ади отвори страницата
на екрана и установи, че въпросът, който бе поставен, е точно в посоката, в която
разсъждаваше в момента. Тя се усмихна – такива синхроничности вече не я изне-
надваха чак толкова много, беше свикнала. Включително и с това, че когато влезеше в
„естествения поток“, както наричаше моментите, в които все едно „уцелваше“ вярната
посока на живота си – някаква автентична, уникална, само нейна си форма на
съществуване, тези синхроничности я съпътстваха навсякъде и по всяко време.
Gothic baby: – Искам да задам един въпрос, за да събера малко идеи, обаче не
знам дали мога да го формулирам като хората. Все пак ще се пробвам.
Значи... в семинара с Алексей онзи ден стана дума, че колкото повече се „фикси-
раш“ върху това, че искаш дадено нещо, толкова повече то ти бяга. Следователно,
мисля си аз, когато искаш нещо да ти се случи, се опитваш, най-просто казано, да не се
впрягаш толкова, да не мислиш прекалено много за него. Да, ама така се получава
парадокс – ти се опитваш съзнателно да НЕ се впрягаш, следователно пак се получава
така, че полагаш усилия за това, следователно в крайна сметка се впрягаш... Въпросът
ми е: според вас как се разбива този омагьосан кръг? Как може да се накараш да не
искаш толкова силно нещо, което всъщност ужасно много го искаш?
Ади нямаше нужда от подканване, за да отговори незабавно.
Tikva: – С весел абсурд, бейби, който взривява мисленето и логиката... Аз бях
стигнала до пълно отчаяние по този (твоя) начин. И знаеш ли какво ме попита
Алексей, когато отидох при него с такава заявка? Най-„логичното“ нещо на света:
попита ме какво обичам да ям най-много... И когато аз, смаяна от неадекватния
въпрос, незнайно защо отговорих „синьо сирене“, той ми каза да си отрежа едно
мъъъничко парченце от сиренцето, да си го сложа в една голяяяма чиния, да си го
набода с една голяяяма вилица и да си го изпапкам с най-голям кеф... :-) Я вместо да
си мислиш как да не мислиш, си помисли ти какво обичаш да ядеш най-много? Вземи
си едно мъничко парченце от него (идеята е, че така подсъзнателно даваш нов,
абсурден образ на онова, което искаш, и така то вече не е проблемът, който познаваш),
сложи го в една голяяяма чиния (така все едно го отнасяш по отношение на безкрая –
и той, проблемът, се смалява), бодни си го с една голяяяма вилица (всички варианти и
огромни възможности, които би могла да имаш като решения) и си го изпапкай с най-
голям кеф (така то става твое без никакви напъни, а с лекота, забавление и
удоволствие)... :-) Това е метафора, надявам се – разбираема. Искам да кажа, бейб, че
„омагьосаният“ кръг се разбива с антилогика, с абсурдни действия – когато съпоста-
виш едно твое желание с безкрая, наистина преставаш да се впрягаш... Ето, аз сега се
сещам, че преди няколко дни си назначих един шкаф за Мениджър „Притеснения“ и
абсолютно съм забравила – притесненията, имам предвид... :-) Ако се бях опитвала
съзнателно да не се впрягам и да не мисля за това, че се притеснявам, познай какво
щеше да ми се случи?... Да получа още притеснения... В единия вариант смаляваш
проблема и разширяваш възможностите за решение, в другия, социумния вариант –
смаляваш възможностите и разширяваш към безкрая проблема си. Я чакай да се
здрависам с мениджъра ми, че тъкмо минава покрай мен... :-)
Ади хвърли поглед към часовника на монитора и видя, че докато е отговаряла, са
минали 20 минути. Бързо скочи и буквално влетя в кухнята, за да изключи фурната.
Отвори я и извади храната – слава богу, не бе изгоряла още, но сега пък трябваше да я
чакат да изстива.
В този момент в кухнята влезе и любимият ѝ.

78
 – Какво стана, че така изтърча? – попита той.
„Абе ти пък всичко искаш да знаеш“ – си помисли шеговито Ади, но на глас му
отговори:
– Забравих, че топля храна – сега трябва да изчакаме да поизстине. Тъкмо имаш
време да слезеш да ми купиш една бомбичка с мастика.
– Моля? – невярващо я погледна любимият ѝ, усмихвайки се широко.
– Ами така ми дойде отвътре – стомахът ми иска мастика, щяло да му се отрази
добре, така ми казва – също ухилена му отговори Ади.
– Виж я ти! Голяма пияница стана напоследък – уиски, мастика... Момичеее! –
Точно като размразен от някой соцархив даскал, любимият ѝ заклати предупре-
дително пръст. Ади си помисли, че като нищо ще вземе да ѝ издърпа ухото.
– Абе стига се втелява пък ти – да не си агент на СЗО23 – сряза го Ади. – Голяма
работа, че за една година съм изпила 20 грама уиски и сега ще изпия 20 грама
мастика!
– Ама ти пи уиски онзи ден! – напомни ѝ назидателно той.
– И какво от това? Да не би да съм пропуснала някаква инструкция през какъв
период трябва да се пият уискито и мастиката? – заяде се закачливо Ади.
– То така се започва – днес уиски, утре мастика, докато накрая няма да има
значение какво смучеш – продължи да я дразни любимият ѝ.
– Е, добре де! Сама ще отида – човек и за една мастика не може да разчита на
мъж! Не мога да разбера какво са ревнали всички: мъж, та мъж! Не стига че му
събираш чорапите, готвиш, переш и какво ли не, ами накрая ти брои глътките. Аз
искам да ми отговориш само на един въпрос: как да релаксира нервната ми система
след такъв тормоз! Даже е забележително, че повечето жени изобщо не пият! Да не
говорим, че имам и разстроен стомах! Все едно да ми откажеш животоспасяващо
лечение! Кой каза, че разстройство се лекува с лекарства? С мастика се лекува!
Всеки пияница ще ти го потвърди! – Ади си беше направила интонацията да звучи
патетично и на последното изречение вече и двамата се смееха неудържимо.
– Добре де! Отивам! – каза уж примирено любимият и излезе от кухнята. След
миг обаче открехна вратата и застанал в пролуката, попита: – Не може ли да пиеш
уиски?
Ади отиде до вратата, избута го навън и затвори.
– Да ми купиш и маслинки за мастиката – извика тя отвътре.
– Аидо, ставаш нахална – долетя гласът му от коридора. Ади се ухили.
По-късно, когато седнаха да вечерят, Ади, отпивайки от мастиката, попита:
– Имаш ли представа дали тази вечер ще дават нещо за гледане?
Когато задаваше този въпрос, тя имаше предвид дали по някой от теле-
визионните канали щеше да има филм, който би ѝ харесал. Любимият ѝ обикновено
проверяваше програмата и понеже знаеше какво би ѝ допаднало, Ади разчиташе на
него да избере „нещото за гледане“.
– Само някаква боза: „Изневяра“.
Ади сепнато го погледна, но любимият ѝ най-невинно и сериозно си боцкаше от
краставичките.
„Айде... почна се“ – помисли си Ади и метна скришом един бърз поглед към
тавана – към онзи, „горния“.
– Идеално – каза тя на глас.
23
Световната здравна организация. Според СЗО всяка жена, която пие повече от 7 чаши по 150 мл вино на седмица, е
алкохоличка. – Б. а.

79
 – Кое му е идеалното? – не разбра любимият.
– Точно този филм ми трябва – нали пиша за това – обясни Ади.
– За изневярата ли? – попита любимият ѝ и преди тя да отговори, заяви: – Аз
няма да ти чета книгата.
– Ако щеш, но ще сбъркаш – има какво да научиш – каза Ади с провокативна
усмивка.
– Не искам да уча такива работи. Пък и за теб не е много желателно – отвърна
любимият.
– Какви работи? – попита Ади вече сериозно и без да дочака отговор, добави: –
На всеки може да се случи.
– Така ли мислиш? – отвърна с въпрос любимият ѝ, а тонът му съдържаше
покана към нея да помисли отново, ако наистина мисли така.
– Ами да, ако не си направил избора да си само с един определен човек на ниво,
което аз наричам „надстройка“, и ако не си напомняш за този избор, когато на по-
ниско ниво започне да тече друг процес, който може да е провокиран от най-
различни причини, може най-неочаквано да се окажеш точно в такава ситуация –
заяви Ади.
– Много пък ги разбираш тия работи – каза неопределено любимият ѝ.
Филмът по телевизията обаче бе започнал и те се загледаха. „Тази е по-зле от
Мила, горката – изобщо не знае сърби ли я, боли ли я“ – си помисли Ади, наблю-
давайки как главната героиня ту се пуска на главния герой, ту му се дърпа. При
поредното ѝ колебание да съгреши или да не съгреши беше изведена квинтесенцията
на филма: „Няма такова нещо като грешка. Има само неща, които човек прави, или
такива, които не прави“.
„Защо пък да няма такова нещо като грешка?“ – запита се Ади. В следващия
момент тя се отнесе в размисъл и напълно загуби интерес към филма.
По едно време усети, че любимият ѝ се размърда, и видя, че са започнали
реклами. Тя стана, разчисти масата и съобщи, че се чувства изморена и ще си ляга.
Явно тялото ѝ бе още изтощено, защото, въпреки че не ѝ се спеше, почувства нужда да
си полегне. Лаптопът си беше на леглото, заспал с отворен екран. Добре че
любимият ѝ не го видя, защото винаги ѝ се караше за отношението ѝ към техниката.
Тя натисна enter и машината изпиука, показвайки, че се е „събудила“. Докато лаптопът
се „разсъни“ съвсем, Ади се намести под завивките, сложи го отгоре си, влезе в
групата и пусна нова тема:
Tikva: – Попаднах на една такава реплика (от филма „Изневяра“): „Няма такова
нещо като грешка. Има само неща, които човек прави, или неща, които не прави“. Вие
какво мислите по този въпрос?
Синята фея: – Аз съм напълно съгласна, че няма грешки.
Mysterious: – Това е един от редките случаи, когато истината за това кое е грешно
и кое – вярно, няма значение, защото не е обективна, а решението винаги е вярно,
понеже си го взел сам.
Синята фея: – Има само гледни точки за това, което си направил.
Tikva: – Защо пък да няма такова нещо като грешка? Според мен грешката е липса
на ясна маркировка на картата, което може да обърка човек, да го накара да хване
някаква посока, на която му се струва, че има пътека, водеща някъде, но да се окаже,
че това не е желания, търсен път. Дори да допуснем, че може да се мине, то маршрутът
може да се окаже твърде екстремен, стръмен, блатист... проблемен, с една дума... Защо

80
да не си дадеш сметка, че си сгрешил пътя, и да се върнеш? Да си оправиш
маркировката и да продължиш по маршрут, който те радва?
Синята фея: – А откъде може да сме сигурни, че наистина сме сгрешили пътя?
Или пък че не сме точно на картата, която ще е най-добра за нас.
Tikva: – 1. Точно това малко ми убягва: в момента на правене на избора не е
грешка – освен ако не си християнин и не си наясно с природния закон за доброто и
злото... :-) Тогава си наясно априори.
2. Как да си на картата, като ти правиш картата? Възможно ли е да си едно-
временно и на картата, и на територията, за която ти трябва карта?
Ади се почеса и пусна нов коментар:
Tikva: – Абе аз така си го представям – няма абсолютна свобода от норми, но
всеки сам си слага колчетата, с които си огражда пространството свобода, което може
да понесе. Никой не може да понесе 100% свобода, затова сме само образ и подобие, а
не богове... Та на едни хора оградката от колчетата е с по-голям диаметър, отколкото
на други. Което обаче не обяснява грешките. Защото това, че боравиш с повече
свобода, не означава, че автоматично ти се разтеглят и понятията за добро и зло...
Mysterious: – Колкото повече знаеш, толкова по-голяма е отговорността и
самоограничението, защото знаеш до какво може да доведе твоята свобода. Затова си
избираш едно място и се пльосваш там, където е безопасно за теб и за другите.
Свободен си само в себе си...
Tikva: – Т.е. стесняваш, а не разширяваш оградката... Да, това пò ми се връзва.
Ето така все повече грешки (грехове) остават извън нея – това по отношение на
реалността навън. А в себе си – колкото повече стесняваш отвън, толкова повече се
разширяваш отвътре...
Мира: – Бихте ли дали отново дефиниция на грешка, че нещо не разбрах. За мен
грешката е отношение. Както и понятия като „добро“ и „зло“ – те винаги зависят от
гледната точка. А това, за колчетата, ми хареса – сами решаваме доколко да сме
свободни.
Mysterious: – Грешно е, когато някой ти събори оградката от колчета, тоест когато
се намесва в избора ти съвсем целенасочено и те манипулира в решенията ти.
Tikva: – Или когато ти се опитваш да забиваш колчета на чужда територия.
Mysterious: – Именно... :) Това се случва, ако си взел чужда карта...
Tikva: – Ако оставим настрана социума, Аристотел и дори християнството, добро-
то и злото не са относителни – имаме кодиран природен закон, затова винаги много
разгорещено се оправдаваме, когато грешим. Не съм чула някой да се оправдава, че е
извършил някакво добро или че не е изневерил... Т.е. ние си знаем кое е добро и зло и
сами се опитваме да се лъжем, че не е така...
Ади се почеса и добави още един коментар:
Tikva: – А сега започвам да си мисля, че именно заради социума природният
закон е станал относителен – защото се опитва да ти разширява външната оградка за
сметка на вътрешната – а когато гледаш отблизо, картината се размазва...
Мира: – Дали Бог притежава абсолютна свобода? Та да знам доколко да си
разширявам оградката.
Mysterious: – Да свиваш означава да се отказваш от много неща, които замъгляват
съзнанието ти. Дори само да дадеш име на нещо, и вече си го ограничила... Какво е
Бог за теб?

81
 Tikva: – Бог не притежава абсолютна свобода – Той Е абсолютна свобода.
Разширявай колкото искаш себе си отвътре – това е целта на Творението, което
включва и човека – обожение (ударение на второто „о“), уподобяване на Бог в
свободата Му и във всичко, което Той Е.
Тони: – Много ми хареса този коментар. Продължавам да си го чета, за да го
проумея докрай. Само понятието „карма“ ме препъва още.
Tikva: – Препъва те може би защото не-свободата препъва :-). Кармата е нещо
като детерминизма на протестантите – предопределеност, не-свобода, не-избор, липса
на активна възможност за уподобяване на Бог – в свободата, в любовта, в милостта...
Синята фея: – Всъщност винаги съм се чудела доколко трябва изобщо да се
връзваме с някакви карти... Още оттук усещам някакво противоречие...
Tikva: – Не може без карта, Фейче – даже Алексей казва: „По-добре лоша карта,
отколкото никаква“. Всичко, което правиш, е благодарение на това, че имаш карта:
каква майка си, как се обличаш, какви книги четеш, какви мъже избираш... Картата те
интегрира като психика и загубиш ли я – полудяваш... Лудостта е липса на карта.
Картата не е нещо лошо – може би ти я разбираш като нещо, което непременно те
ограничава?
Според мен цялата идея е в това да си направиш най-адекватна своя карта, с която
да се ориентираш в собствената си реалност възможно най-добре – чуждите карти
може да са полезни понякога, но си имат обозначения, които вършат работа само на
техните притежатели.
Ади видя, че е станало късно, но разговорът ѝ беше интересен. Тя премести
компютъра и стана, за да се раздвижи малко и да си приготви дрехи за работа за
следващия ден. Извади ги бързо и се върна при компютъра. Разговорът продължаваше:
Синята фея: – То е ясно, че съвсем без карта не можеш... Но не можеш ли да си
заложиш някаква по-мащабна карта на живота си и да се оставиш тя да те води; а не да
си създаваш картички за всяка „проблемна“ ситуация и после, като нещо не се получи,
да си мислиш, че си сбъркал. А ти си се приземил по дупе всъщност на голямата си
карта... Тази, която всъщност може да осмисли живота ти. Освен това картата не е
нужно да бъде двуизмерна, тя може да има 3, 4, колкото си искаш измерения и безброй
пътища да те водят към едно и също място. Всъщност, мисля, че точно малките
картички, с твърде увеличен мащаб, пораждат и очакванията, и краткосрочните
разочарования.
Mysterious: – Една от най-големите илюзии на реалността е, че ти създава чувство
на удобство, комфорт и значимост, за да можеш по-добре да спиш в ловните ѝ полета.
Синята фея: – А какво е реалност?
Mysterious: – Картата, която държиш в ръцете си ;).
Синята фея: – Но картата може да не ти създава удобство...
Mysterious: – Ааа, на това вече му се казва РЕЛИГИЯ :).
„Брей, две минути да го няма човек и изтърва нишката – гледай какви
коментари!“ – помисли си Ади, докато се наместваше пак с компютъра в леглото.
Tikva: – Докато измисля какво да си облека утре, което не е нужно да се глади, и
Фейчето си направила пързалка от реалността :-))).
Синята фея: – :) Аз съм фенка на квантовата теория, макар че още не съм я
разбрала напълно, ако изобщо някога я разбера; но съм доволна, че прави на пух и
прах всички опити за рационално обяснение на действителността, карайки ни да се
замислим колко „реална“ е всъщност Реалността.

