Критичен поглед: Четем с очакване за времето, когато отново ще се прегърнем

В последната година, особено след обявяването на извънредното положение заради Covid - 19 на 13 март 2020 сме писали и продължаваме да пишем какво ни спасява в изолация и невъзможност да прегърнем приятелите си. И пак ще го повторим – изкуството, но с условието да имаме сетива и жизнена необходимост, иначе – знаете си, всеки по своему. И затова в този контекст и не само ще коментираме три книги на издателство „Colibri”.

Те не са романи, но се четат като романи и ни обогатяват, помагат ни да се вгледаме в себе си и в света, да оценим големите, а и собствения си живот, независимо къде се намира в скалата на успелите или по-важно на осмислящите. Но да започнем по ред за тези книги – много различни и провокиращи към размисъл и оценка, преведени блестящо от авторитетни преводачи. А ето кои са книгите: Майкъл Кейн „Трябваше да взривим проклетите врати … други житейски уроци“, превод Надя Баева, Исабел Алиенде „На жените с обич“, превод Катя Диманова и Една О’Брайън „Джеймс Джойс“, превод Иглика Василева. Ще ги разгледам поотделно, но връзката ще направи всеки, както умее. А заслугата е на издателството, че ни повежда в тези пътища, които съпреживяваме с авторите.

Винаги съм смятала и не само аз, че сър Майкъл Кейн, забележителният актьор е аристократ по рождение. Това съм откривала в безбройните му роли в киното, в театъра не го познавам. Но в книгата му „Трябваше да взривим проклетите врати … други житейски уроци“ открих един съвсем друг човек – минал през бедността в Лондон, трагедията на Втората световна война, страха и ужаса на младежа в Корейската война и трудността без специално образование да доказва десетки и десетки години, че е можещ, че продължава напред! „Трябваше да взривим проклетите врати“. Това е заглавието на автобиографията на актьора сър Майкъл Кейн. Приели сме в житейските борби по-скоро термина „да се блъскаш в стената“, но тя не се отваря, а просто чупи глави и остава болката и неосъщественото. Сър Кейн въвежда вратите – може да са заключени и железни, но ще се отворят, ако силно пожелаеш и не се отклоняваш от целта, въпреки! Това е реплика, която са си разменили на снимачната площадка на филма „Италианска афера“. Майкъл Кейн решава, че това е страхотна метафора за неговия творчески и житейски път.

Майкъл Кейн през годините… - снимка архив

Книгата се чете като интригуващ роман  и съвсем не като пикантна автобиография на кинозвезда. Тя е добронамерено помагало как хората, всеки един от нас, да се научат да се справя с успехите, с провалите, които да ни научат, че трябва много труд, за да се реализират целите или просто да си добър, където и да си като професионалист и да достигаш целите си. Това не е книга за възхода на артиста, а  за всеки човек, където и да се намира в стълбицата на постиженията или просто на живота, който ни е даден. Важното е да сме щастливи с това, което правим, колкото и да е скромно понякога.  Майкъл Кейн ни въвежда и в един друг свят – на изключителни режисьори, актьори и не само. 

С невероятно уважение и респект се отнася към всички, които правят киното или казано по-просто – чиито имена изтичат в дългите надписи след края на филма, но без тях е невъзможно той да не бъде това, което е и да завладява публиката по света. Чрез неговия поглед, отношение научаваме толкова много за знаменитите личности в киното, много, от които също като него са стояли на опашките за прослушвания с надеждата да ги оценят…Сред тях са Шон Конъри, Питър О’Тул…Ще стои загубил вяра в кръчма заедно със свои нещастни събратя, които извън опита си като начинаещи артисти пишат и пиеси – единият е …Джон Озбърн, другият е … Харолд Пинтър! Но след време един младеж ще потърси съветите на Майкъл и това е Том Круз. А когато знаменитият актьор решава, че е време да се отдаде на мемоарите си, на градината си, на семейството си далеч от камерите ще се появи самият Джак Никълсън да го призове, че не му е време да се отказва. И Майкъл продължава.