82
 Tikva: – Фейче, нещо не мога да схвана какво си представяш ти – омотахме се
малко с тия карти... :-) Естествено, че имаме една обща карта, на която поставяме нови
маркери – и да, има много варианти, но те се променят, когато се промениш и ти. С
израстването ти се модулират и мащабът, и обозначенията на картата, така че да ти
служи най-добре във всеки момент...
Синята фея: – А защо да няма някаква базисна карта на живота ни, която да му
придава някакъв смисъл?
Tikva: – Защото смисълът на живота, според мен, не е зададен по подразбиране –
има смисъл, ако ти го сложиш. И не е фиксиран, а се променя с процеса на живеене –
как да го заложиш от началото?...
Синята фея: – Но пък моята теория се базира на това, че вярвам в прераждането
и в астрологията. Вярвам, че се раждаме със заложени генерални насоки на развитие.
Tikva: – Ами значи ти имаш детерминистка карта – няма лошо, щом ти служи
добре, стига наистина да ти служи добре. Но се чудя, ако идеята за предопределението
на живота те устройва, защо искаш да го прекараш през квантовата теория, която е
възможно най-обоснованият антидетерминизъм? Точно тя вкарва революционното
„може би“ в света на фактите и прави всичко да изглежда неопределено и несигурно
до последния момент... Детерминизмът е като удобни обувки. Чудя се обаче за какво
са ти удобни обувки, ако ти е забранено да вървиш, а още по-малко – да тичаш...
Синята фея: – Хм... Май трябва още да помисля по въпроса...
Настъпи „мълчание“ и Ади реши, че разговорът е приключил, но се появи въпрос:
Тони: – А какво ще се случи, ако на някой чудодеец му се прииска да взриви
някой град? Липсват му възможности, но той си ги създава, разговаряйки с пантофа
си.
Tikva: – Когато човек се стеснява отвън и разширява отвътре, не изпитва желание
да прави такива работи. И аз лично мисля, че пантофът ще го цапне по главата. Поне
пантофите в тази група така правят – съдействат ни да се учим как да вредим по-малко
на себе си и на другите... Айде, лека нощ!
Изведнъж Ади твърдо реши да приключи, защото не искаше, като се събуди утре,
пак да се чувства като „парцал“. Тя отривисто изгаси компютъра, пусна го на земята,
като внимателно го натика под леглото, за да не скочи сутринта върху него, както е
сънена, изгаси нощната лампа и се гушна под завивките. Дочу през вратата глас на
спортен коментатор – любимият ѝ си беше намерил тенис мач и явно беше решил да
си го гледа в хола, за да не ѝ пречи.
Ади ги разпознаваше вече отлично: футболните коментатори я дразнеха и
стряскаха, а тези, от тениса и биатлона, я приспиваха. Тя затвори очи, фокусира се в
слабия, напевен звук, идващ от телевизора, и след миг заспа.

***
Тъкмо щеше да се разпсува наум, когато чу алармата на сутринта, но се сети, че
има да пише книга и е стигнала до интересен момент, и това я развълнува по някакъв
особен, радостен начин. Стана бързо, лекичко измъкна лаптопа си изпод леглото,
отиде в кухнята, включи компютъра, направи си кафе и отвори файла. Още не беше
свършила разговора между приятелките. Бяха стигнали дотам, че „другият“ бил
известен художник.
„Май е време Явор да излезе от банята“ – си помисли Ади и започна да пише.

83
 – Милааа – чу тя нежно подвикване някъде зад гърба си.
– Затварям! – прошепна Мила на приятелката си, затвори телефона и го
мушна в чантата, която държеше в другата си ръка. Обърна се и застина – Явор
стоеше в коридора напълно гол, усмихваше се и я приканваше с ръка да отиде при
него. Това, което преди би ѝ се сторило като най-нормална проява на
интимността между тях, сега я изплаши, стори ѝ се чуждо и вместо обичайната
топлина, я заля леден ужас. Не разбра как успя да задвижи краката си – явно
отново се бе включил „кукловодът“.
– С дрехите ли ще влезеш във ваната? – попита Явор с усмивка и явно съобразил
нещо, добави игриво: – О, тя иска да бъде съблечена.
Мисълта го възбуди и Мила видя как членът му се изправя.
„Неее!“ – изкрещя тя наум.
– Ще го изядеш с поглед, май – каза Явор с дрезгав глас. Явно не забелязваше, че
очите ѝ са ококорени от ужас, не от желание.
Мила нямаше абсолютно никаква представа какво да направи. Не можеше да го
атакува за изневярата му в момента, защото и тя самата имаше за какво да дава
отчет. Беше изневерила и не можеше да го скрие, най-малкото защото не бе
обиграна в такива сценарии, но пък и не искаше да обяснява постъпката си. Най-
лошото в случая бе, че макар и да чувстваше определена вина, общото ѝ усещане бе,
че изобщо не съжалява. И не само това, но тя си даваше сметка, че ако художникът
бе сега пред нея вместо Явор... При мисълта за голия ѝ любовник от снощи Мила
усети отново тръпката в тялото си и как то се възбужда и отваря. Явор също
усети и като я придърпа към себе си, започна да я съблича.

„Леле, къде се забутах и аз рано сабахлен... Хайде по-бързо да се къпят и да

правят там каквото ще правят, че това не се трае“ – помисли си Ади.

Като остана гола, за момент Мила се притесни, че някак ще проличи, че е била с

друг, но явно Явор не забелязваше нищо по-различно от друг път. Той влезе във
ваната, седна и после ѝ помогна тя да прекрачи и да се настани върху него. Изпъшка,
когато усети тялото ѝ върху себе си. Бяха го правили много пъти – Мила познаваше
всяко движение и знаеше какво ще последва, но до този ден винаги ѝ доставяше
удоволствие да го правят така. Сега просто изтърпя целия ритуал, като чинно
изпълняваше с отработени движения своята част. След малко щяха да станат, да
излязат от ваната и увити в меките хавлии, да отидат в спалнята. Там, на леглото,
той щеше да започне да попива леко водата от тялото ѝ, което отново
преминаваше в интимни ласки и секс.
Всичко беше що-годе поносимо до момента със забърсването с хавлията, но
когато усети ръцете му да шарят по тялото ѝ и да се спират на най-чувстви-
телните ѝ зони, започна да усеща нещо, което никога преди не ѝ се бе случвало с
любимия мъж – отвращение. Идваше ѝ да му се развика да престане да я пипа и да
отмахне ръцете му от тялото си. Почувства как вътрешно се стяга цялата, а
когато той проникна в нея и започна отначало леко, а после все по-силно да тласка
тялото си, Мила стисна зъби, сви така силно ръце в юмруци, че усети как ноктите
се врязват в дланите ѝ, а изпод затворените ѝ клепачи се затъркаляха една след
друга сълзи – безшумен плач, който попиваше във възглавницата заедно с воплите на

84
душата ѝ. Не можеше да разбере какво става и защо реагира така. Случваше ѝ се за
първи път и тя не можеше да си отговори дали отвращението от това, че той е бил
с друга жена, или нейният необясним копнеж по непознатия мъж беше причината за
емоционалния ѝ изблик.

Ади погледна часовника и видя, че няма повече време за писане. Тя набързо си

доизпи кафето, което вече бе изстинало, и тръгна към мивката да мие чиниите,
останали от вечерта, като пътьом си пусна радиото. Вероятно за да я ободри и като
компенсация за това, че пише неща, които не ѝ бяха твърде присърце и не би искала да
бъдат част от живота ѝ, „горният“ я поздрави с една от любимите ѝ оптимистични
песни на Заз24, при това в италианския вариант, който Ади предпочиташе, защото
разбираше текста и можеше да си припява. Ади грабна за микрофон някаква дървена
лъжица, която ѝ се мерна първо пред погледа, и започна да пее наужким, но
артистично:

Mi va, mi va di avere la libertà

La gioia, l‘amore, la semplicità.
Io voglio morire di felicità

Песента свърши, тя се поклони на публиката си, състояща се от няколко шкафа,

хладилник, печка, кана за вода, тостер, панер за хляб и етажерка с бурканчета за
подправки, като си помисли, докато махаше на бурканчетата и им изпращаше
въздушни целувки: „Брей, брей, даже и на балкона има хора!“.
После реши, че ще е суперпоздрав за хората в групата, бързо намери видеоклип
на песента в интернет и я пусна в страницата им с част от превода на текста като
пожелание за деня:
„Прилича ми да съм свободна, да имам радост, любов и простота. Искам да
умра от щастие... Свободата не харесва клишета – искам възможно най-истинския
живот...“ :-)
После изгаси компютъра и вече наистина се зае да измие чиниите. След половин
час най-после бе на спирката и за нейно задоволство автобусът пристигна почти
веднага. „Браво, пич! И на теб ще ти изпея песничката – и бездруго не ми излиза от
ума“ – засмя се Ади скришом, като си представи как застава до шофьора и започва да
му пее: Mi va, mi va di avere la libertà...
Три момичета на видима възраст 15-16 години, които явно отиваха на училище,
застанаха близо до нея, като разговаряха оживено и се смееха. Ади се опита да чуе
какво си говорят, но заради бръмченето на автобуса и шума отвън долавяше само
откъслечни звуци и срички. В един момент обаче, когато автобусът спря на светофар,
Ади ясно чу как едното момиче заявява: „Аз това с принца нещо не го разбирам. Той
само един ли е? Защото на мен двама ми се явиха“. Трите избухнаха във весел смях, но
автобусът тръгна и Ади колкото и да се напрягаше, не можа да чуе последвалите
коментари.
„Ей така най обичам да се лигавиш – обърна се тя ядосана към „горния“ и докато
слизаше, добави: – Освен това този номер вече се изтърка“. Закрачи бързо по алеята,
за да стигне навреме.

24
Френска певица, чието истинско име е Isabelle Geffroy. Музиката ѝ включва различни стилове с джаз звучене. – Б. а.

85
 Щом влезе в офиса, Ади пусна компютъра и в момента, в който той зареди,
отвори страницата на групата и пусна въпрос:
Tikva: – На някого да му се е случвало да се оправя едновременно с двама
принцове?
Desert rose: – То 2 в едно защо са го измислили, мислиш?
Синята фея: – Е, все единият ще се окаже, че е под прикритие...
Lady: – Аз и с повече от двама съм се оправяла. Ухажори, де :).
Кръстницата: – Тук е публично пространство – не се питат такива работи. Ако
става въпрос за едновременно... не е невъзможно. Никак даже. Що не ли? Щото са
едни капризни, едни нежни, не ти е работа, а понякога им падат и коронките... И
гащите им падат... И се оказва, че никакви принцове не са, а чисти самозванци...
Tikva: – И като им паднат коронките, почват да пърдят и да се оригват, нали?
Цветето: – О-хо-хо, този коментар ме разби :)! Може ли да го открадна ;)?
Tikva: – Ама разбира се – кради си! Аз не гледам.
Нико: – А какво им правят принцесите на принцовете :)?
Емо: – Ами сигурно им оправят коронките.
Нико: – Ясно! А аз си помислих веднага, че им оправят вълшебните пръчки.
Какъв простак съм :)!
DJ: – Ха-ха! Двама мъже си говорят сами в групата на ку-ку-вълшебнички-
мъжеядки! А-ха-ха, само да се посъбудят, и ще ви изядат живи, аз се махам да не
гледам :). Ще мина по-късно да ви събера останките, момчета :).
Кръстницата: – Адиии, какво стана с принцовете? Виждаме само да се търкалят
корони! Искаме обяснение какво е станало с принцовете и защо оцеляват само
коронките.
Tikva: – Стана тя каквато стана... Горката (не аз – една друга)... Но... в живота е
така – който вярва в принцове, получава по двама (поне)! Да си се оправя... Вселената
е голям зевзек, ей... :-)
Нико: – Принцеси, вие сигурно не знаете коя е най-най-кратката прекрасна
приказка за принцове... И нещо си въобразявате може би?... Ето, слушайте:
„Живял някога един принц, който веднъж попитал прекрасна принцеса: „Ще се
омъжиш ли за мен?".
А тя отговорила: „Не!".
И принцът живял дълго и щастливо, ходел на лов и за риба, когато си иска, а
когато не искал – си лежал на дивана с дистанционното по цял ден и гледал футбол
по телевизията (предимно). Всеки ден се виждал с приятели, пил много бира и даже
се напивал мощно. Разхвърлял си чорапите навсякъде из двореца, не свалял дъската
в кенефа и правел безразборно секс със слугини, приятелки и съседки... И пърдял,
когато пожелае, и гръмко се оригвал на масата, и никога не му се налагало да се
извинява... И да се къпе“.
Ади четеше с усмивка, която би могла да бъде наречена „весело отвращение“.
Тъкмо приключи четенето и щеше да затваря страницата, видя, че има нова заявка за
членство в групата им – и то от Мъж! Мъжете в групата бяха малко и като че ли не
смееха да се обаждат много-много. Явно по странни канали опитът им за включване в
разговора днес получаваше подкрепа. На всичкото отгоре, за изненада на Ади,
кандидат-членът беше сложил на профила си снимка, на която беше гол до кръста.
Това някак я смути и тя се позачуди какво да прави. Не ѝ се искаше да пуска в групата
хора, които очевидно не идваха заради идеите, които се споделяха. Прие като аксиома,

86
че след като е гол, този човек няма как да има духовни търсения. Понечи да игнорира
заявката му, после обаче си помисли, че може би е мнителна и той може да се окаже
приятел на някого от групата, затова реши да се допита до хората:
Tikva: – Някой познава ли голия мачо (снимката вдясно), който иска да се
присъедини към групата?
Lady: – Аз не виждам снимка вдясно – може би само администраторите я виждат.
Анито: – Тури линк към профила, в коментар :).
Tikva: – ОК. Ето.
Ади сложи отпратка към профила на мъжа.
Tikva: – Дано не съм засегнала някого, но като видях мъж, снимал се гол, макар и
до кръста, станах подозрителна... Даже щях да го игнорирам от раз, но реших да питам
първо...
Анито: – Това е фалшив профил – не знам кой и защо иска да влиза тук, но не му
позволявай :).
Lady: – Може да му пишеш, че има специално интервю, преди да бъде допуснат в
групата ;).
Анито: – Хич не се занимавай! Ади, имаш ли врагове? Някой, с когото си се
сдърпала? По-вероятно е да е жена...
Tikva: – Сори, избързах и го игнорирах, но това не пречи да си направим
майтап :-). Ако на някого му се зевзечи – да го интервюира... Ти пък, Ани – споко :-).
Анито: – Казвам го, защото аз съм се напатила от разни подобни изпълнения.
Хубаво, че си го разкарала :).
Tikva: – Абе тук сме 100 магесници – няма страшно :-). Дори се чудя дали не
трябваше да го пусна малко на сцената :-). Можеше един танц на пилон да ни направи,
пък ние да свирим с пръсти и да тропаме с дръжките на метлите... :) Тц, тц, голяма съм
патка – защо избързах???
Анито: – А-ха-ха-ха! Той ще дойде пак :). С друг профил :). Ще имаш втори шанс
:).
Fate: – Трябваше да му пишеш, че е снимал грешната половина от тялото си –
иначе щяхме да го допуснем.
Tikva: – Това ще му го пиша, честно – момент :-).
Ади погледна тавана и след няколко секунди се появи проектосъобщението, което
смяташе да изпрати на кандидат-члена:
Tikva: – Какво ще кажете за това:
„Здравейте, вие сте направили заявка да бъдете включен в групата „Животът
може да е чудо“. Ние разгледахме вашата кандидатура, но някои от членовете
отбелязаха, че сте снимали грешната половина на тялото си и поради това (пък и
заради кризата) игнорирахме вашата апликация!“
Последваха няколко усмихнати личица и коментари:
Анито: – Даваааааай!!! А-ха-ха :)!
Мони: – Може да добавиш: „Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване, мрънкане и допълнително настояване, ама ако се чувствате прекалено
наранен от отказа, може да се свържете с комисията за защита на недоволните на
телефон 00-55-00-66-00-77 и т.н.“
Сузи: – Еееееей! Големи сте зевзеци :)! Обичам ви!
Tikva: – Да знаете, че съобщението е изпратено :-).
Анито: – Дано и да ти отговори :). Да кажеш, ако пише :).

87
 Дивачка: – Еее, не можах да го видя оня голия... Дето е със сгрешена половина от
тялото. Колко беше сгрешено, моля, в сантиметри...? Пак блях, що ми трябваше да ям,
та да ми тежи сега.
Tikva: – Не дърпай дявола за..., че оня наистина ще вземе да прати снимка на
„нещото“ – в профил, анфас и т.н., с размери :). Извратеняци бол...
Анито: – Ха-ха... Ами ще му отвърнем подобаващо :). Има толкова начини :).
Като начало, ще му докладваме и затрием фалшивия профил :).
Миличка: – Ей, страшни сте... ха-ха... :)
Tikva: – Абе, Ани, защо смяташ, че всеки гол пич е фалшив :-)? Много хора – и от
двата пола – обичат да се показват, така го разбират и са си съвсем истински, а това, че
на теб или мен умът ни не го побира – ами картата ни е такава :-).
Ади тъкмо щеше да затваря страницата, решена да се хваща за работа, с
убеждението, че кандидат-членът наистина е някой, попаднал погрешка, чудейки се
какво да прави, когато видя, че е получила лично съобщение.
Беше от кандидат-члена. Ади зяпна – не само че получи отговор, но дори не беше
тъп. Веднага го показа на другите:
Tikva: – Група, четете :-)!
„Хе-хе, това ме зарадва искрено. Не съм знаел досега коя ми е грешната и коя –
праведната половина. Ще си извлека поуки. Просто попаднах на информация за вас
и това, което правите, и ми стана интересно... Дори препоръчах на приятели. Вашите
тела (на комисията, която приема заявленията) имат ли си правилни половини?“
Анито: – Ха-ха, ама той не е толкова лош, май :)!
Tikva: – Внимавайте какво приказвате, човекът си е пич, просто гол пич, и сега ще
го ВКЛЮЧА :).
Анито: – Давай го :)! Ще му се извиним :). Не за голотата, а понеже профилът
беше много заключен и съмнителен :).
Чаровна: – Стана ми интересно и изчетох коментарите по предишния пост относ-
но членството на момчето. И се запитах – защо сме толкова подозрителни? Защо
някои от нас винаги първо предполагат най-лошото, а не най-доброто? До какъв ли
живот води такова мислене – винаги да очакваш и подозираш най-лошото? Момчето
не е публикувало гола снимка в цял ръст, а само горна част на торс – нищо скандално
не виждам в това, нито подозрително :). А и при малко по-внимателно вглеждане в
профила се вижда, че се вдъхновява от хора като Далай Лама, Майка Тереза, Ницше,
Оскар Уайлд... и харесва книги като „Малкия принц“. Всеки има право на място под
слънцето, а щом чете, при това такива книги – нещо, което много добре облечени по
снимките мъже, които познавам, не правят, – то лично аз съм много ЗА включването
му.
Основният ми въпрос обаче си остава относно вярванията за света и другите,
които имаме, и как те определят живота ни. Ако аз вярвам, че хората не са добро-
намерени, и очаквам неприятности, то дали не си ги предизвиквам сама? И какъв ли
би бил животът ми, ако вместо това очаквах чудеса и бях отворена да ги разпозная,
като се появят :)?
Анито: – Нали всеки съди от своя си опит :). Аз съм се напатила от фалшиви
профили и ако не съм убедена, че човекът е истински, съм си мнителна до откат.
Tikva: – Да, Чаровна, права си – аз не се задълбочих много и след като видях
снимката, наистина реших, че по-скоро е някой, който си търси как да се развлича,
докато стане време да ходи на чалготека... Просто не искам в групата да влизат хора,

88
които да ни вкарват пошлотии. Да, всеки има място под слънцето, но аз не искам
всичко под слънцето да е част от моя живот. В случая не става въпрос за конкретния
човек, а говоря по принцип.
Чаровна: – Ади, това го разбирам – и аз съм много избирателна относно хората,
които допускам в живота си и тук също :). Просто дискусията ме провокира :). За мен
всяка случка е възможност да научим нещо ново. Смятам, че вярванията и убежде-
нията ни не са резултат от преживяванията ни, а че по-скоро убежденията и
вярванията ни предопределят преживяванията, които имаме. Та затова си позволих да
се включа с коментар :).
Дивачка: – Няма нищо лошо от малко пошли мисли от време на време... :-)
Tikva: – Ами да, Чаровна, така е, въпреки че според мен нещата непрекъснато се
кръстосват – убежденията формират преживявания и преживяванията – убеждения.
Иначе имам една любима история за една млада двойка: Жената прави печено, реже от
двата края на месото, хвърля ги и тогава го слага в тавата. Когато мъжът ѝ я пита защо
реже и хвърля месо, тя казва, че „така се прави печено“. После той вижда, че и майка ѝ
прави същото и тя също му обяснява, че „така се прави печено“. Отиват при бабата и
тя започва да приготвя традиционното печено за обяд и когато мъжът, забелязал, че тя
не реже и не хвърля краищата на месото, я пита: „Не забрави ли нещо? Няма ли да
отрежеш краищата на месото и да ги изхвърлиш“, тя възкликва: „О, аз отдавна си
купих голяма тава...“ :-). Така че много убеждения наистина приемаме за чиста монета,
без да ги подлагаме на лична преоценка...
Чаровна: – Ха-ха, да, Ади, знам я тази история и ми е любима. За формирането на
убеждения – много от тях се изграждат наистина в много ранната ни възраст, когато
нямаме способността да разсъждаваме по начин, по който можем сега, и всъщност
много от убежденията ни просто не са верни, а ние дори не се замисляме за това и ги
оставяме да ръководят живота ни. Това е дълга тема, както знаеш :).
Lady: – Стига сте философствали, къде е МЛАДЕЖЪТ???
Tikva: – Чакам да пусне пак заявка за членство, за да го яхна... опс!... адд-на 25,
исках да кажа... Моля, никой да не споменава нищо за теорията на Фройд за
грешките... :-)
Дивачка: – Lady, и аз това чакам ли, чакам, но не посмях да попитам...
Tikva: – Дивото, вземи един пантоф, да си разсееш малко фиксацията :-).
Дивачка: – Права си, даже по-добре два да взема!
Tikva: – Ами то с два пантофа (принцове) си е забавно, както вече знаем в тази
група :-).
Дивачка: – Аз съм си по забавите и най-вече съм за принципа „колкото повече,
толкова повече“26 :-).
„Ама че лудетини“ – помисли си Ади с усмивка, докато затваряше страницата.
Никога не бе предполагала, че общуването по този начин ще ѝ допадне толкова. През
последните години по-скоро бе отбягвала контакти, и то не само виртуални. В тази
група обаче се бяха събрали само хора със сродни души, които говореха „един език“ и
функционираха на едни и същи „честоти“. Хора, за които животът не се изчерпваше с
преследване на краткосрочни цели като къща, кола, увеличение на заплатата (макар че
не биха възразили, ако Вселената решеше да им ги подсигури; така де, човек трябва да
умее да приема с благодарност). Това бяха хора, които се опитваха да осмислят

25
От англ. глагол add – „добавям“. – Б. а.
26
Любима реплика от „Мечо Пух“ на Александър Милн. – Б. а.

89
съществуванието си отвъд рутината на ежедневието, хора, които се опитват да живеят
живота като чудо.
Работното време изтече неусетно в изпълнение на разни дребни, но затова пък
многобройни задачи. Бяха останали 10-15 минути, когато приключи. Ади отвори
отново страницата на групата, за да види какво е станало с мъжа и дали е включен
вече в групата. Беше там, оказа се симпатичен младеж, който освен това беше и
поетична душа – подготвяше собствена стихосбирка. Ади прегледа набързо комента-
рите и преди да затвори страницата, написа:
„Хей, младеж, харесваш ми – дай да те оженим за някое наше момиче, да не
станеш зян някъде навън... Алоооу, девойките в групата, нещо май блеете – вижте
какво свястно момче: пише поезия и ходи голо по цял ден! Какво повече искате :-)?“
Ади изключи компютъра и щом излезе от портала на фирмата, забърза по алеята
към спирката. Имаше среща с Алексей след 40 минути – беше му звъннала да се
видят, за да му покаже какво пише и да чуе мнението му. Когато стигна до „офис
2“ – малко кафене, където обикновено се срещаха, установи, че той вече е там:
пиеше си бирата, пушеше и пишеше нещо – върху някакви салфетки, както установи
Ади, когато стигна до масата.
– Много оригинално да си записваш мислите на салфетки – представям си как
ги продават на търг след 100 години: „И сега, дами и господа, салфетка с автентични
мисли на Алексей, начална сума за наддаване – един милион“ – пошегува се Ади,
преправяйки гласа си.
– Поне са мекички – ако не стават за четене, може да се използват за нещо
друго – отговори на закачката Алексей.
– Какво твориш? – полюбопитства Ади, докато се настаняваше.
– Дойдох по-рано и както си седя, ми дойдоха някои формулировки, а не съм си
взел тетрадка – обясни Алексей.
– Може ли да ги прегледам, докато ти четеш моите писания? – попита Ади.
– Разбира се, стига да можеш да ги разчетеш – това са само подсказки за
доразвиване – каза Алексей.
Ади си поръча чай и когато сервитьорката ѝ го донесе, тя извади от чантата си
няколко листа, които подаде на Алексей, а той на свой ред ѝ връчи неговите салфетки.
Размениха си весели погледи и всеки се съсредоточи върху четивото си.
Натискът и инерцията на ежедневието
Lim ~ Vz-а!!! П?-ориентираност – какво е грешно, какво не е наред – хайде да го
поправим!
≠ м/у поправяне /промяна/ и създаване наново!
Vz-а ни е, ζ ни отрязва буквално от ∞-я. Съб. точка и материален свят с линейно
v и t и линейни сценарии „от–до“, „раждане–смърт“, „начало–край“...
Ади премига няколко пъти. Направи втори опит, но пак нищо не схвана. Обърна
се към Алексей, който се кискаше, четейки.
– На какво се смееш? – попита тя с усмивка на лицето.
– „И не искам да ми звъни...“ (имаше предвид Явор – не вибратора)“ – прочете
Алексей през смях.
– А, да – сърце не ми даде да я махна тази глупост – отвърна Ади, също смеейки
се. – Абе я дай, моля те, шифър за тия салфетки, че нищо не разбрах от това, което
прочетох – помоли тя.

90
 – О, аз си ползвам разни символи, та да не изписвам всичко – съобрази Алексей и
като наведе глава над салфетките, започна да ѝ показва кое какво е.
Ади внимателно следеше обясненията.
– Така вече май има малко повече смисъл – закачи го тя и започна да чете отново:
Ограниченията на възприятията.
Възприятието ни е това, което ни отделя от безкрая.
Ние се възприемаме отделно от външния свят – като самостоятелни,
изолирани частици в един външен, много по-голям и заради това често враждебен
и противостоящ ни свят. При такава представа за света и за мястото ни в него,
появата на егото е неизбежна. Нашето възприятие е възприятие на оцеляването,
което си е свършило работата, създавайки и циментирайки егото. В единствената
възможна еволюция на съзнанието осъзнаването ни зависи изцяло от възприятието
ни. Проблемът ни е, че възприемаме реалния свят буквално и си халюцинираме за
отвъдния, а по средата са социумните игри, игротеката...
– Тц, тц! – изцъка Алексей по едно време. – А така, много хубаво! Виж как
моделчетата изскачат сами...
Ади надникна в текста да види докъде е стигнал. Четеше коментарите, след като
Мила поиска съвет във форума какво да прави. Ади поклати глава в съгласие и отново
се върна към неговите записки.
...Възприятието за отделността ни от Вселената води до съзнание на отделност,
мислене на отделност, живеене в отделност плюс его-утилитарна психология и
психика – трябва да съм добре материално или да съм Някой (велико его) в този
социум.
Ако имахме шанса да съзрем безкрая, щяхме да мислим и да живеем по начин,
далеч по-добър от сегашния.
На видимо, социостазно ниво всичко се върти в кръга: материя, материални
ресурси и отношения. Намесва се и религията, като узаконена халюцинация за
безкрая и буфер-омекотител между Вселената и ограниченията на социостазата,
създаваща в своя полза тези несгоди.
Религиозната сакралност е начин да се примирим с несгодите на социостазата,
да се утешим с мисълта, че има нещо по-голямо от нас, което се разпорежда с
живота ни, и така безметежно да продължим да бъдем същите задръстеняци, каквито
сме, същевременно изживявайки се като нещо по-голямо. Иначе какво свещено има
в живота, освен самия живот, и в това, което преживяваме, освен самото
преживяване, без църковно-институционалните и социостазните простотии?
За да живееш истински, трябва да се почувстваш свързан с безкрая, да усещаш и
осъзнаваш, че живееш в наистина разумен свят, но не в социостазния му вариант.
Свят, в който няма сакралност, но има радост, забавление, енергия, синхроничност,
чудеса...
Кикотът на Алексей я извади от съсредоточеността ѝ. Тя се обърна към него с
интерес.
– Докъде си? – попита Ади.
– „Най-силната магия за любов с прилеп, бърз резултат – развързвам късмета“ –
прочете Алексей.
– А, да, това е много смешно! – усмихна се и Ади. – И е истина – в смисъл, не
съм го измислила, извадих го от някакъв сайт. Много е откачено, нали? – попита тя.

91
 – Ами то затова сработва понякога – каза Алексей и срещнал въпросителния
поглед на Ади, дообясни: – Понеже е твърде откачено, успява да извади човек от
модела, в който е зациклил, а не че има магическа, свръхестествена връзка между
прилепите и любовта. Но нали знаеш, че ако започнем да се „обяснявкаме“, веднага
ще намерим аргументи защо например отглеждането на прилепи води до подобря-
ване на брачните отношения – каза Алексей, смеейки се, и продължи да чете.
– Абсолютно – съгласи се Ади и пак насочи вниманието си към салфетките.
...Не се осмеляваме да напуснем това илюзорно его, което неизменно ни обрича
на страдание. Така че не ни остава нищо друго, освен да се оплакваме от живота или
да се опитваме да решаваме самосъздадените си проблеми, твърдейки съще-
временно, че животът е мъка, борба и какво ли още не, но не и че животът е за
живеене.
В проблем-ориентирания свят на социостазата всички проблеми са добре
обосновани, а всички възможности – добре прикрити.
В днешната социостаза под „развитие“ се разбира все по-уредено „оцеляване“ и
по-големи печалби за социумната личност. Това обаче е изключително саморазру-
шителна философия, която респективно води до изкривяване на психиката.
В света на социостазата няма истинска отговорност за живота ни, а само вина.
Когато нещо не върви или животът ни е скапан, виновни са или обстоятелствата, или
други хора, или ние самите, или животът като цяло.
И не знаем, че зад личността ни, която твърдо се е вкопчила в наложените от
социума утилитарни норми на живот, стои нещо много по-голямо, разумно и
всесилно. Именно то има всички възможности да случва живота ни така, както е
добре за нас, ако му позволим. Това „нещо“ е природното ни „аз“, което е част от
целостта на Вселената и може да проявява в живота ни нейния потенциал, който тя е
оставила изцяло на наше разположение.
„Бинго!“– помисли си Ади. Беше намерила потвърждение на собствените си
мисли в разсъжденията на Алексей и това я радваше неимоверно. Навела глава над
салфетките, навивайки несъзнателно кичур коса на пръста си, Ади препрочиташе
последния абзац от писанията на Алексей, мислейки си, че тези думи всъщност
изразяват квинтесенцията на историята, която пишеше.
– Браво, Ади, много добре си ги хванала нещата – стигна до нея гласът на
Алексей.
Беше приключил с четенето. Ади установи, че ѝ е отнело почти същото време да
прочете четирите му салфетки, колкото на Алексей нейните 40 страници.
Поприказваха малко, Ади си отбеляза някои идеи от написаното от Алексей и си
тръгна. Нямаше търпение да продължи да пише. Забърза към спирката, мислейки
какво ли ще стане по-нататък с Мила. Времето бе напреднало, затова тя мина през
един китайски ресторант на път за вкъщи и купи храна, за да не губи време в готвене.
Щом вечеряха, тя се настани на дивана с компютъра. „Трябва да извадя още
обичайни и тъпи модели – мислеше си тя. – Добре стана как приятелката ѝ я подведе с
„каквото повикало – такова се обадило“ – много унищожителна максима на една
безпощадно ултиматумна и пълна с условности матрица. – Ади седна пред компютъра
и зачете това, което бе написала сутринта. – Ама тя тая, моята скъпа героиня, мълчи
като бит гъз – една дума не е обелила от сутринта... – помисли си Ади и пак зачете. –
Е, то пък и какво ли да каже, горката – тя ситуацията си е точно: „немам думи“. – Ади
заклати глава със съчувствие. – Направо ми е мъчно за нея, а трябва още да я

92
намачкам; да я сдъвча и да я изплюя, както се казва, пък дано, като пожертвам един
въображаем образ, това да послужи на реални хора да се запитат те самите как живеят.
Да си зададат въпроса: те ли управляват картата си, или картата управлява тях 27?“ –
помисли си Ади. Продължи да чете и явно много се вживяваше в преживяването на
героинята, защото от време на време поклащаше глава, все едно не можеше да повярва
на това, което ѝ се случва.
„Сори, мила“ – каза Ади наум и започна да пише.

Когато всичко приключи, Явор се отпусна до нея, въздъхна блажено, скри

лицето си в шията ѝ, прегърна я и точно след миг тя разбра, че е заспал. Явно беше
много изморен от пътуването, а след ваната и секса просто изведнъж се бе отпус-
нал. Сълзите продължаваха да се търкалят по лицето на Мила. Тя усети, че от
плача започва да се дави, и лекичко преглътна. В този момент пак ѝ се повдигна –
както сутринта у художника – и тя леко, но бързо скочи от леглото и затича към
тоалетната. Отново повърна. Почувства се безкрайно слаба и изтощена и помисли,
че сигурно се разболява. Изведнъж обаче един въпрос проряза съзнанието ѝ като с
нож: кога трябваше да ѝ дойде? Мила пусна водата, изправи се, подпирайки се на
тоалетната чиния, и тръгна към коридора да вземе чантата си. Отвори я и извади
от портмонето си календарчето, на което си отбелязваше датите на
менструалния си цикъл. Закъсняваше ѝ с 3 дни. Причерня ѝ и тя се свлече на пода.
Добре че стената обра движението на тялото ѝ и не можа да се удари. За момент
може би Мила изгуби съзнание, а когато дойде на себе си, усети с пълна сила цялата
тежест на проблемите, които се бяха струпали на главата ѝ. Вероятно беше
бременна и това бе най-ненавременната бременност, която можеше да ѝ се случи.
Тя се изправи до седнало положение, облягайки се на стената. Бръкна в чантата за
телефона си и набра приятелката си.
– Хей...
– Май съм бременна – прекъсна Мила закачливия отговор от другата страна.
– Моля? Какво? – Приятелката ѝ беше шокирана. – Чакай, нали имаш спира-
ла? – контрира я тя обнадеждено, сигурна, че е станала грешка.
– Да, имам, но трябваше да я сменя преди няколко месеца, а още не съм – нищо
чудно вече да не действа – отвърна Мила.
– И как разбра, че си бременна? – не се предаваше приятелката ѝ.
– Повръщам. Сутринта повърнах у художника, а сега – у нас. И видях, че ми
закъснява с три дни – обясни Мила.
– Явор знае ли? – попита жената.
– Не, той заспа, след като... – Мила замълча за миг и после тихо
каза: – ...правихме секс.
– Ох, милата! – Приятелката ѝ показа съчувствие.
– Беше ужасно – добави Мила, за да разсее всякакви съмнения.
– Представям си... – изрази разбиране жената. – А защо не му каза, че
знаеш? – попита тя.
– Ами как да му кажа, когато и аз... – Мила не довърши изречението.
– Абе ти добре ли си? Какво ти пука? Той нали не знае? – реагира приятелката.
– Не мога да го обвинявам за нещо, което съм направила и аз – опита се да се
оправдае Мила.
27
Идеята за карта и територия е разгледана по-подробно в първата книгата „Животът може да е чудо“ (ИК
„Хермес“). – Б. а.

93
 – Аууу, наистина си много зле! Кой започна пръв, забрави ли? Той е лъжецът, не
ти! – възкликна жената възмутено. – Ще трябва да изкараш един курс при мен.
Този семеен живот те е увредил сериозно. Кога ще отидеш на гинеколог? – смени
изведнъж темата тя.
– Още утре сигурно – отвърна Мила.
– И какво смяташ да правиш, ако наистина си бременна? – попита жената.
Мила мълчеше.
– Не ми казвай, че ще го оставиш! – долови колебанието ѝ приятелката и без
да ѝ даде възможност да реагира, я провокира: – Нали няма да позволиш да те прави
на още по-голяма глупачка? Той да си хойка, пък ти да дундуркаш бебета... Тогава не
художник, а изобщо мъж няма да помиришеш! Ще се вкараш в голям капан, да
знаеш... – Жената бе повишила глас и нареждаше назидателно.
В този миг Мила чу, че нещо изпиука, като че ли пристигна есемес, и тя се
досети, че сигурно Явор е оставил телефона си в джоба на якето.
– Чакай малко – прекъсна Мила тирадата на приятелката си, която явно едва
загряваше. Тя бръкна, извади телефона на съпруга си и отвори есемеса. Докато го
четеше, усети, че се разтреперва, но се овладя и каза на приятелката си:
– Чуй това! – и ѝ прочете: – „Слънце, освободих се за утре в девет, в
Грандхотела, нямам търпение“.
– От кого е? – попита жената.
– Вера – отвърна Мила.