Майкъл Кейн във филма “Зулу” - снимка архив

Майкъл Кейн се ражда на 14 март 1933 като Морис Микълуайт в Лондон, като син на разносвач на риба и чистачка по домовете, детството му съвсем не е охолно и блестящо. Напуска училище на 15 години и след като сменя поредица ниско платени занаяти, се записва в армията и служи в Корея по време на Корейската война. При завръщането си намира работа по обява като сценичен работник в театър. Театърът започва да го увлича, и скоро младежът си намира агент, който го съветва да смени името си с „Кейн” по популярна пиеса. През следващите години Майкъл Кейн се снима в повече от 100 телевизионни драми, и обикаля Англия с различни театрални компании. Филмът, с който Кейн става известен на зрители от цял свят е приключенският епос от 1964, разказващ за историческата битка от 19-те век в Южна Африка между британските войници и местните войни от племето Зулу – „Зулу” (1964). 

Майкъл Кейн с един от “Оскарите” си - снимка архив

Въпреки, че „Зулу" има голям успех, Кейн става звезда от първа величина с други два филма „The Ipcress File” (1965) и като изпълнител на главната роля в „Алфи” на следващата година (наскоро излезе едноименният римейк на филма с Джъд Лоу). По това време Кейн вече олицетворява новата порода британски актьори от средата на 60-те, човек от работнически произход, с очила и кокни акцент. Въпреки, че се снима в няколко отлични филма, предимно през 60-те, сред които „Gambit” (1966), „Funeral in Berlin” (1966), „Play Dirty” (1968), „Битката за Британия” (1969), „Too Late the Hero” (1970), „The Last Valley” (1971) и „Хванете Картър” (1971) (появи се слаб римейк със Силвестър Сталоун), актьорът не отказва и предложения за участие във филми под средното ниво.

С Шон Конъри в „The Man Who Would Be King” - снимка архив

Но и силните му роли не секват - Кейн играе великолепно заедно с Шон Конъри в „The Man Who Would Be King” (1975) и оставя незабравимо впечатление като германски полковник в „Орелът кацна” (1976). Ролите му в „Да образоваш Рита” (1983) и „Хана и нейните сестри” (1986) (за която той спечели първия си Оскар) са сред най-силните му моменти през 80-те, заедно с поредното доказателство за комедийния му талант в „От мошеник нагоре”, където със Стив Мартин правят незабравим дует измамници. Не можем да пропуснем филми като „Звезден глас” (1998), за който печели Златен глобус, „Правилата на дома” (1999) (неговият втори Оскар) и „Last Orders” (2001) – все филми приети с аплодисменти от зрители и критика. 

Майкъл Кейн и Елтън Джон в кампанията за ваксиниране срещу Covid - 19 - снимка архив

Сред последните роли на Майкъл Кейн, бяха в „Остин Пауърс в Златния член”, „Италианска афера”, „Тихият американец”, (отново номинация за Оскар). Последваха „Уморените лъвове”, „Омагьосване”, „Батман в началото” и „The Weather Man” с Николас Кейдж. Майкъл Кейн се превръща в истински властелин на поддържащите роли. И остарява толкова красиво и не спира! Е, книгата му разказва за всичко това и е пример как да изживеем живота си – да правим това, което обичаме, каквото и да е то и да има нещо по-голямо от това – любимите ни хора. Поучително и вдъхновяващо! А последната му роля (засега) вече на 87 години е великолепният клип, в който двамата със 73-годишния Елтън Джон опитват с усмивка да убедят хората във Великобритания да се ваксинират. Книгата е част от великолепната поредица на „Colibri” „Амаркорд“, посветена големите имена на световното кино.

В контекста на темата, че натрупаните години не са пречка да се работи за смислени каузи, които са важни не само за отделния човек, но и за света е новата книга на Исабел Алиенде „На жените с обич“ с подзаглавие „За нетърпеливата любов, дълголетието и добрите вещици“. Пиша тези страници през март 2020 г., затворена вкъщи заради кризата с коронавируса… Ала вместо да изплете роман ала Гарсия Маркес, под надслов „Любов по време на коронавирус“, Исабел Алиенде създава донякъде автобиографична книга. В типичния си стил, по изключително увлекателен и забавен начин, тя поднася размишленията си за мястото и ролята на жените в обществото, за дълголетните им борби за равноправие и справедливост, споделя женския си възглед за феминистката революция, „може би най-важната, най-дълбоката в историята на човечеството“. И за пореден път завладява с бляскавия си талант на разказвачка и с умението да обрисува незабравими образи, отбелязват от издателство „Colibri”.