Изведнъж една мисъл мина през ума на Ади и тя спря да пише. „А дали да не е от
някой си Миро, например, и да се окаже, че Явор е обърнал резбата?“ – запита се тя.
„Не, не, тъпо е, нали правиха секс... Пък и вече всички, като закъсат за идеи, слагат
обратни“ – отговори си тя и продължи да пише.

– Коя е тази Вера? – искаше да изясни приятелката ѝ.

– Не знам – отвърна Мила. Звучеше съкрушена.
– Ето, за това става въпрос! – В гласа ѝ имаше някаква нотка на триумф, все
едно казваше: „Казах ли ти? Друг път да ме слушаш!“. Със самочувствието на
експерт, който добре познава човешката природа, психика и естеството на взаимо-
отношенията в едно семейство, приятелката продължи да дава акъл: – Махай го
това бебе, изобщо не ти трябва! Той ще си гледа кефа с Верчето, пък ти ще се
разправяш с деца – как ли пък не! – заключи тя. Понеже не последва отговор, тя се
притесни, че е била твърде строга, и реши да смени тона с по-закачлив: – Освен
това за този готин млад художник сигурно се лее кръв на музи, а той избра теб –
така ли ще го зарежеш с лека ръка?
– Ти да не ме съветваш да зарежа с лека ръка Явор? – попита Мила, но в
следващия момент я връхлетя едно подозрение: – Колко млад?
– На двайсет и пет. Ти сега ли разбираш?
– Ужас! – възкликна Мила.
– Как ужас бе, Мила! Ти някой дърт пръч ли искаш – да го чакаш по половин час
да му подейства ускорителят. На нашите години тези младите са ни спасението –
набързо я вкара в час приятелката ѝ.

94
 „Брей, виж как се извъртя работата – ето ти още една „драма“: по-млад любовник.
Оттук следва: какво ще кажат хората, как ще реагират децата, самата тя как ще се
чувства...“
Ади се сети, че веднъж бе получила писмо от една жена, която се бе влюбила в
много по-млад мъж, но както казваше, имала предразсъдъци да завърже отношения с
него. Ади ѝ бе предложила няколко идеи как самата тя да стане „по-малка“ и така да
взриви конфликта отвътре. Ади посъветва жената всеки път, когато си помисли за
връзката си като проблем, който, погледнат през призмата на предразсъдъците, е
придобил застрашителни размери, да пише смешни бележчици с преправен детски
почерк, като например: „Ще ти намажа носа с крем карамел“, „Искаш ли да ми
дръпнеш плитката?“ и т.н. Или, когато са заедно с младежа, да му прави „детски
номера“: да намаже бравата на вратата с паста за зъби, да му пусне камъче в обувката,
да му залепи дъвка на стола и тем подобни. В този нов контекст конфликтът на жената
веднага бе изчезнал.
„В игротеката на социума обаче, в която се беше заиграла и Мила, този конфликт
най-вероятно можеше само да се задълбочи: тя сигурно щеше да започне да го
ревнува, да се притеснява, че не изглежда добре, да си прави липосукции и да си
пълни гърдите и устните със силикон... – разсъждаваше Ади. – А, не, то това няма
край... Ще стане като „Дързост и красота“... После ще се появи на младежа майка му и
ще заплаши Мила, че ако не остави сина ѝ на мира, тя ще се погрижи нещо гадно да
сполети нейния син. А после дъщеря ѝ ще порасне и ще се влюби в художника и той в
нея и ще се оженят, ще си родят дъщеря, която пък ще срещне сина на Явор от втората
му жена и тези двамата ще се влюбят и оженят, но на сватбата им някой ще пръдне,
което ще се окаже ужасна поличба, и когато тръгнат на сватбено пътешествие,
самолетът им ще бъде отвлечен и единият от бандитите ще се влюби в булката, ще я
отведе със себе си и тя ще зачене от него близнаци...“ – Ади се изсмя наум на нелепия
си сценарий, който изглеждаше достоен за сапунен сериал, но после се смръщи –
заплетената история на героинята ѝ взе да ѝ идва в повече.
„Дали наистина хората се завихрят в такива сценарии?“ – питаше се Ади. Явно
имаше много отнесен вид, защото любимият ѝ по едно време размаха ръка пред нея, за
да привлече вниманието ѝ. Тя обаче разсеяно му се усмихна, обърна глава към
телевизора и се вторачи в него, все едно нещо много я е заинтригувало, а всъщност
искаше да бъде оставена насаме с мислите си. След малко продължи да пише.

Мила чу стъпки откъм хола и каза бързо на приятелката си, че трябва да

затваря и че ще ѝ звънне утре. Срещна Явор на вратата на стаята.
– Къде ходиш, Мила моя? Много ли спах? – зададе той втори въпрос, без да
дочака отговора ѝ.
– Ами около час – отвърна Мила. Той посегна да я прегърне. – Отивам да си
налея сок. Ти искаш ли? – опита се да се измъкне тя.
– Чакай секунда – ей сега ще отидеш. Не съм те виждал няколко дни и искам да
ти се порадвам.
Мила нямаше какво да направи и притихна в ръцете му. Беше познато, топло и
уютно чувство и за момент тя забрави всичко – и изневярата му, и нейната
изневяра, и възможността да е бременна в най-неподходящия момент... Въздъхна и
тази въздишка върна реалността. Реалност, с която не виждаше как ще се справи,
защото като че ли тя се случваше без нейното участие и с една-единствена цел –

95
 да разруши живота ѝ до основи. В един момент ѝ се стори, че усеща непознат
аромат. „Вероятно парфюмът на Вера“ – помисли си Мила и се изтръгна рязко от
прегръдката. Изневярата бе получила име и това изведнъж я направи някак по-
конкретно осезаема.
– Какво има? – попита Явор, изненадан от реакцията ѝ.
– Схвана ми се кракът – отвърна Мила. Не разбра откъде ѝ хрумна това, но
започна припряно да разтърква крака си, за да потвърди думите си.
– Ох, милото краченце! – възкликна Явор, клекна и също започна да разтрива
крака ѝ, като добавяше към „терапията“ и целувки.
– Мина ми вече – притеснена да не се стигне пак до секс, каза малко рязко Мила
и зави крака си с халата, който бе облякла в банята, когато отиде да повръща. –
Отивам за сок – каза пак тя и като направи крачка встрани, за да го заобиколи,
тръгна към кухнята.
Чу, че телефонът на Явор звъни. След малко той влезе при нея и ѝ съобщи, че
майка му се е обадила и го е помолила да отиде да ѝ помогне да преместят някакъв
багаж. Каза ѝ, че ще се върне възможно най-скоро, облече се и излезе. Мила го изпра-
ти до входа и когато вратата се затвори след него, се облегна на нея изнурено. През
ума ѝ мина подозрението, че Явор сигурно я излъга и че вероятно му е звъннала
любовницата и той е отишъл да се види с нея. Мила си помисли, че може да провери,
като се обади на майка му, но страхът да не излезе права надделя и тя се отказа –
беше твърде изтощена за нови негативни емоции.
Още не можеше да повярва какво се бе случило в живота ѝ. В прекрасния ѝ,
добре устроен живот. Сигурно бе предизвикала завистта на много хора и я бяха
урочасали. Баба ѝ я предупреждаваше, че много хубаво не е на хубаво – тя го знаеше,
но не бе подготвена.
Мила с мъка отлепи тялото си от вратата и тръгна към хола. Не знаеше какво
да прави. Искаше да заспи, а когато се събуди, да се окаже, че е било само лош сън и
всъщност всичко да си е същото, както преди. Седна на дивана и пусна телевизора
по инерция. Попадна на сериал – по това време на деня по повечето канали даваха
сапунки.
Млада жена обясняваше на по-възрастни хора – родителите ѝ, както се
разбра, че ще се разделя с мъжа си, защото го хванала да ѝ изневерява. Мила усили
звука. На нея също може би щеше да ѝ се наложи да обяснява на родителите си
какво се случва със семейството ѝ. Изведнъж бащата на героинята скочи и се
развика на дъщеря си:
– Какво си направила? Ти си виновна, та да тръгне по други!
Жената се опитваше да се оправдае, че няма представа какво нередно може
да е направила и къде може да е сгрешила, но разгневеният ѝ баща изобщо не
искаше да я чуе. Каза ѝ да не очаква подкрепа от тях с майка ѝ и напусна стаята,
тръшвайки вратата зад гърба си. Мила усети, че сълзите ѝ са потекли. Бащата
беше прав. Сигурно е направила нещо не както трябва, за да потърси той друга. Тя
започна да прехвърля в ума си какво би могло да е. Никога не му бе отказвала секс,
грижеше се винаги да има вкусна, домашно приготвена храна за него и децата,
поддържаше изрядно дома им и външния си вид... Младата жена на екрана също
плачеше – и тя седнала на един диван в някакъв хол, на хиляди километри
разстояние, но споделяща същата съдба. Майка ѝ се премести до нея и я прегърна.

96
 Започна да я гали по косата и да я успокоява. Мила потисна хлиповете си и се
заслуша в думите на по-възрастната жена:
– Я не се ядосвай, чедо. Не го слушай баща си! Ти не си виновна – те, мъжете, са
си такива: види ли фуста, която мърда – хуква подир нея. Хич да не ти пука – ще
ходи, ще ходи, пък ще се прибере у дома. Те, любовниците, са до време. Пък и ти
трябва да си малко по-хитра. Бъди тарикат! Вземи голямата четка – мъжете
много обичат да ги четкат, удари му една баданарка и после си прави каквото си
знаеш. – Тук жената сниши глас и зашепна: – Хвани си и ти един млад любовник и си
карай кефа, ма, какво си му ревнала.
Младата жена вдигна лице от ръцете си и зяпна невярващо майка си. Пред
телевизора Мила също се ококори.
– Ти правила ли си го, майко? – попита жената, също шепнейки.
– Какво съм правила, си е моя работа – отвърна майката и докато бършеше
сълзите от лицето на дъщеря си, ѝ каза: – Има един виц:
Една жена умряла и отишла на небето. Пред Райските порти я посрещнал
Господ и я попитал: „Пушила ли си?“. Тя: „Не“. Господ: „Пила ли си?“. Жената:
„Не съм“. Господ: „Изневерявала ли си?“. Тя: „Никога!“. Господ се обърнал към св.
Петър: „Свети Петре, дай ми крилата!“, наредил той. Жената помислила, че
Господ е доволен от праведния ѝ живот, и попитала:
„Господи, ангел ли ще ме правиш?“. А Господ ѝ отвърнал: „Не. Патка“.
Двете прихнаха, но едновременно затиснаха устата си с ръце, за да не ги чуе
бащата.
Мила също се изсмя и затисна устата си с ръка – не че имаше кой да я чуе, но
някак ѝ се стори неуместно да се смее в нейната ситуация. Усети обаче, че
изведнъж ѝ стана по-леко – все едно някой я бе разбрал, без да я съди. Тя се
вторачи в екрана. Майката, която в момента тя възприемаше сякаш говори на нея
самата, каза:
– Не се ядосвай, чедо. Няма идеални хора. Това, че ти е изневерил, не е най-
големият проблем. Ако знаеш какви ги има: пият и бият жените си... На теб какво
ти е? Имаш дом, кола, деца, от нищо не си лишена... Не си струва да изтървеш
питомното, за да гониш дивото. Прави се, че нищо не е станало. Прости му, за да не
те яде отвътре и да не се разболееш. И си живей живота!
Младата жена прегърна майка си, после стана, избърса очи и уверено тръгна
към вратата. Мила също стана.
„Не си струва да изтървеш питомното, за да гониш дивото“ – повтори си тя.
Седна на любимото си място на фотьойла, взе лаптопа в скута си, включи го и
започна да разглежда снимките от живота си с Явор. В началото, докато гледаше,
се усмихваше и усещаше някаква топлина в себе си, но постепенно започна да я
завладява страх – ужасен, смразяващ страх, че ще изгуби всичко това. Тя затвори
лаптопа с решението да последва съвета на майката от филма. Щеше да му прости.

Ади реши да спре дотук. Изгаси компютъра и докато се приготвяше за лягане, си

мислеше: „Ами да му прости, що да не му прости... Нали е „пито-платено“... Било
каквото било... – Тя се облегна на стола и въздъхна. – Де да беше толкова лесно... –
завайка се тя. – Не мога да напиша: „И тя му прости и те заживяха дълго и
щастливо, тя му роди детето, което носеше в утробата си, докато правеше секс с
художника, който им стана семеен приятел и им нарисува семеен портрет (даже

97
два), а любовницата на Явор се превърна от вещица във фея и стана кръстница на
децата им...“ – Ади пак въздъхна – още по-тежко, и започна да обяснява на себе си: –
Трябва да опишеш как му прощава, какво става, когато му прощава, казва ли му нещо,
моли ли го, какво прави в крайна сметка? Веднага ли всичко става както преди, или
нищо вече не е същото... Нямаш представа, нали? – въздъхна отново тя, докато се
наместваше под завивките. – Утре ще питам в групата какво ще кажат по въпроса“ –
реши след малко, обърна се по корем и скоро заспа.

***
Сутринта Ади бързаше за среща в другия край на столицата, изпи кафето си
почти накрак и нямаше никакво време да отвори компютъра. Когато след срещата
стигна в службата си, бе станало почти обяд и трябваше да навакса с работата, така че
пак не ѝ остана време. След работа пък с любимия ѝ имаха уговорка да се срещнат с
негов приятел, който живееше в чужбина и си бе дошъл за малко. Когато се прибраха,
Ади вече се чувстваше много изморена. Тя обаче реши, че не може да си легне, преди
да е обсъдила в групата въпроса, който я вълнуваше от предишната вечер. Тя се
приготви за сън, облече си пижамата, настани се в леглото с лаптопа, отвори
страницата в интернет и написа:
Tikva: – Група, какво според вас е прошката? Какво се случва, когато простиш?
Всичко се връща дотам, където е възникнала нуждата от прошка ли? Превърташ
лентата и все едно нищо не е било? Може ли наистина счупената ваза да бъде залепена
и в нея отново да натопим цветя?
Синята фея: – Това с прошката е много сложно. Със сигурност човек не се връща
в изходно положение. И със сигурност остава споменът за случилото се. Прошката
като че ли е по-скоро за нас самите: обвинявайки другите, всъщност на някакво ниво
обвиняваме самите себе си, че сме позволили това да се случи.
Аз преди година имах ситуация, за която май, все пак, успях да простя... Но това
не пречи още да има рана. И не пречи отношенията ми с хората, които бяха замесени,
да не са такива, каквито бяха преди. А и не мисля, че някога ще бъдат същите. Но поне
не ми се налага да подскачам при всяка среща и да ходя като буреносен облак.
Tikva: – Ако някой ти изневери, ти какво общо имаш? Как така „си го позволил“?
Не мисля, че трябва да прощаваме на себе си – поне аз не бих изпитвала подобно
чувство на вина... Дали прошката не е своего рода приемане различията на другите –
правото им да имат различен морал, различно поведение, различни предпочитания...
Синята фея: – А представи си какво означава да ти изневерят с близък човек?
Tikva: – Означава да приемеш наведнъж, че двама от най-близките ти са
различни... :) Гадно е, при всички положения...
Синята фея: – Да, и повярвай ми, в някакъв момент се обръща в самонаказване,
самообвинение и прочие... Но идва ден, в който трябва да продължиш напред и
единственият начин е да простиш в себе си; на тях си им теглил майните за случая и да
си се оправят те с вината.
Tikva: – Аз по-скоро бих се ядосвала, че съм предпочела да не обърна внимание
на предупрежденията – винаги има знаци, само че май ни е по-удобно да не ги
виждаме...
Синята фея: – Твърде сложно беше, а и вече е приключена (почти) тема.

98
 Mamma mia: – Вие двете тук дискутирате основно връзката между изневярата и
прошката (това набързо прочетох), но лично за мен прошката е вид катарзис,
пречистване... Дълги години носих обидата, болката, яда в душата и сърцето си...
Преди месеци попаднах на една книга, в която открих и приложих техника за
прощаване... Все още имам да прощавам на хора от живота си, но мога да ви кажа, че
първо започнах с прошката към себе си и след това и на други... Сега дишам по-леко,
чувствам се много по-добре и имам много повече енергия и любов в себе си!
Smirena: – Можеш да простиш, по-трудно е да разбереш и никога не можеш да
оправдаеш страшното предателство, на което се оказва способен човекът...
Tikva: – Как разбирате, че сте простили?
Синята фея: – Ами ето как – когато срещата с този, на когото е трябвало да
простя, вече не ме изкарва от равновесие, т.е. когато човекът и случката вече са
разделени и реагирам отделно на двете. Отделна тема е това дали мога отново да му
имам доверие.
Mesechinkata: – Ако наистина човек намери сили в себе си да прости, то тогава не
би трябвало да храни лоши чувства към човека, който го е наранил. Ако продължава
да изпитва горчивина, тогава само си говори или просто се самозалъгва, че е простил.
А що се отнася до това, дали „счупената ваза може да бъде залепена“, моето
становище е твърдо ДА. Може би дори така ще стане по-хубава. Древното японско
изкуство уаби-саби акцентира точно върху съвършенството в несъвършеното. Според
него една пукнатина може да е не недостатък, ами уникална, неповторима черта, която
те отличава от всички останали. Може би това важи и за човешките отношения.
Дори: – За да можеш да прощаваш, първо трябва да имаш умението да прощаваш
на себе си, след това на другите. Да прощаваш означава да имаш силата да надскочиш
своето его, а за това се иска мъдрост и устойчивост – след това всичко идва от само
себе си. Когато си простил, ти вече не генерираш отрицателна енергия, било под
формата на гняв, омраза, отмъстителност... Това между впрочем е и много умен ход,
защото ако не успееш да се освободиш от негативната енергия, тя винаги се връща
към теб като бумеранг. И накрая пострадавшият си пак ти.
Alex: – Ако мога само да отговоря с една дума, Ади: МОЖЕ. И с повече думи: не
само, че може да се прости, ами и всичко се забравя: „от-до“. Един отец беше казал, че
разцеплението настъпва тогава, когато любовта намалява. Така че според мен, където
има любов, не само има прошка – всичко има.
Lady: – Признавам си, че не изчетох всички мнения подробно, само „сканирах“
набързо, а сега ще добавя моите „два цента“ (както казват хАмериканците ;). Бих
искала да се фокусирам върху този въпрос, който Ади повдигна: „Превърташ лентата
и все едно нищо не е било?“.
Тя по-късно много добре отбелязва, че прошката е един вид приемане на това
близки на теб хора да имат друг морал и други ценности.
Така че – не може просто всичко да бъде постарому след катаклизъм в едни
взаимоотношения, който изисква прошка. Прошката (или дори само нуждата от нея)
ни дава „храна за размисъл“ – готови ли сме да приемем, че наш любим човек е
постъпил неприемливо за нас? Готови ли сме да приемем, че тази случка няма нищо
общо с нас самите, нищо лично, а е израз на ценностната система на този човек?
Готови ли сме да приемем, че той си е добре и така и няма нужда да се опитваме да го
променяме или превъзпитаваме?