Глен Клоуз и Мерил Стрийп в “Къщата на духовете” - снимка архив

Когато преди вече повече от 25 години гледах филма „Къщата на духовете“ по романа на Исабел Алиенде с режисьор Биле Аугуст и звездните актьори Мерил Стрийп, Глен Клоуз, Уинона Райдър, Антонио Бандерас, Ванеса Редгрейв, Джеръми Айрънс и други бях зашеметена. После прочетох романа и така започна завинаги очакваната ми среща с писателката. Станах една от милионите ѝ читателки по света. Това не е толкова важно, важни са книгите ѝ, с които пътуваме в световете на изключителни хора, които преодоляват жестоки събития в политически, обществен, човешки план, единствено водени от невероятния си дух, умението си да обичат, да са водени от емпатията, заложена в сърцата им. Във всички книги на Исабел Алиенде винаги има нещо автобиографично като лично преживяно или разказано ѝ от близки и обичани хора. Но вероятно „Паула“ е най-личната ѝ книга в памет на дъщеря ѝ, отишла си от нашия свят едва на 28 години вследствие на тежко генетично заболяване. Младата жена ще се появява и в други нейни романи и писателката ще продължава да разговаря с нея, така както го е правила дългите мъчителни дни в болницата. Разбираемо, това е най-страшното, което може да се случи на една майка.

Исабел Алиенде с дъщеря си Паула - снимка архив

И в „На жените с обич“ Паула е тук, дори Исабел Алиенде продължава да разговаря с нея с убедеността, че ако дъщеря ѝ би била жива, би подкрепяла и участвала в каузите на майка си, във фондацията ѝ за защита и закрила на жените. В почти всичките си творби Исабел Алиенде разказва по неповторимия си начин за Чили, за Латинска Америка, за страдащите особено жени и момичета в Африка, в Азия, подложени на нечовешки издевателства единствено, защото са жени. Независимо, че от десетилетия живее в САЩ. винаги описаните ѝ преживявания, героите ѝ са свързани с магичния свят на  южно-американския континент, белязан с мъки и страдания, с потресаваща бедност и с безнаказан терор, насилие и престъпност, но в него все пак си проправят път добротата и любовта. Или, както казва героинята й Лусия Марас от романа й „Отвъд зимата“ /2018 г., издателство „Colibri” в превод на Маня Костова/: „Не земното притегляне, а спояващата сила на любовта държи света в равновесие“.

Исабел Алиенде - снимка архив

Исабел Алиенде е чилийска писателка, родена на 2 август 1942 г. в Лима, Перу в семейството на дипломати и е една от най-известните съвременни романистки. От деветдесетте години на миналия век всяко ново заглавие я поставя в топ десет на най-продаваните автори в света. Носителка е на Националната награда за литература на Чили за 2010, на литературната наградата на Ханс Кристиан Андерсен (Дания, 2012 ), през 2014 получава Президентския медал на свободата от Барак Обама и много други в целия свят. И ние имаме шанса нейните книги много бързо и в прекрасни издания да се появяват и в България, главно благодарение на „Colibri”.  След Военния преврат на 11 септември 1973 година животът на Исабел Алиенде се преобръща драматично и поема в нова посока, както и на много нейни сънародници - една от главните теми в книгите ѝ след журналистиката и сатиричните разкази. „Момиче, остави журналистиката, по-добре седни да пишеш художествена литература с тази развита фантазия, която притежаваш", ѝ казал някога самият Пабло Неруда. Днес тя не маха томовете му от работната си маса. Всеки нов роман започва точно на датата осми януари и целият ѝ живот творчество вървят в стила „магически реализъм", характерен за латиноамериканската литература.

Пабло Неруда - снимка архив

Исабел Алиенде споделя в свое интервю как създава всяка своя книга. Животът й има две лица – едното е мълчаливо и интимно, а другото е пренаселено и изпълнено с емоции. Тя започва всяка своя книга на точно определена дата – 8 януари, защото това е датата, на която всяка година е пишела писма до своя дядо, който умира през 1982 година. Тези писма са събрани в нейната първа книга „Къщата на духовете"… _„Ние дори не осъзнаваме колко сме силни, докато не се изправим пред една трагедия. Човешкият капацитет за оцеляване е неизчерпаем.“ _Написала е тези думи отдавна, но като мисъл присъстват във всяка от книгите ѝ. Заради пандемията и затворения начин на живот се обръща към нещо, в което дълбоко вярва. Това е феминизмът като начин на живот. Преминава през много изпитания, които й дават тласък да защитава правата на жените. Създава фондация „Исабел Алиенде", за да отдаде почит на дъщеря си. Фондацията има за цел „подпомагане на програми, които насърчават и запазват основните права на жените и децата, за да се чувстват защитени.“