99
 И ако сме готови, прощаваме му. Но той за нас никога няма да е същият както
преди. Отношенията ни няма да са същите както преди. Може дори да станат по-
дълбоки и прекрасни, кой знае ;).
Най-накрая искам да добавя това, което моята Чаровна приятелка казва: „Да
простиш на някого не означава, че този човек задължително ще остане в живота ти.
Може да простиш на някого, но и твърдо и категорично да му покажеш, че той няма
място покрай теб“. Приемаш го такъв, какъвто е. Не го съдиш. Но избираш да се
разделите, защото иначе би могъл пак да ти причини същото.
(Ситуациите, които описах, са най-вече свързани с любим човек, партньор,
съпруг/съпруга, но какво правим, ако много ни е наранил родител или дете? Можем ли
да ги „отстраним“ от живота си? За непознати или само познати не говоря, там май е
лесно.)
Tikva: – Лейди, благодаря за изказаното мнение – много ми харесва как
разграничаваш нещата. Мисля си, понеже съм си в някаква степен самодостатъчна, че
партньорът ми трябва да е човек, който добавя към моето, вече налично щастие – а не
отнема от него... За какво ми е някой, който да ме прави по-недостатъчна, по-
нещастлива, по-непълноценна...? Бъркам ли?
Lady: – Никак не бъркаш, според мен :). Тук може да повдигнем друга тема обаче,
която пак ще завърши с любимия ми напоследък въпрос: „Защо осъзнатите жени по-
трудно си намират подходящи партньори и дълго остават сами?“. Но за това ще
поговорим друг път, ако някой желае да обсъжда и да дава мнение :).
Чаровна: – Лейди, Ади, замислихте ме... Признавам си, следях я темата отблизо,
но досега нямах импулс да се включа. Но думите ми, които Лейди цитира, ме
провокираха.
Дааа, прошката е нещо многопластово и нюансирано. Да простиш не означава да
забравиш или да одобриш това, което те е засегнало или наранило в постъпките на
друг човек, означава да се обърнеш към себе си и да се простиш със собствените си
чувства на негодувание, болка, разочарование, тъга, обида, гняв... Както Дон Мигел
Руис казва (перифразирам): „Ако искаш да простиш, въпросът, който е нужно да си
зададеш, не е: „Той/Тя заслужава ли да му простя?“, а „Аз заслужавам ли да бъда тази,
която е простила?“.
С други думи, става въпрос ние да се освободим от негативните емоции, които
носим в себе си във връзка със стореното от някой друг. Защото това, което се
получава, е, че мислейки си, че да простим означава да се съгласим със стореното, ние
отказваме да го направим, защото така се чувстваме онеправдани и невъзмездени... И
понякога с години носим в себе си тези негативни емоции, които вредят само на нас
самите. Този, който ни е наранил, си спи спокойно, ние сме тези, които отново и
отново изживяваме болката, спомняйки си за стореното от него.
Така че според мен да простим означава да освободим себе си от страданието. И
да – това не означава, че човекът, на когото прощаваме, е нужно да остане в живота
ни. Ако това, което е сторил, е разрушило доверието ни към него, имаме свободата да
го отстраним от живота си и да направим място за нови хора в него.
Да простиш означава да кажеш: „Не съм съгласна с това, което направи, но
отказвам да страдам заради него“.
И вече можем да решаваме какво да правим с този човек. Защото иначе много
често прошката се приема като разрешение от човека да продължи да си прави каквото
иска. Прошката е свързана с нас самите, не с другите.

100
 Леле, какъв ферман изписах... :)
Tikva: – Ау, Чаровна – ти си кротуваш, кротуваш, а накрая смайваш света :). Я да
попитам, че нещо ме загложди, докато четях поста ти. Наистина ли прошката означава
просто да се освободим от кофти емоциите – гняв, разочарование и пр.? Какво общо
има това с човека, на когото прощаваш? Освобождаването от негативните емоции
някак не ми се струва да е резултат от действието на прошката. Прошката по-скоро би
трябвало да има общо с промяната на нашата гледна точка към човека, независимо от
болката, която ни е причинил. Стори ми се изведнъж, че всички дружно вкарахме в
прошката някакво его – като че ли целта не е да простиш на човека, който те е
наранил, а да си възстановиш собственото спокойствие – в смисъл вече да не те дразни
еди-к`во си и да не страдаш заради чужди грешки... Някой сеща ли се Достоевски
какво мисли по въпроса?
Чаровна: – За Достоевски не знам, Ади :). Но нямах предвид егото ни, когато
говорех за прошката, а за освобождаване на негативните емоции. Един много мъдър
според мен човек – д-р Менис Юсри, казва: „Да говорим за прощаване на другите е
арогантно. Да мислиш, че можеш да прощаваш на някого, или да не му прощаваш,
означава, че се поставяш над него и имаш право да съдиш неговите действия. Все едно
ти знаеш по-добре от него...“
Ето тук се намества егото. Действията на другите са си тяхна работа – ние можем
да решим само какво да правим със себе си и със собствените си чувства, породени от
тези действия. Затова за мен „да простим“ означава да се освободим от болката и да
продължим напред. Нямаме право да се поставяме над другите, съдейки ги.
Надявам се, не съм пуснала голяма бомба с това изказване :). На мен самата
невинаги ми е лесно да не съдя другите. Но понякога успявам :).
Tikva: – О, напротив – благодаря ти, че споделяш мислите си... И в тази връзка,
продължавам да си разсъждавам аз, прошката май няма общо с оправдаването (и
съответно – с осъждането и арогантността да решаваш кой крив, кой прав), а има общо
с даването. С даряването на любов, въпреки злото, което някой ти е причинил... Ей
това, мисля, би било по християнскому и по достоевскому... Точно тук, в социумната
биполярна матрица, се изкривява всичко... Всичко се вкарва в модела „виновен–
невинен“... Ама кой говори за вина? Прошката не е оневиняване, не е отнемане (на
вина), не е със знак минус, а със знак плюс... Тя е добавяне, за да не бъде изгубено
най-важното: любовта, нашата собствена любов (към другия)... И аз не знам какво е
казал Достоевски за прошката, но се сещам какво бе казал за ада: „Адът е страданието,
че вече не можеш да обичаш“. И оттук, разсъждавам аз, прошката трябва да има за цел
да ни спаси от този ад...
Ади вдигна глава и се замисли.
„Не! – заклати глава тя. – Тази моята няма акъл за такива неща. Какъв
Достоевски, каква любов, каква прошка?... – Ади скри лице в шепите си. – Ама и аз
една книга се хванах да пиша – добре се набутах... Какво да я правя сега?“ – замисли
се тя. Сепна я гласът на любимия ѝ:
– Ти няма ли да спиш? В голям сомнамбул се превърна, откакто стана
писателка! – подразни я той, защото тя обикновено започваше да се прозява едва ли не
от обяд. Ади му се изплези в отговор. Затвори файла, изгаси компютъра, мушна го под
леглото и се пъхна под завивките.

***
101
 Някакъв шум стресна Ади и тя се събуди. Стори ѝ се, че е много рано, ослуша се
да чуе какво я е събудило, но какъвто и да бе този шум, не се повтори повече. Тя
направи опит да заспи отново, но както често се случваше, мислите я връхлетяха
веднага. Започна да разсъждава върху историята на Мила. Усещането ѝ беше много
странно – някак ѝ се струваше, че се проваля като писател, защото се опитва да
напише история, в която всъщност няма благополучна развръзка. Според Ади Мила
нямаше верен ход, всяка стъпка бе нов епизод от безкраен сериал. Ади през цялото
време трябваше да се възпира да не тръгне да спасява героинята си. Беше си говорила
веднъж с някакъв писател, който бе писал книга за един от най-злите и кръвожадни
владетели в историята и го бе превърнал от звяр в мъдър и благороден мъж просто
защото не могъл да преодолее собствения си алтруизъм или някак извратеното
бащинско чувство към героя си. И Ади по подобен начин се чувстваше отговорна за
Мила, съжаляваше я и ѝ се искаше по-скоро да я извади от този сценарий. Животът ѝ
все повече заприличаше на игра на пиян морков, в която героинята ѝ бе морковът, а
животът ѝ бе топката, която обстоятелствата си подхвърляха, а тя никога не успяваше
да хване. Ади осъзна, че сънят вече окончателно я е напуснал и по-добре да приеме, че
е будна, и да мисли спокойно, отколкото да мисли, опитвайки се да спи.
„Ами да!“ – Идеята я връхлетя толкова внезапно, че Ади неспокойно изрита под
завивките. Любимият ѝ се размърда, тя затаи дъх, но той продължи да спи. Ади бръкна
под възглавницата и извади телефона си, за да види колко е часът. Имаше 2 минути до
алармата, което я изненада, защото ѝ се струваше, че е много по-рано. Лекичко се
измъкна от леглото, напипа в тъмното някакви чорапи и жилетка, взе ги в една ръка,
измъкна леко компютъра изпод леглото и отиде в кухнята. В момента, в който затвори
вратата, телефонът, който също бе в ръката ѝ заедно с чорапите, се разпиука. Ади
припряно натисна копчето за изключване на алармата, включи компютъра и докато
той зареждаше, си направи кафе. Нямаше много време за писане, затова побърза да
отвори файла и да нахвърля идеята, която ѝ бе хрумнала преди малко. Прочете
последното изречение, което бе написала вечерта: „Тя затвори лаптопа с решението да
последва съвета на майката от филма. Щеше да му прости“.

Решението изведнъж я накара да се почувства свободна по странен начин: като

човек, който най-после е приключил с работа, която го е ангажирала напълно, и
попадне в „пауза“, в която не знае какво следва да направи, докато дойде на себе си и
превключи на нов режим. Мила се повъртя малко в хола, после отиде до тоалетна,
въпреки че нямаше зор, мина през кухнята, отвори хладилника, но нищо не ѝ се ядеше
и се върна пак в хола. Изведнъж се сети, че не е проверявала пощата си от петък,
когато получи ужасните магии, и реши да влезе да види дали някой не ѝ е писал.
Имаше имейл от колежката си. Мила си спомни, че жената ѝ бе звъняла по-рано, но
тя нямаше никакво желание да разговаря с нея в почивен ден и още повече – в
създалата се ситуация. Мила се поколеба, но отвори писмото и разсеяно зачете:
„Мила, звънях ти, но сигурно не си чула телефона. Исках да те помоля да ме
прикриваш утре до обяд – не успях да свърша всичко в петък и ще закъснея.
Благодаря ти – ще почерпя.
ПП Сигурно много си се смяла на онзи глупав имейл от „любовницата“ на
Явор... Нали знаеш, че обичаме да те бъзикаме заради идеалния ти мъж... Хайде, до
утре!“

102
 Изведнъж Мила почувства как се вцепенява. Едно особено усещане на
обърканост, примесено с див ужас, внезапно се надигна вътре в нея, разпръсна се
светкавично навсякъде и парализира ума и тялото ѝ. Някъде дълбоко в нея остана
само да кънти изречението: „Сигурно много си се смяла на онзи имейл от „любов-
ницата“ на Явор“, и тя започна първо да го чува вътре в себе си, а после той излезе
навън – див, истеричен, направо злокобен смях. Мила дълго се смя като луда, преви-
ваше се от смях, докато се изтощи. В смеха ѝ нямаше нищо радостно: той бе по-
скоро зловещ израз на огромно страдание и постепенно премина в ридание – сухо,
болезнено ридание, без сълзи. Тя бе предала любимия си човек. Беше обезценила
любовта и доверието помежду им. Беше допуснала в Светая Светих на тяхната
любов някой друг, беше се подвела по собствените си интерпретации, по страховете
си, по внушенията на чужди хора и сега се чувстваше омерзена, излъгана и глупава.
Отнякъде долетя звук от радио, отмерващ точен час. Мила забеляза, че се е
стъмнило, и си помисли, че Явор вероятно скоро щеше да си дойде. Как щеше да го
посрещне? Даде си сметка, че усещането за собствената ѝ вина бе много по-
унищожително, отколкото чувството, което я бе завладяло, когато си мислеше, че
той ѝ изневерява. Нямаше да може да живее с тази срамна тайна, нямаше да може
да приема любовта му, докато носеше това бреме в себе си. „Ще му призная всичко“.
Мисълта се появи изведнъж като от нищото и за кратко ѝ донесе чувство на
облекчение, което само след миг се превърна в силна паника. „Ами ако не ми прости?
Ако изгубя всичко? Ако ми вземе децата?“ Мила бързо отиде пред телевизора с
налудничавото очакване, че там ще бъде онази майка от сериала, която да ѝ каже
какво да направи при така стеклите се обстоятелства.

Ади хвърли поглед към часовника в долния десен край на монитора и видя, че ако
не започне веднага да се приготвя за работа, ще закъснее ужасно. След 20 минути с
рязко движение отвори входната врата на блока и буквално изхвърча навън. Студът я
посрещна на вратата по някакъв много интересен начин – все едно галантно я
прихвана под ръка. Ади дори за миг спря, изправи стойката си и с крачка, в която се
усещаше някакво кокетство, заситни към спирката, все едно е съпровождана от
благородник. Докато стигне до спирката, вече бе увековечила този миг, който бе
уловила в бързината и преживяла по такъв странен начин. Тя извади тетрадката от
чантата си и докато изчакваше автобуса, записа:

Излизам навън.
Студ ми подава ръка.
Леден джентълмен.

Тъкмо прибра тетрадката обратно и автобусът ѝ дойде. За нейна изненада, когато

беше неин ред да влезе, мъжът до нея, около 70-годишен, с много топло благородно
излъчване, ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да се качи. Ади чак се притесни от тази
неочаквана проява на джентълменско поведение в градския транспорт и стъписано
благодари.
Когато автобусът, който ѝ се струваше, че днес се движи едва-едва, стигна
спирката ѝ, тя скочи почти в движение, буквално прелетя по алеята, но щом стигна в
офиса си и включи компютъра, видя, че е закъсняла само с 5 минути. През целия път
бе мислила за това как ще се развие историята с Мила – дали да каже на Явор за

103
 изневярата си или не. Отвори нов файл – трябваше да пише седмичен план, но
изобщо не беше в състояние да подреди мислите си в работен режим: трябваше
първо нещо да направи по въпроса на героинята си, за да се успокои. Нямаше как да
започне да пише, защото имаше твърде много дразнители и работа за вършене, но
можеше поне да пусне един въпрос до групата, за да събере малко мнения. Ади
бързо влезе в сайта и пусна следния апел:
– Моля, имаме зов за помощ! Когато много си сгафил спрямо друг човек, защото
си помислил, че той е направил нещо гадно зад гърба ти и егото ти е решило да
отвърне („каквото повикало – такова се обадило“), а се окаже, че той изобщо не е
направил това гадно нещо, но ти пък вече си... Какво правиш? Признаваш ли си? Как
се справяш с чувството на вина? Как си прощаваш?
Кръстницата: – То си е измислено. Посипваш си главата с пепел, поднасяш
извинения и... помниш урока. И за двамата е важен урок.
Ади реши да внесе малко пояснение:
Tikva: – В случая човекът може никога да не разбере какво е направено зад гърба
му... Но този, който го е направил, е в шок... Как може да се примири със себе си?... Да
си признае ли? Или да си замълчи?...
Mamma Mia: – Съгласна съм с Кръстницата – извиняваш се, без да се оправдаваш,
без никакво „но“ и „ама“, и точно си казваш какво си направил – поемаш
отговорността за оплескването.
За чувството на вина не съм сигурна. Започвам да вярвам, че до голяма степен то
също е бягство от отговорност и само ни обезсилва. На практика, да се чувстваш
виновен е и разплата, начин да изравним резултата – ако се чувствам гадно и виновен,
значи съм си платил дълга.
Кръстницата: – Mamma Mia, колко точно!! Вина си има, но не демонстративна и
тежка. Нека си каже, при това веднага, като поеме отговорност за последствията.
Иначе... абе не знам, какво давам акъл и аз. И аз съм крила поразиите си понякога. Ама
после е по-гадно, като се разбере.
Ади продължи да ги провокира:
Tikva: – Как се справяш с вината? Не само заради плащането на дълга, а и за да не
позволиш пък този, към когото си сгафил, да те манипулира чрез тази твоя вина...
Mamma Mia: – Допълнение към предишния коментар: помагала ми е и фразата:
„аз съм само човек“. Често имаме изисквания към себе си да сме едва ли не безгрешни
и това ни прави арогантни (имам пресен опит от сутринта). Можем ли да се закълнем,
че никога няма да нараним другиго? Непрекъснато се настъпваме по мазолите, без да е
лично.
Tikva: – А в този случай е целенасочено лично... Много кофти ситуация...
Mamma Mia: – Никой не може да те манипулира, ако ти сам не му позволиш!
Плащането на дълга е моментът, в който поемеш отговорност, че си оплескал
положението. Как звучи: „Понеже сгреших и те нараних, чувствам се виновен и затова
ти позволявам да се държиш зле с мен“? И това е начин, стига да си в мир с този
избор, но според мен се получава дяволски кръг. Сега си мисля, че може да помогне да
помислим и за начин да компенсираме човека или просто да направим жест към друг
човек, ако не можем да се реваншираме на пострадалия.
Tikva: – Това не е ли като откуп?
Mamma Mia: – На въпросния човек му е необходимо време да попремине шокът.
Ако ситуацията е опасна за другия по някакъв начин – да действа незабавно и да го

104
предупреди, та да може да реагира съответно. Ако действително е в шок (имам
предвид, ако думата не е използвана метафорично), помагат удари с юмрук по гръд-
ната кост и дълбоко дишане, а погледът трябва да е насочен нависоко, над нивото на
очите.
Mamma Mia: – Извинявам се, но изтървам коментарите, докато пиша. Кое да е
откуп, Ади? За мен е откуп, ако оставиш потърпевшия да те наранява целенасочено
занапред. Може би не схванах?
Tikva: – Шокът е психически. А дали не е откуп, попитах във връзка с
предложението да компенсира потърпевшия по някакъв начин; откуп в смисъл да си
откупиш спокойствието на съвестта („ето, компенсирах те, всичко приключи“)...
Проблемът е на емоционално ниво – в смисъл, никой не е пострадал физически
(засега), но заради такава грешка човек е в състояние да убие... Поради афект – егото
подскача до тавана.
Ники: – Ами то пак според ситуацията. Направеното влачи ли след себе си
последици? И дали „потърпевшият“ е мнителен, или е широкоскроен. Народът е казал:
„Признат грях – половин грях“. Човешко е да се греши. Признанието е за
предпочитане, освен ако последиците от признанието ще са по-голямото зло. Трудно
ми е да преценя така „на сляпо“. Предполагам, че „злосторникът“ искрено се разкайва
за постъпката си. Добре е да си извади поука повече да вярва в доброто и добре да си
помисли, преди да си вади рогцата. Признанието нека да е с много разкаяние и с
чувство за хумор. Нека осмее собственото си несъвършенство.
Mamma Mia: – Към Ади и откупа: за да приключи историята, наистина трябва на
емоционално ниво да се плати дългът. Да се направи нещо, имам предвид не в смисъл
да замени признанието и поемането на отговорност с „действах злоумишлено, исках
да те нараня“, а по-скоро и символично да си „плати“. Трудно ми е да преценя
ситуацията, но става въпрос за принципа. Струва ми се най-важно човекът първо да се
успокои и да предприеме нещо чак когато е в мир със себе си. А болката няма как да я
избегне. Да помисли какво може да направи, за да поправи ситуацията, да си даде
сметка защо е тръгнал да си отмъщава и кои са били движещите мотиви: да се защити,
да си го върне, да не се чувства като глупак... Пожелавам му душевни сили, за да
приеме ситуацията. Все пак не вярвам, че за всичко е виновен само той, отношенията
имат предистория все пак.
„Брей, какви са прозорливи умници! Много са точни... Я да повдигна малко
завесата на историята“ – помисли Ади и веднага написа:
Tikva: – Добре... Ето ситуацията: тя получава информация, че мъжът ѝ
изневерява. Смазана е. Появява се приятелка и ѝ казва, че трябва да му го „върне“,
води я в един бар, запознава я с един пич, жената се напива и прави секс с него. После
разбира, че мъжът ѝ всъщност не ѝ е изневерявал... Е??? Да му каже ли? Преди да се
случи това, всичко им е било супер.
Ади усети, че се е увлякла, но не можеше да се откъсне от разговора.
Ивето: – И това как го разбира със сигурност? Те по принцип мъжете отричат до
дупка... „Гаранция – Франция“, както се казва :). А приятелката да се отлъчи :)!
Кръстницата: – НЕ! Сакън! Тю, това не се казва и на калъп да те хванат.
Приятелката обаче си е за бой. Пък и тя не му го е върнала, сама е получила урока си,
като не му е имала доверие. Няма защо да го наранява излишно – тя вече съжалява и
без това. Най-доброто е да продължи да го обича и да му е вярна занапред.

105
 Tikva: – Уф, тя милата е готова да си признае... И ѝ е много гадно, че ѝ е било кеф
да прави секс с онзи...
Ивето: – Твърдо НЕ! Ако не сега, впоследствие ще се появи нещо, за което да ѝ
го върне. Така че на този етап да си се бори със себе си. При всички положения бурята
ще е в чаша с вода, а иначе може да настъпи и потоп – с една дума, става много по-
сложно. Не знам. Може и да не съм права. Те и съветите са вид насилствена
комуникация, така че... Но в подобна ситуация един мъж не би имал никакви
колебания дали да си признава – никога няма да го направи :)!
Кръстницата: – Ади, спри я да си признава. Наистина не е нужно, урокът е взет,
научен е – наистина. След месец ще е смътен спомен, след година няма да го помни.
Но ще е до човека, с когото е... Иначе ще отпуши гаден ураган – той ще връща, пък ще
я подозира... Не, не и не. Спри момичето! Хайде да си прости сама най-напред, всеки
греши.
А и Ивето е права – мъжете не казват никога, че и се прикриват един друг. Няма
нужда тя да си признава. Това е грешка, а не изневяра. ГРЕШКА ЧОВЕШКА.
Tikva: – Добре, ще се опитам...
Ади каза това с усещането, че е подвела хората, но ако им кажеше, че става
въпрос за измислена ситуация от книгата ѝ, с която иска да покаже как уж твърдите ни
убеждения и ценности изведнъж се променят в зависимост от това колко са изгодни за
нас в контекста на конкретна ситуация, те със сигурност нямаше да реагират толкова
спонтанно. Веднага щяха да заемат „поза за снимка“, както наричаше Алексей
лишените от автентичност реакции.
Ади реши, че вече има достатъчно материал, върху който да размишлява, и излезе
от сайта, за да може да свърши камарата задачи, които се бяха натрупали.
Един слънчев лъч настоятелно я обгръщаше, кой знае как успял да се провре до
бюрото ѝ. Ади трябваше да направи с ръка сянка на монитора, за да види колко е
часът. Усети как топлият лъч нежно я милва зад ухото.
Тя се обърна към лъча и със затворени очи „погали“ лицето си в него. После се
излегна на стола и остави лъча да се плъзне по цялото ѝ тяло. Думи прелетяха в
главата ѝ като пеперуди, докато седеше отпусната, с глава, опряна в облегалката. Тя се
надигна замаяно, взе едно празно листче от кубчето хартия на бюрото си и написа:

Слънчев лъч
иска да ме люби по пладне.
Прелъстява ме.

Ади се усмихна, представяйки си как някой ѝ звъни и я пита какво прави, а тя му

отговаря: „Правя любов с един слънчев лъч“. Ади въздъхна с изражение на голямо
разочарование: налагаше се да прекрати любовната си авантюра и да се заеме с далеч
по-маловажни неща, като текущата си работа, при това с удвоено темпо и внимание.
До края на деня повече не ѝ остана време за „глупости“.
Вечерта обаче, още щом се прибра, тя веднага пак влезе в групата, за да види има
ли нови коментари по темата за признанието на изневярата. Имаше, при това бяха
писали и други хора и тя зачете, нетърпелива да се включи отново в разговора.
Stranger: – Ако не те хванат, лъжата става истина. Мисля, че няма нужда да му
казва. Та нима не изневеряваме много повече във фантазиите си?

106
 DJ: – Какъв женски съпорт, каква красота... Само не мога да си представя кое им
е било „супер“, след като ходи и слуша „приятелка“? При големите любови светът не е
ли за двама? Не знам де, така пише из книгите... Ами да не му казва, много ясно, той
най-вероятно е див балканец, като всичките ни мъже, и ако не я пребие, ще ѝ къса
нервите цял живот после. Да се изповяда в църква, за да ѝ олекне, че е извършила грях.
И да си подбира приятелките... А, и също така да не ходи по барове чула-недочула...
Много ми е американско това, много клише... Това от мен (не че ги разбирам тия
работи, но като сме се събрали да помагаме, да дам и аз едно рамо, нали сме дружина).
Ники: – Струва ми се, че тая жена май не знае какво точно иска. Не е ли по-добре
първо да си изясни, а после да търси съвети? Щото нали знаете: да искаш съвет е
начин да прехвърлиш отговорността другиму.
Stranger: – Тази жена ще чува единствено и само собствените си мисли, незави-
симо какво ѝ се каже, подскаже, посъветва! Всичко това вече присъства в нейната
глава. И в тази връзка какъв точно съвет търси? Или подкрепа? Или нещо друго? И
кой ще носи отговорност за това?
Mysterious: – Признах на един, че съм разговаряла с първия си, с когото не сме се
виждали 20 години... И сега сме намръщени и нацупени, не ви е работа! Представете
си какво ще стане, ако си признае... :)
DJ: – Все повече се радвам, че не съм „обвързана“, както се казва във
виртуалното пространство :).
Mamma Mia: – Такааа, подкрепям тезата да не се споделя, поне за момента,
докато не се успокои и реши какво иска да постигне като резултат. Това, доколкото
съм наясно, е и мъжката гледна точка. „Приятелката“ въобще не ме вълнува в случая –
за да е в живота на жената, има някаква причина и стойност за нея. И я разбирам – не
стига че изневерила, ами и ѝ е било хубаво на всичко отгоре... Сякаш някой изневе-
рява, за да му е зле...
И това ще мине...
Dancer: – Много нелепа и опасна ситуация, която може лесно да разруши
връзката... А може би тази връзка в този ѝ вид вече се е изчерпала и просто трябва да
се трансформира и изживее по нов и различен начин? Моето предложение е за
символично признаване от сорта: пишеш признанието си на лист хартия, изкопаваш
дупка в земята и заравяш тайната си или признаваш греха си на някое дърво и го
молиш за прошка... И е много важно жената да прости сама и на себе си. И после да се
погрижи за любовта. Или да я направи нова, свежа и различна; или пък да я
приключи...
„О, това със символично признаване е много свежа идея!“ Ади истински се
изкефи: това беше един интересен и реален изход от биполярната безизходица. Тряб-
ваше да по-мисли дали няма някакъв начин да го подскаже на Мила, ако все пак реши
да ѝ помогне. Мъничко.
Fate: – Ха-ха, много се кефя как вълната коментари се трансформира от „да си
признае с чувство за хумор“ до „сакън, такова нещо не се казва“, като се разбра за
какво става дума. И защо конкретната случка промени нещата? Ама всички сме едни...
Иначе що се отнася до ситуацията, вярвам, случила се е на гимназисти, ако не на
години, то по манталитет – щото точно така звучи. Не искам да се обиди някой, аз
също доскоро бях инфантилна до безумие в някои отношения... Присъединявам се към
мнението, че урокът си е най-вече за дамата. А що се отнася до това, че ѝ е било ок с
този от бара – това е единственото хубаво нещо в цялата история ;).

107
 „Браво! Много точно наблюдение! Защо наистина всичко се промени, когато се
разбра за какво става дума?“ – повтори си и Ади въпроса на Fate. Видя, че тя е пуснала
нов коментар:
Fate: – Забравих да дам мнение по основния въпрос – дали да му казва. И аз не
знам... Както иска :).
Ади се изкиска. „Много мъдро, зевзечка такава!“
DJ: – Евала на Съдбата28! Сега едни курабийки ако има, ще стане хептен добре.
Fate: – Курабийки, викаш... „Опасно ме провокираш“, както се казваше в един
филм :).
DJ: – Ти си си провокирана по рождение, изобщо и не ми минава през ум :).
Fate: – Оф, спряла съм колата и си щракам в нея, а един току-що такива спирачки
ми наби под носа, че ми секна вдъхновението :). Дами, лек ден засега, ще взема да
преместя колата... Любов на всички пожелавам, а заплетената история от по-горе да се
разплете по най-благоприятен за участниците начин.
Tikva: – Ох, да сколасам да се включа... Fate, права си – и аз през цялото време,
докато пиша, и си викам: „Абе тая се държи като някаква пикла на 25 максимум, а пък
трябва да е поне на 35...“ Ще се побъркам, на път съм да се откажа от призванието си...
Направо лошо ми стана: исках просто да напиша книга, която да покаже как хората си
прецакват живота, следвайки разни предписания, съвети, народни мъдрости,
стереотипи... И знаете ли какво се получи? Сапунен сериал. Няма поука. И край няма...
И верен отговор няма явно, когато го търсиш от позицията на малкия и големия
социум... Още не е ясно какво ще реши девойката в крайна сметка. Но аз лично няма
да я спасявам. Даже мисля да я оставя да стигне до дъното – пък дано това помогне на
някой да се събуди. Дори и в 758-и епизод не е късно да превключиш канала. „Никога
не е късно да станеш този, който би бил, ако...“, както казва Дж. Елиът.
Ади се усмихна малко тъжно и довърши мисълта наум: „...вземеш живота си в
собствените си ръце и се измъкнеш от властта на картата“.
Тя наистина се чувстваше много затруднена да избере какво да направи
героинята ѝ. „Ох, Мила май е и бременна на всичкото отгоре! – изведнъж се сети. –
Ама и аз ги надробих едни...“ – завайка се Ади. Тя остана известно време замислена.
Стана, отвори прозореца и се подаде навън. Видя как две коли едва избягнаха удар.
Ади поклати глава, но в следващия миг явно я осени идея и тя се върна пред
компютъра. Отвори файла и започна да пише:

Вече обаче течеше друг сериал. Мила отчаяно се отпусна на дивана, заравяйки
глава в ръцете си, и в този момент телефонът ѝ иззвъня. Беше непознат номер.
Мила се поколеба за миг, но реши все пак да отговори.
– Вие ли сте Мила? – попита непознат глас, когато тя вдигна.
– Да – потвърди Мила.
– Съжалявам да ви съобщя това, но съпругът ви Явор е претърпял пътен
инцидент и е в болница – каза гласът с отрепетирана интонация на състрадание.
– Моля? Кога? Къде е? Жив ли е? – Изведнъж целият ѝ свят като че ли се
преобърна и за секунди всичко в него се пренареди в абсолютно нов порядък.
– Не се притеснявайте, съпругът ви е жив, в момента го обгрижват, ще му бъде
оказана нужната медицинска помощ. Може да му донесете някои вещи, тъй като
ще се наложи да остане няколко дни на лечение в болницата.
28
Fate – „съдба“ (от англ.). – Б. а.

108
 Гласът от другия край на линията изброи какво и къде е необходимо да занесе,
пак ѝ каза да не се притеснява, защото животът на мъжа ѝ е извън опасност, и
затвори.
Мила стоеше с телефона в ръка и с изражение на абсолютно изгубен човек. Не
можеше да повярва какво ѝ се случваше от два дни насам. „Лошото никога не идва
само“ – сети се, че баба ѝ често ѝ повтаряше и тази мъдрост. „Сега разбирам
колко права е била – помисли Мила. Изведнъж обаче отнякъде се появи една друга
мисъл: ако Явор умре, никога няма да разбере какво е направила. Мила така се
стресна от помислите си, че чак подскочи. „Неее! – закрещя тя наум, ужасена от
себе си, затисна очите си с ръце и започна да си повтаря, като че ли убеждавайки се
сама: – Няма да преживея да го изгубя, той е целият ми живот, бащата на децата
ми, само него обичам... – Мила се вкопчи в последната фраза и започна да си я
повтаря като мантра: – Само него обичам, само него обичам...“ В един момент
като че ли успя да си повярва и това я раздвижи: тя стана и трескаво започна да се
приготвя за болницата. Събра нещата, които ѝ бяха поръчали да вземе за Явор, изми
лицето си, облече се набързо и след не повече от 15 минути вече бе на път.
Звънна на вратата на отделението. Отвори ѝ дежурната сестра и Мила
започна да ѝ обяснява, че идва да види мъжа си, който е претърпял инцидент, и да
му донесе нужните вещи. Сестрата каза, че не може да я пусне, но Мила така
започна да се моли, че жената я съжали и ѝ разреши да влезе. Предупреди я, че
може само да го погледне през стъклото на вратата, защото той още бил в
реанимация, под упойка. Мила ѝ благодари горещо и я последва по коридорите,
докато стигнаха пред някаква стая с прозорец на вратата. Сестрата само ѝ
направи знак, че той е там, и сложи пръст на устните си в безмълвно
предупреждение да пази тишина. Мила се доближи до стъклото и усети как
дъхът ѝ спира. Разпозна по силуета, че е той – беше с кислородна маска и
бинтована глава, точно като по филмите.
– Някакъв джип минал на червено и го блъснал странично. Беше в безсъзнание.
Има счупване и няколко леки прорезни рани по главата. – Сестрата шепнеше зад нея
и Мила съвсем се почувства като във филм. Усети, че ѝ прилошава, после ѝ
притъмня и наистина като на кино, тя се свлече на пода.
Когато отвори очи, установи, че е в някаква непозната стая. Паметта ѝ бързо
върна събитията и Мила си даде сметка, че е припаднала пред вратата на
реанимацията. След малко влезе сестрата, която я бе пуснала в отделението, и
като видя, че е будна, започна да ѝ се кара:
– Знам си аз, че не трябва да ви пускам. Каква беля можеше да ми докараш на
главата. Не стига че е забранено, ами и да ми извъртиш такъв номер. Като ще
припадаш, стой си у вас. – Явно ѝ олекна, след като си каза каквото ѝ тежеше, и
вече с по-мек тон попита: – Как се чувстваш?
– Не ми е добре – отвърна Мила. Усещаше се много слаба.
– След малко ще дойде докторът да те прегледа. Овика ме преди малко заради
теб – не пропусна пак да се накара сестрата.
Мила се огледа – стаята не приличаше съвсем на болнична. Сестрата явно
разбра и каза:
– Това е сестринската стая – със санитарката те донесохме тук, в
отделението няма легла за лигли – отново се сопна сестрата.

109
 Мила затвори очи, без да отговори. В съзнанието ѝ изплува картината на
лежащия с апарат за дишане Явор. В този миг чу, че вратата се открехна, тя
отвори очи и видя да влиза лекар със сериозно, но добродушно изражение.
– Много хитър начин да останеш при съпруга си – като припаднеш! Ей това се
казва любов – пошегува се той, докато преминаваше разстоянието до кушетката, и
като се усмихна, седна до нея.
Мила се дръпна навътре, за да му направи място.
– Я да видим сега какво става – каза той и светна с фенерче в очите ѝ, като с
едната ръка придържаше клепачите. – Добреее – констатира той и каза на
сестрата да му даде апарат за кръвно налягане. Измери ѝ кръвното, после я помоли
да вдигне дрехите си, преслуша я, опипа ѝ корема, накара я да си отвори устата и
да каже „ааа“, след което ѝ дръпна блузата надолу, погледна я кротко и я
попита: – Мъжът ти знае ли, че си бременна?
– Бременна ли съм, докторе? – попита Мила тревожно.
– Според мен – 100% сигурно. Запиши си преглед за гинеколог възможно най-
скоро. И ела тези дни да съобщиш на съпруга си – сигурен съм, че ще оздравее много
бързо, когато разбере, че чакате дете. – Лекарят се усмихна отново. – Сега се
прибирай вкъщи да си починеш и бъди спокойна, всичко ще е наред с мъжа ти. –
Лекарят задържа за момент ръката си върху нейната, после стана, стигна с две-
три крачки до вратата, обърна се, намигна ѝ и излезе. Сестрата също бе излязла.
Мила остана сама.
Спонтанно тя покри лицето си с ръце и се разплака. Вече беше ясно. Не можеше
да му каже – не и при тази ситуация. Не чу отварянето на вратата и се сепна,
когато над нея прозвуча:
– Успокой се, чедо. Няма страшно. Всичко ще се оправи.
Мила откри очите си и видя лицето на по-възрастна жена, което по нещо ѝ
напомни на „майката“ от сериала. Изведнъж, както бе замаяна от тревоги и след
припадъка, Мила някак се пренесе в онзи сериал и все едно е героинята, която
разговаря с майка си, каза на жената:
– Било е тъпа шега, той не ми е изневерил, но аз го направих... И съм бременна...
От него... Да му призная ли, че съм била с друг? – Мила изглеждаше напълно
объркана и безпомощна.
Санитарката за миг замълча – явно не очакваше такава странна изповед, но
прие ролята, която ѝ бяха дали, седна до Мила, хвана ръката ѝ и каза:
– Сакън! Нищо няма да признаваш, чедо. Ако толкова ти тежи някакъв грях,
напиши го на един лист, отиди в гората, изкопай дупка и го погреби там заедно с
вината. Чух по телевизията да го казва една жена. Някакво „психо“ беше...
„Това прилича малко на магия“ – помисли си Мила.
– На кръстопът ли? – попита тя.
– Какъв кръстопът? – попита на свой ред санитарката.
– Да го заровя – уточни Мила.
„Горкото, явно лошо си е ударило главата“ – помисли по-възрастната жена, но
търпеливо отговори:
– Ами не е казвала къде, сигурно може и на кръстопът.
Мила понечи да се изправи и жената ѝ помогна. След малко вече бе готова да си
тръгне.
– Може ли пак да го погледна? – попита тя. Имаше предвид Явор.

110
 – Цял живот ще го гледаш – за днес няма да рискуваме повече – отряза я малко
безцеремонно санитарката.

„Цял живот ще го гледаш“... Хм... Дали да не излезе, че той се е парализирал и тя

трябва да го „гледа“, в смисъл да се грижи за него цял живот?... Да затвърдим убежде-
нието, че едно зло никога не идва само... Това би било изпитание – да видим, аджеба,
това тяхното любов ли е или удобно съчетание на разни фактори, добре наредено
пъзелче... – Ади вдигна поглед и замислено започна да се почесва. След малко
въздъхна, поклати глава и отсече категорично: – Не, не! Край, приключвам – слагам
там един какъв да е финал и точка! То в този сериал няма никакво значение какъв ще е
краят. Точно така – краят, а не изходът. Наистина по тази житейска линия човек може
да се заиграва безкрайно...“
Ади видя, че пак е станало късно, и забърза да изключи компютъра и да се
приготвя за лягане. Когато влезе в спалнята, установи, че любимият ѝ вече спи. Тя се
мушна в леглото до него, изгаси телевизора, който работеше, както обикновено, избра
си книга, отвори я, но след кратко взиране в нея, без да прочете дори един ред, разбра,
че няма не само сили, но и желание да чете, остави книгата на мястото, изгаси
лампата, затвори очи и моментално заспа.

***
На сутринта се събуди с някакво тъжно усещане. „Бездна“ – помисли си тя. Не
разбра откъде дойде точно тази дума като израз на завладялото я чувство. Не беше
„лайняното“ настроение, по-гадно беше – лайняното не стигаше толкова навътре. Ади
стана и се затътри към банята, все едно на предела на силите си. Докато миеше зъбите
си, чу пърхане на крила зад прозорчето – явно някоя малка птичка търсеше подслон
под стряхата в мразовитото утро.

Пре-хврък-на птич-ка.
Да-ле-че в се-бе си
пре-ли-там без-дна,

броеше Ади на пръстите на лявата си ръка, докато стискаше четката в дясната.

„Далече в себе си прелитам бездна“ – започна да си повтаря тя, за да не го
забрави, докато отиде в кухнята. „Точно така се чувствам“ – мислеше си Ади,
записвайки хайкуто в полето на първия попаднал ѝ подръка вестник. После си направи
кафе и седна пред компютъра. Мислеше да попише половин час, но първо влезе в
групата и видя, че някой „вика от бездната“: една от новите участнички – Деската,
беше постнала отчаян зов някой да ѝ помогне да излезе от дупката, в която е паднала.
Ади се сети, че преди няколко дни един друг участник беше предложил да напи-
шат приказка, като всеки трябваше да добавя по едно изречение въз основа на
написаното от предишния. Беше се получило нещо уникално – Ади щеше да се пръсне
от смях. И много приличаше на едно от упражненията, които правеха с Алексей на
семинарите: „абсурден разказ“. Това беше едно от любимите упражнения на Ади за
наиграване на нов, напълно различен от рутинния опит и беше много ефективно при
повтарящи се неблагоприятни ситуации. Сега тя реши да прикани хората да напишат
„приказка“ за някого, който наистина се нуждаеше от нея:

111
 Tikva: – Група, имаме молба за помощ – трябва да извадим Деската от дупката, в
която е затънала, така че давайте да включваме въображението и чувството за хумор и
да я подхващаме. Ето началото:
„Живяла някога една лична девойка – Деската. Животът ѝ бил приказно щастлив,
но един ден, както си вървяла, загледана в чудесното синьо небе, пропаднала в
дупка...“
Идеите започнаха да прииждат:
– ...и набрала такава скорост, че от уплаха затворила очи и не забелязала колко
красива е тази нейна дупка...
– ...защото това не било някаква си там обикновена ми ти дупчица, дето всеки
може да си пада и да си излиза, когато му скимне, а била специална, красива,
дълбока, голяяяма дупка, в която можели да падат само избрани хора, които
отговарят на определени изисквания...
– ...да са умни, красиви и много, много изобретателни...
– ...да могат да четат отзад напред (напр.: дупка – акпуд), да...
– ...могат да си сресват косите с шишарки...
– ...и да говорят лисичи език, защото това въобще не била заешката дупка на
Алиса, а била хитрата, увъртяна спираловидно дълбочинна дупка на Накъдрената
Лисица и по случайно съвместителство – на Деската.
– И в тази лисича дупка нещата изобщо не били ясни ей така, от само себе си, а
изисквали дълбоко осмисляне: първо отпред назад, а после енялсимсо (т.е. отзад
напред)...
– ...и отгоре надолу, както и отвътре навън...
– ...а после и на обратно, докато се разшири достатъчно дупката, за да се сложи
маса за пинг-понг...
– ...и прозрачен капак на отвора, за да види, когато изгрее слънцето в дупката.
– ПП Исках да добавя и розови перденца, но това вече е въпрос на вкус – Деската
да си го реши...
– ...И след това къртене и копане Деската решила да отвори очи и какво да
види...
– ...Млечният пъъът... :)
– ...Едно око предпазливо надничало през прозрачния капак и тих глас плахо
попитал:...
– ...Къде е млякото ;)?
– Тогава Деси се усмихнала и нетърпеливо скочила на крака, изпълнена с
въодушевление и любопитство, за да...
– ...дръпне вечерния си крос, преди да забърка вълшебната отвара, чиято рецепта
чула по радиото в нашумялото предаване „До луната и ако имате желание и по-
натам“ ;). И точно тогава...
– ...се появил...
– ...онзи с окото, дето питал за млякото, обаче тя се зачудила дали това е някой,
който ще сподели оширената вече дупка-хралупка, или някой, който ще я измъкне
оттам. Защото, макар и с прозрачен капак и розови перденца (може би), си остава
мъничко пространство... И докато мислела...
– ...усетила как и пораснали малки, кокетни и закачливи рогцааа... „Найс, а?“ –
рекла си Деската и...

112
 – ...решила, че все пак точно сега му е времето да си смени шампоана. Но дочула
някакъв шум...
– ...хвърлила се на земята и пълзешком стигнала до прозореца, където що да
види??? Снежанка и седемте джуджета играели на „тука има – тука нема“... А в
далечината се задавал...
– ...не кой да е, а самият...
– ...измъквач (от дупки) в чизми... спрял се до дупката и запял:
Това беше нейна реплика и Ади бързо влезе в един сайт за видеообмен, намери
песента, която търсеше, и сложи връзка към клипа под коментара си. Беше избрала
Over The Rainbow29.
Някой пое след нея:
– ...Точно в този момент Деската се загледала някъде там, над дупката, и видяла
синьото небе и ято птици там, над пъстрата дъга, и внезапно усетила как и на нея ѝ
израстват крилца...
– Приятели, вие сте невероятни! Искрено ви благодаря! Просто напоследък ми се
струпа много... Шефът ме съкрати, да освободи място за приятелката си, и сега мама,
тате и аз сме без работа и не мога да си намеря друга. Момчето, което харесвам, май
се опитва да ми каже, че не съм за него... И околните ме унижават непрекъснато. Но
вашата приказка ме накара да се смея. Благодаря ви наистина от сърце. Благодаря!
– Леле, щастливка. Разпери криле и полети. Нищо не те задържа – прекрасен
шанс да получиш онова, за което си мечтала...
– ...казала феята, която се била спряла да слуша песента на измъквача в чизми и
видяла как край нея прелетяла Деската – като прекрасна пеперуда с криле в цветовете
на дъгата, защото, когато излезеш от чернотата, ставаш пъстър, цветен и можеш да
изградиш света в каквито нюанси си пожелаеш...
– ...И така слончетата станали в миг жълти, таралежите – оранжеви, косте-
нурките – червени, зайците – сини, а...
– ...рибите се колебаели, както винаги – големи претенции били и накрая Деската
ги оставила да си избират: коя иска розови точки, коя – лилави шевици... но пък
маймуните категорично и без колебание си сменили розовите дупета на индигови.
– Деската в този момент рязко си затворила устата, защото изведнъж схванала,
че това всъщност не било чиста проба дупка. (А устата ѝ била отворена, защото
съзерцавала цветните чудеса около нея със зяпнала уста, знаете как е.) Та затворила
Деската уста, хапвайки случайно бръмбарче, и после го изплюла, без да обръща
внимание, защото се била замислила върху смисъла на откритието си – това не била
никаква дупка, а тунел, просто покрит път, най-обикновен път, който води напред,
напред и напред. А онзи с чизмите не бил точно измъквач, а най-обикновен
консултант, който се навъртал там, за да отговаря на случайно възникнали въпроси –
чудесата щяла да си ги прави тя сама, както е нормално за всеки пътник, тръгнал на
път...
– ...И започнала Деската да прави чудеса...
– ...Сложила си първо едни захвърлени край пътя ботуши, кръстила ги
„бързоходни“ и те се превърнали в такива; после обула отгоре им по един вълнен
терлик, за да заглуши шума от металните шпори, и казала 3 пъти наум и три пъти на
глас:
– „Шефче, шефче, ’къв си зашит“...
29
„Отвъд дъгата“ – песента от музикалния филм „Магьосникът от Оз“, изпълнена от младата Джуди Гарланд, е
избрана за най-великата филмова песен за всички времена от Американската филмова академия. – Б. а.

113
 – А после 2 пъти наум и три пъти на глас:
– „Три дебели маргаритки и десет кестенови питки“...
– И накрая 3 пъти наум и два пъти на глас:
– Who’s that girl30, обаче в превод, на мек диалект: „Ам туй мичи куей, мъ“...
– След всичко това направила задължителното в такива случаи циганско
колело...
– ...и нечувани речи излизали от устата ѝ, които по-нататък в разказа може да
намерят своя смисъл, но...
– ...засега нямало никой анализатор наблизо да ги слуша...
– И хоп!... Докато се прекатурвала като циганка, се натъкнала на...
– ...Прасчо...
– „Ебаси, к’ва съм яка и свободна“, си казала подивялата Десита...
– ...и след серия лицеви опори хукнала към близката гора...
– ...да бере диви ягоди за конфитюр против махмурлук, защото в един сайт за
групови намаления раздавали евтини коктейли...
– ...По пътя се натъкнала на...
– ...лайното, за което Ади толкова ни е разказвала... „Уау!“, възкликнала с
възторг Деската, когато разбрала, че същото това лайно сега си е нейно...
– ...т.е. на нейно разположение, защото тя самата никога не би акала на
пътечката...
– What the fuck!, забравяйки, че е дама, изревала тя, защото осъзнала, че е време да
си вземе времето в ръце! „Къде ми е книгата с РЕЦЕПТИТЕ ЗА МАГИИ!“, викнала
Деската...
„Ауу!“ – стресна се Ади, като видя колко е часът, и бързо написа:
– ...В този миг книгата тупнала в ръцете ѝ, тя отворила на произволна страница и
там прочела:...
– ...Едно лайно, два косъма от главата на шефа, един нокът от гаджето, две
щипки бахар...
– ...разбъркваш добре, връчваш по малко на всеки, дал приноса си за направата
на дупката... и отиваш да си гледаш живота, който е светът извън тях...
– ...и където трябва да си „тра-ла-ла“, защото там всичко е „тра-ла-ла“, както в
момента дори пее консултантът в чизми:
Ади бързо намери песента, която ѝ хрумна – A la la la long на Боб Марли, и
сложи клипчето. Беше весела песен, идеална за завършване на такава весела приказка.
– ...И литна Деската високо, високо...
– ==== happy end====
Ади припряно стана от масата, спря компютъра, само бутна чашата си от кафето в
мивката, без да я изплакне дори, и отиде да се облича за работа.
Хукна към спирката, носейки въображаем поднос с кафета, и в момента, в който
стигна, два автобуса дойдоха едновременно.
Още не беше съблякла якето си, когато я извика шефът ѝ. Постави ѝ някакви
задачи – „важни неща“, както се изрази, които трябваше да бъдат свършени приори-
тетно, и Ади отговорно се зае за работа. След 5 минути вече ѝ беше станало ужасно
досадно, чак ѝ идваше да се разкрещи. Тъкмо беше на ръба да се размрънка и ядоса,
когато се сети, че това е идеална ситуация за пренаписване. Тя откъсна едно празно

30
„Кое е това момиче“, песен на Мадона. – Б. а.

114
листче от купчето хартия пред нея и започна да пише, като едва забележимо мърдаше
пръстите на лявата си ръка, броейки срички:

Пиша тука разни важни неща

и ми идва да се разкрещя:
голяма ми е скука –
на шефа не му пука.
Ще взема да го изплющя.

Изсмя се на глас и колегата ѝ въпросително я погледна.

– Прочетох някаква глупост – неопределено се опита да обясни Ади.
Тя бързо отвори страницата на групата – не можеше да се сдържи да не сподели
този лимерик в специалната тема за лимерик, която бяха създали.
Веднага дойдоха няколко усмивки, а Дивачка изкоментира:
– Ааааа, това за изплющяването може по два различни начина да се тълкува...
Tikva: – Е, и? Кой каза, че има само един начин за плющене на шефове???
Дивачка: – Да, да! Плющене му е майката – първо по единия, после по другия
начин!
Ади прикри устата си с ръка, за да не се изсмее пак на глас, после затвори страни-
цата и се върна към работата си, която вече съвсем не ѝ се струваше толкова
изнервяща и досадна.
Отне ѝ по-голямата част от времето, докато приключи, после трябваше да отхвър-
ли още няколко задачки и докато се усети, беше наближил краят на работния ден. Ади
излезе навън да подиша малко въздух и да се разтъпче. Явно преместването на
вниманието върху напълно различно занимание изчисти „екрана“ и историята на Мила
сега изплува ясна и завършена. Ади изведнъж видя финала ѝ, който се появи все едно
отникъде, като прозрение. Тя бързо се върна в офиса, отвори файла с книгата и
започна да пише без грам колебание:

Мила изкара седмицата някак като в просъница. Живееше все едно извън себе
си: хем бе главен участник в случващото се, хем като че ли то се развиваше без нейно
участие. В понеделник спа до късно – напрежението и тревогите я бяха изтощили.
Събуди я звън на телефон. Мила подскочи, в миг рязко се върна в реалността и се
уплаши, че ѝ звънят от болницата, за да ѝ кажат, че Явор е умрял. Отне ѝ време да
осъзнае, че звъни телефонът на Явор, който бе взела заедно с дрехите му предния
ден, когато ходи до болницата. На дисплея на телефона бе изписано името „Вера“.
Както бе сънена в момента и неадекватна от няколко дни, сега Мила съвсем се
обърка – в главата ѝ се смесиха събития и емоции. Тя седеше на леглото с телефона
в ръка и го гледа, докато той спря да звъни. Първо се сети за есемеса, който бе
получил Явор. Погледна часовника и видя, че вече е 10 часът, а Явор трябваше да има
среща с Вера от есемеса тази сутрин, в 9. После осъзна, че бе получила имейл от
колежката си и че Явор няма любовница. Отнякъде обаче се промъкна една мисъл.
Ами ако Явор все пак имаше любовница, а колежката ѝ бе налучкала просто
случайно? Мила изведнъж се оживи. Не искаше да си го признае, но дълбоко в себе
си ѝ се щеше Явор също „да е сгазил лука“; така вината можеше да се разпредели
равномерно помежду им и ситуацията щеше да е далеч по-поносима. Мила се вкопчи
в тази възможност. След миг вече бе сигурна, че е точно така – съзнанието ѝ

115
услужливо ѝ подаваше подходящите аргументи. Тя изведнъж стана много
решителна и смело набра номера на Вера, убедена, че просто трябва да получи
потвърждение на подозрението си. Отговори ѝ ведър женски глас, който директно
атакува с увереността, че говори на когото трябва:
– Слънце, как можа да ми вържеш тази тенекия? Забрави ли, че имаме
уговорена среща? Ще видиш Париж през крив макарон!
От другата страна на линията Мила мълчаливо ликуваше: „слънце“ значи!...
„Париж“... Всичко беше ясно! Жената усети, че нещо не е наред, и вече с много по-
сдържан тон попита:
– Ало, Яво, там ли си?
С тон, в който звучеше сухо тържество, Мила заяви:
– Жена му се обажда.
– О, Мила, здравейте! Явор много ми е говорил за вас! – реагира жената
радостно.
Мила се обърка – изобщо не очакваше такова развитие.
– Така ли? – успя само да каже тя.
– Да! Всъщност трябваше да се видим тази сутрин с Явор, за да му дам
билетите и ваучерите за хотела ви в Париж. Аз съм негова съученичка, работя в
туристическа агенция, но той не дойде на срещата... – започна да обяснява жената.
Изведнъж Мила „стопли“. Явор бе споменавал Вера много пъти – тя уреж-
даше всичките им пътувания. Все щеше да ги запознава с Мила, но така ѝ не бяха се
срещали досега. Сигурно защото Явор често наричаше Вера с прякора ѝ от
училище – „Рагаца“, и в контекста на ситуацията Мила изобщо не се сети да
допусне, че есемесът може да е от нея.
– О, Вера, здравейте... – изломоти Мила. Гласът ѝ изведнъж натежа, пълен с
разочарование. – Явор е в болница, претърпя катастрофа снощи – насили се да
обясни тя.
Само за няколко секунди бе сменила няколко нюанса на надеждата: от слаба
надежда, през почти пълна увереност, до загуба на всяка надежда, че не е чак
толкова грешна, колкото всъщност си е.
Разговорът продължи още малко. Жената предложи да помогне с каквото
може, увери Мила, че ще направи всичко възможно да задържи резервациите им за
Париж, докато стане ясно дали ще могат да пътуват, и каза на Мила да ѝ се обади,
ако има нужда от нещо.
Мила благодари и затвори телефона. Усети как отново я завладява ужасното
чувство на безизходица и вина и силно ѝ прилоша. Повръщането бе мъчително и
когато напъните свършиха, Мила остана дълго с наведена надолу глава и празен
поглед. Когато стана отново, личеше, че има някакъв план. Отиде в кухнята и сложи
в електрическата кана да се стопли вода. После свали буркана с надпис „джоджен“
от рафта с подправките, взе една супена лъжица от съдържанието му, сипа я в
голяма чаша и когато водата завря, напълни чашата догоре и я покри с една чинийка.
После извади точилката от ъгъла зад шкафа, където я държеше, отиде в хола,
измъкна няколко книги от библиотеката и ги разпредели на две еднакви, около 20 см
високи купчинки и ги постави на около метър една от друга. Сложи точилката така,
че всеки от краищата ѝ да е върху купчинките, закрепвайки я добре да не се
търкулне. Върна се в кухнята, махна чинийката от чашата със запарения джоджен
и започна да го пие на екс, доколкото може. Сълзи ѝ потекоха от невъзможно

116
горещата течност, която изпопари устата и вътрешностите ѝ. Когато изпи и
последната глътка, установи, че устата ѝ бе изгубила всякаква чувствителност, а
езикът ѝ беше станал грапав и някак чужд в устата ѝ. После Мила отиде в хола и
започна да прескача точилката с двата крака едновременно. Усещаше как всичко в
нея се тресе, всяка клетка вибрира и се свлича някъде надолу. Скача дълго, докато
съвсем се изтощи, и накрая, след може би час, се отпусна, капнала, на пода. Лежеше
и внимателно следеше за усещане, че ѝ идва. В един момент ѝ се стори, че коремът я
присвива точно както става преди цикълът ѝ да дойде. Стана, отиде в тоалетната,
с нетърпение събу бикините си и погледна, но те бяха чисти. Седна на тоалетната
чиния и започна да се напъва, сигурна, че кръвта ще потече всеки момент, но след
половин час напъни разбра, че това няма да се случи. „Гледай да ти дойде, защото
иначе ще ти нашаря гъза с конски инжекции“ – прозвуча в главата ѝ гласът на
майката на първото ѝ гадже и любовник.

– Адиии... – Ади осъзна, че някой я вика. Тя вдигна въпросително поглед. Беше

колегата ѝ, който стоеше до вратата, явно тръгвайки си. – Ние потегляме, чао! Ти
няма ли да си ходиш? – попита той.
– Не още, трябва да довърша нещо. Хайде чао, приятна вечер! – побърза да се
сбогува Ади.
Щом вратата се затвори, тя продължи да пише.

Бяха още ученици, Мила беше на 17 години, а той – на 19. След първия им
секс ѝ беше закъсняло с няколко дни и майката на момчето, обикновена, но оправна,
народна жена, която знаеше „цаката“ на всичко, ѝ бе приложила тази „терапия“.
Случката се бе запечатала в съзнанието ѝ и Мила помнеше ясно всяка подробност.
Тогава ѝ беше дошло още същия ден и „конските инжекции“ останаха само
някаква абстрактна заплаха. Сега обаче те бяха единствената опция на Мила да
си получи менструацията и така поне отчасти да върне живота си към
нормалното. „Сигурно ги продават във ветеринарни аптеки, щом са конски“,
помисли си Мила. Тя отиде в хола и седна на фотьойла с компютъра. След 10
минути стана, облече се припряно и излезе. Качи се в колата и вкара в GPS
устройството адреса, който бе намерила в интернет. Скоро, следвайки
инструкциите, стигна мястото, което търсеше. Видя табелата „Ветеринарна
аптека“ през прозореца, изгаси двигателя и слезе от колата. Звънчето, сложено на
вратата, оповести влизането ѝ и от отворената врата на някакво вътрешно
помещение скоро се появи фармацевтът. Беше възрастен, имаше мустаци и
изглеждаше строг. Мила малко се смути от внушителния му вид и остана в
мълчаливо колебание, но той я подкани с усмивка:
– Кажи, момиче, какво ти трябва? – Тонът му звучеше доброжелателно и
дружелюбно, което окуражи Мила и тя смело каза:
– Конски инжекции.

„Леле, ама тя тая наистина е много тъпа – помисли си Ади. – Като нищо ще вземе
да си изпраска някоя инжекция – мани че може тя да хвърли топа, ами и бебчето ще
увреди, ако е бременна. Я малко да я озаптя, че тя съвсем откачи“.

Човекът зад гишето сбърчи чело, което Мила възприе като знак, че не е
разбрал какво точно ѝ трябва.
117
 – За аборт – поясни тя.
– Наясно съм за какво са ѝ на една курветина конски инжекции. – Изведнъж
доброжелателният тон се смени с гневен. Явно човекът много се бе ядосал, защото
продължи: – Да ми се махаш оттук, че като те подпукам, ще ти дам аз едни конски
инжекции. Уличница с уличница такава!
Мила се обърна и побягна навън. Когато излезе, плачеше почти с глас. Чувст-
ваше се ужасно унизена и обидена и наистина като „уличница“, без да е наясно защо
се чувства така. Седна в колата, запали двигателя и както ревеше с глас, потегли.
Кара и рева до вкъщи, спря пред блока и остана дълго в колата, хлипайки, захлупила
лицето си на кормилото. По едно време звънна телефонът ѝ – обаждаха се от
болницата. Казаха ѝ, че Явор е излязъл от реанимация и може да отиде при него.
Мила избърса сълзите си. Установи, че е започнало да вали, и то силно. Водата се
стичаше на големи струи по предното стъкло на автомобила и Мила се загледа
неподвижно в тази картина – все едно виждаше пред себе си цялата си мъка
изплакана. След малко отново запали мотора на колата и потегли към болницата.
Остана при Явор цялата нощ и на следващия ден. Той почти през цялото време
беше унесен от действието на някакви обезболяващи. Събуждаше се за кратко, а
очите му веднага започваха да я търсят и грейваха, щом я видеше. Тя измъчено му се
усмихваше в отговор и като робот вършеше каквото се очаква от нея – хранеше го,
бършеше го, дори се наложи да сменя подлога.
Във вторник Явор се чувстваше вече по-добре, дори следобед с нейна помощ
започна да става до тоалетна. Той не можеше да говори много, защото имаше
прорезна рана близо до устата, която го болеше, а Мила не знаеше какво да му каже
и все си намираше извинение да излиза, когато той беше буден. Вечерта, за нейно
облекчение, се прибра да си спи вкъщи – лекарят я отпрати, казвайки ѝ, че няма
нужда да остава в болницата, а и Явор също настоя, защото тя бе изкарала нощта
на един стол до него и едвам гледаше от умора – на придружителите не се полагаха
легла.
На следващия ден майка ѝ доведе децата от вилата, за да видят баща си. Мила
гледаше децата им край леглото му и как той им обещава да ги заведе в новия голям
хипермаркет за детски играчки веднага щом излезе от болницата и да им купи най-
хубавите. „Не мога да им отнема това“ – мислеше си Мила. Явор погрешно възприе-
маше бледото ѝ лице и тъгата в очите ѝ като тревога за неговото състояние.
В четвъртък Мила отиде на гинеколог, който потвърди всички подозрения, че е
бременна. След прегледа тя отиде в близката градинка и седна на една мокра пейка.
Нямаше никого другиго във влажния, свъсен ден. Докато седеше, опитвайки се да
събере мислите си и да реши какво да прави, звънна приятелката ѝ – същата, която
се бе опитала да ѝ помогне да „преодолее“ изневярата на Явор. Мила вдигна и
изстреля съскащо: „Никога повече не ме търси“, и затвори. Приятелката ѝ звъня
още няколко пъти, но Мила демонстративно прекъсваше разговора и накрая дори си
изключи телефона, за да покаже, че е категорична. Тя обвиняваше жената за това,
което ѝ се случваше сега: за страданията, за цялата драма, която се вихреше в
душата и живота ѝ. Олекваше ѝ да стовари отговорността другиму.

„Ами някой да ѝ подскаже да обвини и извънземните – к’во им пречи да поемат

малко човешка вина, едва ли ще станат по-зелени“ – помисли си Ади иронично. Тя
въздъхна, поклати глава и продължи към финала на историята.

118
 Там, обвита в мъглата на един мрачен ден, Мила реши завинаги да заключи
устата си за признанието на греха и да хвърли ключа в някой кладенец. Щеше да
остави детето. То щеше да бъде нейното спасение, нейното изкупление. Щеше да ѝ
помогне да зарови случката и вината си дълбоко в себе си и тя щеше да продължи
живота си и да бъде отново щастлива с Явор и децата им, които скоро щяха да
бъдат три.
На следващия ден изписаха Явор от болницата – състоянието му позволяваше
да продължи лечението вкъщи. Мила го откара у дома, помогна му да се изкъпе и да
се облече, понеже едната му ръка беше гипсирана.
– Толкова съм щастлив и благодарен, че съм жив и мога пак да бъда с теб, Мила,
да те гледам, да те прегръщам, да те целувам... Много те обичам, мила моя... Ти си
всичко, което имам... – каза Явор и протегна здравата си ръка за прегръдка.
Мила се сгуши в него, за да скрие и от двамата как онова неприятно смесено
чувство на страх, вина и срам отново я овладява. Сигурно щеше да я преследва още
дълго. Трябваше да забрави, да изтрие цялата тази неприятна история от
съзнанието си. Да се съсредоточи върху това, което предстоеше отсега нататък с
появата на бебето. Тя потисна неприятната емоция, казвайки си, че трябва да
свикне да се изправя срещу това скрито, тежко чувство. Мила се отдръпна от
мъжа си, погледна го, миглите ѝ за миг колебливо трепнаха, но тя моментално се
овладя, усмихна се и заяви, че има да му съобщи нещо важно, което е повод да
празнуват. Повдигна се на пръсти, целуна го, както бе правила винаги преди, и му
каза, че ще изтича да купи шампанско.
Явор я изпрати с очи, преливащи от щастие.
Мила се забави не повече от 30 минути. Отиде до един магазин, откъдето
можеше да купи хубаво шампанско, после се отби до друг, специализиран магазин, в
който имаше различни видове сирена. Беше ѝ някак странно да прави неща, които би
направила предишната Мила – все едно сега тя бе самозванка, която само се
преструваше на нея. Изведнъж през ума ѝ мина мисълта, че може да започне да
забравя какво е правила онази Мила и в някакъв момент да се издаде, че е друга.
„Окачаш! – каза на себе си стреснато Мила и с известно усилие се овладя. – Ох,
хайде, бебчо, идвай!“ – помисли си тя, без да си дава сметка, че всъщност в момента
не очаква детето като плод на любовта им с Явор, а като нещо, което ще я
прикрива и ще отвлича вниманието на другите от нея.
С тежка, но решителна крачка тя се отправи към замъка си. Качи се по
стълбите пеша, убедена, че това е добре за бебето, отключи входната врата, извика
от коридора: „Тук съм“, за да знае Явор, че се е върнала, и отиде директно в кухнята
да подготви „тоста“. Зачуди се за момент защо Явор не идва при нея, както
обикновено, но реши, че сигурно си е полегнал и не му се става. След десетина минути
влезе в хола с усмивка, понесла блестящ сребърен поднос, на който имаше две
искрящи кристални чаши с шампанско и елегантна порцеланова чиния с красиво
подредени хапки от няколко вида френски сирена.
Издрънчаването на удрящия се в теракота метал и звънът на счупени чаши и
чинии беше зловещо. Злокобен звук, който недвусмислено предизвести настъпващата
драма, която имаше потенциала да прерасне в истинска житейска трагедия.
Явор седеше пред затворения прозорец и гледаше навън, без всъщност да
забелязва каквото и да било. В момента се чувстваше като вцепенен – лишен от емо-
ции, мисли и от желание за живот. Един съсипан 40-годишен мъж, току-що разбрал,

119
че съпругата му, на която бе имал безгранично доверие, му изневерява. Бракът му, в
чиято стабилност до вчера можеше да се закълне, бе изместил на заден план всичко
останало в живота му и в този момент в него нямаше нищо, на което да се опре.
Бяха доставили картината преди 20 минути. Казваше се „Автопортрет с муза“
и изобразяваше страстен любовен акт между художника и красива гола жена.
Неговата Мила...

„Уау! Браво! – възкликна Ади наум. – Идеален край! – похвали си се тя, но

лицето ѝ беше сериозно. – Върнахме се в изходна позиция, точно както най-често
става в игротеката...“ Някакъв шум обаче прекъсна мислите ѝ. Тя вдигна глава и видя,
че портиерът наднича през прозореца. Ади погледна часовника на монитора и
установи, че е минал час след края на работното време. Тя направи знак на човека, че
тръгва, затвори файла и започна да се приготвя да си ходи.
Излезе от портала на фирмата и тръгна бавно по алеята, със замислено изражение.
В слушалките ѝ звучеше Love story, инструментално изпълнение на пиано. Тази
мелодия винаги я изпълваше с някаква нежна тъга или тъжна нега, в зависимост от
акцента на случващото се в живота ѝ. В този момент усещаше повече тъгата –
вероятно заради развръзката на историята. Внезапно почувства в лицето си порив на
вятъра, който се бе появил изведнъж незнайно откъде, изваждайки я от унеса ѝ. Беше
свеж и като че ли пречистващ – все едно проникна в нея и издуха натрупалия се
„прахоляк“ от мислите и чувствата ѝ: така Ади наричаше това чувство на омърсеност,
което ѝ оставаше от нейните кофти настроения. Тя спря насред алеята, извади
тетрадка и химикал от чантата си и пренесе пречистващото усещане в безкрая:
Порив на вятър.
Раздуха прахоляка
от мислите ми.
Стана ѝ някак хубаво и леко и както беше спряла, затвори очи и остави игривия
полъх да погали лицето ѝ. След малко с нежелание отвори очи и понечи да прибере
тетрадката и химикала, за да продължи пътя си. В този момент обаче нов, по-силен
порив на вятъра разлисти няколко страници от тетрадката, грабна някакво листче
отвътре и го отвя. Ади хукна след него. Листчето полетя малко, но след секунди
ветрецът отново се кротна и тя видя, че то се приземи малко по-нататък с елегантно
валсово движение. Ади бързо се приближи, клекна и с нетърпеливо движение, в което
се усещаше притеснение, че може пак да бъде грабнато изпод носа ѝ, го взе. В този
миг там, сред шумата, точно под него, на мястото, където бе паднало листчето, го
видя – кучешкото лайно. В първия момент Ади толкова се изненада, че щеше да се
гътне назад. След малко обаче се окопити и дори се засмя. „Това вече е случайност“ –
помисли си тя. Изправяйки се, погледна листчето. И буквално изхълца. Беше парчето
хартия, на което бе записала първия си лимерик, за същото това лайно. Стори ѝ се, че
чува как лайното се киска весело. Ади премига няколко пъти, после се изхили малко
пресилено и тръгна по алеята, клатейки глава в недоумение. В този миг Крис Риа запя
от слушалките на плейъра ѝ с леко дрезгавия си, секси глас: „Това е пътят към ада“.
Това вече я довърши и тя застина, вторачена в нищото. Някъде дълбоко в себе си
усети, че душата ѝ изръкопляска весело и изсвири с пръсти, все едно е на цирково
представление. Ади се обърна към разума си, повдигайки въпросително вежди, с на-

120
дежда да получи отговор от него, но той само сви рамене, обърна ѝ гръб и започна да
си припява под носа.

***

ЗА АВТОРКАТА
Ивинела Самуилова е родена през 1971 г. в гр. Севлиево. Завършва езикова
гимназия в град Враца с испански и английски език, а след това – магистратура по
богословие във Великотърновския университет. Има и редица допълнителни квали-
фикации и обучения: стопанско управление и администрация, журналистика, PR,
психология и други.
Ивинела живее и работи в София в сферата на маркетинга. Има един син.
За да удовлетвори различни свои интереси, Ивинела учредява фондация „Клари-
тас“, чиято основна дейност в момента е свързана със съхраняване и популяризиране
на българския музикален фолклор. В етап на разработване са програми, ориентирани
към подпомагане изграждането на хуманни качества у младите хора, както и
програми, насочени към подобряване различни аспекти от живота на жените, с
особено внимание към самотните майки. Подкрепата и солидарността си към духов-
ните потребности на съвременната жена Ивинела често изразява в онлайн издание за
жената – ТЯ.
Ивинела Самуилова е автор на първия български роман с приложна психология –
„Животът може да е чудо“, както и последвалите продължения. Книгата веднага
печели хиляди ревностни почитатели не само у нас, а и сред сънародниците ни в чуж-
бина. Семинарите, които авторката организира съвместно с прототипа на главния
герой на романа – психолога Алексей Бъчев, в момента са едни от най-популярните
живи форуми за себепознание.
Творческите търсения на Ивинела Самуилова са насочени към вътрешния свят на
човека и отношенията му с Бог, света и ближните.

121
 Ивинела Самуилова

Ако животът не е чудо

Книга 2

© Ивинела Вескова Самуилова, автор, 2012 г.

© Мариана Кръстева Станкова, художествено оформление на корицата

Отговорен редактор Вера Янчелова

Компютърна обработка Ана Цанкова
Коректор Нина Славова

http://4eti.me

ISBN 978-954-26-1109-7

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“

Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59
Тел. (032) 608 100, 630 630
E-mail: info@hermesbooks.com
www.hermesbooks.com

122