Исабел Алиенде - снимка архив

Писателката засяга и темата за самоизолацията, в която са били принудени да пребивават, оцеляват и да се адаптират хората, като разказва как самата се е справила с пандемията, заедно с последния си съпруг Роджър. Но нека цитираме още малко Исабел Алиенде от финала на „На жените с обич“: „Всичко започна като здравна криза, но е нещо далеч по-мащабно, това е кризата на лидерство, на човешки взаимоотношения, на ценности и начин на живот на планетата. Не можем да продължим да бъдем цивилизация, основаваща се на необуздания материализъм, алчността и насилието. Дошло е времето за размисъл. Какъв свят искаме?…..когато коронавирусът отмине, ще изпълзим от бърлогите си и предпазливо ще навлезем в една нова нормалност; тогава първото нещо, което ще направим, ще бъде да се прегърнем на улицата. Колко ни е липсвал контактът с хората! Ще се радваме на всяка среща и ще се вслушаме в поривите на сърцето.“ Колко ни се иска да вярваме в думите на голямата писателка.

В края на миналата година излезе и друга важна книга на издателството на ирландската писателка Една О’Брайън „Джеймс Джойс“. Писателката от десетилетия се бори за правата на жените в родината си, но затова малко по-късно.  В тази биография тя се опитва да разкаже за сънародника си Джеймс Джойс, като се стреми да го направи по-разбираем за публиката. Писателката се обръща към него в опит да разтълкува творчеството му, проследявайки тежкия му житейски път. Не го прави с преклонение, дори на места е доста суров негов съдник. Една О’Брайън ни описва Джойс като човек още от ранни години угнетен от църквата, държавата и семейството, но макар и смазан от догмите им, човек успял да напише творби, които „трогват сърцата на хора и ангели“. 

Джеймс Джойс и Нора Барнакъл - снимка архив

От арогантен младеж, през „хлътването му“ по Нора Барнакъл, бурната им сексуална връзка, децата, скиталчествата, безпътството, разврата и неспасяемото затъване в дългове до болезнената му привързаност към родния Дъблин, на който непрекъснато се обяснява в любов. Независимо, че е поел тежкия път на изгнаничеството и не рядко говори с презрение към сънародниците си. Необичайно малка по обем (повечето биографии на Джойс са над 500) книгата на Една О’Брайън ни представя великия Джойс, без да ни спестява нито едно от прегрешенията му спрямо близки, деца и приятели, които той без угризения принася в жертва на творчеството си. Но тя успява да извади на преден план Джойс художника – като млад и като по-възрастен. Много синтезирано и силно Една О’Брайън  дава ценен ключ към духа и изкуството на този безспорен ирландски класик, едно от най-ярките имена в литературата на 20-ти век.

Джеймс Джойс - снимка архив

През цялото детство на Джойс (роден e 1882 г.) Дъблин е административен център на британското управление в Ирландия. Той е такъв от приемането на Акта за съюза от 1800 г., по силата на който двете страни са обединени. Градът е поле за съревнование между различни културни движения, много от които се стремят да формират по-самостоятелно бъдеще за нацията. Ранните творби на Джойс се отличават с неудовлетвореност от застоя и изолираността на града, но по-късно той говори с топлота за неговата красота, колоритна история и горещо гостоприемство. Джойс напуска Дъблин през октомври 1904 г. с бъдещата си съпруга Нора Барнакъл. Той се завръща рядко, за последен път през 1912 г. В романа „Одисей“ е обрисуван един от най-подробните и нежни градски портрети в литературата, макар че Джойс не е написал нито ред в Дъблин.  Гордее се, че е ирландец, и желае да види страната си независима, но е и скептичен към склонността на политическите движения често да отричат личната свобода. Джойс вярва, че личната страст е мотивиращата сила за всичко, включително за изкуството и философията. Неслучайно и до днес част от сънародниците му в свободната повече от век Ирландия смятат, че той е пренебрегнал родината си, избирайки да живее в Италия, Франция или Швейцария.

Бюст на Джойс в един от големите паркове на Дъблин - снимка Стефан Джамбазов

През 1902 г. Джойс отива в Париж да учи медицина и да пише, но се завръща у дома през 1903 г., тъй като майка му е на смъртно легло от рак. На 10 юни 1904 г. той среща красивата Нора Барнакъл, докато се разхожда по ул. „Насау“ в Дъблин, и на 16 юни те излизат на първата си среща. Действието на романа „Одисей“ се развива през този ден, 16 юни 1904 г., в чест на деня, в който целият му живот се променя. От публикуването на „Одисей“ досега 16-ти юни се отбелязва от читатели по целия свят като Блумсдей — деня на Блум. Романът „Одисей“ започва в еднo топлo юнскo утро през 1904 г. Студентът по медицина Бък Мълиган се изкачва на върха на кулата, където живее, и започва да се бръсне. Той извиква Стивън Дедалус да се присъедини към него. Кулата е истинско място — днес там е уреден музей на Джойс.  Имали сме шанса преди години да посетим Кулата на Джеймс Джойс в Сидикоув в южната част на залива на Дъблин в Ирландско море. Тя е построена 1804 година като отбранително съоръжение срещу нападение на Наполеон. Поканен от приятели 22 - годишният Джеймс Джойс през 1904 година живее за кратко там и започва на това място писателската си кариера. Историята е драматична и някъде от това място започва и неговото изгнание в чужбина. Тук се пазят негови вещи, между които вратовръзка, подарена му от Самюел Бекет, посмъртните му маски, ръкописи, книги. Той започва да пише и разказите си „Дъблинчани“ през лятото на 1904 г., докато все още живее в Дъблин, и продължава да работи върху книгата през първите си години в Пола, Рим и Триест, завършвайки последния разказ „Мъртвите“ в Триест през 1907 г.

Служителката в кулата, където е живял Джойс в Дъблин, входът за която е свободен, а грижата е на доброволци, беше очарована, че оставихме издание на български език на “Дъблинчани” от Джойс /книгата е на “Колибри”/ - снимка Стефан Джамбазов

Заради безкомпромисния портрет на тъмните страни на съвременния живот, изобразен в „Дъблинчани“, Джойс среща огромни трудности при намирането на издател, склонен да публикува книгата. Един дъблински издател я отпечатва през 1912 г., но веднага решава да унищожи всички екземпляри, които е отпечатал поради опасения от противоречия. Накрая книгата е публикувана в Лондон през 1914 г. Една О’Брайън върви по творческите стъпки на Джойс, изследва сложните му взаимоотношения с хората, съсредоточава се върху максимализма в писането му и дълбоката му непримиримост към другите с егоистичния му нрав. Кратки са приятелствата му, но сред тях има невероятни личности, запленени от таланта му, които не без усилия прощават греховете му. Сред тях е вълнуващата фигура на друг знаменит ирландец, избрал изгнаничеството пред родината си, също - Самюел Бекет.

Една О’Брайън - снимка архив

Една О’Брайън (родена 1930) е многократно награждавана ирландска авторка на романи, пиеси и разкази, приветствана като един от най-задълбочените хроникьори на женския опит през ХХ век. Носителка е на ирландската награда PEN за литература, медала „Одисей“ на Университетския колеж в Дъблин и Наградата за цялостни постижения на Ирландската литературна академия. Дебютният й роман от 1960 г. „Момичето от провинцията“ е забранен в родната й Ирландия заради новаторския подход към илюстрирането на женската сексуалност.

Посмъртната маска на Джойс е изложена в кулата - снимка Стефан Джамбазов

А Една О’Брайън  пише в предпоследната глава „Той и другите“ на книгата: „Истината е, че онзи Джойс, когото те виждат, представлява само малка част от това, което е бил. Никой не е познавал Джойс, само той себе си, а и никой не би могъл. Неговото въображение било като метеор, умът му непрекъснато търсел трескаво да трупа нови и нови познания, думите му се разпуквали в главата му, образите се тълпели край него като „сенките пред входа на преизподнята“. Онова, към което се стремял – да изтръгне тайната от живота –можело да стане само чрез езика, защото както сам твърди, историята на човечеството е история на езика.“ Джеймс Джойс умира на 13 януари 1941 година след тежка операция в Цюрих, Швейцария. И продължава: „Преди операцията разговарял с Джорджо (сина му) за двете неизменни беди, които съпътствали целия му живот – страха от полудяване и недостига на пари. Нито за миг и дума не отронил за смърт, а когато веднъж го попитали за живота на оня свят, той отвърнал, че той и за живота на тоя няма никак добро мнение“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив